Две момичета в Мароко – част 4: Маракеш


Глава четвърта и последна, в която се смесват много миризми.

(Продължение от Глава трета, в която почти приемаме исляма в Казабланка)

На връщане към хотела се провряхме през пазар за стари (или крадени) стоки, които бяха толкова лежерно пръснати по земята, че границата между продаваното и обикновен боклук плавно се размиваше и трябваше да внимаваме къде стъпваме, за да не се окаже, че сме смачкали някоя ценна реликва в калабалъка.

IMG_20181025_130333

„Ялла, ялла!“

Преминахме успешно, последва съмнителна улица с не особено дружелюбни лица по нея. Забулени лелки влачеха обутите си в бабуши (местни кожени чехли) тежки стъпала към пазара и само по това дали торбите им са празни или пълни, можеше да се прецени дали сега излизат или вече се прибират – стърженето по земята бе еднакво монотонно и дразнещо.

Между другото, това ми направи силно впечатление в Мароко. Ако виждахме жени из улиците, то те бяха или придружавани с мъжете и децата си, или бяха някакви по-възрастни жени, носещи торби с покупки, но много рядко така случайно блуждаещи из улиците сами момичета. Явно повечето си седят вкъщи и готвят, чистят, перат, гледат турски сериали и отглеждат деца. С други думи, женска работа! По улиците обаче беше пълно със свободни на пръв поглед мъже. Свободни не само откъм половинки, но и свободни в поведението си. Разхождат се напълно необезпокоявани, с ръце в джобовете, на физиономиите на някои е изписана угриженост, други са самодоволни, трети – любопитни към чужденките, но не прекалено. Все пак, запазват една дистанция. Не съм усетила някой да ни гледа пренебрежително или по онзи начин, макар че се случи няколко пъти търговци да ни нарекат „газели”. Очаквах „камили”, бяха ми казали, че това тук се смятало за най-висш комплимент и да не се обиждам, ако го чуя, но явно не бяхме достатъчно достойни. Е, и „газели” ни устройва, да не ставаме дребнави.

IMG_20181025_144603

Абе, мисълта ми е, че всичките тези спокойни мъже по улиците ти оставят впечатлението, че животът е супер лек на това място. Излизаш от къщи, шляеш се безцелно по улицата, срещаш познат (такива случайни срещи имаше много), заговаряш се, някой ти дава цигара, тук спреш, обсъдиш снощния мач, там спреш – разпален спор за политика, там пък групичка пенсионери седнали на чай, сучат мустаците си и с присвити очи гледат в далечината, докато дискутират на философска тематика. Котета мяукат, кучета лаят, кервани вървят, всеки с разбиранията си.

IMG_20181025_131708

Вървяхме и ние с Бате през този китен квартал и се опитвахме да прихванем от духа му. Тук-таме между тесните, иначе прилепени една до друга сгради, се образуваше малко дворче, в което съхнеше пране, а отдолу сополиви хлапета подритваха топка. Една след друга се редиха лафки – за улична храна, за мобилни телефони, за дрехи, бижута… Опърпани, но все пак лафки, а и съдейки по количеството хора, търговията явно вървеше. Всичко това се увенча с възголям площад със своеобразен пазар на него. Продаваха се зеленчуци, риба, миди и на някои места миришеше невъобразимо зле, нещо средно между застояло месо, кравешки изпражнения и оцет, което, съчетано с моето стомашно неразположение, създаде у мен трайни спомени и вероятно травми за в бъдеще.

IMG_20181025_131328IMG_20181025_131336

Щом излязохме на голям булевард, се почувствахме малко по-спокойни. По-надолу по пътя се отбихме за сладолед, както ни съветваха в пътеводителя. Мароканският сладолед бил ненадминат, пишеше. Хубав беше, наистина. Явно френската кулинарна традиция добре се е омешала с тукашните суровини. После срещнахме познати лица – светът е малък – германците от влака и от риада в Рабат! Е, не, тези ни преследваха!

IMG_20181025_145915

IMG_20181025_150602

К’во става тука, бе?!

Стигнахме някак до хотела, взехме си нещата и се отправихме към гарата, защото предстоеше последната спирка от незабравимото ни преживяване – Маракеш.

IMG_20181025_151405

Модернизъм в тротоарните настилки

IMG_20181025_151905

Строеж в процес – всички са свидетели, че се върши работа. По-любопитните стават част от зида.

