Две момичета в Мароко – част 4: Маракеш

Глава четвърта и последна, в която се смесват много миризми.

(Продължение от Глава трета, в която почти приемаме исляма в Казабланка)

На връщане към хотела се провряхме през пазар за стари (или крадени) стоки, които бяха толкова лежерно пръснати по земята, че границата между продаваното и обикновен боклук плавно се размиваше и трябваше да внимаваме къде стъпваме, за да не се окаже, че сме смачкали някоя ценна реликва в калабалъка.

IMG_20181025_130333

„Ялла, ялла!“

Преминахме успешно, последва съмнителна улица с не особено дружелюбни лица по нея. Забулени лелки влачеха обутите си в бабуши (местни кожени чехли) тежки стъпала към пазара и само по това дали торбите им са празни или пълни, можеше да се прецени дали сега излизат или вече се прибират – стърженето по земята бе еднакво монотонно и дразнещо.

Между другото, това ми направи силно впечатление в Мароко. Ако виждахме жени из улиците, то те бяха или придружавани с мъжете и децата си, или бяха някакви по-възрастни жени, носещи торби с покупки, но много рядко така случайно блуждаещи из улиците сами момичета. Явно повечето си седят вкъщи и готвят, чистят, перат, гледат турски сериали и отглеждат деца. С други думи, женска работа! По улиците обаче беше пълно със свободни на пръв поглед мъже. Свободни не само откъм половинки, но и свободни в поведението си. Разхождат се напълно необезпокоявани, с ръце в джобовете, на физиономиите на някои е изписана угриженост, други са самодоволни, трети – любопитни към чужденките, но не прекалено. Все пак, запазват една дистанция. Не съм усетила някой да ни гледа пренебрежително или по онзи начин, макар че се случи няколко пъти търговци да ни нарекат „газели”. Очаквах „камили”, бяха ми казали, че това тук се смятало за най-висш комплимент и да не се обиждам, ако го чуя, но явно не бяхме достатъчно достойни. Е, и „газели” ни устройва, да не ставаме дребнави.

IMG_20181025_144603

Абе, мисълта ми е, че всичките тези спокойни мъже по улиците ти оставят впечатлението, че животът е супер лек на това място. Излизаш от къщи, шляеш се безцелно по улицата, срещаш познат (такива случайни срещи имаше много), заговаряш се, някой ти дава цигара, тук спреш, обсъдиш снощния мач, там спреш – разпален спор за политика, там пък групичка пенсионери седнали на чай, сучат мустаците си и с присвити очи гледат в далечината, докато дискутират на философска тематика. Котета мяукат, кучета лаят, кервани вървят, всеки с разбиранията си.

IMG_20181025_131708

Вървяхме и ние с Бате през този китен квартал и се опитвахме да прихванем от духа му. Тук-таме между тесните, иначе прилепени една до друга сгради, се образуваше малко дворче, в което съхнеше пране, а отдолу сополиви хлапета подритваха топка. Една след друга се редиха лафки – за улична храна, за мобилни телефони, за дрехи, бижута… Опърпани, но все пак лафки, а и съдейки по количеството хора, търговията явно вървеше. Всичко това се увенча с възголям площад със своеобразен пазар на него. Продаваха се зеленчуци, риба, миди и на някои места миришеше невъобразимо зле, нещо средно между застояло месо, кравешки изпражнения и оцет, което, съчетано с моето стомашно неразположение, създаде у мен трайни спомени и вероятно травми за в бъдеще.

IMG_20181025_131328IMG_20181025_131336

Щом излязохме на голям булевард, се почувствахме малко по-спокойни. По-надолу по пътя се отбихме за сладолед, както ни съветваха в пътеводителя. Мароканският сладолед бил ненадминат, пишеше. Хубав беше, наистина. Явно френската кулинарна традиция добре се е омешала с тукашните суровини. После срещнахме познати лица – светът е малък – германците от влака и от риада в Рабат! Е, не, тези ни преследваха!

IMG_20181025_145915

IMG_20181025_150602

К’во става тука, бе?!

Стигнахме някак до хотела, взехме си нещата и се отправихме към гарата, защото предстоеше последната спирка от незабравимото ни преживяване – Маракеш.

IMG_20181025_151405

Модернизъм в тротоарните настилки

IMG_20181025_151905

Строеж в процес – всички са свидетели, че се върши работа. По-любопитните стават част от зида.

Пътят до Маракеш беше отвратително дълъг. Взехме влака след обяд и след около 4 часа пристигнахме там. Разстоянието е около 250 км, но заради по-ранния залез, прекарахме половината в кьорене в тъмното. На тръгване в купето ни бяха седнали две нетрадиционни, млади мароканки. Едната работеше в „ЗАРА”, а другата следваше клинична психология. И двете бяха много красиви, с грим, изправени коси, впити дрехи, едната носеше зелени лещи и имаше полъха на прясна кифла, който обаче бързо се разсея в разговора. Когато влязохме, се усети взаимно любопитство – от тях към нас и обратно. Но може би все пак повече от нас към тях. Все повтарях на Бате, че не говорим достатъчно с местните, а ако искаме да опознаем страната, трябва да го правим. И ето, чудесна възможност да научим повече. Те сякаш малко се уплашиха от въпросите ни, но отговаряха от любезност. Бяха по-малки, между 20 и 25, макар че изглеждаха колкото нас или дори по-възрастни, може би заради грима.

За съжаление, купето бързо се напълни и се оказа, че девойката с лещите, която беше и по-приказливата от двете, нямала запазено място и се наложи да се премести в друг вагон. Другата съвсем млъкна и заби поглед в телефона си. В купето се настаниха двойка разглезени руснаци с котка в клетка. Абсолютни темерути! Нито поздравиха, когато влязоха, нито се опитаха да подхванат някакъв разговор, бяха татуирани от главата до петите, жената – с 5 санта маникюри и още толкова очна линия, но най-лошото от всичко беше, че им липсваше чувство за хумор и не се усмихваха. Дори помежду си почти не говореха! Както казах, темерути. Това, което те не знаеха, беше, че аз разбирам руски, докато шансът те да разбират български клонеше по-скоро към -100. Реших обаче да остана под прикритие и с Бате продължихме да си говорим за наши си неща и да се кикотим напук, а аз през цялото време се опитвах да извикам в себе си някаква толерантност, но без успех. Представях си как, ако влакът дерайлира, например, ще взема първо котката. Ето толкова е важно да си приветлив и усмихнат и всеки, който е видял и преживял достатъчно или поне е слушал родителите си, когато са му говорили за обноски, го знае.

IMG_20181027_110843

Гарата в Маракеш по светло

Слизайки в Маракеш, очите ни се срещнаха с голямо, светещо, жълто латинско М. Бе любов от пръв поглед. Изядохме по една салата, употребихме интернета, за да открием пътя до риада, където трябваше да отседнем и, след като видяхме, че не е чак толкова далеч, се отказахме от идеята за такси и тръгнахме пеш в тъмното. Беше петък, улиците бяха пълни с чужденци и явно преминавахме през район с барове, защото имаше групички момичета, пременени като за парти, а някои от местата миришеха жестоко на урина, вероятно от пикаещи системно след вечеринките купонджии.

Последва парк, който е и една от забележителностите на Маракеш, но естествено вече беше затворен и само смесващата се с пикнята и постепенно изместваща я обилна миризма на жасмин, подсещаше, че вероятно през деня е зелено и красиво. Каква по-удачна сетивна инсталация, за да се илюстрира сложният въздух в Мароко, атмосферата на това място! Вековната традиция, в сблъсък с модерното, където везната се накланя ясно в чия полза. Младите срещу старите, разточителството срещу мизерията, морето срещу пустинята, ако щеш.

Влязохме накрая в медината и се забутахме в някакви малки улички. Безспорно, технологията ни спаси за пореден път. Как щяхме да се лутаме без GPS в мрака, с тези подозрителни персонажи наоколо, докъде щяхме да стигнем и щяхме ли да излезем живи въобще или някой щеше да ни заколи, накълца и овъргаля в кимион, джинджифил и канела за утрешния тажин?

Този риад бе най-хъм… автентичният от всички досега. Обстановката беше задуш… евна. Явно се горяха от онези ароматни пръчици, които предизвикват у мен пориви за повръщане и асоциации за тоалетна. Посрещна ни младеж със силно ограничен английски и ментов чай. Набързо ни откри в компютъра и ни настани в помещение (стая е силно казано, предвид, че нямаше врата, а само някаква примитивна завеска) с 5 двуетажни легла, като за целта просто махна някакви партакеши от две съседни горни легла, поопъна набързо чаршафите, бухна възглавниците и готово. С Бате се спогледахме озадачено, но нищо не казахме. Все пак, нощувката на това място струваше 6 (словом, шест) евро. За всеки случай, по-късно изолирахме поне лицата си от възглавниците посредством шалове. От завивки нямаше нужда, беше достатъчно жегаво.

Мрачно, но потискащо – идеално, за да прекарваш целите дни навън. Едно момиче чистеше през деня, поне се успокоихме, че чаршафите се сменят и вероятно леглата ни са били свободни, но някой от долните легла ги бе ползвал да си остави нещата, тъй като нямаше никакви мебели в помещението. Другите гости отговаряха на едни и същи критерии: млади, непретенциозни, скарани с комуникацията.

