Израел с две бебета и половина – част 2: Сватбата

11След разходката из Ашкелон и пътуването до Мъртво море, не се спряхме току така. В събота се засилихме към едно друго море/езеро, Тивериадско, или още Галилейско, което аз предпочитам, защото е по-лесно за изговаряне. То е в северната част на Израел, споменах ли, че страната по площ е горе-долу ¼ от България и разстоянията не са чак толкова големи, освен ако не решите да я прекосявате по вертикала. Тук е моментът да вметна, че когато взимахме колата изрично ни обърнаха внимание да избягваме магистрала No. 6, тъй като тя била единствената платена в страната и плащането ставало по електронен път, а за чужденци нещата твърде много се усложнявали. Затова решихме да се движим максимално по крайбрежието, по магистрала No. 4 и в някакъв хубав момент да завием на изток.

1

По пътя видяхме голямо куче, което се возеше на открито в пикап и изглежда изобщо не го беше страх от скоростта по магистралата. Когато преминавахме близо до град, впечатление правеха тези нови жилищни комплекси, сякаш изникнали сред нищото с 30-тинаетажни блокове – огромни по размери квартали, да се чудиш кой толкова ще се засели там, сякаш имат чак такава нужда от жилища. Видяхме и огромна платформа в морето, предполагам, нефтена.

2Към обяд се озовахме в древния град Цезария, който ни беше на път. Там си направихме пикник (с паста и кренвирши, с какво друго!) в подножието на един акведукт от римско време, поразходихме се измежду арките, а после се покатерихме и отгоре през едни песъчища, та хубавко се изморихме.

4

5

Римски акведукт

Стана време за следобедна дрямка и всички налични деца бяха положени в столчетата си да хъркат, а ние продължихме нататък в търсене на Галилеевото море. По пътя вече се редуваха повече зелени пространства, обработваеми площи и тук-таме някое модерно израелско село.

6

Галилеево море

Морето се оказа почти непристъпна зона. Навсякъде беше оградено от платени паркинги, някакви заведения с изглед към водната шир или пък просто стръмен бряг, без никаква възможност да се паркира покрай него. Поизмина известно време, докато накрая открихме място, където можеше да се спира и където, поради тази причина беше пълно с коли, боклуци и котки. Самата вода също беше ужасно мръсна – с тиня и много отпадъци, носещи се из нея.

7

Галилеево море

Постояхме наоколо известно време, децата си изядоха следобедната закуска, после похвърляха камъчета във водата и това беше. Гелилеево море ни разочарова.

Дойде неделя – денят на сватбата. Всъщност, събитието започваше в 18 ч., така че нямаше какво особено да направим, затова просто обиколихме всички възможни детски площадки в района, наследниците бяха изключително доволни, а следобед, след дрямката им започнахме да се приготвяме за церемонията.

Действието се развиваше в Ашдод – близък на Ашкелон град – отново на морето. Самата зала, която младоженците бяха наели се намираше на плажната ивица. Всичко беше изпипано до последния детайл. Аз не съм присъствала на много сватби, но определено тази ме впечатли. На входа имаше охрана, влизаше се само с поканите, които всички гости бяха получили предварително. Вън пред залата бяха опънали голяма, бяла шатра, в която се събираха гостите на високи, бели масички. Празнична украса, както си му е редът и най-приятното – джаз, изпълняван на живо от саксофонист. Беше страхотно! Определено вдигна нивото, допринасяйки за и без това изтънчената обстановка. Гостите се бяха издокарали във вечерни облекла, общо взето не видях мъж с нещо различно от костюм и жена с нещо различно от бална рокля, включително и бабата на булката, която гони 90-те.

8

Една малка сватбарка

Още с влизането бях приятно изненадана, че няма да умрем от глад, тъй като беше предвиден кетъринг и коктейл от самото начало. Определено се впечатлих. Представях си как сега ще се точат едни дълги церемонии, народът ще прималява и ще му текат лигите, докато стане време за ядене, а още повече се притеснявах за децата, които са си свикнали да вечерят в определено време. Обикновено така се случва по сватбите – манджата е накрая. А тук ни посрещаха с храна, при това много хубава. Имаше суши, разни хапки, морска храна, много готвени ястия – всичко на шведска маса.

През цялото време си мислех, че ще ни извикат да влезем вътре в някакъв момент, но вместо това, се появиха първо младоженецът, следван от равина, а накрая и булката – в цялата си прелест. Преминаха по дълга бяла пътека, вдясно на която трябваше да са само жените, а вляво – мъжете. Нашите хлапета ги последваха, явно решиха, че това е някаква игра, а младоженците се озоваха на възвишение под нещо като купол. Там се разигра сватбеният ритуал – равинът говореше важни неща, пусна няколко шеги, съдейки по реакциите на гостите, даже попя малко, в някакъв момент им разпънаха бяла покривка над главите, която се държеше в ъглите от четирима мъже, по-ниски от булката, която пък от своя страна е по-висока от младоженеца и така, главата ѝ образуваше нещо като бабуна в плата. Накрая, младоженецът настъпи чаша, увита в станиол, както си му е редът и последва целувка, с което разбрахме, че вече са женени. Зазвуча някакво бясно арабско маане и всички гости се наредихме на опашка да поздравяваме новото семейство и да се снимаме за спомен.

9

Кака ви Цура на сватба, бременна в третия месец

Аз не си бях дояла скаридите и изобщо не разбрах кога банда чевръсти девойки започнаха да вдигат всичко от масите и да ни приканват да влизаме вътре. Вътрето се оказа огромно помещение, с DJ пулт и дансинг, около който бяха наредени и масите. Преди да влезем, обаче, трябваше да се намерим в списък с гостите, за да ни ориентират на коя маса да седнем. Масите бяха отбелязани с номера, а пред всяко място имаше табелка с името. Бяха предвидили отделни места за децата, което много ни зарадва, беше някак много уважително и мило. Разбира се, бяха ни наредили до други приятели на булката, всичко беше предвидено така, че гостите да се забавляват максимално. Менюто пристигаше поетапно: докато ядяхме предястието, саксофонистът ни забавляваше с по-спокойни мелодии, редувайки ги с по-хитови парчета, след което щафетата се поемаше от DJ-я и всички ставаха да танцуват. После отново се връщаше саксофонистът, връщахме се по масите, да хапнем основното и така, на части успявахме хем да танцуваме и да разкараме малко калориите, хем да си починем, ядейки.

Моят мъж и един от приятелите на булката, бяха приготвили изненада – клипче с рисунки, в което се разказва за булката и живота ѝ до този момент. Въпросното клипче се произвеждаше в продължение на няколко седмици и беше изключително трудоемко. Включиха се много от роднините и приятелите на булката, разказвайки смешни случки от живота ѝ. Получи се много весело. Някак успяха да организират нещата с DJ-я и да го пуснат на видео стени в различни части от залата, така че всички гости да могат да видят и чуят разказа. Тя, разбира се, се просълзи и дойде на нашата маса да им благодари.

Сватбата определено ме изненада приятно. Бях с по-различни очаквания, честно казано, мислех, че ще е неловко, защото не познаваме почти никого от роднините на булката, а пък младоженеца го бяхме виждали веднъж и мислехме, че ще има езикова бариера между гостите. Всички много се забавляваха, музиката беше идеално подбрана и задоволяваща всякакви вкусове, децата също се включваха в танците и почти не мрънкаха (а бяхме се притеснили, че ще развалят купона и ще трябва да си тръгнем рано-рано). Когато гостите бяха напълнили тумбаците, се пренесохме трайно на дансинга и няма млади, няма стари – всичко живо танцуваше и се веселеше. О, вероятно тук е моментът да отбележа, че алкохол не се сервираше изобщо (все пак, става въпрос за традиционна еврейска сватба, а при тях по правило не се пие алкохол). Това да видиш толкова много хора да танцуват и да се забавляват истински, без да се налага да удрят по няколко ракии преди това, или някакъв водещ да ги подканва, си е цяло събитие. В някакъв момент около дансинга започна раздаването на парти – атрибути (очила, маски, шапки, светещи гривни) и градусът се вдигна още повече. В продължение на цялата вечер професионален фотограф се навърташе около младоженците и гостите и  събираше интересни кадри, а няколко часа след началото, близо до дансинга сложиха магнитна дъска, на която залепваха вече принтирани върху магнити копия на снимките. Всеки гост можеше да отиде до дъската и да намери своите магнити, след което да си ги занесе за спомен вкъщи. Идеята ми се стори страхотна! Нашите магнити сега гордо стоят на хладилника и ни напомнят за този вълшебен момент.

Всичко описано звучи като да сме пирували цяла нощ, но всъщност, служителите от кетъринга започнаха да прибират и да почистват точно в полунощ. Осветлението се промени и дори за неразбралите, вече нямаше колебание, че купонът е свършил. Излишно е да казвам, че децата заспаха в колата на връщане към Ашкелон и късното лягане по никакъв начин не им попречи да ни събудят в понеделник сутринта към 8. Логично, денят премина в релаксиране на плажа.