Пътят до Маракеш беше отвратително дълъг. Взехме влака след обяд и след около 4 часа пристигнахме там. Разстоянието е около 250 км, но заради по-ранния залез, прекарахме половината в кьорене в тъмното. На тръгване в купето ни бяха седнали две нетрадиционни, млади мароканки. Едната работеше в „ЗАРА”, а другата следваше клинична психология. И двете бяха много красиви, с грим, изправени коси, впити дрехи, едната носеше зелени лещи и имаше полъха на прясна кифла, който обаче бързо се разсея в разговора. Когато влязохме, се усети взаимно любопитство – от тях към нас и обратно. Но може би все пак повече от нас към тях. Все повтарях на Бате, че не говорим достатъчно с местните, а ако искаме да опознаем страната, трябва да го правим. И ето, чудесна възможност да научим повече. Те сякаш малко се уплашиха от въпросите ни, но отговаряха от любезност. Бяха по-малки, между 20 и 25, макар че изглеждаха колкото нас или дори по-възрастни, може би заради грима.

За съжаление, купето бързо се напълни и се оказа, че девойката с лещите, която беше и по-приказливата от двете, нямала запазено място и се наложи да се премести в друг вагон. Другата съвсем млъкна и заби поглед в телефона си. В купето се настаниха двойка разглезени руснаци с котка в клетка. Абсолютни темерути! Нито поздравиха, когато влязоха, нито се опитаха да подхванат някакъв разговор, бяха татуирани от главата до петите, жената – с 5 санта маникюри и още толкова очна линия, но най-лошото от всичко беше, че им липсваше чувство за хумор и не се усмихваха. Дори помежду си почти не говореха! Както казах, темерути. Това, което те не знаеха, беше, че аз разбирам руски, докато шансът те да разбират български клонеше по-скоро към -100. Реших обаче да остана под прикритие и с Бате продължихме да си говорим за наши си неща и да се кикотим напук, а аз през цялото време се опитвах да извикам в себе си някаква толерантност, но без успех. Представях си как, ако влакът дерайлира, например, ще взема първо котката. Ето толкова е важно да си приветлив и усмихнат и всеки, който е видял и преживял достатъчно или поне е слушал родителите си, когато са му говорили за обноски, го знае.

IMG_20181027_110843

Гарата в Маракеш по светло

Слизайки в Маракеш, очите ни се срещнаха с голямо, светещо, жълто латинско М. Бе любов от пръв поглед. Изядохме по една салата, употребихме интернета, за да открием пътя до риада, където трябваше да отседнем и, след като видяхме, че не е чак толкова далеч, се отказахме от идеята за такси и тръгнахме пеш в тъмното. Беше петък, улиците бяха пълни с чужденци и явно преминавахме през район с барове, защото имаше групички момичета, пременени като за парти, а някои от местата миришеха жестоко на урина, вероятно от пикаещи системно след вечеринките купонджии.

Последва парк, който е и една от забележителностите на Маракеш, но естествено вече беше затворен и само смесващата се с пикнята и постепенно изместваща я обилна миризма на жасмин, подсещаше, че вероятно през деня е зелено и красиво. Каква по-удачна сетивна инсталация, за да се илюстрира сложният въздух в Мароко, атмосферата на това място! Вековната традиция, в сблъсък с модерното, където везната се накланя ясно в чия полза. Младите срещу старите, разточителството срещу мизерията, морето срещу пустинята, ако щеш.

Влязохме накрая в медината и се забутахме в някакви малки улички. Безспорно, технологията ни спаси за пореден път. Как щяхме да се лутаме без GPS в мрака, с тези подозрителни персонажи наоколо, докъде щяхме да стигнем и щяхме ли да излезем живи въобще или някой щеше да ни заколи, накълца и овъргаля в кимион, джинджифил и канела за утрешния тажин?

Този риад бе най-хъм… автентичният от всички досега. Обстановката беше задуш… евна. Явно се горяха от онези ароматни пръчици, които предизвикват у мен пориви за повръщане и асоциации за тоалетна. Посрещна ни младеж със силно ограничен английски и ментов чай. Набързо ни откри в компютъра и ни настани в помещение (стая е силно казано, предвид, че нямаше врата, а само някаква примитивна завеска) с 5 двуетажни легла, като за целта просто махна някакви партакеши от две съседни горни легла, поопъна набързо чаршафите, бухна възглавниците и готово. С Бате се спогледахме озадачено, но нищо не казахме. Все пак, нощувката на това място струваше 6 (словом, шест) евро. За всеки случай, по-късно изолирахме поне лицата си от възглавниците посредством шалове. От завивки нямаше нужда, беше достатъчно жегаво.