Къщата за гости се разпростираше на три етажа, като единственият прозорец представляваше каре 20 на 20 см и беше в тоалетната на втория етаж. От него се откриваше прекрасна гледка към отсрещната сграда, намираща се на метър разстояние и представляваща тъмно-розова към бордо стена. Толкова. Но пък поне има вентилация. Третият етаж беше таванът на сградата, обустроен в тераса с диванчета, растения и раздвижващ се купол, който внасяше светлина и въздух през деня в основния атриум. Внасяше и ситен дъжд, както установихме, но чак на следващата вечер. Там, на покрива, имаше и още една баня. Общо баните бяха три – по една на етаж, с включена тоалетна, но само в тази на втория етаж висеше хавлия на българската фирма „ЯНА-Панагюрище”. Тази на първия етаж пък се характеризираше с подозрителна кафява субстанция, висяща от скосения таван (респективно стълбище от другата страна). Неясни бяха обстоятелствата около това как е попаднала там и несъмнено водеха до екзистенциални въпроси като тези за гравитацията, вселената и черните дупки въобще.

Нямаше как да прекараме цялата вечер тук, затова бързо изскочихме. Тъмно-нетъмно, отиваме по забележителности! Озовахме се на огромен площад, където народът се веселеше. Имаше малки шатри или по-скоро чадъри с по 10-ина души, седнали по столчета и пейки, един свиреше на струнен инструмент, други пееха, трети само пляскаха в ритъм. Не закъсняха и бараките с храна, както и любезни господа, които ни приканваха да опитаме от деликатесите им. „DON’T PANIC, IT’S ORGANIC!” викаше най-находчивият от тях, макар да бе под въпрос дали твърдението е истина, а и усведомеността на изричащия го за това какво точно означава.

IMG_20181025_224940_HHT

Мястото беше пълно с туристи, явно им харесва най-много в Маракеш. Местните искаха да изкарат пари от всичко – предлагаха боклучави сувенири, симпатични лампи, свиреха на инструменти по поръчка, правеха татуировки с къна „като подарък”… Търсих с поглед от онези кошници със змиите, на които свирят, а те танцуват, но така и не видях. С Бате бяхме вече осъзнали силата на безразличието и го прилагахме успешно.

Мушнахме се измежду по-големите сгради, светлини и миризми се смесиха в едно цяло романтично кълбо и се издигнаха над нас. Не помня дали и какво ядохме, помня, че си купихме сок. Цените на сувенирите в тази медина не бяха като цените в онази. Двойни на тези в Рабат, а нещата са същите – често произведени в Китай, за всеобщ ужас. Дори малките ръчички с око в средата, които са мароканската версия на турските „очи”, т.е. символ, предпазващ от уроки, често бяха придружавани от надпис Made in PRC. Сега като се замисля, твърде вероятно е и кожените изделия да са от там. Хайде, не всичките, но част.

Дали е било чисто в риада можем само да гадаем, заради липсата на адекватно осветление, но спахме като убити. Сутринта се събудихме и по план трябваше да ходим по културни паметници. Всъщност, първоначално мислихме да пътуваме оттук до пустинята, за да пояздим камили, но дамите във влака предния ден попариха надеждите ни. Казаха, че пътят до пустинята е много и желанието ни да го изпътуваме два пъти в рамките на един ден граничело с лудост. Решихме, че е по-добре да го оставим за друг път, защото и без това е ясно, че ще се върнем един ден.

Не щеш ли, докато ни сервираха закуската, две американки седнаха до нас и се разприказвахме. Казаха, че щели да ходят да яздят камили. С Бате се спогледахме и беше решено. Час по-късно четири девойки се натовариха в неясно чий автомобил, управляван от шофьор, на когото бяха платени на ръка някакви пари в брой. Въпросният беше отворил широко прозорците, за да проветри и без това изстрадалия ми организъм, и под звуците на френско радио, караше като обезумял. Няколко пъти почти блъсна пешеходец, размина се на косъм с два-три мотоциклета, а пътите, в които мина на оранжево бяха безчет. Обяснявам, че оранжево е онзи цвят на светофара, когато аха от жълто ще премине към червено и ти точно в този момент на смяна преминаваш, така че ако те спре след това полиция, да можеш с чиста съвест да кажеш, че си минал на жълто и е било неизбежно, за да се гарантира сигурността на останалите участници в движението.

IMG_20181026_111204

След двайсетина минути ни стовариха в нещо като хълмисто поле извън града с много палми. Не беше и гора, защото палмите бяха на разстояние от поне 3 метра помежду си. Палмов масив ще го нарека. Камилите, горките, бяха мършави и недоволни, особено едната, която си имаше кървяща рана на коляното, може би беше се спънала и паднала по-рано този ден? Гидовете ни успокоиха, че нищо им няма и това е в реда на нещата, сложиха ни по една мръсна чалма и ни разхвърляха като пране по гърбовете им, започвайки от по-пълната американка. Бате се качи преди мен и затова има самостоятелна снимка в анфас, яхнала камила. Аз такава снимка нямам и си страдам мълчаливо.

IMG_20181026_103046

Как да опиша усещането да яздиш камила, при положение, че единственото, което бях яздила преди това, е слон? Така да се каже, не си поплювам, само екзотични животни експлоатирам. По-ниско е, клати се по-малко и имаш дръжка, за която да се хванеш. Камилите миришат особено. Бате знаеше за това отнякъде и ме предупреди да не си слагам последния чист панталон. Обиколката беше може би час, който се усети като поне три. През цялото това време пред нас се движеше едно младо момче, което държеше сезал, на който бяха навързани седлата на камилите. Беше по джапанки и се питах, как ли не го болят краката от толкова ходене, при това по камънаци. Едва ли сме първите или последните за деня. И за камилите ми беше жал, но повече за него.

IMG_20181026_104142

IMG_20181026_105846

Селфито е предизвикателство докато яздиш камила. Всичко мърда!!!

IMG_20181026_105808

С другите момичета първо се смяхме и разказвахме всяка за себе си, после осъзнахме, че има още поне четири подобни групи туристи в палмовия масив и ексклузивността си отиде за миг. Минахме и покрай едно първобитно село с колиби, в близост до което две жени – една на вид местна и една – тъмнокожа готвеха нещо в глинена пещ. Сериозно, по средата на полето, на стотина метра от селото има издигната глинена пещ с огън и вътре се слагаха тенджери с манджа. Приближавайки се до тях, ние, естествено наизвадихме телефони, за да снимаме, къде другаде ще видиш такова нещо? Обаче на жените това не се понрави и веднага се скараха на момчето, което водеше камилите. Навикаха го едно хубаво, но докато ни обясни, че не искат да ги снимаме, едната вече беше започнала да събира камъни от земята и да ги хвърля по нас. Брей, че гостоприемство! Със спътничките ми разискахме казуса и стигнахме до заключението, че вероятно за местните изглеждаме като пълни малоумници. Представете си го само: на село сте, нещо там си правите и изведнъж в задния ви двор преминават някакви странни хора, качени на… магарета, примерно. Нещо, което вие сте свикнали да виждате от деца и не сте си представяли, че може да бъде смятано за екзотично от някого. На всичкото отгоре тези странно облечени хора ви се навират в личното пространство и ви правят снимки, докато вие правите буркани лютеница или събирате колорадски бръмбари от картофите. Абсолютна идиотщина!

IMG_20181026_105336

IMG_20181026_104730

Правя снимки от засада

Видяхме по пътя натуралистично доказателство, че в селото също така липсва тоалетна, но за сметка на това има футболно игрище и детска площадка – и двете изоставени.

IMG_20181026_104603

Следобеда прекарахме в безцелно обикаляне на медината с Мая. Бяхме толкова уморени от следване на план-графика, че искахме просто да се отпуснем, да се слеем с пейзажа и няколко часа да не мислим за нищо. Получи ни се. Изгубихме се тотално. Не беше трудно. За момент чувството беше като да се изгубиш някъде из пекинските хутуни (традиционни малки улички в старата част на града). Вървиш без посока, не знаеш откъде си тръгнал, нито къде ще пристигнеш, не знаеш накъде е север, юг, забравяш колко е часът, коя дата е и в определени моменти имаш колебания дори за века. Хората те възприемат като извънземно, с което са свикнали, а ако ти кажат нещо, не можеш да ги разбереш, освен чрез езика на тялото. Например, идеално се разбира, когато ти помахат за „ела”, или „без снимки моля” или пък неодобрителното поклащане на глава, което ще рече нещо като „вай-вай-вай!”

IMG_20181026_135941

Вървейки, видяхме магаре, освидетелствахме сблъскали се преди малко мотоциклети и много хора, които се суетяха и врещяха наоколо, опитвайки се да разрешат случая без полиция, а по-късно се озовахме на пазар за плодове, където цените бяха поне 3 пъти по-ниски отколкото по сергиите, където минават туристите.

IMG_20181026_140501

Безцелното обикаляне ни омръзна, затова минахме на план Б – посещение на къщата на Ив Сен Лоран, превърната в музей. Докато стигнем до там, стана 5 часа, а опашката пред въпросната къща беше дълга. Сумата за вход, съответно, висока за оставащото работно време. Позачудихме се с Мая, пък си казахме, хайде, хайде, виждали сме достатъчно красиви къщи в Барселона, тази ще я пропуснем. Туристите, които чакаха пред музея създаваха впечатление за някакъв паралелен Маракеш. Чистички, нагиздени, напарфюмирани, носещи лъскави пазарски чантички. Азиатките често имаха капели и закриващи половината лице слънчеви очила. Имаше семейства с деца, макар и пораснали (както се разбра, дестинацията не е удачна за малки деца, предвид, че няма инфраструктура, по която да минават колички). Очевидно, всичките тези хора идваха от хотели, където нощувката не струва 6 (словом, шест) евро и вероятно нещото, с което най-добре се идентифицираха, бе дизайнът, европейският стил и добре поддържаните градини, които тази забележителност обещаваше. Ние с Бате се завъртяхме из бутиците наоколо, където продаваха чудесни красоти на безбожни цени, а аз си харесах чанта за няколко хиляди вече не помня какво – дирхама или евро – но има ли значение? И едното, и другото не е по джоба ми.