10

Ден за почивка след сватбата

Следва продължение…

Израел с две бебета и половина – Ашкелон и Мъртво море

(Част първа)

В края на януари аз, мъжът ми и двете ни деца (на 1 и 3 години, съответно) се отправихме в едно отдавна планувано приключение до една колкото известна, толкова и непозната за нас дестинация, а именно Израел. Тази безразсъдна на пръв поглед инициатива беше свързана със сватбата на наша приятелка, която трайно се засели там преди няколко години. Добре, че са сватбите, че кога иначе ще ни огрее да мръднем по-далеч от добрата стара Европа с нещо по-различно от добрите стари четири гуми… Че и с деца – абсурд! Това е тя съдбата на пресните родители – стой си вкъщи, сменяй памперси и дишай, след някое и друго десетилетие може и да ти се отвори възможност да видиш свят. Е, и артрит и дископатия може да си завъдил, но пък важното е да се пътува.

IMG_20170118_210627

Летище Бен Гурион в Тел Авив, в изграждането на което преди години има пръст и моят собствен баща. Това с балоните явно е посрещаческа традиция…

Този път новото попълнение беше тази „и половина” от заглавието, с думи прости – тръгнах леко бременна, по стара семейна традиция. Упорито обаче отказвах да се правя на болна и дори реших, че ще отложа посещенията при гинеколог за потвърждаване на бременността за след като се върна.

И ако сега очаквате разказ за преяждане с кашерна храна, маслини и портокали, последвано от обилно повръщане, веднага отричам, но пък за сметка на това заради така удобното оправдание „бременна разсеяност” авторката на текста изгуби не обеца, не чадър, а цяла бебешка количка, представете си.

Понеже стана дума за ядене, ама страшна скъпотия в тоя Израел! Храната по магазините е по-скъпа от тази в Европа! Това ни изненада доста неприятно, още повече, че заради по-съществените харчове покрай самолетни билети, нощувки и кола под наем, решихме да заложим на по-скромно пребиваване там и да не разхищаваме, нищо че сме на почивка. Вярно, колата под наем си е глезотия, ама в Израел общо взето с транспорта е тегаво, особено в курортния град Ашкелон, в който се настанихме, а и с деца, а и с нагласата, че ще обикаляме всеки ден в различен град… Един път сме дошли, все пак, а имахме само седмица.

IMG_20170120_105825

Супер като супер

Решихме да спестим от ресторанти и да готвим в къщата за гости, в която имаше горе-долу оборудвана кухня. Мястото беше прилично, видимо чисто, но всъщност доста застаряло и оставящо те с впечатлението за започнал преди години и никога незавършил ремонт. Особено банята и тоалетната! Нещо средно между стар хотел по българското черноморие и някоя позабравена планинска хижа. Но пък бяхме в отделен апартамент с две стаи – една за нас и една за децата. Хазяите – руски имигранти – не бяха по-далеч от къщата като усещане. Позастарели, кичозни, с разбиранията за лукс от онова време и като цяло, нямащи нищо общо с хотелиерския бизнес – нито като поведение, нито като качество на обслужването. Типичните клиенти по по-евтините ни морски курорти. Бяхме пристигнали късно вечерта и децата бяха много изморени и ревящи, а хората започнаха да ни развеждат и да ни показват кое къде е в къщата и да оправяме документи и сметки. Не приемаха плащане с карта, затова оставихме само част от парите в брой, с уговорката на следващия ден да им дадем останалото. Още преди обед на следващия ден бях пресрещната от собственика с грубото изнудване: „Дайте си ми парите!”

IMG_20170119_121048

Зимата в Ашкелон… Да ги ожалиш!

Да ви разкажа, все пак, за Ашкелон – курортно морско градче, по население колкото Плевен, плажната ивица е доста дълга, с божествен пясък и лазурно синя вода, боцнати палми тук-там за разкош. Както навсякъде в Израел, има обособени нови жилищни комплекси с търговски центрове в тях, въобще, явно доста се строи в страната. В крайбрежната част преобладават къщите, има огромни детски площадки, направо изумително големи, децата бяха като в рая.

По принцип, когато попадна в малък град, най-натрапчивата мисъл в главата ми е: „С какво се занимават всичките тези хора? То няма какво да се прави тук!” Въпреки тези размисли, и въпреки че съвсем не бяхме там по време на туристическия сезон, през цялото време виждахме някакви твърде заети хора, които препускат с коли насам-натам и явно работят.

И като казвам „препускат”, изобщо не се шегувам – ограничения в скоростта на практика не съществуват, а от теория явно местните не се вълнуват! За моя радост, автоматичната скоростна кутия явно е на почит в страната и светне ли жълто, всички тръгват моментално. Още преди зеленото, се чуват няколко клаксона отзад. За мудните ни френско-български реакции това си беше рязка промяна, с която обаче успяхме да се адаптираме за седмица и след като се върнахме, аз поне имах усещането, че съм в страната на спящите шофьори. И докато карат, не знам как, но успяват да вдигат по 70 км/ч в града, при положение, че на всеки светофар има радар с камера. За магистралите въобще не се наемам да говоря – лудницата е пълна и мигачът е табу. Как не са се изпотрепали на пътя, за мен си остава загадка, над която още умувам. Но пък пътищата са хубави – почти навсякъде има по две ленти в посока, подобаващо отделени от насрещното. Когато пътуваш извън града, пейзажът често е пуст и може да те обземе лек страх, че аха ти свърши бензинът и си умираш тук, по средата на нищото. Чак е малко сюрреалистично – някаква пустуш, разцепена от гладък като огледало асфалт.

Много лошо впечатление ни направи боклукът. Както си в по-лъскав район, с хотели, магазини и добре облечени хора, така изведнъж пред взора ти се простира някаква голяма кална поляна с купища боклуци на нея и коли, които паркират в калта. Това ме шокира. Бях с нагласата, че Израел е една прекрасно уредена страна, много напреднала и иновативна, спомням си от разказите на учителката по география в гимназията за уникалната им напоителна система, за това как във всяка градинка има малко маркуче и до всяко цветенце има дупчица, която отмерва точното количество вода. Представях си всичко това по-мащабно, но се оказа, че Израел твърде много ми напомня за България, с единствената разлика, че жителите му са една идея по-богати.

Но да се върна на нашето пътуване и по-точно емоциите покрай сватбата. Еврейската традиция повелява преди да се омъжи, момата да премине през ритуал, наречен микве. Прави се в нещо като малко басейнче, с големината на джакузи и представлява потапяне на бъдещата булка 7 пъти във водата с цел пречистване на тялото и духа. Ритуалът се извършва под надзора на равин, който същевременно рецитира някакви важни религиозни заклинания и всъщност те са единствените действащи лица.

За целта се разделихме на жени и мъже, тъй като мъжете нямат работа в микве ритуала. Те отидоха на спа процедури, а жените се събрахме във фоайето на своеобразните бани и след като булката се появи – пречистена и свежа – се отдадохме на ядене на баклави, толумбички, локум и други сладки неща. Интересна подробност е, че след този ритуал булката и младоженецът нямат право да се виждат до самата сватба. В случая ставаше дума за нищо и никакви три дни.

На следващия ден беше петък, т.е. шабат – еврейският уикенд, който продължава до събота вечерта, а неделя е първият работен ден от седмицата. За нас това означаваше, че до обяд трябваше да сме напазарували храна, защото след това всички магазини затваряха за два дни. Купихме разни лесни за готвене неща + кило кренвирши. Това бяха най-отвратителните кренвирши, които някога съм яла! Очаквах да са като френските – от месо – но се оказа, че са като българските и дори по-зле. Съдържанието им беше крайно съмнително, вкусът – нищо общо с месото, а консистенцията много ми напомни за онези репортажи от началото на прехода, в които разказваха за кренвирши от тоалетна хартия. Дъвчеш и ти скърца в устата… Въобще, откъм качество на храните не останахме очаровани, особено за тези цени.

IMG_20170120_153930

След обяд решихме да се отправим на пътешествие до Мъртво море, да оползотворим шабата. Това сякаш беше и най-интересната от всички екскурзии, които направихме. В началото край магистралите се редяха мандаринени и маслинови градини, след това преминахме на по-пустинни местности с огромни кактуси и доста прахоляк. За наша радост, времето беше слънчево и топло, край пътя започнаха да се появяват мистериозни селца, които сякаш временно бяха там, наподобяваха бежански лагери – палатки, колиби, малки стада овце, камили, магарета… Изведнъж осъзнахме, че сме не къде да е, а в Близкия Изток и това си е колкото екзотично, толкова и опасно.

