About zuramode

I exist.

До България и назад с 3 малки деца: завръщането – Нови Сад, Шиофок, Мюнхен

Начало на пътуването – ТУК

IMG_20180823_112509

София, Европа, XXI век

Поседяхме си ние в България, погостувахме, подишахме чист въздух и към края на август полека се заприготвяхме за връщане обратно към Франция.

Определено искахме да избегнем чакането по гранични опашки, а в края на лятото нещата обещаваха да станат още по-сериозни, тъй като повечето летуващи се прибират тогава, особено имайки предвид, че децата на Запад започват училище от 1-ви септември.

Потеглихме отново от София, като още докато излизахме, усетихме някакъв странен шум, особено при по-висока скорост. Аз много се стреснах, защото тъкмо се бях засилила по околовръстното и си мислех как само да заспят децата, ще карам чак до границата, но затова са плановете – за да се провалят. Спрях на една бензиностанция, там един служител погледна под колата и видя, че гърнето на колата е спукано, след което ни насочи към сервиз, а от сервиза – към друг сервиз. Вече очаквах как някой монтьор ще се възползва от ситуацията и ще ни поиска космическа сума, когато случихме на много свестен човек. Беше грък, явно изтласкан към България от кризата. Поиска ни нещо като 40 лв, аз бях вече изхарчила и последните си банкноти, защото не очаквах, че ще ми се наложи да плащам някъде, та след като я оправи, ме пусна да отида до банкомат и да изтегля, тъй като нямаше наоколо. Сега вече знаех защо децата викат „спукано гърне”! Винаги съм си мислела, че става дума за бебешко гърне.

IMG_20180824_095618

Някъде из Сърбия

Трябваше да се забързаме, защото бяхме резервирали нощувка отново в нашита любима къща за гости в Нови Сад. Само че вместо да минем през ГКПП Калотина, след който в Сърбия се продължава директно по магистралата към Ниш, ние предприехме предизвикателство и поехме по неизследван до момента път, през Трън и доста по-малки междуселски пътища. Разбира се, изгубихме около час повече, но пък за сметка на това, когато пристигнахме на границата, пред нас имаше само две коли. Кой знае колко часова опашка сме си спестили! На служителите им беше толкова скучно, че се възползваха от преминаващите да обменят някоя и друга приказка. Чувствах се сякаш съм в планината и виждам човек за пръв път от доста време – толкова дружески бяха настроени граничарите.

След като се озовахме в Сърбия, нещата се развиха бързо. Стигнахме до магистралата и оттам нататък беше лесно, макар че и там не се размина без забавни случки.

Бяхме спрели за обяд на една бензиностанция та използвах момента да взема нещо от багажника и явно не го заключих. Пътувахме без да забележим с часове, но тъй като в Сърбия всеки път, когато се качваш и слизаш от магистрала, преминаваш през пункт за плащане, някъде вечерта отново бяхме на такова място. Вече се беше стъмнило, минахме, платихме и на тръгване, тъкмо се засилвахме, зейна кратер на пътя и мъжът ми мина точно през него, като един достоен французин. Колата потъна и след това подскочи недвусмислено, чухме странни звуци отзад. Помислихме, че може би сме ударили нещо, но той продължи да кара и чак след около двеста метра осъзнахме, че багажникът е отворен. Светкавично отбихме вдясно от пътя, добре, че още не бяхме излезли съвсем от разширението след бариерите и имаше накъде да ни обикалят другите коли. Оказа се, че липсва един куфар, шалтетата и… кой ти помни вече… Е, поне компютрите бяха добре застопорени. Останах с децата, а той се върна. Един от служителите на пункта тъкмо събираше торбите ни от пътя. Беше доста комично как мъжът ми се появяваше в далечината като един силует, с шалтета и торби под мишница и дърпащ куфар по магистралата. После през цялото време до Нови Сад мислехме дали не е възможно да сме изтървали и още нещо и някой просто да го е задигнал. Все пак, явно ни провървя. Стигнахме в къщата за гости късно вечерта, когато децата вече бяха заспали и се трупясахме по леглата.

IMG_20180824_102545

Вярвате или не, това е държавната граница между Сърбия и Унгария.

На следващата сутрин прекосихме сърбо-унгарската граница, като отново минахме през алтернативно място и избегнахме опашката от коли. Чувствахме се като страхотни късметлии. По обяд спряхме в китно унгарско селце, където похарчихме форинтите, които открих в портмонето си от предния път. Стигнаха за няколко консерви, кисели млека и плодове. Така, освен обяд си осигурихме и храна за следващия ден. Седнахме на една полянка, разстлахме шалтетата и си направихме пикник. През цялото време, докато бяхме там, не мина нито един човек.

IMG_20180824_120807

Целта този ден беше да стигнем до малко село в близост до езерото Балатон, което е толкова голямо, че унгарците си го наричат море и го ползват за такива цели. Бях открила там достъпна къща за гости и много се надявах да не е твърде мизерно, защото на повечето места цените бяха двойно по-високи. Пристигнахме около 16 часа, посрещна ни собственикът, който ни остави ключовете и каза, че освен нас, други хора в къщата няма, така че можем да се разположим където намерим за добре. Когато влязохме, не повярвах на очите си. Беше огромна. Имаше 11 стаи и ако не ме лъже паметта, преброих 18 легла. А гледайки я отвън, никога не бих предположила, че е толкова просторна вътре. Имаше добре оборудвана кухня, беше чисто, със спално бельо в стаите на първия етаж, детско креватче, въобще – всичко. Направо съжалихме, че не я резервирах за цяла седмица. Отзад в двора имаше зона за барбекю с голяма маса, малко шадраванче за децата и… не какво да е, а борова гора! Както каза моята приятелка Гери, когато ѝ изпратих снимка, „е, това вече е прекалено!”