IMG_20181026_154849

Задната ограда на къщата на Ив Сен Лоран много ми подхожда

В крайна сметка, приключихме в близкия супермаркет, където си купихме чорапи за спомен. Отпуснахме му края в един ресторант, поръчвайки си салата Цезар, а малко по-късно, по път за риада, отново изгладняхме (или по-скоро не ни се прибираше още на онова мрачно място) и илапахме по една пица.

Когато се прибрахме, обаче, за огромно наше учудване, младежът ни предложи да се преместим в свободна стая с врата. Възползвахме се, разбира се, и следващата нощ прекарахме потънали в разкош.

IMG_20181026_220202_HHT

Бате, затънала в лукс

На сутринта наваксахме с мазното чрез включената към нощувката закуска, събрахме си раниците, Мая не забрави прословутия плакат и тръгнахме към близката спирка на автобус 11, който пътува за летището. Да, отново си го причинихме! Мина ни през ума, че може пътуването да завърши както е започнало, т.е. с изпуснат полет, но докато се колебаехме дали да се възползваме от услугите на напорист шофьор с личен автомобил, автобусът акостира пред нас и се качихме, въздъхвайки. Успяхме, стигнахме навреме, минахме всички проверки, никой не ни подхвърли дрога в багажа, а един от гардовете за пореден път ни нарече „газели”. Бинго!

 

IMG_20181027_103352

Джамията „Кутубия“ – една от забележителностите на града

IMG_20181027_103357

Хора, пътища, автомобили

Оттам нататък няма какво толкова да разказвам, пристигнахме в Мадрид, спахме в чист и подреден хостел в центъра за 26 евро нощувката, без закуска и без висящи кафеви субстанции от тавана, със заключващи се с чип-часовник врати и включен в услугата сешоар. Ходихме на кино и ядохме китайско, а на другия ден Мая отлетя за София, а аз – за Париж.

IMG_20181027_112348

Летището в Маракеш – смятано за едно от най-впечатляващите в света

Какво ви спестих? Че непрекъснато по време на това пътуване с Бате трябваше да пишем някъде коя колко пари е похарчила, защото сметките ни многократно се оплитаха и се почваше едно бясно калкулиране, броене, прехвърляне от дирхами в евро и левове, „аз ти дължа толкова, ама ти на мен толкова, ама не, аз нали ти дадох за онова, абе не, аз нали платих другото“… Да е жив и здрав този, който е измислил калкулатора! Важното е, че отлетяхме с чисти сметки и си останахме добри приятелки.

Край.

 

Ако ви е харесал този пътепис, може да разгледате и предишните ми:

Нова Зеландия

Барселона

Югоизточна Азия

Мадрид

Израел

България

ТУК можете да прочетете как да се подготвите за пътуване в Китай, а ТУК да научите някоя и друга фраза за оцеляване на китайски.

Две момичета в Мароко – част 3: Казабланка

Глава трета, в която си припяваме „A kiss is still a kiss in Casablanca…”

(Продължава от Глава втора, в която пристигаме в Мароко)

IMG_20181024_113835Сряда сутрин, обилна закуска, африканско слънце грее, птичките в Рабат пеят, животът е чудесен, а на нас ни предстоят приятни разходки, пътуване с влак и нови преживявания в екзотична Африка. Как звучи само – Африка! И там съм стъпила, мамка му, тръгнах от Казанлък, пък стигнах до Казабланка!

Аз и Бате се отправяме на поход към Касба Удая, което е старинен квартал, укрепен от крепостна стена. Намира се на хълм, а на най-високото му място е разположена най-старата джамия в Рабат, Ел-Атика. Излишно е да казвам, че от там се открива страхотна гледка към всичко наоколо – от едната страна море, от другата – град, а между тях, както се пошегува Бате, най-старата площадка за хеликоптери, датираща от около XII век.

Разбира се, за да стигнем дотам, трябваше да прекосим медината, тъй като реално бяхме отседнали на пазара. Тук спрем, там спрем, тук – обечки, там – чантичка, на трето място – сувенирче и стана обяд. Разходката из хълма беше много приятна, всички къщи в този район са боядисани в синьо и бяло, което явно си има някаква логична причина, но ние го карахме на догадки и така и не достигнахме до истината. Мая каза, че била чела, че се правело за прогонване на комари, нещо не ги привличала тази цветова комбинация, аз предположих, че има някаква връзка с прогонването на летните жеги, някой друг пък ми каза по-късно, че тези цветове били символични за Мароко.

Има нещо, щом са боядисали цяло село в синьо, едва ли е съвпадение… Впрочем, същото нещо се наблюдава и на гръцкия остров Санторини, значи трябва да има логично обяснение! Едно е сигурно – има някакъв чар в това, изглежда различно, създава ваканционно настроение, действа успокояващо, а в комбинация със синьото небе, което ни съпровождаше през цялото време, изглеждаше като място, на което можеш да останеш дълго време и да се отпуснеш с чаша бяло вино, в съзерцание на морския безкрай. Но… както знаем, Мароко е мюсюлманска страна и не можеш да намериш алкохол току-така, камо ли да го пиеш на публично място, камо ли пък млади момичета, а и ние двете с Бате имахме всичко друго, но не и излишно време за съзерцаване, така че му отделихме не повече от 5 минути.

Смесихме се с тълпите китайски туристи, изгубихме се сред уличките, стълби нагоре, безпризорни котки, красиви, керамични чешми, врати с орнаменти, стълби надолу, безпризорни кучета, забулени жени, носещи торби със зеленчуци и псуващи туристите наум, магазинчета, лафки, саксии… Полутахме се доста докато открием джамията, но успяхме! Горе беше красиво, но ветровито. И както го гледахме морето, така решихме, че щом има плаж и възможност да слезем до него, трябва непременно да се възползваме. Добре, че го направихме, защото повече такава възможност не се отвори. Мен лично ме хвана яд, че не си бях взела банския. Октомври в Мароко беше като август на Ла Манша, а щом съм влизала в онази ледена вода, значи и тук мога. Язък!

По пътя за плажа пред нас се материализира в целия си блясък един снажен сърфист с мокра коса. И тъкмо когато в един идеален паралелен свят, той би си свалил неопрена точно пред нас, би захвърлил сърфа и би се залял с бутилка студена вода, така че хубаво да му се очертаят коремните мускули, той просто ни подмина, без да ни обърне грам внимание. Не може така, казах си, и му подсвирнах на прощаване, както подсвирват работниците по строежите, при преминаване на някоя мадама с къса пола. Изключително секскистки и дискриминативен жест, ама, съгласете се, в тази страна, при тези обстоятелства, с тези опресии над женското население, просто трябваше… Абсурдно беше, та се късаше, но с Бате се спукахме от смях после.

Пощъкахме по пясъка, намокрихме си крачката, пощракахме снимки и се ориентирахме към риада, да си съберем багажа, защото следобед трябваше да пътуваме към Казабланка.

Аз имах „гениалната” идея да си направя цялата коса в плитки, защото видях, че се предлага такава услуга на един пазар извън медината. За мен някак беше задължително, щом отиваш в Африка, да се върнеш сплетена на плитки и, след кратка консултация с Бате, реших да го направя. За целта си оставихме раниците на съхранение в риада, хапнахме някаква улична храна набързо и следващите два часа прекарахме в кибичене на едно място и разговори с трима африканци – две жени, които ме плетоха и един мъж, на име Яник, който първо се присламчи към жените, за да ни предложи татуировки с къна, които явно туристите харесват, но после видя друга възможност – да си пробва късмета с Бате.

Какво ли не направи този човек – от това да ѝ казва колко хубави очи има, през покана за дискотека, обещания за вярност и куп други глупости до коронния номер – да запее All of me на Джон Леджънд. Играта загрубя, казах си, тоя извади оперението, макар че, обективно погледнато, не беше най-добрият певец, но пък влагаше патос за двама, та не се изложи чак толкова. Мая обаче беше желязна и устоя на всичките му опити за свалка.

От жената, която ме плете през по-голямата част от времето разбрахме, че е от Кения и живее тук от 15 години. Имаше три пораснали вече деца, които учат в гимназия и университет. Изненада ме, като каза, че образованието в Мароко било лошо в сравнение с родината ѝ. Тя беше и тази, която ми разказа за тийнейджърите, които масово пушат хашиш и после създават проблеми. Само при споменаването на думата „хашиш”, от съседната сергия, на която двама гласовити мароканци продаваха плодове, наостриха уши и явно помислиха, че се интересуваме от тези неща. Нямаше и минута и някой ни донесе едно топче, което се опитаха да пробутат на Мая, но тя упорито се дърпаше. Те обясняваха как било позволено и никой нищо нямало да ни каже, ако го пушим, нямало да ни арестуват за такова нещо, каква златна възможност само! Тя обаче зае отбранителна позиция и не отстъпи. Онези се върнаха по местата си и продължиха да крещят „АНАНАААС, МАНГООО…” Като заговорих за арести, направи ми впечатление, че на много от централните места се придвижваха в групички по трима военни с автомати. Не знам защо и не знам дали някога се налага да ги използват, но това определено внася известна доза смут. Сякаш непрекъснато някаква неизвестна заплаха дебне зад ъгъла.