В съзнанието ми се надпреварваха да изскачат кадри от филма „Вавилон” и сякаш ентусиазмът ми попритихна. Съвсем обичайна гледка бяха деца, носещи се на коне из пустушта, а на едно място видяхме дори нещо като състезание с коне или някаква местна игра, беше се събрала голяма тълпа зяпачи, но ние решихме да си спестим това преживяване, толкова бързахме да видим Мъртво море преди залез слънце. Друга атракция бяха пътните табели „Внимание, възможност от преминаващи камили по пътното платно”, които се опитах да фокусирам с камерата, но така и не успях. И камили по платното не видяхме, а толкова се надявахме.

IMG_20170120_154040

Леко с камилите!

Затова пък в един момент вниманието ни беше привлечено от НЛО. Загледах се в него и първо помислих, че е самолет. След известно време обаче отново го съзрях в небето – голямо и неподвижно. Зачудих се какво ли е и в някакъв момент споделих с мъжа ми, който също се беше чудил мълчаливо. Сред предположенията ни бяха дрон, балон или някакъв боклук, който е по-близо, отколкото си мислим, като торба, например. Синът ни беше по-поетично настроен и каза, че е кит. Когато се приближихме достатъчно, се оказа, че това е дирижабъл и явно беше в услуга на някаква военна зона, покрай която минавахме и на чиято ограда пишеше „Влизането и снимането строго забранено”. Май в крайна сметка синът ни беше най-близо до истината…

Като споменах за военните, веднага си проличава, че си в страна с чести военни конфликти. Службата в Израел е задължителна и за двата пола – за мъжете е 3 години, а за жените – 22 месеца. Присъствието на младежи и девойки в униформи е навсякъде, често са въоръжени с автомати и въобще, успяват да всеят страх.

IMG_20170120_161844

Сол от Мъртво море – там не е като да няма

След като минахме военната зона, започна спускането – Мъртво море се намира на най-ниската точка от земната повърхност, около 500 м под морското равнище. В резултат, за да стигнеш до него, навлизаш в нещо като котловина и пътят е доста криволичещ, а наоколо – само едни голи, червени скали, които в късния следобед съвсем пламваха, огрени от залязващото слънце. Ушите ти заглъхват, от завои ти се вие свят, а морето все още е далеч. Всъщност, морето си е баш езеро, ако трябва да сме терминологично точни. Цялото му дъно е покрито в сол, което и обуславя много солената вода, в която нищо живо не вирее – нито растения, нито животни. По пътя за първото място, достъпно за човешки крак, видяхме завод за магнезий и се полюбувахме на внушителни по размери бели дюни сол. На единствената в района бензиностанция пък се запознахме с групичка китайски студенти от Тиендзин, които първо бяха изумени, че говорим китайски и второ, още по-изумени, че сме ходили в Тиендзин. И след като обсъдихме европейската архитектура на този азиатски град и констатирахме колко малък е светът, всеки продължи по пътя си.

IMG_20170120_165750

Дъщеря ми се разхожда по соления бряг

Когато стигнахме брега, вече почти се мръкваше и трябваше да действаме бързо, ако искахме да изпитаме удоволствието от това, да плаваме над водата, без да потъваме. Наоколо нямаше много туристи, изгарящи от желание да се топват в солената вода, така че плажът си беше само наш. Температурата на водата беше може би 16-17 градуса, но нас със студена вода не може да ни изплаши човек… Дъното боцкаше подобаващо, солта не е от най-меките неща. Аз се пльоснах първа, тъй като трябваше някой да остане с децата, които изобщо нямахме намерение да тормозим. Синът ни реши да влезе сам и дрехите не бяха никаква пречка за него – докато се усетим, беше нагазил до коляно с все обувките. Впоследствие научих, че солта доста добре се загнездва в обувките и дрехите и не може току-така да ги изплакнеш и да си мислиш, че ще са измити – трябва си сериозно пране в пералня.

IMG_20170120_170332

Удивително, но дори китовете не потъват

Усещането да плуваш в толкова солена вода е… странно. Първо, наистина не потъваш! Аз влязох на дълбочина малко над коляното, за да не се отдалечавам много от децата, не беше никак дълбоко, но определено водата  е тази, която ме държеше постоянно на повърхността. Второ, въпреки рационалната си природа и познанието, че в тази вода не може да има живи организми, човек постоянно си внушава, че нещо лошо ще се случи. И това не е само мое чувство, мъжът ми също го изпита. Сякаш аха-аха някое чудовище ще те сграбчи и ще те затътрузи по твърдото дъно към другия край – чак към йорданския бряг. Трето, трябва да внимаваш да не ти влезе вода в очите и да имаш предвид, че ако имаш прясна раничка някъде, ще щипе та пушек ще се вдига. На вкус водата не е просто солена, ами направо е горчива – не я препоръчвам за пиене. Мъжът ми, като по-смел влезе по-навътре и се опита да плува, но не му се получи. Сякаш всеки път, щом опита да стъпи на дъното, нещо го буташе нагоре. Докато се нарадваме на солта, слънцето се скри и трябваше набързо да събираме партакешите, да мятаме децата в колата и да се връщаме в Ашкелон, преди да е станало толкова тъмно, че да не можем да ги открием.

IMG_20170121_093921

Ето как изглежда къс необработена сол

Продължението четете ТУК

Майката в комерсиалния свят

Ден_на_майката_Цура_МодЗа източник на вдъхновение и истеричен смях днес ми послужи една брошурка, случайно попаднала в пощенската ми кутия и неизхвърлена веднага в кофата за рециклируеми отпадъци, както се случва в повечето случаи. Въпросната брошурка е на френска верига хипермаркети и е специално издание по повод наближаващия Ден на майката. Очаква се по този повод всички синове, дъщери и съпрузи на майки да им купят подарък, защото как, ако няма такива празници, ще се развива пустата икономика? Поводи за масови подаръци (разбирайте, продажби) трябва да има е-же-ме-сеч-но!

И така, няма да умувам твърде много върху силите, подтикнали ме да скътам въпросната книжчица за по-късно разглеждане, само ще кажа, че тя ме свари силно неподготвена за това, което ме очакваше вътре, а именно вселена от продукти, които да донесат вечно щастие на всяка майка. Реших да ви разкажа за преживяното, защото смятам, че и българските майки заслужават да споделят тази почит, това боготворене, тази възхита!

Започвам от корицата – на нея имаме в едър план женски торс, облечен в прилепнала наситено-розова тениска със скромно деколте, на по-прост език – чифт цици отблизо (какъв по-подходящ символ на майката, нали?), а пред тях – опакован подарък в същия тон розово с джуфка, която анимационна майка аха да дръпне с усмивка от ухо до ухо. С голям шрифт над този шедьовър пише „Празникът на майките” и отдолу уточнено с по-ситен шрифт „които не са само майки”. Добре, че ни казаха, че имаме право да сме и друго освен майки, защото иначе щяхме сериозно да се депресираме, да си направим окоп за пореден път в коша с чорапи за пране и… да заспим, прималели.

Четивото веднага ни потапя в първото, за което една майка бленува – рокли, туники, панталонче, очила – всичко прилично и закриващо където каквото трябва. Продължаваме със сандалки на равна подметка, както и едни по-смели, на около 5 см. дебел ток – те сигурно са за поводи като тържество в детската градина или групова среща на майки с деца един набор. После имаме цели три страници с бельо – нищо секси, разбира се, да не прекаляваме, удобни боксерки, кюлоти в различни цветове – все необходими неща. Така де, хората си знаят, че една нормална майка няма да тръгне да се разпръцафръцва в дантелени прашки и сутиени на цветчета…

На следващата страница ни изненадва спално бельо, може би защото минахме през роклите, гащите, съблекли сме се, време е за сън. И хоп! До тях сложена шевна машина, в случай, че сме се отнесли в мечти за сладка следобедна дрямка и сме забравили, че трябва да зашием джоба на якето на мъжа ни. Приближаваме се към средата на книжлето, където ни чака разнообразие от парфюми, рол-они против изпотяване, мокри кърпи и кремове против бръчки. Темата за красотата продължава с няколко електроуреда за фризура, епилатори, някакви неща, които дори не знам за какво служат и една четка за коса, която по някаква причина е с кабел.

Стигнахме средата, вече сме наясно, че половината от съществуването на майката се свежда до това да бъде красива и наспана. Или по-скоро, това е което маркетинг специалистите биха пожелали на всички майки, тъй като последните все се оплакват, че не им достига време за себе си. НА ВИ, СПЕТЕ И СЕ РАЗХУБАВЯВАЙТЕ, СТИГА МРЪН-МРЪН!

Внезапно, посоката се сменя и ни рекламират забавления като домашен телефон, фотоапарат (защото те майките постоянно си снимат децата, човещинка!), някакво радио и доста видове аудио слушалки, с които евентуално да се усамотим в някой ъгъл и да медитираме в редките случаи, когато децата спят. Друга страница е отредена на смартфони, т.е. в същия този период можем дори да покибичим във фейса или да си початим с друга майка по скайп и да обсъдим злобата на деня – колко дупета сме замили и какво възнамеряваме да сготвим за вечеря.