Мрачно, но потискащо – идеално, за да прекарваш целите дни навън. Едно момиче чистеше през деня, поне се успокоихме, че чаршафите се сменят и вероятно леглата ни са били свободни, но някой от долните легла ги бе ползвал да си остави нещата, тъй като нямаше никакви мебели в помещението. Другите гости отговаряха на едни и същи критерии: млади, непретенциозни, скарани с комуникацията.

Къщата за гости се разпростираше на три етажа, като единственият прозорец представляваше каре 20 на 20 см и беше в тоалетната на втория етаж. От него се откриваше прекрасна гледка към отсрещната сграда, намираща се на метър разстояние и представляваща тъмно-розова към бордо стена. Толкова. Но пък поне има вентилация. Третият етаж беше таванът на сградата, обустроен в тераса с диванчета, растения и раздвижващ се купол, който внасяше светлина и въздух през деня в основния атриум. Внасяше и ситен дъжд, както установихме, но чак на следващата вечер. Там, на покрива, имаше и още една баня. Общо баните бяха три – по една на етаж, с включена тоалетна, но само в тази на втория етаж висеше хавлия на българската фирма „ЯНА-Панагюрище”. Тази на първия етаж пък се характеризираше с подозрителна кафява субстанция, висяща от скосения таван (респективно стълбище от другата страна). Неясни бяха обстоятелствата около това как е попаднала там и несъмнено водеха до екзистенциални въпроси като тези за гравитацията, вселената и черните дупки въобще.

Нямаше как да прекараме цялата вечер тук, затова бързо изскочихме. Тъмно-нетъмно, отиваме по забележителности! Озовахме се на огромен площад, където народът се веселеше. Имаше малки шатри или по-скоро чадъри с по 10-ина души, седнали по столчета и пейки, един свиреше на струнен инструмент, други пееха, трети само пляскаха в ритъм. Не закъсняха и бараките с храна, както и любезни господа, които ни приканваха да опитаме от деликатесите им. „DON’T PANIC, IT’S ORGANIC!” викаше най-находчивият от тях, макар да бе под въпрос дали твърдението е истина, а и усведомеността на изричащия го за това какво точно означава.

IMG_20181025_224940_HHT

Мястото беше пълно с туристи, явно им харесва най-много в Маракеш. Местните искаха да изкарат пари от всичко – предлагаха боклучави сувенири, симпатични лампи, свиреха на инструменти по поръчка, правеха татуировки с къна „като подарък”… Търсих с поглед от онези кошници със змиите, на които свирят, а те танцуват, но така и не видях. С Бате бяхме вече осъзнали силата на безразличието и го прилагахме успешно.

Мушнахме се измежду по-големите сгради, светлини и миризми се смесиха в едно цяло романтично кълбо и се издигнаха над нас. Не помня дали и какво ядохме, помня, че си купихме сок. Цените на сувенирите в тази медина не бяха като цените в онази. Двойни на тези в Рабат, а нещата са същите – често произведени в Китай, за всеобщ ужас. Дори малките ръчички с око в средата, които са мароканската версия на турските „очи”, т.е. символ, предпазващ от уроки, често бяха придружавани от надпис Made in PRC. Сега като се замисля, твърде вероятно е и кожените изделия да са от там. Хайде, не всичките, но част.

Дали е било чисто в риада можем само да гадаем, заради липсата на адекватно осветление, но спахме като убити. Сутринта се събудихме и по план трябваше да ходим по културни паметници. Всъщност, първоначално мислихме да пътуваме оттук до пустинята, за да пояздим камили, но дамите във влака предния ден попариха надеждите ни. Казаха, че пътят до пустинята е много и желанието ни да го изпътуваме два пъти в рамките на един ден граничело с лудост. Решихме, че е по-добре да го оставим за друг път, защото и без това е ясно, че ще се върнем един ден.

Не щеш ли, докато ни сервираха закуската, две американки седнаха до нас и се разприказвахме. Казаха, че щели да ходят да яздят камили. С Бате се спогледахме и беше решено. Час по-късно четири девойки се натовариха в неясно чий автомобил, управляван от шофьор, на когото бяха платени на ръка някакви пари в брой. Въпросният беше отворил широко прозорците, за да проветри и без това изстрадалия ми организъм, и под звуците на френско радио, караше като обезумял. Няколко пъти почти блъсна пешеходец, размина се на косъм с два-три мотоциклета, а пътите, в които мина на оранжево бяха безчет. Обяснявам, че оранжево е онзи цвят на светофара, когато аха от жълто ще премине към червено и ти точно в този момент на смяна преминаваш, така че ако те спре след това полиция, да можеш с чиста съвест да кажеш, че си минал на жълто и е било неизбежно, за да се гарантира сигурността на останалите участници в движението.