Е, след като бях вече цялата в плитки, тръгнахме обратно към риада, да си вземем багажа. Аз нещо не можех да се възприема, да не говорим, че ме заболя главата, ставаше ми студено при всеки полъх на вятъра, а плитките като цяло не бяха това, което очаквах. Бяха редки и тънки и изглеждаше сякаш имам по-малко коса от обикновено. Честно казано, малко съжалих, но пък поне съм направила И това, пробвала съм. Придвижихме се към гарата, взехме си билети и зачакахме. Билетът от Рабат до Казабланка със запазено място ни излезе по 69 дирхама на човек (6,90 евро), а пътят беше около час. За сравнение, този от Фес до Рабат беше 110 дирхама, а пътят – два часа и малко. Влаковете за Казабланка минават на всеки половин час, така че не се наложи да чакаме дълго. Влязохме, настанихме се, Мая заспа, а аз се загледах в пейзажа.

Беше много интересно – минавахме предимно през селски райони, почвата беше червена и явно богата на глина, което би обяснило всичката керамика в страната. Високи гори, палми, кактуси, малки и по-големи градове, където времето сякаш е спряло преди два века. Виждах как хора в дълги роби гонят непослушни овце из полетата, колиби с окачено пране по покривите, отново тези безумни за мен къщи без прозорци и много земи, които хората обработваха.

Всичко това изглеждаше толкова неорганизирано, толкова нерегулирано, липсваха огради, селата напомняха много на нашите цигански махали, които се виждат понякога от влака. И по същия начин, на фона на тази бедност се белееха сателитни чинии от всяка втора постройка. Значи, без тротоари и естествена светлина може, но без телевизия и интернет – не! Видях също много стари автомобили, каквито в Европа вече рядко се срещат, а пътищата представляваха добре положен асфалт и извън него започваше мръсотия и кал, мантинели видях само на една магистрала, покрай която минавахме. Дори в големите градове на места плачеше за светофари, но такива липсваха. Хората пресичат където им падне.

Впрочем, след 5 дни в Мароко с Мая толкова свикнахме с тази „свобода” да пресичаш където си искаш, че първите часове в Мадрид преживяхме мини културен шок и осъзнахме, че сме изгубили навика да чакаме да светне зелено за пешеходците. Замислих се, как, когато живях в Пекин, никога не се впечатлявах от металните огради, с които са опасани тротоарите покрай натоварените улици. Понякога разстоянието от светофар до светофар е 500 метра, но за да се улеснят пешеходците, често има надлези. Ако нямаше тези условия, вероятно и там щеше да настъпи същата анархия – всеки щеше да пресича където му падне, тъй като при толкова многолюдно население, не можеш да разчиташ на дисциплина, затова на помощ идва организацията отвън. Елементарно, но не можеш да го оцениш, докато не го изгубиш.

Пристигайки в Казабланка, веднага ни се изясни защо много хора казват, че градът е неприветлив и твърде модерен. Улиците бяха широки, сградите – високи, а гарата, която е в близост до огромното пристанище – заобиколена от международни хотели. И освен всичко това, бяхме попаднали в период на усилено строителство, та трябваше да обикаляме някакви ламарини и да слушаме режещи и стържещи машини. Пълна противоположност на уюта на медината в Рабат! Отново се запътихме към тукашната медина, където беше нашият хотел. Не останахме очаровани от нещо конкретно по пътя. Голям, мръсен град, с много движение, но пък тъкмо идвахме, не можеше да си правим генерални заключения от първия ден.

Хотелът беше на закътано място с площадче отпред, много приятно, нашата стая беше на 6-я етаж с гледка към пристанището и едновременно с това се виждаше минарето на най-голямата джамия в Казабланка, която беше част от плана за следващия ден.

След като се настанихме с Бате и хвърлихме чоп за леглото до прозореца, излязохме на разузнаване в района. Съвсем забравих да спомена, че по принцип не съм труден за изтърпяване човек, обаче това пътуване, вярвам, е било истински тест за търпението на Бате. Първо, бях болна от около месец и аха бях тръгнала да се оправям, точно преди пътуването нещата се влошиха и започнах да кашлям като стара Лада. Проблемът не беше самото кашляне, а това, че започнех ли, не можех да спра. Знаете как е, сигурно на всички се е случвало. Нещата ставаха най-зле вечер и особено когато лягах, по-добре да не обяснявам защо. Не знам как Мая ме е понасяла тези няколко нощи, а и през деня, когато влизах „във фаза”, аз самата трудно се справях и само мрънках. Отделно, един от дните се случи така, че се сдобих със стомашен вирус, придружен с болки в корема, в резултат на което апетитът ми се изпари и отново, мрънках за разнообразие. И поради някаква друга „сериозна” причина мрънках, но вече не помня каква. Помня ясно, че мрънках заради твърд матрак и болки в кръста, мрънкаха, когато ми мирише зле или нещо някъде е мръсно, а това в Мароко се случва непрекъснато – нещо някъде да е мръсно. Мрънках от това, че някой ме е бутнал, което също е ежедневие, мрънках от липсата на правила, мрънках, когато съм гладна, когато съм жадна, когато ми се пишка, когато улиците са разбити (всъщност, представях си как се минава оттам с количка и псувах наум), когато ми долипсва интернет, когато има интернет, но по една или друга причина не ми се получава да се свържа с него… Сега мрънках И заради скапаните плитки. Но Бате ме изтърпя стоически и не ми залепи шамар дори в критичните моменти.

Но нека се върна на разказа. След като се повъртяхме из съседните улици в търсене на храна, накрая се върнахме до хотела и ядохме в някакъв ресторант точно срещу входа му. Една улична котка се увърташе около стола ми, докато вадех костите от някаква тайнствена, почти зелена риба, приготвена с много куркума. После ходихме да си купя нова четка, защото моята се разполови в ръката ми, докато си миех зъбите, а Мая имаше нужда от резервни чорапи, защото нейните не успяваха да изсъхнат. Все прозаични неща, с които не смятам да ви занимавам. По-късно в стаята ни отне 45 минути да разплетем скапаните плитки.

На следващата сутрин се възползвахме от тераската с изглед и тъй като нямахме включена закуска към нощувката, си направихме разтворимо кафе и хапнахме каквото беше останало в торбата „за из път” от предния ден. После се приведохме в човешки вид и се устремихме към най-голямата джамия в Казабланка и Мароко въобще, наименувана Хасан II, или както я кръстихме с Бате в последствие, „Голямата джамия в Казабланка”. Оказа се и трета най-голяма в света. Пътьом минавахме през непознати улици, но не видяхме нищо кой знае колко интригуващо, освен обрасла в дървета и боклуци детска площадка,обитавана от някакъв клошар. Аз поцъках умствено с език и отминах.

Голяма беше тая джамия, но беше хубава. Колкото беше голяма, два пъти по толкова беше хубава. Останахме впечатлени, меко казано. То блясък, то величие, то… да зяпнеш и да се препарираш! И едни мозайки навсякъде, в зелено решени, едни гранитни арки, едни бродирани чешми, едни сводове, разкош, изобилие, направо щеш, не щеш: мюсюлманин ще станеш!

А вътре… огледален мрамор, излъскан до последната прашинка, кристални полилеи, прозрачен под – прозорец, та по него води текат, един разтварящ се покрив, който пълни главния атриум с въздух и светлина, идваща направо от Него – небесния вожд. Красота за чудо и приказ и много, много човешки, ръчен труд. Всъщност, въпросното архитектурно чудовище е построено преди някакви си 30 години и е проектирано не от Аллах, а от обикновен френски архитект, живял в Мароко. Евала, машала, ашколсун за французите! Където пипнат, златно става! Така де, получило му се е. Справка – снимките.

Направихме едночасова обиколка с гид на английски, която обясняваше доста неща по сградата и ни въведе бегло в мюсюлманските ритуали, но нас със Мая с религия не можеш ни примами, та само попивахме информация за обща култура. Практично би било да отбележа, че обиколката с гид е задължителна и само в определени часове (защото джамията е действаща), иначе няма вариант да се влезе. И това е нещо, имайки предвид, че в много от другите джамии достъпът за гяури като нас е напълно забранен. Билетите, от своя страна, на стойност 120 дирхама (12 евро) се купуват от библиотеката, която е на нещо като половин километър от входа на джамията и ние, като повечето туристи, направихме 2 излишни тигела, но пък бяхме точно навреме за следващия час на влизане. Работното време е от 9:00 до 16:00 часа всеки ден.

Следва продължение…

Две момичета в Мароко – част 2: Рабат

Глава втора, в която все пак стигаме до Мароко

(Продължава от Глава първа, в която си изпускаме самолета)

Утрото е по-мъдро от вечерта! На следващата сутрин, наспани и отпочинали се задействахме и си намерихме билети за вторник до Фес. Плановете за Фес и синьото село Шефшаоуен се отмениха, така че пристигайки във Фес трябваше директно да се отправим към Рабат. Полетът беше рано сутринта, затова, за всеки случай тръгнахме още в понеделник следобед. Аз използвах създалата се ситуация да преразгледам багажа си, да извадя някои неща, които осъзнах, че ще ми пречат, да си сложа по-дебелото яке и един много важен атрибут – чантичка-банан, която се носи на пояса и която общо взето не свалих през цялото време в Мароко. В нея си носех документите, парите, дезинфектант и други дребни джунджурийки. За щастие, Мая си беше взела малка раница, в която можехме да сложим бутилките с вода, тъй като чешмяната вода в Мароко не е питейна.