Дотук със забавленията, веднага сме върнати в реалността с поредицата кухненски електроуреди – това миксери, модерни хлебопекарни, чопъри, месомелачки, мултикукъри – разнообразието е огромно и всичко е толкова намалено, че ни се иска веднага да се обзаведем с всички тези неща накуп, да скръстим крака на някой стол и обядът сам да се приготви, докато ние сърбаме кафето от новия робот, правещ капучино с три пръста каймак и 15 вида картинки отгоре.

И заговаряйки за мързел и прегрешения, няма как да подминем двете страници с… внимание, шоколад и алкохол! Тук вече улучиха точно в десетката! Коя майка няма да си признае с ръка на сърцето, че ако не беше бутилката, този верен приятел, би оцеляла? А? Нима не се е случвало на всяка изтерзана домакиня да отвори шкафа, да се качи на едно столче и да се протегне до най-високия рафт, на който крие шоколада за моменти на цялостно отчаяние? Как биха изобщо продължили да съществуват тези клети същества, съвременните майки, в условия на стрес, умора и непрестанни писъци без СС – Сладко и Спиртно?

А! Дойдохме си най-накрая на думата, има и цветя! Разгеле, както се казва в такива случаи, с това трябваше да започнат! Цветята са нещо, което общо взето трябва да се подарява на една жена и особено на една майка. Българите си имаме Осми март, французите си имат Деня на майката. Че то ако не е тази дата, кой ще ти се сети да купи цвете? Друго си е да е оправдано, да не се червиш самотен по улиците с мижавото си букетче, а да се почувстваш като част от едно могъщо цяло – една орда мъже, които обичат жените си и гордо го демонстрират. Впечатление прави, че преобладават орхидеите, явно са на мода, а и има загатване за това, че цветята не са за един ден, то си е дългосрочна инвестиция, няма всеки ден букет да се носи вкъщи, алоу! А и без това по цял ден майките нищо не правим, така малко да имаме занимавка – нещо да поливаме, пресаждаме, ухажваме…

За релакса на майките се грижи и следващата страница – с промоционални пакети за фитнес, масаж и ваучери за романтична вечеря за двама в ресторант по избор (измежду 705 ресторанта в цялата страна!). Голямата изненада е видео игра, която нещо не ни се вярва, че е само за майките, но ще се направим на разсеяни и ще приемем подаръка, ако случайно някой реши да ни го подари, а още на следващия ден ще го пуснем за продан в нета. За свободното време също така са предложени градински мебели и чадър, а също и два велосипеда – все пак, какво е да си майка, ако не поспортуваш и не разпуснеш чат-пат в градината.

И тук, мили хора, идва кулминацията. Затаете дъх, защото това, което следва е отвъд всякакви ваши очаквания. ОРГАНАЙЗЕРИ ЗА БИЖУТА И КУФАРИ! Да, в този ред и не, не се шегувам!

Първото ми тълкувание на този силен финал е, че някой е искал да ни каже: „ако не сте получили нито един от изброените дотук подаръци, значи е време просто да си събирате дрънкулките, да си хващате куфарите и да заминавате накъдето ви видят очите!”

Втората опция и по-приятна, разбира се, е твърдението, че всяка майка е длъжна да има бижута (по възможност, от скъпоценни метали и камъни, знаем си я песента за диамантите и приятелите), а куфарите са за всеки случай, ако се препълнят органайзерите и вече няма къде да ги складирате тия ми ти бижута.

И вариант три, трябват ви тези кутии за бижута и куфари, защото ваш муж изведнъж забогатял и купил агромни диамантени обеци и билети за Мальдиви, така че бързо, бързо стягайте багажа и стига с това „ни мога, ни знам”, отивами на пачивка!!! ( вж. „МайкоМила!” и внимавай да не се попикаеш от смях)

Ето така, драги ми читатели, майки, още хора, се прави бизнес. Така се убива конкуренцията – с мощни послания, с умели маркетинг трикове, с тънко, но трайно наслояване на идеите на капиталистическия строй в главите на нищо неподозиращите потребители.

Вече съм спокойна, че и българската майка е запозната с нуждите и мечтите на френската си колежка, очаквам с нетърпение юни месец, когато се чества денят на таткото, за да направя дисекция на поредното изключително забавно четиво, което съм сигурна, че ще получа отново в пощенската си кутия. Обещавам да споделя с вас веднага, щом попадне в ръцете ми…

Моите 10 истини за детското възпитание

Стана тя каквато стана, връхлетя ме една упорита муза и ми вика: „Ти, като си толкова важна, я вземи драсни нещо по някоя детска, бебешка тема, сподели опит, няма само глупости да слушаме от теб…” – „Добре, няма проблем, зЕми тоя роман” – казах, след като го написах.

Уточнявам, че писанията ми се базират предимно на личен опит и вероятно има още много да уча, тъй като по-голямото ми дете скоро ще навърши едва 4 години. Принципите, които изброявам са основа за мен в начина ми на отглеждане на децата. Опитвам се да се придържам максимално към тях и като че ли ми се получава, пу-пу. 

_LOR6918

С порастването на децата, всеки родител неминуемо се сблъсква с нещото, наречено възпитание. Всеки от нас желае да направи от детето си достоен член на обществото, да внедри в поведението му определени норми, за да бъде прието и харесвано. За родителите е важно децата им да са общителни, да се държат добре сред други хора, да не вършат глупости и в крайна сметка, да се изградят като успешни хора. Понякога в стремежа си да сме идеалните родители, възпитаващи идеалното дете, забравяме за нуждата на детето от щастие, което всъщност е проекция на любовта, с която го даряваме. Струва ни се, че то усеща по презумпция тези неща, че няма нужда да се замисляме чак толкова, достатъчно е да го гушкаме и целуваме достатъчно често и да му говорим мило.

Родителската любов обаче не се изчерпва с това. Тя е също и в това да му осигурим комфорта да даде свобода на личността му и да го оставим да се развива по начина, по който то само усеща. Ако перифразираме известната фраза за свободата, комфортът ни свършва там, където започва комфортът на детето. С други думи, ако искаме детето ни да се чувства щастливо и обичано, се налага да пречупим някои свои навици и задръжки, за да му предоставим нужното пространство за израстване като личност.

Ето и някои истини, до които аз самата съм достигнала по пътя си като родител и които смятам, че важат при повечето деца:

  1. Детето знае колко и кога.

От момента на раждането (че и преди това), родителите започваме да се притесняваме и вайкаме дали детето яде/спи достатъчно или пък прекалено много, мислим за режима му, за теглото, притесняваме се, ако пишка много, ако не ака достатъчно… И това не води до нищо хубаво, напразно се изнервяме, а от там влияем негативно и на детето, което, от своя страна има вграден часовник и индикатор за това колко точно трябва да изяде/да спи. Няма две еднакви деца и това е прекрасно, а препоръчителните стойности, с които ни обстрелват педиатрите се базират на статистика и не могат да обхванат всички възможни случаи, а само дават информация за това какво се случва при по-голяма част от децата. Затова, не се притеснявайте, ако детето не е наддало нито грам за седмица или две, то ще навакса когато има нужда от това. Ако пък спи прекалено много – радвайте се, повече почивка за вас, това едва ли ще продължи дълго. Бъдете уверени в себе си и инстинктите си и всичко ще е наред.

Обличането е другото нещо, за което няма смисъл да се изнервяме. Ако детето ви не търпи пуловера, с който сте го навлекли, просто не настоявайте. Ако си свали якето – значи не му е толкова студено, колкото си мислите. Замислете се, когато на вас ви е студено или горещо, вие се събличате или обличате съответно. Защо смятате, че вашето дете не може да прецени дали му е горещо или студено? Колкото повече го навличате против волята му, толкова по-зиморничаво ще бъде то в крайна сметка и вероятно ще се разболява много по-често от настинки, в сравнение с деца, чиито родители ги „каляват” и не се впрягат толкова за връхните дрехи.

  1. Забраните водят до по-голям интерес и нямат ефект.

Едва ли ще ви изненадам, ако кажа, че колкото повече повтаряте на детето „не прави това, не пипай там, недей…, престани…”, толкова повече то ще се противопоставя. И това е съвсем нормално, защото децата имат нужда да се заявят като отделни личности и това е начинът им да се разграничат от родителя – като се противопоставят. Това изобщо не означава, че мотивацията им да правят нещо е свързана с родителите, както те често се заблуждават. „Защо ми причиняваш това?” е егоистичният въпрос, от който трябва да бягаме. Детето не прави нещата срещу нас или против нас, то ги прави ЗА себе си, за да демонстрира различие, а не за да ни ядоса или разочарова. Подходът при такива ситуации трябва да е много внимателен. Забраните не са достатъчни, за да накарат детето да спре да върши нещо нередно или опасно. По-ефикасно би било да обясним със спокоен тон на детето защо не трябва да прави така, дори с думи, които смятаме, че то все още не разбира. Това ще покаже уважение към неговата индивидуалност, ще му даде нужното внимание, ще демонстрира равнопоставеност помежду ни – нещата, към които то се стреми, правейки въпросната „беля”. Тези моменти не трябва да са придружени със строгост от наша страна, а напротив, трябва да бъдем възможно по-любвеобилни, за да осъзнае детето, че нашето несъгласие с това, което прави, не означава, че не го обичаме.