IMG_20181026_111204

След двайсетина минути ни стовариха в нещо като хълмисто поле извън града с много палми. Не беше и гора, защото палмите бяха на разстояние от поне 3 метра помежду си. Палмов масив ще го нарека. Камилите, горките, бяха мършави и недоволни, особено едната, която си имаше кървяща рана на коляното, може би беше се спънала и паднала по-рано този ден? Гидовете ни успокоиха, че нищо им няма и това е в реда на нещата, сложиха ни по една мръсна чалма и ни разхвърляха като пране по гърбовете им, започвайки от по-пълната американка. Бате се качи преди мен и затова има самостоятелна снимка в анфас, яхнала камила. Аз такава снимка нямам и си страдам мълчаливо.

IMG_20181026_103046

Как да опиша усещането да яздиш камила, при положение, че единственото, което бях яздила преди това, е слон? Така да се каже, не си поплювам, само екзотични животни експлоатирам. По-ниско е, клати се по-малко и имаш дръжка, за която да се хванеш. Камилите миришат особено. Бате знаеше за това отнякъде и ме предупреди да не си слагам последния чист панталон. Обиколката беше може би час, който се усети като поне три. През цялото това време пред нас се движеше едно младо момче, което държеше сезал, на който бяха навързани седлата на камилите. Беше по джапанки и се питах, как ли не го болят краката от толкова ходене, при това по камънаци. Едва ли сме първите или последните за деня. И за камилите ми беше жал, но повече за него.

IMG_20181026_104142

IMG_20181026_105846

Селфито е предизвикателство докато яздиш камила. Всичко мърда!!!

IMG_20181026_105808

С другите момичета първо се смяхме и разказвахме всяка за себе си, после осъзнахме, че има още поне четири подобни групи туристи в палмовия масив и ексклузивността си отиде за миг. Минахме и покрай едно първобитно село с колиби, в близост до което две жени – една на вид местна и една – тъмнокожа готвеха нещо в глинена пещ. Сериозно, по средата на полето, на стотина метра от селото има издигната глинена пещ с огън и вътре се слагаха тенджери с манджа. Приближавайки се до тях, ние, естествено наизвадихме телефони, за да снимаме, къде другаде ще видиш такова нещо? Обаче на жените това не се понрави и веднага се скараха на момчето, което водеше камилите. Навикаха го едно хубаво, но докато ни обясни, че не искат да ги снимаме, едната вече беше започнала да събира камъни от земята и да ги хвърля по нас. Брей, че гостоприемство! Със спътничките ми разискахме казуса и стигнахме до заключението, че вероятно за местните изглеждаме като пълни малоумници. Представете си го само: на село сте, нещо там си правите и изведнъж в задния ви двор преминават някакви странни хора, качени на… магарета, примерно. Нещо, което вие сте свикнали да виждате от деца и не сте си представяли, че може да бъде смятано за екзотично от някого. На всичкото отгоре тези странно облечени хора ви се навират в личното пространство и ви правят снимки, докато вие правите буркани лютеница или събирате колорадски бръмбари от картофите. Абсолютна идиотщина!

IMG_20181026_105336

IMG_20181026_104730

Правя снимки от засада

Видяхме по пътя натуралистично доказателство, че в селото също така липсва тоалетна, но за сметка на това има футболно игрище и детска площадка – и двете изоставени.

IMG_20181026_104603

Следобеда прекарахме в безцелно обикаляне на медината с Мая. Бяхме толкова уморени от следване на план-графика, че искахме просто да се отпуснем, да се слеем с пейзажа и няколко часа да не мислим за нищо. Получи ни се. Изгубихме се тотално. Не беше трудно. За момент чувството беше като да се изгубиш някъде из пекинските хутуни (традиционни малки улички в старата част на града). Вървиш без посока, не знаеш откъде си тръгнал, нито къде ще пристигнеш, не знаеш накъде е север, юг, забравяш колко е часът, коя дата е и в определени моменти имаш колебания дори за века. Хората те възприемат като извънземно, с което са свикнали, а ако ти кажат нещо, не можеш да ги разбереш, освен чрез езика на тялото. Например, идеално се разбира, когато ти помахат за „ела”, или „без снимки моля” или пък неодобрителното поклащане на глава, което ще рече нещо като „вай-вай-вай!”