По традиция, преди да тръгнем за летището, решихме да посетим музея на киното, където обаче не ни пуснаха заради багажа. Седнахме да изпием по едно кафе, а Бате влезе да разгледа някаква книжарница и се върна с навит на руло еднометров плакат на някакъв филм. Каза, че щяла да го остави вкъщи. После се плесна по челото, каза „Офффф!” и започнахме да се смеем. Е, този плакат оцеля през цялото пътуване през Мароко и успешно бе отнесен в България, където вероятно краси някоя от стените в дома на Мая, а аз все още не съм го виждала разгънат и не знам какво е нарисувано на него.

IMG_20181023_092518

Накъде без плаката?

Пътувахме до летището с автобус на градския транспорт, като накрая останахме само ние и шофьорът и по едно време той ни спря и ни остави да чакаме следващия, защото той се прибирал в гараж. Позъзнахме в мрака на спирката, наречена зловещо „Гробище”, сигурно е излишно да казвам, че наоколо душите бяха единствено мъртви, но поне информационното табло излъчваше топлина, под формата на числото 15. След толкова минути се появи колегата-шофьор и се добрахме, живи и здрави, на летището. Там трябваше да спим, намерихме си закътано местенце в едно затворило вече кафене, наредихме по три стола и легнахме върху раниците си. Мая сякаш спа, аз – не съвсем.

Важното е, че успяхме, качихме се на самолета, въздъхнахме с облекчение, а 3 часа по-късно пилотът каза, че сме пристигнали на летище Оуджа (на 300 км от предвиденото), с което внесе смут сред пътниците. Казах си „ето, знаех си, било е знак!”, но след малко се поправи, че все пак сме във Фес и всички си отдъхнахме.

Летището беше доста впечатляващо и някак силно ми напомни за Китай – беше по комунистически грандоманско и внушително и гъмжеше от служители на реда.

След като попълнихме митнически декларации и минахме проверките на паспортите, тръгнахме да търсим спирка на градския транспорт, тъй като бяхме чели, че в никакъв случай не трябва да приемаме предложения да ни откарат с кола. Също, от предпазливост или мнимост не обменихме пари на летището при човека от чейндж бюрото, който ни приканваше отдалеч. Все пак, имахме и евро в себе си, все щяхме да се оправим. Спирката беше на няколко стотин метра и, след като преминахме с финес през шофьорите, предлагащи превоз, се озовахме на някакъв тротоар с една табела с автобус на нея и никаква друга информация. Имаше няколко местни и двама френски туристи. Местните поетапно се качваха в спиращи коли, които предлагаха да ги закарат. Попитахме французите дали според тях в автобуса ще приемат евро. Казаха, че няма шанс. Трябваше да се върнем, но тъй като автобусът се задаваше, те предложиха да ни дадат местни пари (дирхами) и да ни платят билетите. Опитах се да им върна монети в евро, но отказаха, беше много мило от тяхна страна. Билетът струваше нещо като 2 дирхама, т.е. около 20 евро цента.

IMG_20181023_152013

Трябваше да стигнем до гарата, откъдето да хванем влак за Рабат. Пътуването дотам беше ужасно дълго, автобусът – стар, влизаше се от предната врата, където имаше турникет и докато не дадеш пари за билет на шофьора, не можеш да минеш навътре. Тази система явно е единственото решение срещу гратисчии, но е и доста затормозяващо, защото още на първите две спирки се качиха може би 50 ученици и можете да си представите колко време отне само висенето на спирките. Автобусът се напълни с хора и викове, добре, че поне бяхме седнали, да не се пречкаме с огромните си раници. Движихме се бавно, чарковете на превозното средство заплашително поскърцваха и имах чувството, че ще се разпадне всеки момент. На една от спирките нещо се случи, но заради многото правостоящи нямаше как да видим какво. Просто спряхме и не помръдвахме дълго време, въпреки че нямаше повече място за нови пътници, а по всичко личеше, че има хора, които напират да се качат. Доколкото разбрахме, някакви деца бяха спрели пред автобуса и не пускаха шофьора да тръгне, ако не ги вземе. Нямаше как да ги обиколи, нито можеше да побере още хора. Чакането беше изнервящо, особено имайки предвид, че въздух вече недостигаше. В такива случаи, ако се намираш в България или Франция, шофьорът поне би отворил задната врата, за да могат хората, които искат да слязат. Не и тук – деца удряха по прозорците, по вратите, крещяха, не бях виждала подобно нещо до този момент. По-късно ми разказаха, че тийнейджърите често се напушвали с хашиш и ставали агресивни, започвали да блъскат по автобусите и да чупят прозорците. Видях доста автобуси, на които вместо стъкла бяха окачени като кръпки едно върху друго парчета плексиглас.

IMG_20181023_145509

Кварталите, през които минавахме ми оставяха усещането, че сме попаднали в някакво гето и за момент изпитах чувство на несигурност, неяснота, на задаваща се опасност. Всъщност, така се чувствах от самото тръгване, но обстановката наоколо определено подсилваше това усещане. Преди време, по телевизията вървяха интервюта с чужденци, които живеят в България. Няма да забравя думите на една японка, която каза, че когато пристигнала за пръв път в София, имала чувството, че сградите ще се срутят всеки момент. После поживяла известно време и се оказало, че те си стоят, не падат. Точно такова усещане имах, гледайки постройките, покрай които минавахме. Те никнеха директно от земята – без градинки, без тротоари, без асфалт – никаква инфраструктура. Олющени фасади, счупени прозорци или само решетки, а имаше и такива съвсем без прозорци. Откъде получават въздух и светлина тези хора?! По-късно малко ми се проясни този тип архитектура, но за това по-натам.

Към центъра вече гледката рязко се смени и се наредиха големи, луксозни къщи, с масивни огради, поддържани градини с палми, гаражи и камери за наблюдение – както си му е редът.

IMG_20181023_184913

Като стигнахме гарата, слязохме облекчени. Там първата ни работа беше да обменим пари и веднага след това се сдобихме с билети до Рабат за след около половин час. По препоръка на пътеводителя на Бате, взехме места в първа класа. Влакът не беше нещо впечатляващо: и вагоните, и чистотата, и закъснението не отстъпваха на тези на БДЖ. Наложи се да вдигнем двойка германски туристи, които се бяха настанили на нашите места до прозореца. Ах, тези германци – у тях си държат на реда, а като излязат в чужбина, веднага развалят дисциплината!

IMG_20181023_123008

Не помня колко часа пътувахме, но пристигайки в Рабат, ни лъхна свежестта на столицата – още с излизането от гарата, се озовахме на голям площад с фонтан в средата и местната версия на Сънсет Булевард – с палми колкото пететажна сграда и внушителни здания със знамена. На тази улица се нижеха една след друга административни институции: Парламентът, Банката на Мароко, Централната поща и т.н. Хората по улиците изглеждаха съвсем нормално, особено момичетата си бяха напълно модерни за нашите разбирания. Може би е имало университет наблизо, защото помня, че имаше доста млади хора.

IMG_20181023_154332IMG_20181023_154549IMG_20181023_154626

Имахме резервация за нощувка в медината, т.е. стария град, в една от многото къщи за гости, които в Мароко наричат риад. Умишлено бях избрала нашия така, че да не е далеч от гарата, а и да е на удобно място за забележителностите, така че в Рабат изобщо не се наложи да ползваме транспорт, навсякъде ходехме пеш. Пътят от гарата до риада беше първата ни официална разходка из Мароко. След нея вече нищо не беше същото – знаехме, че тук е безопасно. Нито някой ни задяваше, нито се изгубихме, а приложението за офлайн карти на телефона работеше безотказно. От момента, в който влязохме в медината, се озовахме на автентичен сук (арабски пазар), където се носеха какви ли не миризми, блещукаха разни метални висулки, а идеално подстригани търговци ни приканваха да си купим от стоките им. За голяма изненада, риадът се намираше в една от пазарските улички и ако нямах точни инструкции как да го открием, сигурно щяхме да го подминем. Бях много благодарна, че съм с раница, защото на някои места „настилката” беше в ремонт, т.е. някакви хора къртеха нещо и вдигаха пушилка навсякъде, други мъкнеха тухли в колички, понеже по тези тесни улици няма как да се провре автомобил. Никой не си беше направил труда да обезопаси мястото на ремонта, хората минаваха директно покрай майсторите. Най-смущаващи обаче бяха скутерите. Не знам как не се сблъскахме с някого и не знам как изобщо успяват да оцелеят тези хора ежедневно при такова движение. От друга страна, и те нямат време за губене и не могат да си позволят да се бавят, ходейки пеш сред туристите.

IMG_20181023_160625

IMG_20181023_175722

Изглед от покрива на риада. Наоколо се виждат къщите от медината – залепени една за друга и сякаш надстроени една върху друга. Липсват прозорци, но за сметка на това има куполи, които често могат да се отварят и така доставят въздух и светлина в централния атриум, около който са разположени стаите.