Другото, което можем да направим в такъв момент е да се запитаме дали ние не сме виновни донякъде за ситуацията? Ако детето върши нещо опасно, до каква степен това е свързано с нашето невнимание и допускането на тази опасност и как можем да я предотвратим в бъдеще? Ако пък е направило „беля”, дали идеята за белята не е само в нашите глави? Защото детето няма как да знае, че дадено нещо е неправилно до момента, в който го направи и родителят се скара. Може би ако променим малко нагласата си и започнем да предвиждаме каква беля би могло да направи то и просто му кажем да не я прави, обяснявайки защо това не е редно, тя никога не би се случила? А ако вече се е стигнало до белята, да преброим до три и да запазим самообладание, след което отново да последва обяснение. Възпитателно в такива случаи би било да накараме детето да поправи грешката си – например, да изтрие маркера, с който е надраскало стената, да извади стотинките, които е хвърлило в тоалетната или да събере всички дрехи, които е свалило от сушилото и да ги закачи отново. Това ще бъде урок, че всяко действие носи отговорност след себе си.

  1. Трябва да държим на думата си.

Ако искаме да изградим авторитет в очите на детето, трябва да бъдем последователни. Затова е хубаво да се мисли навреме, когато се появи определена проблемна ситуация, за предпочитане е да се обсъди с другия родител и да се вземе решение за подхода, който ще се следва и от двамата. Да вземем например позволяването на детето да играе с телефона/таблета. Трябва да сте наясно, че технологиите силно привличат децата и веднъж свикнали да са покрай тях, те трудно могат да ги откажат. Допускаме, че сте от родителите, които не искат децата им изобщо да докосват техника и всеки път, когато детето понечи да вземе телефона ви, вие не позволявате, обяснявайки, че това не е играчка и не може да се пипа от деца. Да, обаче в един прекрасен момент се струпват много задължения, с които трябва да се нагърбите, изнервени сте и това, че детето е взело телефона е последното нещо, което ви вълнува, затова, за да не си причинявате допълнителни нерви, породени от детско недоволство, просто оставяте детето да си играе. Веднъж допуснали това, детето си дава сметка, че всъщност забраната не е категорична и решава да го направи отново. Вие отново забранявате, а то не разбира защо един път може, а друг път – не. Оказва се, че и за други ситуации сте склонили в определени моменти, а то е прекрачило мислената граница на забраната. С течение на времето, думите ви започват да губят стойност и това дали позволявате или забранявате нещо става напълно безразлично за детето, защото то знае, че дори да сте забранили да се разхожда с обувки вкъщи, например, в някакъв момент можете и да позволите. И затова ще направи това, което му харесва.

Много пъти съм чувала родители да казват: „Аз повтарям, но никой не ме чува!” Няма такова положение – децата чуват всичко. Най-вероятно тези родители са се оставили детето да е постоянно определящо дали да прави нещо или не и думата им е престанала да се зачита. Ако и вие сте сред тях, не обвинявайте детето, защото най-вероятно причината за това положение е собствената ви непоследователност. Добрата новина е, че това може да се промени във времето, стига вие да си дадете сметка за пропуска и да си кажете, че от тук нататък няма да отстъпвате. Да, звучи строго, но всъщност, не трябва да бъркаме даването на свобода на детето с това да не поставяме граници и правила. Много е важно да сме помислили предварително дали дадена забрана е наистина необходима. Може да се окаже, че не сме позволили нещо, което всъщност не е толкова съществено за нас самите и след време да го позволим. Отново, това ще се отрази на вашия авторитет пред детето. Затова е хубаво да сте наясно от самото начало, още от появата на конфликтната ситуация. Разбира се, това невинаги е възможно, особено взимайки под внимание честата липса на време за такива уж дреболии. Не трябва да забравяме и че детето има нужда да открива и да експериментира със заобикалящия го свят и ако поставим твърде много граници, има опасност да се превърне в плахо дете, което сляпо изпълнява командите на родителите си и не смее да поеме инициативата за дадено действие.

  1. Наказанията и наградите създават послушни, но нещастни деца.

Искам да засегна и темата за мотивацията. Собственият ми ученически опит показва, че вътрешната мотивация води до по-добри резултати в дългосрочен план. Говоря за учене, защото с възпитанието на детето в предучилищна възраст, ние поставяме основи за начина му на възприемане на информацията на по-късен етап, боравенето с нея и правилното реагиране в определени ситуации. Външната мотивация, каквато е оценяването в училище, може да изиграе лоша шега за любознателността и интереса на детето към учебния материал. Външна мотивация се явяват и наградите и наказанията, както и похвалите и порицанията от родителите.

Пример: казваме на детето „ако си събереш играчките, ще гледаш анимация”. Гледането на анимация се явява награда за действието събиране на играчките. Какво се случва на практика? Първо, ние представяме събирането на играчките като нещо неприятно, което поначало детето няма как да възприема като такова. НИЕ сме тези, които му налагат това отношение. Второ, даваме му да разбере, че всъщност, ако просто ги събере, няма да има никакво удовлетворение за него, но пък анимационният филм накрая е нещо като компенсация за извършената „мръсна работа”. Детето свиква, че всяка подобна нарочена от нас за неприятна работа трябва да бъде награждавана. И така постепенно възпитаваме един опортюнист, концентриран само върху крайната цел, върху наградата, която ще получи накрая. Процесът на събиране на играчки се омаловажава. Всъщност, крайната цел от него би трябвало да бъде удовлетворението от подредената стая, от това, че е чисто и прибрано и едно действие е приключило, а именно играта, за да започне нещо друго, в случая – гледане на анимация.

Ситуацията, която давам за пример може да звучи крайно дребнаво, но всъщност, ако човек започне да се замисля в колко много такива ситуации попадаме всеки ден, ще си даде сметка, че родителят е този, който чертае пред детето представите за нещата в света. Всяка подобна дреболия се отразява на детето и възприятието му на действителността. След време детето ще се превърне в ученик, който ще бъде много по-удовлетворен от процеса на учене и няма да го смята за нещо неприятно и досадно, концентрирайки се единствено върху оценката. За него ще е достатъчно знанието, което е получило накрая и че е отговорило правилно на всички въпроси от теста. Един ден този човек ще бъде доволен, когато в случаен спор се окаже по-подготвен, по-информиран от опонента си, с по-богата обща култура, когато няма да се налага да ползва Гугъл, за да проверява нещо елементарно, заложено в учебната програма.

Това отношение към работния процес ще го преследва през целия му живот. Човекът, който търси външната мотивация, вероятно ще бъде недоволен от работата си, ще я върши с досада и като цяло ще бъде неудовлетворен от това, което прави. Единственото позитивно нещо за него ще бъде заплатата, която получава в края на месеца.

А ако се задълбочим още повече, ще разберем, че методът с наградите е идеален, за да си отгледате един материалист. Защото най-често нещата, с които награждаваме децата са материални – лакомство, играчка, преживяване, свързано с похарчване на определена сума пари. Ако сте от хората, които смятат, че наградите, още наричани за красота „позитивна подкрепа” са важни за детето ви, поне се постарайте това, с което го награждавате да бъде от полза за бъдещото му развитие.

С наказанията нещата стоят по сходен начин. Наказвайки детето, вие му давате да разбере, че не го обичате такова, каквото е, а според това дали действията му са угодни на вас. Ето ви 5 причини, поради които наказанията не действат:

  • Те ядосват детето. То чувства, че няма какво да направи и е безссилно. Историята е доказала, че хората – жертви често преминават от другата страна и се превръщат в мъчители.
  • Те демонстрират модела на силата. Децата виждат как най-важният човек в живота им – родителят – използва сила и по този начин успява да се наложи и го приемат като оправдан модел, който самите те използват след това.
  • Те в крайна сметка се оказват неефективни. С порастването на децата наказанията, които ще са достатъчно неприятни, ще стават все по-малко (както и наградите, които ще носят достатъчно удовлетворение). С времето и наградите, и наказанията губят смисъл, думите ви губят сила и нямат достатъчен ефект.
  • Те подкопават отношенията дете-родител, които би трябвало да се базират на любов, доверие и разбиране. Вместо това биват изместени от негативни емоции и осъзнаване от страна на детето, че то и родителят никога няма да бъдат равнопоставени.
  • Те всъщност отвличат вниманието на детето от най-важното. Когато детето е наказано, родителят смята, че то ще си вземе поука, ще се замисли за грешката си и няма да я повтаря повече. В главата на детето нещата протичат другояче. Наред с яда и безпомощността, които изпитва, то се концентрира и върху това, че наказалият го родител не го обича достатъчно. Със сигурност, последната му мисъл е за допуснатата „грешка” и това как да я поправи. По-скоро си представя какво трябва да направи следващия път, за да са доволни мама и татко или търси начини как следващия път да прикрие по-добре следите от извършеното „злодеяние”.