IMG_20181026_135941

Вървейки, видяхме магаре, освидетелствахме сблъскали се преди малко мотоциклети и много хора, които се суетяха и врещяха наоколо, опитвайки се да разрешат случая без полиция, а по-късно се озовахме на пазар за плодове, където цените бяха поне 3 пъти по-ниски отколкото по сергиите, където минават туристите.

IMG_20181026_140501

Безцелното обикаляне ни омръзна, затова минахме на план Б – посещение на къщата на Ив Сен Лоран, превърната в музей. Докато стигнем до там, стана 5 часа, а опашката пред въпросната къща беше дълга. Сумата за вход, съответно, висока за оставащото работно време. Позачудихме се с Мая, пък си казахме, хайде, хайде, виждали сме достатъчно красиви къщи в Барселона, тази ще я пропуснем. Туристите, които чакаха пред музея създаваха впечатление за някакъв паралелен Маракеш. Чистички, нагиздени, напарфюмирани, носещи лъскави пазарски чантички. Азиатките често имаха капели и закриващи половината лице слънчеви очила. Имаше семейства с деца, макар и пораснали (както се разбра, дестинацията не е удачна за малки деца, предвид, че няма инфраструктура, по която да минават колички). Очевидно, всичките тези хора идваха от хотели, където нощувката не струва 6 (словом, шест) евро и вероятно нещото, с което най-добре се идентифицираха, бе дизайнът, европейският стил и добре поддържаните градини, които тази забележителност обещаваше. Ние с Бате се завъртяхме из бутиците наоколо, където продаваха чудесни красоти на безбожни цени, а аз си харесах чанта за няколко хиляди вече не помня какво – дирхама или евро – но има ли значение? И едното, и другото не е по джоба ми.

IMG_20181026_154849

Задната ограда на къщата на Ив Сен Лоран много ми подхожда

В крайна сметка, приключихме в близкия супермаркет, където си купихме чорапи за спомен. Отпуснахме му края в един ресторант, поръчвайки си салата Цезар, а малко по-късно, по път за риада, отново изгладняхме (или по-скоро не ни се прибираше още на онова мрачно място) и илапахме по една пица.

Когато се прибрахме, обаче, за огромно наше учудване, младежът ни предложи да се преместим в свободна стая с врата. Възползвахме се, разбира се, и следващата нощ прекарахме потънали в разкош.

IMG_20181026_220202_HHT

Бате, затънала в лукс

На сутринта наваксахме с мазното чрез включената към нощувката закуска, събрахме си раниците, Мая не забрави прословутия плакат и тръгнахме към близката спирка на автобус 11, който пътува за летището. Да, отново си го причинихме! Мина ни през ума, че може пътуването да завърши както е започнало, т.е. с изпуснат полет, но докато се колебаехме дали да се възползваме от услугите на напорист шофьор с личен автомобил, автобусът акостира пред нас и се качихме, въздъхвайки. Успяхме, стигнахме навреме, минахме всички проверки, никой не ни подхвърли дрога в багажа, а един от гардовете за пореден път ни нарече „газели”. Бинго!

 

IMG_20181027_103352

Джамията „Кутубия“ – една от забележителностите на града

IMG_20181027_103357

Хора, пътища, автомобили

Оттам нататък няма какво толкова да разказвам, пристигнахме в Мадрид, спахме в чист и подреден хостел в центъра за 26 евро нощувката, без закуска и без висящи кафеви субстанции от тавана, със заключващи се с чип-часовник врати и включен в услугата сешоар. Ходихме на кино и ядохме китайско, а на другия ден Мая отлетя за София, а аз – за Париж.

IMG_20181027_112348

Летището в Маракеш – смятано за едно от най-впечатляващите в света

Какво ви спестих? Че непрекъснато по време на това пътуване с Бате трябваше да пишем някъде коя колко пари е похарчила, защото сметките ни многократно се оплитаха и се почваше едно бясно калкулиране, броене, прехвърляне от дирхами в евро и левове, „аз ти дължа толкова, ама ти на мен толкова, ама не, аз нали ти дадох за онова, абе не, аз нали платих другото“… Да е жив и здрав този, който е измислил калкулатора! Важното е, че отлетяхме с чисти сметки и си останахме добри приятелки.

Край.

 

Ако ви е харесал този пътепис, може да разгледате и предишните ми:

Нова Зеландия

Барселона

Югоизточна Азия

Мадрид

Израел

България

ТУК можете да прочетете как да се подготвите за пътуване в Китай, а ТУК да научите някоя и друга фраза за оцеляване на китайски.

What do you think about this?

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s