IMG_20181023_175901

IMG_20181023_180137

Интериорът на нашия риад – стаите се намират отстрани и са без външни прозорци.

IMG_20181023_180141

Таванът, който може да се отваря при хубаво време

Докато ни настаняваха в риада, пристигнаха двойката германци от влака. Не казаха нищо. Ние набързо си оставихме нещата и се отправихме на разходка, че и без това доста време бяхме изгубили в пътуване, редно беше вече да видим някоя забележителност. Излишно е да казвам, че сметнахме за ненужно да се придържаме строго към начертания план, имайки предвид, че изтървахме цели два дни от екскурзията и контролът така или иначе ни се изплъзваше.

IMG_20181023_180917

На излизане от медината, минахме през някакви малки улички, които ни отведоха до това. Обяснявам веднага, че това не са просто дупки с боклуци, а е древна система за обработка и боядисване на кожи, която е превърната в бунище. Жалко, но факт. На някои места в Мароко още се ползва този метод, а кожарството продължава да е сред силните традиционни отрасли в страната. Голяма част от сувенирите по пазарите са именно кожени изделия.

Бате каза, че според пътеводителя, задължително трябвало да отидем до мавзолея на Мохамед V, който е изиграл главната роля в отделянето на Мароко като независимо кралство. Е, отидохме и ни паднаха ченетата от красота и изящество. Сега, аз и Мая сме били на места като Забранения град в Пекин, като Версайския дворец във Франция, на Червения площад в Москва, не е като да не сме виждали невероятни красоти. Но тук говорим за един особен вид естетика. Естетика на детайла и на идеята накъдето да се обърнеш, да виждаш нещо, което да ти носи наслада и хармония. И ако в европейската архитектура има едно напластяване, една натруфеност, която те кара да ахнеш и която обаче изглежда добре, погледната като нещо цяло и завършено, то тук водещото е чистотата. Сградите са или едноцветни, но с много орнаменти (които, вероятно крият определена символика, неуловима за лаишкия ни европески поглед), или, ако има някакви цветове, то те не са крещящи, а са в услуга на цялостната концепция, така че хем да ти се струва приказно и нереално, хем в същото време да няма нещо, което да може да определиш като излишно, прекалено или не на мястото си.IMG_20181023_184031IMG_20181023_184601

Пред основната сграда, където се помещава тялото на починалия през 1961 г. крал, стоят на пост стражи, които са по-скоро атракция за туристите, отколкото да имат някаква реална функция. Впечатляващ е интериорът – таванът е резбован, очевидно на ръка, но толкова прецизно, че е невъзможно да се забележи разлика между два съседни орнамента. Всичко останало е облицовано с прочутата мароканска керамика, която впрочем е запазена марка на страната. Среща се абсолютно навсякъде – не само по забележителностите, но и по улици, в заведения, хотели, по фасадите на сгради, из гарите и летищата…

IMG_20181023_185029IMG_20181023_184753IMG_20181023_184818_HHT

Срещу мавзолея пък се намира друга забележителност – минарето Хасан, което било част от недовършена джамия, сторена някъде в края на XII в. Куполът му бил разрушен от земетресение, остават и колоните на недовършената сграда, чието количество е впечатляващо.

IMG_20181023_183031IMG_20181023_183200IMG_20181023_184124IMG_20181023_190032

Докато се въртяхме с бате на всички страни, с пълни погледи и в стремеж да не изпуснем някоя важна подробност, слънцето неусетно се придвижи надолу и започна да захладнява, затова се насочихме обратно, но решихме все пак да слезем до морето. Всъщност, технически погледнато се насочихме към реката Бурегрег, която се влива в морето, но да не издребняваме. Имаше си лодки, имаше и рибари, и скупчени мрежи, и барове на плажа, предлагащи чай, кускус и какво ли още не. Нас обаче ни очакваше вечеря в хотела, та се върнахме в медината и минахме отново през сука.

IMG_20181023_185801IMG_20181023_191409IMG_20181023_192915

Приготвиха ни тажин с пиле. Тажинът е глинен съд, нещо като нашето гювече, само че с по-различна форма. Долната му част е като дебела глинена чиния, а капакът прилича на висок конус с дръжка. Принципът е следният: на дъното се слага кускус (мароканският кускус няма нищо общо с кускуса, който ние помним от детството), зеленчуци, месо, добавя се мазнина и вода, захлупва се и тук идва разликата – слага се не във фурна, а на огън, като по този начин ястието се задушава. От време на време се добавя допълнително вода, за да не остане сухо.

Хотелският тажин не беше най-вкусният, който съм яла, а и като цяло, храната, която пробвахме по ресторантите не беше кой знае какво. Аз лично очаквах повече, тъй като бях ходила преди на марокански ресторант и имах вече някаква изградена положителна представа за тамошната кухня. Все пак, за мен голяма радост беше фактът, че се храня като нормален човек, на маса, без да се налага да ставам, без да ми казват по хиляда пъти „мамо, искам още вода”, „искам десерт” или „изаках се, ела да ми избършеш дупето” и без да се налага да събирам спагети и грах от пода. Това само по себе си беше една голяма крачка в развитието ми като личност и спомогна неимоверно за интелектуалния ми баланс.

IMG_20181023_205223

Един от многото магазини за подправки на пазара. За мен си остава загадка как точно се правят тези пирамиди и по какъв начин се дълбае дупка в тях, без да се изсипе всичко…

IMG_20181023_205235

Популярни са фурмите, ядките, чайовете и всякакви видове сушени плодове

Из уличните лафки, за късмет, продаваха какви ли не вкусотии – разни тестени неща, от рода на нашите селски банички, сандвичи с риба и зеленчуци, дюнери, халва, фурми и какво ли още не. Нещото, за което малко съжалявам е, че не пихме достатъчно плодови сокове – имаше от всякакви плодове, изстискват ги пред очите ти, после ти дават чаша, от която вероятно някой друг е пил преди малко и чието добро измиване е под въпрос, имайки предвид условията. След първото съмнение искахме пластмасови чаши, въпреки че не са окей за природата. С други думи избрахме себе си пред природата, мястото го предразполагаше.

IMG_20181023_202431_HHT

Сок от захарна тръстика – 10 дирхама (1 евро) чашата

След вечеря се отправихме към покоите си, където се отдадохме на заслужена почивка и с радост отбелязахме първата нощ, в която най-накрая се наспахме.

Продължението –> ТУК

 

Две момичета в Мароко – част 1

Глава първа, в която си изпускаме самолета

(И която можете спокойно да пропуснете и да чакате следващата)

IMG_20181020_171140

Мая (Бате) в Париж

Мароко, ах, Мароко! Можете ли да си представите, че когато тръгвах, допусках, че няма да ми се пише пътепис за това пътуване? Ами, не можах да се стърпя – трябва да се разкаже, трябва да се опише, защото е наистина интересно и различно от всички други места, на които съм ходила. С една дума, Африка! С повече – едновременно екзотично и близко до Европа, наситено с цветове, вкусове и подправки. Място, на което да останеш насаме със себе си, да осмислиш някои неща, да оцениш други… Място, на което се редуват изящни паметници на културата, величествени храмове, блясък и орнаменти и същевременно автентичен бит, на места дори мизерен и огромен хаос в определянето и спазването на правила, граничещ с безконтрол. Една силно различна култура, изповядвана от същите хора, каквито сме и ние – земни, преходни, с простички потребности и страсти; привидно свободни, но всъщност вечно забързани и пренебрегващи важните неща.

Моята приятелка Мая отдавна ми повтаряше, че трябва да посетим Мароко. Аз гледах скептично на тази дестинация, може би защото съм ежедневно в сблъсък с напористи мароканки с по 5-6 деца, или пък защото посещението на още една мюсюлманска страна не беше сред приоритетите ми. Но след доста натякване от нейна страна и с наближаване на момента, в който аз щях отново да бъда свободна майка, т.е. нямаше да се налага нито да кърмя някого, нито да съм непрекъснато наоколо, постепенно започнах да приемам тази мисъл.

И тъй като в моя предвидим живот нещата трябва да се случват с много предварително планиране, някъде януари месец 2018-та купихме самолетните билети и бетонирахме датите на предстоящото пътуване. 20-28 октомври или 10 месеца по-късно. Имахме цялото това време за подготовка – психическа, морална, логистическа, информационна – всякаква.

Естествено, на когото и да споделях, че заминаваме в Мароко само двете, ни обявяваха за луди и безотговорни, меко казано. Било опасно, щели да ни закачат, да ни оберат, понеже сме чужденки, а нямаме мъж в компанията, да ни пази, недай си боже и по-зле… На моменти някоя от нас наистина се замисляше за тези неща, но за щастие, другата беше насреща, за да я окуражи и така някак се успокоявахме една друга, че всичко ще бъде наред и ще си изкараме чудесно.

По план Мая, позната още като Бате, трябваше да пристигне в Париж още на 19-и и оттук да летим на следващия ден до Фес. Бяхме резервирали нощувки в 4 марокански града: Фес, Рабат, Казабланка и Маракеш. Оттам хващахме самолет за Мадрид, където да пренощуваме и на 28-и Бате летеше за София, а аз се прибирах в Париж. Надявахме се от Фес да направим и еднодневно пътуване до Шефшаоуен – синьото село, задължително за всеки истински турист. Няколко месеца преди пътуването вкъщи дойде електротехник – мароканец и използвах случая да го разпитам, а той ме успокои, че абсолютно никой няма и „копче” да ни каже, без значение дали сме с мъж или без. Мароканците имали много строги закони, в случай, че местен застраши чужденец по някакъв начин. Отделно пък, никой не смеел с пръст да докосне жена, това им било в културата. Когато ме попита в кой град ще ходим и му нахвърлях горе-долу плана, му падна ченето. Каза, че за толкова малко време нищо нямало да успеем да видим и щяло да е постоянно пътуване. Не че беше далеч от истината – попътувахме доста, но и видяхме немалко.