Взимаме същия пример. Казваме „ако не си събереш играчките, няма да гледаш анимация”. Дори някои хора да твърдят, че поощрението все пак е по-добрият от двата метода, в крайна сметка резултатът е същият – омаловажаване на процеса на събиране на играчки и представянето му като нещо негативно, плюс външна мотивация, за да бъде извършено то. В дългосрочен план ефектът върху личността на детето ще бъде също толкова разрушителен.

Наградите и наказанията са много често използвани, защото дават незабавен резултат, а именно, видимо послушно дете. В дългосрочен план обаче те възпитават дете, което свиква да склонява глава пред по-висшестоящите, губи желание да поема инициативата и губи чувството за свобода, от която се нуждае, за да изразява себе си по начина, който смята за естествен.

Може би не е излишно да засегна и темата за насилието, като едно от възможните наказания, които някои родители прилагат. Само по себе си то е признак най-вече на слабост и неспособност да се справим с дадена ситуация. Причините могат да са най-различни – стресът, умората, напрежението са допълнителни фактори да се достигне до физическо насилие над детето. Но каквито и да са, те не са оправдание. Грешните сигнали, които даваме на детето са, че проблемите се решават чрез насилие, че по-силният физически винаги надделява и, не на последно място, че насилието е нещо съвсем нормално. Като резултат, детето ще копира родителите си И в това.

Понякога, вместо да ударите детето и да демонстрирате собствената си неспособност и слабост, е по-добре да го прегърнете. Дори да е направило най-ужасното нещо. След това, когато и двамата сте се успокоили, може да поговорите и да изясните ситуацията. Със сигурност, ефектът ще е по-голям. Децата са плод на любов и трябва да получават любов. Колкото по-обичано и щастливо се чувства едно дете, толкова по-голям е шансът му да стане успешен в професионален и личен план човек.

  1. Желанието да помогнем всъщност пречи на детето.

Много често виждам как родители стоят неотлъчно до децата си по време на игра. Съвсем естествено е за човек да изпитва страх за детето си на детската площадка и да се опитва да му помогне, придържайки го докато се катери или стоейки с протегнати ръце. Някои родители категорично забраняват на децата си определени съоръжения, защото „са още малки и не могат/ще паднат”.

Нека разнищим тази родителска бдителност. Когато децата играят, те изпитват границите на физическите си възможности. Всеки следващ път стават все по-добри и по-силни и това ги окрилява. Отнемайки им възможността да изпробват способностите си на дадена катерушка или пързалка, ние всъщност ги убеждаваме, че са неспособни и спираме развитието им. Спираме и ентусиазма им да опитат. Нещо повече, децата разбират, че поемането на инициатива не е хубаво нещо и очакват родителят да ги насочи. Това в последствие може да ни изиграе лоша шега и когато очакваме детето само да изяви желание за нещо, то да се дърпа и да иска да сме до него.

Другият възможен проблем е детето да развие неувереност в способностите си и да търси непрекъснато помощта ни – независимо дали става въпрос за изкачване на по-стръмни стълби или за това да си напише домашното. Паданията и контузиите са част от естествения процес на осъзнаване на физическите способности. Бъдете сигурни, че детето ви много бързо ще се адаптира към обстановката и ще се научи да се пази много по-добре самo, отколкото ако разчита на вас. Всъщност, стоейки до него, вие му давате сигнал, че не е нужно да се държи здраво и може винаги да разчита на вас. В момента, в който го оставите, детето знае, че трябва да се справи самo и наистина съумява да го направи. По този начин вие не само помагате на развитието му, но и му гласувате доверие, засвидетелствате уважение.

  1. Отношението към детето не трябва да е като към продължение на родителя. Говорете му във второ лице.

Говорейки за детски площадки, не мога да подмина и темата за намесата на родителите в игрите на децата. Нормално е децата да се посдърпат за нещо по време на игра, в това няма нищо притеснително, всъщност това е начинът им да се научат на комуникация и социализация. Сблъсквайки се с други деца, се появяват ситуации, в които родителите понякога твърде прибързано се намесват. Намесват се като правят забележка на своето дете и по-рядко на чуждото. Самата забележка не е проблем, стига да не се прави с рязък тон и стига да е придружена с обяснение защо нещо е неправилно. Понякога обаче е по-добре да оставим децата да разрешат въпроса помежду си. Това ще е сигнал, че не може постоянно да очакват някой възрастен да помогне или да се скара, за да се разреши конфликтът. Нерядко се случва един родител да се оплаче на друг родител от детето му. Сякаш така прехвърляме вината за поведението на въпросното дете върху родителя му. И сякаш очакваме другият родител да се скара на своето дете, а ако не го направи, го обявяваме за незаинтересован. Не е наша работа да се месим в отношенията на другите родители с децата им, нито пък да ги съдим. Но ако ситуацията наистина налага намесата на възрастен, а другият родител не показва по никакъв начин, че иска да се занимава и да обясни на детето си защо не е право (хора всякакви), можем любезно и спокойно да се обърнем към чуждото дете и да му кажем каквото мислим. Това са деликатни ситуации, в които повечето родители биха се засегнали и биха защитили детето си, но всъщност по-правилният подход е, ако се случи на нас, да претеглим ситуацията и да преценим дали човекът, който се обръща към нашето дете не е прав и това няма да е полезно за детето. Поставянето на детето по-често извън зоната на сляпа семейна подкрепа ще го подготви да бъде по-самостоятелно и отговорно и ще го накара да се почувства като пълноправен член на обществото.

Възпитанието на децата е отговорност на цялото общество – без значение дали са наши или чужди. За чуждите деца нашите думи може би звучат дори по-сериозно отколкото думите на собствените им родители. Сигурно сте забелязали, че детето ви се държи по коренно различен начин, когато е с вас, с ваши познати, с които не се срещате толкова често или пък в детската  градина/училището. Както възрастните, така и децата знаят, че навън трябва да се държим по определен начин, който да е приемлив за останалите. Родителите задават тези правила на поведение и децата ги копират. Говорейки директно на детето (вместо на родителя му), вие премахвате бариерата, обусловена от възрастовата разлика и му засвидетелствате уважение. Обратното е унизително за детето, колкото и пресилено да звучи. Усещането, че не сте равнопоставени със сигурност ще се отрази на по-нататъшното поведение на детето. Ето защо, когато имате да кажете нещо, кажете го директно на детето. И не става дума само за конкретния пример с конфликт на детската площадка, а въобще. Отношението към децата като към възрастни води до по-ранното им осъзнаване като отделна личност, а не като опашка на мама или татко. Ако смятате, че можете да попитате детето нещо, няма нужда да задавате въпроса на родителя, сякаш е преводач. Въпроси като „как се казва, на колко е години, храни ли се добре, как е в детската градина…” спокойно могат да бъдат зададени на самото дете. Дори и да ви се струва, че детето е твърде малко, за да разбере въпроса или да ви отвърне, то ще отчете факта, че се обръщате към него и ще се почувства значимо.

  1. Личният пример е най-добрият учител.

Вече споменах за това, че родителите залагат определени норми на поведение, които се смятат за приемливи в обществото. Задачата на домашното възпитание е да даде на детето възможно повече добри примери за това как трябва да се държи в определени ситуации. Но само думи не помагат, трябват и дела. Човек най-добре осъзнава основите на цивилизацията, когато му се наложи да ги преподаде на своето дете. Дава си сметка, че всяко негово действие се гледа под лупа и след време може да бъде преекспонирано многократно. Добрият родител дава най-доброто от себе си що се отнася до поведение и отношения с другите хора. Защото децата наблюдават и в последствие повтарят видяното. Ако пък родителите се държат лошо или грубо, рано или късно същото отношение се връща като бумеранг от техните деца.

Особено внимание бих искала да обърна на любезността. Да бъдем любезни е важно, но още по-важно е да сме искрени в тази любезност. Ако насилвате детето да казва „моля, благодаря” да поздравява, да се извинява, то ще го прави по-скоро лицемерно и външно мотивирано от вашето задоволство. Въобще, най-добре е за нищо да не насилвате детето. Ако вие самите правите тези дребни жестове и ги правите не само навън пред непознати хора, а и вкъщи, включително и с вашето дете, то тогава няма от какво да се притеснявате – детето ще ви копира и в крайна сметка ще бъде любезно. Ще дам пример със сина ми. От раждането му бях убедена, че най-добре се учи чрез нагледно демонстриране и личен пример. Затова не пропусках възможност да му кажа „благодаря, наздраве (когато киха), извинявай, моля, добро утро, лека нощ, обичам те…”. В резултат, той сам започна да ги казва. Не помня точно кога се случи за пръв път да ми каже „мерси”, но бях изключително развълнувана и си дадох сметка, че съм на прав път. Сега същото се случва с дъщеря ми, която тепърва проговаря, но вече казва „мерси” и „моля”, тъй като примерите вече са двойно повече – от мен, и от брат ѝ.

Понякога виждам как родители насилват децата си да „бъдат добри”, да споделят играчка или храна. Хората сме егоисти по природа, но ако вместо да карате децата насила, им дадете личен пример, може би те ще го последват. А може би не – и имат пълното право да не го направят.

Ето ви конкретна ситуация: две деца се карат за люлка. Застанали са от двете страни на люлката и никое не отстъпва. Първо, трябва да изчакате, за да видите дали няма да се разберат някак помежду си. В единия случай, и двете деца ще са отстъпчиви и ще намерят начин да си поделят „поравно” люлката – едното да се люлее първо, а после да е ред на другото и т.н. Може обаче да се окаже, че са инати, едното започва да реве, другото – също или по-зле, стават агресивни. Има и трети случай, при който едното надделява, а другото стои отстрани и неговият ред никога не идва. В последните два случая, най-ефективно би било да отидете и да им обясните, че люлката е само една, а те са двама и трябва да се редуват. Позволявате на едното дете да се полюлее първо, докато обяснявате на другото, че след малко и то ще се люлее. Приемаме и друго, вашето дете е това, което е надделяло в спора и се люлее, без да отстъпва люлката. Редно е да му кажете, че не е право. Това не означава непременно да му се скарате или да го свалите насила от люлката, за да я отстъпи на другото дете. Просто обяснявате със спокоен тон, че то не е единствено и другите деца също искат да се възползват от люлката. Ако сте били последователни във възпитанието, вярвам, че детето ще се вслуша в думите ви и може би не веднага (за да не признае моментално, че сте прави, все пак, ролята му е да се противопоставя на родителя), но ще отстъпи люлката на другото дете. Дори и това да не се случи, бъдете сигурни, че то е разбрало какво сте му казали и това е най-важното в случая. Достатъчно е, че сте се намесили, свършили сте си работата, а от там нататък – нещата са извън контрола ви. В крайна сметка, едва ли едно дете може да се люлее безкрайно на люлка, все някога ще му омръзне.

  1. Доверие се изгражда без лъжи.

Всеки родител иска да изгради връзка на взаимно доверие с детето си. Представяме си как нашето дете никога няма да ни лъже, да крие нещо, да премълчава и ще споделя смело всичко, което му се случва, всичко, което мисли и чувства. Иска ни се да бъдем не просто родители, а и приятели с детето си. Иска ни се също така, когато направи беля, да дойде и просто да си признае, вместо да се опита да скрие. Всъщност – първото действие е подтикнато от чувство на вина, а второто – от чувство на срам и това по какъв начин детето ще реагира зависи от степента на доверие, която сме изградили помежду си.

На практика обаче доверието се постига доста трудно и с множество компромиси. За да научим детето си да казва истината, трябва да започнем от себе си. Ако ние сме честни, то ще иска да бъде като нас. Ние сме тези, които го запознават с понятията „добро” и „зло” и от нас зависи кое как ще възприема в бъдеще. И когато казвам „да сме честни”, имам предвид, че трябва да сме честни на първо място с детето. Някои истини са болезнени, но винаги има подходящ начин да бъдат поднесени на дете – в която и възраст да е то. Детското любопитство обикновено е разтегливо понятие, което се изменя с годините. Дете на 2 години може да бъде задоволено със съвсем малка част от истината, докато 4-годишното може да ви задава купища въпроси и да иска да му казвате още и още.

Всъщност, нашето време ни предоставя много обществено приети лъжи, които да предадем на децата си. Можем да изберем в какво да вярва детето ни, но трябва да сме наясно, че по този начин му отнемаме правото на избор. В това число влизат и такива уж безобидни персонажи като Дядо Коледа, Феята на зъбките, Баба Яга, Баба Меца, Дядо Торбалан и т.н. Разбира се, всеки родител решава доколко иска да повлияе на психиката на децата си и е свободен да го направи. Някои родители държат децата им да вярват в Бог, например, без да си задават въпроса доколко те самите вярват в него и необходимо ли е наистина налагането пред детето на един образ, който се очаква да го „научи” на добро и зло или това може да се случи и по друг начин. Нещата отново опират до мотивация. Няма нищо лошо детето да вярва в нещо, това показва, че въображението му се развива, но е в пъти по-добре когато това нещо е дошло от самото него, а не от нас, като родители. Защото в момента, в който детето престане да вярва в наложения от нас образ, автоматично ние се превръщаме в лъжци, а у него се появява усещането за празнина и разочарование, както и въпросът „Защо?”.

Може би всичко това ви звучи твърде драматично, но е факт, че голяма част от хората споделят огромното си разочарование и тъга в момента, в който са разбрали, че Дядо Коледа не съществува. Защо трябва да им причиняваме тази негативна емоция? За да ги научим да бъдат добри (и да получат много подаръци)? Убедена съм, че човек вътрешно има нуждата да е добър, защото вярва, че е такъв по рождение и това му доставя удоволствие. Ако родителят успее чрез своите действия да дава пример на наследника си и покаже нагледно кое е добро, то детето няма как да се обърка и ще го прави просто защото иска да прилича на вас.

Друг общоприет начин да излъжете детето си е като премълчите нещо важно за него. Например, трябва да го оставите при роднина/приятел/детегледачка, докато излизате да свършите нещо спешно и решавате, че ще е по-лесно като го разсеете за миг и в този момент офейкате през вратата, докато не се е усетило. Бииииийп – Грешка! Може детето да не се усети веднага, но когато го направи, ще се почувства изоставено и предадено. Няма дете, което да се радва на раздялата с родителите си (дори и да е краткотрайна, не забравяйте, че времето за едно дете се усеща по различен начин и 5 минути за вас могат да са като 5 часа за него). Въпреки това, най-печелившият в дългосрочен план начин за действие е да подготвите детето предварително какво ще се случи, да му обясните точно преди да тръгнете, че няма да се бавите много и се налага да го оставите за известно време при въпросния човек, а накрая да кажете „чао” или да му помахате преди да тръгнете. Дори детето да е много малко, за да разбере какво му казвате, интонацията ви ще е достатъчно успокоение за него. Може би ще плаче, може би дори ще изпадне в истерия, щом доближите вратата, но това е по-добрият вариант, защото няма да сте го излъгали и след няколко минути, когато се успокои, то ще бъде наясно, че ще се върнете, защото сте обещали. Приемете го като първи урок по самостоятелност. Всеки следващ път раздялата ще бъде по-лесна за него, защото ще знае, че казвате истината. Много по-вероятно е и адаптацията на такова дете в ясла или детска градина да е по-плавна и малко болезнена. В обратния случай, ще имате дете, което ще се залепва за вас от момента, в който прекрачите прага на чуждия дом и няма да иска да ви изпусне от поглед.

  1. Телата на децата ни не са наши тела.

Разсъждавайки по темата с доверието, не мога да пропусна и момента с информирането на децата относно телата им и това кое какво е. Много родители се срамуват да назовават нещата с истинските им имена, а сексуалното възпитание започва още от съвсем ранна детска възраст. Осъзнаването на тялото като наша собственост е изключително важно за малкия човек. Използването от родителите на странни „термини” за назоваване на половите органи създава табу и впоследствие детето изпитва срам да говори изобщо за неща, свързани със сексуалността си. Като родители сме длъжни да си дадем сметка, че тялото на детето не ни принадлежи и е хубаво да го научим на това от самото начало, за да го уважава и то в бъдеще, за да не допуска да бъде удряно, насилвано от други деца, или дори по-лошо, сексуално тормозено. И не на последно място, за да отглежда характера си в една уважавана от самия него обвивка, каквато е тялото.

За детето няма абсолютно никаква разлика дали ще кажете „патка” или „пенис”, „шушулка” или „вагина”. То възприема думата като име на интимното си място и използването на тази дума без срам му дава увереност, че това е един най-нормален орган, като всяка друга част от тялото му. Смятам, че срамът, който една майка би изпитала евентуално, ако 3-годишното ѝ дете произнесе публично „вагината ми” е несравним със срама, който би изпитала, ако порасналото ѝ, 15-годишно дете каже „маймунката ми”. Уви, самите родители понякога изпитват срам от произнасянето на биологично приетите термини.