И така, дългоочакваният ден настъпи, Бате пристигна и продължително се смя, когато видя каква раница съм си купила за пътуването. Тя, от своя страна, се бе престарала с екипирането, но понеже има повече опит от мен в дълги пътешествия със съмнително наличие на перилни условия, реших да я послушам и още на следващия ден отидох да сменя раницата с по-голяма, 40-литрова и поне две идеи по-красива от нейната. Който се смее последен, го прави най-добре.

Прогнозата за времето беше чудна – слънце и 20+ градуса през цялото време. Сама се изненадах колко малко багаж ми бе необходим. Сякаш покрай пътуванията с децата свикнах да „заемам” малко място, за да се събере всичко останало. Колко му трябва на човек, няколко тениски, един-два панталона, бельо и задължителната обаче козметика. На себе си сложих шал и шушляково яке, което пази от вятър и същевременно не заема място. Още като стигнахме до гарата, знаех, че ще ми е студено. Казвах си, ще го преживея някак, нали до летището ще се движим, а после кацаме директно в лятото.

Полетът беше в 21 часа, а ние излязохме след обяд с идеята да се разходим из централен Париж, за да стартира по-отрано това пътуване и към 18 часа да си хванем метрото към летището. Да, обаче малко се забавихме и тръгнахме около 18:30. Оттук нататък се разигра същински холивудски екшън. Качихме се на метро, платихме по 10 евро за билет и на следващата спирка метрото спря и съобщиха, че има някакъв проблем по нашата линия и се налага да се придвижим по алтернативен маршрут. Бързо хванахме друга линия на метрото, придвижихме се малко по на север, където свършваше линията и започнахме вече леко да се паникьосваме, защото имаше реален шанс да закъснеем за чекирането. Един от служителите ни посъветва да вземем друга линия до крайната ѝ спирка и оттам били организирани автобуси до летището.

Тук трябва да направя пауза и да си поема дъх, защото това беше преломен момент, за който се опитвам да не мисля. Вероятно, ако се бях вслушала в съвета му, нещата щяха да се развият по коренно различен начин. Ние с Мая обаче решихме, че не искаме да играем игри на късмета и спешно се отправихме да търсим такси. Трябва да уточня, че аз по принцип с такси не се придвижвам, затова първо се насочих към шофьор, който беше в почивка. „60 евро!” – отсече. „Как 60 евро?! Този за малоумни ли ни има?!” – казахме си с Бате, вирнахме носове и продължихме нататък по улицата, след което изгубихме ценни 10 минути, в които покрай нас минаваха непрекъснато заети таксита, шофьорат на едно от които ми направи знак да отида от другата страна на пресечката. Добре, че беше този човек, за да науча, че в Париж имало, моля ви се, специални спирки за таксита. Знаех, че има стоянки, паркоместа за тях, но не очаквах, че е възможно да съществува спирка, на която да чакат хора на опашка, за да си хванат такси. Това напълно ме потресе, защото когато пристигнахме на въпросната спирка, там чакаха още 5-6 души с куфари, а таксита просто липсваха. Така изгубихме още може би 15 минути, междувременно се появиха две баби в инвалидни колички и, естествено ни прередиха, лишавайки ни от следващите две ценни таксита.

Качихме се, в крайна сметка, за да влезем в гъстото парижко задръстване: в час пик и с неработеща линия на метрото, което от своя страна бе довело и до липсата на таксита, а оттам и за още по-гъстото задръстване от обикновено.

Намирахме се някъде между надеждата, паниката, стреса и отчаянието, придружавани често от чувство за хумор. Докато говореше по телефона със свой колега, шофьорът, който беше чернокож, каза нещо като „братле, не знаеш какво е положението, тук е Африка!” Доста неочаквано изречение, което ме накара да се засмея, имайки предвид, че и ние натам сме се засилили… Все пак, трябва да му се признае, че правеше всичко възможно, за да се придвижваме по-бързо и в крайна сметка, се материализирахме след спринт на гишето за регистрация точно 40 минути преди полета. Последното беше празно, а от съседното гише ни информираха, че регистрацията приключва 60 минути преди полета. Разочарованието ни беше огромно. Така де, на мен ми се случва за трети път, така че не беше чак толкова болезнено, като изключим финансовия момент.

IMG_20181022_225921

Започнахме да търсим офис на авиокомпанията, откъдето разбрахме, че в общи линии, те нищо не могат да направят, билетът ни беше от най-евтините, без застраховка, нито можеха да ни върнат парите, нито да ни съдействат с намирането на нов полет. Трябваше да се реши обаче въпросът какво да правим оттук нататък. Седнахме на една пейка и започнахме да ровим в телефоните си за варианти.

Вариантите бяха огромно количество, защото можеше да пътуваме от Париж, от Мадрид, от Барселона, докъдето пък можеше да стигнем с влак, можеше от Испания да хванем ферибот до Мароко, въобще – опции бол, но със сигурност трябваше да отменим нощувката във Фес. Обадих се на Джон (мъжа ми) да дойде да ни прибере от летището с колата. Естествено, децата вече бяха заспали, но нали затова са съседите! Проблемът се реши, благодарение на услужливия ни съсед, който се съгласи да остане вкъщи, а докато дойде превозът, ние вече бяхме открили полет за сутринта на следващия ден, само че от друго летище, на другия край на Париж. Когато Джон пристигна, го сюрпризирахме, че ще трябва да ни откара на другото летище, а по пътя трескаво се опитвахме да купим билети. Нещо не сработваше – отказана карта, после чакахме за потвърждение, което трябваше да получим на имейл, но така и не получавахме. Пристигнахме на другото летище, а още не беше ясно дали имаме билети изобщо. Оказа се, че не е толкова лесно човек импулсивно да реши да си купи самолетен билет от днес за утре и да офейка нанякъде. Иска си планиране.

Мъжът ми ни остави и тръгна да се прибира, за да освободи клетия съсед, когото бяхме заточили вкъщи, а ние зачакахме потвърждение. Може би не беше най-разумното решение, но някак наивно вярвахме, че ще отлетим на сутринта. Летището постепенно опустяваше, последните самолети бяха кацнали и хората лека-полека се разотиваха, а за отворени офиси на авиокомпании и дума не можеше да става. Опитахме се да звъним на някакъв телефон на компанията, от която уж поръчахме билети, но никой не вдигаше.

Вече се чудихме дали има смисъл да висим на летището, при това положение, когато видях отвън да преминава автобус на градския транспорт и си казах, че това е възможност да стигнем до централен Париж, след което да се върнем сами до вкъщи. Взех решението малко еднолично, Бате ме последва, качихме се в автобуса и тогава звънна отново мъжът ми, който почти се беше прибрал. Каза ни да слизаме веднага от него и че щял да се върне да ни вземе. Голямо чакане чакахме този ден. Прибрахме се, без ясна представа какво предстои, а аз дори подходих суеверно и си казах, че това сигурно е знак, че не трябва да ходим. Каква нощ само!

Към глава втора –> ТУК

До България и назад с 3 малки деца: завръщането – Нови Сад, Шиофок, Мюнхен

Начало на пътуването – ТУК

IMG_20180823_112509

София, Европа, XXI век

Поседяхме си ние в България, погостувахме, подишахме чист въздух и към края на август полека се заприготвяхме за връщане обратно към Франция.

Определено искахме да избегнем чакането по гранични опашки, а в края на лятото нещата обещаваха да станат още по-сериозни, тъй като повечето летуващи се прибират тогава, особено имайки предвид, че децата на Запад започват училище от 1-ви септември.

Потеглихме отново от София, като още докато излизахме, усетихме някакъв странен шум, особено при по-висока скорост. Аз много се стреснах, защото тъкмо се бях засилила по околовръстното и си мислех как само да заспят децата, ще карам чак до границата, но затова са плановете – за да се провалят. Спрях на една бензиностанция, там един служител погледна под колата и видя, че гърнето на колата е спукано, след което ни насочи към сервиз, а от сервиза – към друг сервиз. Вече очаквах как някой монтьор ще се възползва от ситуацията и ще ни поиска космическа сума, когато случихме на много свестен човек. Беше грък, явно изтласкан към България от кризата. Поиска ни нещо като 40 лв, аз бях вече изхарчила и последните си банкноти, защото не очаквах, че ще ми се наложи да плащам някъде, та след като я оправи, ме пусна да отида до банкомат и да изтегля, тъй като нямаше наоколо. Сега вече знаех защо децата викат „спукано гърне”! Винаги съм си мислела, че става дума за бебешко гърне.

IMG_20180824_095618

Някъде из Сърбия

Трябваше да се забързаме, защото бяхме резервирали нощувка отново в нашита любима къща за гости в Нови Сад. Само че вместо да минем през ГКПП Калотина, след който в Сърбия се продължава директно по магистралата към Ниш, ние предприехме предизвикателство и поехме по неизследван до момента път, през Трън и доста по-малки междуселски пътища. Разбира се, изгубихме около час повече, но пък за сметка на това, когато пристигнахме на границата, пред нас имаше само две коли. Кой знае колко часова опашка сме си спестили! На служителите им беше толкова скучно, че се възползваха от преминаващите да обменят някоя и друга приказка. Чувствах се сякаш съм в планината и виждам човек за пръв път от доста време – толкова дружески бяха настроени граничарите.

След като се озовахме в Сърбия, нещата се развиха бързо. Стигнахме до магистралата и оттам нататък беше лесно, макар че и там не се размина без забавни случки.

Бяхме спрели за обяд на една бензиностанция та използвах момента да взема нещо от багажника и явно не го заключих. Пътувахме без да забележим с часове, но тъй като в Сърбия всеки път, когато се качваш и слизаш от магистрала, преминаваш през пункт за плащане, някъде вечерта отново бяхме на такова място. Вече се беше стъмнило, минахме, платихме и на тръгване, тъкмо се засилвахме, зейна кратер на пътя и мъжът ми мина точно през него, като един достоен французин. Колата потъна и след това подскочи недвусмислено, чухме странни звуци отзад. Помислихме, че може би сме ударили нещо, но той продължи да кара и чак след около двеста метра осъзнахме, че багажникът е отворен. Светкавично отбихме вдясно от пътя, добре, че още не бяхме излезли съвсем от разширението след бариерите и имаше накъде да ни обикалят другите коли. Оказа се, че липсва един куфар, шалтетата и… кой ти помни вече… Е, поне компютрите бяха добре застопорени. Останах с децата, а той се върна. Един от служителите на пункта тъкмо събираше торбите ни от пътя. Беше доста комично как мъжът ми се появяваше в далечината като един силует, с шалтета и торби под мишница и дърпащ куфар по магистралата. После през цялото време до Нови Сад мислехме дали не е възможно да сме изтървали и още нещо и някой просто да го е задигнал. Все пак, явно ни провървя. Стигнахме в къщата за гости късно вечерта, когато децата вече бяха заспали и се трупясахме по леглата.

IMG_20180824_102545

Вярвате или не, това е държавната граница между Сърбия и Унгария.

На следващата сутрин прекосихме сърбо-унгарската граница, като отново минахме през алтернативно място и избегнахме опашката от коли. Чувствахме се като страхотни късметлии. По обяд спряхме в китно унгарско селце, където похарчихме форинтите, които открих в портмонето си от предния път. Стигнаха за няколко консерви, кисели млека и плодове. Така, освен обяд си осигурихме и храна за следващия ден. Седнахме на една полянка, разстлахме шалтетата и си направихме пикник. През цялото време, докато бяхме там, не мина нито един човек.

IMG_20180824_120807

Целта този ден беше да стигнем до малко село в близост до езерото Балатон, което е толкова голямо, че унгарците си го наричат море и го ползват за такива цели. Бях открила там достъпна къща за гости и много се надявах да не е твърде мизерно, защото на повечето места цените бяха двойно по-високи. Пристигнахме около 16 часа, посрещна ни собственикът, който ни остави ключовете и каза, че освен нас, други хора в къщата няма, така че можем да се разположим където намерим за добре. Когато влязохме, не повярвах на очите си. Беше огромна. Имаше 11 стаи и ако не ме лъже паметта, преброих 18 легла. А гледайки я отвън, никога не бих предположила, че е толкова просторна вътре. Имаше добре оборудвана кухня, беше чисто, със спално бельо в стаите на първия етаж, детско креватче, въобще – всичко. Направо съжалихме, че не я резервирах за цяла седмица. Отзад в двора имаше зона за барбекю с голяма маса, малко шадраванче за децата и… не какво да е, а борова гора! Както каза моята приятелка Гери, когато ѝ изпратих снимка, „е, това вече е прекалено!”

Нямаше време за губене и след като разхвърляхме багажа, намъкнахме банските, метнахме няколко кърпи, не забравихме и надуваемия пояс – накъде без него – и се насочихме право към езерото. Оказа се, че мястото, където смятах да отидем, беше някакъв частен плаж и се наложи да попътуваме малко по-натам по крайбрежието докато открием безплатен плаж с паркинг. Беше изненадващо спокойно, с много семейства, малки дечица, откъм брега дъното беше каменисто, но пък някъде два метра навътре във водата ставаше песъчливо и много приятно. Дълбочината се променяше плавно, децата най-много оцениха този факт! Разбира се, след като и дъщеря ни разбра какво удоволствие е да плуваш с пояс, падна голяма борба за него, но така или иначе нямаше как всички да сме във водата, та се редувахме.

IMG_20180824_163853

На езерото Балатон

IMG_20180824_163856IMG_20180824_180129

 

Може би най-незабравимото от този ден беше непредсказуемото време. Когато пристигнахме на плажа, по нищо не личеше, че се задава буря. В някакъв момент от другата страна на езерото видяхме да се задават бавно, но сигурно сиви облаци и за няколко минути задуха силен вятър. Всичко живо се засуети, ние започнахме да събираме децата и партакешите и докато се усетим, вече беше заваляло, а в олелията надуваемият пояс изхвърча някъде далеч по плажа. Аз се засилих към колата с децата, нищо, че вече бяхме почти напълно мокри, а мъжът ми тръгна да преследва пояса. Върна се победоносно, мокър като плъх. Определено беше екстремно преживяване, но пък успяхме да се насладим на езерото.

IMG_20180824_192826

Шиофок

IMG_20180824_192846

 

Върнахме се в къщата, ударихме си по един душ, изсушихме се и, тъй като времето се поуспокои и спря да вали, решихме да отидем до Шиофок – най-близкият курортен град. Поразходихме се из централната част, снимахме емблематичната кула, сякаш издигната там, за да има с какво да се снимат туристите за спомен и после отидохме до крайбрежната алея, където се бяха наредили ресторантите и нощните заведения. Обстановката навяваше спомени за българското Черноморие, но все пак не беше толкова кичозно. Минахме през кей с яхти и цял пасаж лебеди, влязохме навътре до един морски фар, а после се върнахме, за да хапнем гулаш в кокетно ресторантче – едно от малкото, които изглеждаха като да нямат нищо против децата. Небето ставаше все по-мрачно, а морето се вълнуваше внушително, но на завет, в ресторанта беше доста приятно.

IMG_20180824_200835_HHTIMG_20180824_203620_HHT

За следващия ден ни очакваше амбициозното разстояние от 662 км до Мюнхен, където живеят наши приятели, у които винаги се отбиваме, за да пренощуваме и да се видим. Тръгнахме рано сутринта, но поради невнимание, бях отметнала в навигатора да избягва платени магистрали. Като се завъртяхме из едни унгарски села и паланки… може би изгубихме около два часа, докато се усетим. Доста се поизнервихме, но го преживяхме някак. По германските магистрали пък беше пълно с някакви ремонти, опашки заради инциденти, а като наближихме самия Мюнхен, започнаха задръстванията. Едва живи, акостирахме у приятелите ни тъкмо когато те сядаха да вечерят. Трябва да са били доста гладни и вероятно чакането им беше дошло в повече.

IMG_20180825_161249

Всичко това се случи в събота, а в неделя се придвижихме до поредното езеро, този път немско. Там имахме възможност да се повозим на SUP борд или нещо между сърф и сал, на което се гребе в изправена позиция. Отдавна му се канех, много исках да пробвам и по някакво невероятно стечение на обстоятелствата точно нашите приятели бяха си купили такова нещо и бяха се зарибили по този спорт. Преживяването беше изненадващо приятно и спокойно и далеч от това да е трудно. Децата също се повозиха и, както винаги, после бяхме вир вода, та направихме една хубава, балканска кочина, размятайки разни парцали да съхнат по близките дървета. Добре, че мястото бе сравнително закътано, та селянията ни не се прочу из Дойчландия.

IMG_20180826_130602

Кучетата, казват, са сред най-добрите детегледачи. Този кадър го доказва.

IMG_20180826_132941IMG_20180826_153433

В понеделник нашите приятели се потопиха в дебрите на работната седмица, а ние, за да докажем, че нищо не е достатъчно амбициозно, си поставихме нова цел – Мюнхен – Париж за един ден. Разстоянието от тяхната до нашата къща е точно 855 км. Първоначално мислех, че няма да успеем да го вземем в рамките на деня и ще се наложи да спим някъде по пътя, но всъщност, децата бяха доста послушни и не се оплакваха, както на същото място от пътуването, само че в другата посока. Сякаш свикнаха да се наслаждават на крайпътните гледки, а и след почивката изчезна тази нервност и нетърпение да стигнем сега, веднага. Като добавим и добро разпределение на времето за спиране за храна и почивка, всъщност се прибрахме у дома, преди още да се е стъмнило. На влизане в парижкия регион ме налегна една тъга. Виждах отново тировете, високите сгради в далечината, електрически стълбове, като гигантски оригами чудовища стояха студено и безмълвно. Нямаше го нито Балкана, нито морето, нито езерата, а и скоро не се очертаваше пак да ги видим.

IMG_20180827_194236

Прибирайки се вкъщи обаче, настроението ми рязко се оправи. Нашата къща изглеждаше толкова подредена, нова и чиста. Погледнахме я с други очи и преоткривахме с радост някакви неща, които иначе в ежедневието не ни правят впечатление. Колкото до ежедневието, дори то не бе съвсем същото, защото предстояха хубави неща, нови планове и още, още интересни пътувания…