В същата категория спада и въпросът „от къде идват бебетата”, който всъщност не е толкова страшен и не е нужно да се лъже и да се измислят истории с неясен произход, само и само да уталожим детското любопитство. Най-лесният начин да се справите с подобен въпрос е като кажете истината. Повярвайте, детето няма нито да бъде увредено, нито травмирано в сексуален или друг аспект. В зависимост от възрастта му можете да обясните нещата по много прост и разбираем за него начин, без твърде много подробности, така че хем да задоволите любопитството му, хем да сте казали истината и след време, когато ви зададе допълнителен въпрос, да не попаднете в капана на собствените си лъжливи обяснения. Най-лесно е да отговаряте кратко и просто на конкретния въпрос, който ви се задава. Възможно е отговорът ви да е напълно достатъчен за детето и то да не ви зададе повече въпроси. Възможно е и да навлезе в подробности и да ви разпитва още дълго време. При всички положения, след време вашето дете ще ви е благодарно, че не сте го забаламосали с истории за щъркели, зелки и др. и ще се радва, че сте му оказали още веднъж нужното уважение.

  1. Децата са като пясъка в ръката, не трябва да ги притискаме.

Когато държим пясък в отворена длан, той просто си стои там, без да се изсипва. Понечим ли да стиснем ръката в юмрук, обаче, пясъкът започва да се процежда между пръстите ни и колкото повече го стискаме, толкова по-малко остава в ръката ни. Свободата, която даваме на децата си ни се отплаща в доверие от тяхна страна и обратно, колкото повече се опитваме да ги контролираме, толкова повече ги отблъскваме от себе си.

Да си представим следната ситуация: вървите с детето си по тротоара и го държите за ръка. То обаче се дърпа и не иска ръката ви. Да го оставите да върви само означава да го подложите на опасност. Но ако не го пуснете, вие сякаш му казвате „нямам ти доверие, затова предпочитам да те държа”. Как да се измъкнете от тази ситуация? Опитайте чрез двустранен компромис, който аз простичко наричам „сделка”. Разберете се, че ще го пуснете, но при условие да се движи плътно до вас, а когато стане време да пресичате, ще го хванете отново за ръка. За вас отстъпката не е чак толкова голяма, тъй като сигурността на детето не е под въпрос в този случай, докато за него това ще е една огромна извоювана свобода и от благодарност, че сте му я дали, то няма да злоупотреби с доверието ви. Ако пък по някаква причина го направи, дайте му да разбере, че не е изпълнило условието на сделката и отново го хванете за ръка. Може би ще упорства известно време, но трябва ясно да разбере, че когато заедно се съгласявате за нещо, вие заедно сте определили правилата и те следва да се спазват. Отстъпите ли, губите авторитет и следващия път изобщо няма да има смисъл да правите сделка, защото детето ще знае, че може да я наруши, когато пожелае.

Подобни „сделки” можете да сключвате по всякакви поводи, когато трябва да тръгвате нанякъде, а детето е съсредоточено в игра, можете да се споразумеете за още 5 минути, например. Можете да го повикате и след една и това няма да е толкова драматично, защото ще е малко по-подготвено психически, че трябва да тръгва, а и ще се радва на отстъпката, която сте му направили. Въобще, такива ситуации се случват много често в ежедневието и използването на двустранен компромис е един удобен начин да ги разрешите, без да се стига до рев, тръшкане или повишаване на тон. Нито да се налага да прибягвате до употребата на външни мотиватори като награди, заплахи или наказания.

Със сигурност, колкото повече се опитвате да контролирате детето си, толкова повече то ще бяга от този контрол и ще се опитва по всякакви начини да си издейства малко повече свобода. То ще пробва да си я извоюва и работата на родителя е да отчете това желание, да постави ясни и оправдани граници, да обясни на детето защо тези граници са там и да се надява, че то няма да ги прекрачи.

Някои родители прекаляват в желанието си да защитят детето и му оставят неоправдано малко свобода да действа, да се изразява и въобще, да бъде такова, каквото е. На по-късен етап то започва да привиква към липсата на свобода и я приема за нормална, а от там става неспособно да взема само решения и винаги търси одобрението на родителите си. Те, от своя страна, само това и чакат – да наложат още веднъж мнението си и да насочат детето в „правилната посока”. Обикновено такива родители са много амбициозни, децата им могат да постигнат много, но с цената на това винаги да очакват одобрение и още насоки от родителите си. Грешките се преекспонират, тъй като разочароват най-важните хора и не могат да бъдат понесени нормално.

Заключение, в случай, че някой изобщо е дочел дотук (за което благодаря):

Перфектни родители НЯМА! Всеки има своята теория, своя опит, своите разбирания и своите деца, които не приличат на никои други. Всички се опитваме да даваме най-доброто от себе си и се стремим поне частично да следваме нашите собствени правила и принципи. На всички ни се случва да кривнем в грешна посока, да изневерим на себе си, да направим нещо, за което след време да съжаляваме. Добрата новина е, че децата ни ще ни обичат такива, каквито сме, каквото и да направим. Да, може би след време ще ни обвиняват, както се случва ние да обвиняваме своите родители понякога. Единственото, което ни остава е да се замисляме повече, да се стараем да бъдем най-добрата версия на себе си и в никакъв случай да не се обвиняваме, защото от това полза няма. И най-важното, да даряваме децата с много любов.

 

Изправи се, бе!

Човек и добре да живее, стига до момента, в който решава да се изправи (не себе си, косата!) със сешоар в домашни условия.

Естествено, че този пост си го изсмуках от пръстите само и само да ви се похваля с новия си сешоар. Старият се счупи, страдах, ридах, обаче си знаех, че сама съм си виновна, защото аз си го изтървах с всичка сила на плочките в банята и той просто се разпадна на части.

И така, направих проучване и реших, че ще се снабдя с професионален сешоар, да има всякаквите му там функции и бутони, пък да е мощен поне 2500 вата, да може да се контролира температурата и т.н., но понеже съм си скръндза, си поръчах от добрия стар Интернет китайски сешоар на фамозната марка Гуо Уей (Guo Wei) – ако не сте я чували, си е изцяло за ваша сметка. Това нещо разполага с всички упоменати екстри и струва някакви си 16 евро, което за моята чупеща сешоари натура се оказа идеалната комбинация.IMG_20170411_112055

Пристигна той снощи, този гениален, професионален, магически сешоар и още днес се хванах да го използвам. Трябва обаче да спомена, че го чаках цели 3 седмици, в които имах време и място да се информирам, гледайки де що има клипчета за това как се изправя със сешоар в домашни условия и по-точно как да направим така, че две ръце да ни стигнат за нещо, за което оптимално би било да имаме поне три или, в идеалния случай, четири ръце. На теория се образовах, обзаведох се и с няколко мега важни артикула.IMG_20170411_112033

Едното е тази кръгла четка, с помощта на която се случва изправянето, другите две са продукти, от които, признавам си, нямах никаква нужда, но… то като влезеш в магазин за фризьорски атрибути, нещата излизат извън контрол в някакъв момент.

Взех си този почистващ балсам на Лореал и, да ви кажа, това, което пише на опаковката като инструкции за употреба са пълни врели-некипели. Пробвах да го ползвам на мръсна коса – резултатът беше плачевен, да не говорим, че едва го отмих. Намерих му цаката като го използвах като най-обикновен балсам и така вече е друго нещо. Косата става много мека и жива, придобива и допълнителен блясък, поне при мен ефектът е такъв. Сега, колко подхранва – не мога да кажа, защото моята коса не беше нещо препатила или крещяща за подхранване, затова ще го приемем на доверие.

Другия продукт (на Wella)  ми го препоръчаха като си купувах четката – води се гел за фиксация при термична обработка с продължителност на действието 48 часа. Няма да ви лъжа, че не държи 48 часа, колкото и да ми се иска. Ефектът е горе-долу колкото като излезете от фризьорски салон – на първия по-силен вятър сте като разплетена дамаджана, а обемът пада на втория ден. Но пък хубавото е, че ухае професионално и не слепва косата, нито я омазнява излишно. Също добавя блясък и наистина след употребата му главата ви ще изглежда като обгрижена в салон.

И след като изясних тези жизненоважни детайли, пристъпвам към същината. Цялата процедура ми отне около 20 минути, което за жена с две деца и два етажа за прахосмукане е немислим лукс, да ме прощават дамите, които по принцип отделят толкова, че и повече време за косата си. Добре овладяната теория не ми помогна особено на практика, така че процесът на изправяне се оказа мъчителен, скубещ и в крайна сметка, незадоволителен. Резултатът, от своя страна, не е никак зле, доказателствата тук:

IMG_20170411_110222_1IMG_20170411_110340_1IMG_20170411_110445_1

Определено ми трябваха още две ръце, чудя се как го правят тези девойки от клипчетата – изглежда фасулско, сигурно са тренирали с години…

Като разлика между изправянето със сешоар и преса, мога веднага да отбележа обема! Пресата може да изглажда идеално, но и доста смачква откъм обем. Разбира се, зависи от прическата и от личните нужди и мечти на всяка коса. Колкото до това дали е по-щадящо, мисля, че е еднакво – и в двата случая имаме едновременно механично и термично третиране, а и с правилните подхранващи продукти, можете да сте спокойни за гривата си.

IMG_20170411_110537_1

Усмивки от мен и една бъдеща кака