Нямаше време за губене и след като разхвърляхме багажа, намъкнахме банските, метнахме няколко кърпи, не забравихме и надуваемия пояс – накъде без него – и се насочихме право към езерото. Оказа се, че мястото, където смятах да отидем, беше някакъв частен плаж и се наложи да попътуваме малко по-натам по крайбрежието докато открием безплатен плаж с паркинг. Беше изненадващо спокойно, с много семейства, малки дечица, откъм брега дъното беше каменисто, но пък някъде два метра навътре във водата ставаше песъчливо и много приятно. Дълбочината се променяше плавно, децата най-много оцениха този факт! Разбира се, след като и дъщеря ни разбра какво удоволствие е да плуваш с пояс, падна голяма борба за него, но така или иначе нямаше как всички да сме във водата, та се редувахме.

IMG_20180824_163853

На езерото Балатон

IMG_20180824_163856IMG_20180824_180129

 

Може би най-незабравимото от този ден беше непредсказуемото време. Когато пристигнахме на плажа, по нищо не личеше, че се задава буря. В някакъв момент от другата страна на езерото видяхме да се задават бавно, но сигурно сиви облаци и за няколко минути задуха силен вятър. Всичко живо се засуети, ние започнахме да събираме децата и партакешите и докато се усетим, вече беше заваляло, а в олелията надуваемият пояс изхвърча някъде далеч по плажа. Аз се засилих към колата с децата, нищо, че вече бяхме почти напълно мокри, а мъжът ми тръгна да преследва пояса. Върна се победоносно, мокър като плъх. Определено беше екстремно преживяване, но пък успяхме да се насладим на езерото.

IMG_20180824_192826

Шиофок

IMG_20180824_192846

 

Върнахме се в къщата, ударихме си по един душ, изсушихме се и, тъй като времето се поуспокои и спря да вали, решихме да отидем до Шиофок – най-близкият курортен град. Поразходихме се из централната част, снимахме емблематичната кула, сякаш издигната там, за да има с какво да се снимат туристите за спомен и после отидохме до крайбрежната алея, където се бяха наредили ресторантите и нощните заведения. Обстановката навяваше спомени за българското Черноморие, но все пак не беше толкова кичозно. Минахме през кей с яхти и цял пасаж лебеди, влязохме навътре до един морски фар, а после се върнахме, за да хапнем гулаш в кокетно ресторантче – едно от малкото, които изглеждаха като да нямат нищо против децата. Небето ставаше все по-мрачно, а морето се вълнуваше внушително, но на завет, в ресторанта беше доста приятно.

IMG_20180824_200835_HHTIMG_20180824_203620_HHT

За следващия ден ни очакваше амбициозното разстояние от 662 км до Мюнхен, където живеят наши приятели, у които винаги се отбиваме, за да пренощуваме и да се видим. Тръгнахме рано сутринта, но поради невнимание, бях отметнала в навигатора да избягва платени магистрали. Като се завъртяхме из едни унгарски села и паланки… може би изгубихме около два часа, докато се усетим. Доста се поизнервихме, но го преживяхме някак. По германските магистрали пък беше пълно с някакви ремонти, опашки заради инциденти, а като наближихме самия Мюнхен, започнаха задръстванията. Едва живи, акостирахме у приятелите ни тъкмо когато те сядаха да вечерят. Трябва да са били доста гладни и вероятно чакането им беше дошло в повече.

IMG_20180825_161249

Всичко това се случи в събота, а в неделя се придвижихме до поредното езеро, този път немско. Там имахме възможност да се повозим на SUP борд или нещо между сърф и сал, на което се гребе в изправена позиция. Отдавна му се канех, много исках да пробвам и по някакво невероятно стечение на обстоятелствата точно нашите приятели бяха си купили такова нещо и бяха се зарибили по този спорт. Преживяването беше изненадващо приятно и спокойно и далеч от това да е трудно. Децата също се повозиха и, както винаги, после бяхме вир вода, та направихме една хубава, балканска кочина, размятайки разни парцали да съхнат по близките дървета. Добре, че мястото бе сравнително закътано, та селянията ни не се прочу из Дойчландия.

IMG_20180826_130602

Кучетата, казват, са сред най-добрите детегледачи. Този кадър го доказва.

IMG_20180826_132941IMG_20180826_153433

В понеделник нашите приятели се потопиха в дебрите на работната седмица, а ние, за да докажем, че нищо не е достатъчно амбициозно, си поставихме нова цел – Мюнхен – Париж за един ден. Разстоянието от тяхната до нашата къща е точно 855 км. Първоначално мислех, че няма да успеем да го вземем в рамките на деня и ще се наложи да спим някъде по пътя, но всъщност, децата бяха доста послушни и не се оплакваха, както на същото място от пътуването, само че в другата посока. Сякаш свикнаха да се наслаждават на крайпътните гледки, а и след почивката изчезна тази нервност и нетърпение да стигнем сега, веднага. Като добавим и добро разпределение на времето за спиране за храна и почивка, всъщност се прибрахме у дома, преди още да се е стъмнило. На влизане в парижкия регион ме налегна една тъга. Виждах отново тировете, високите сгради в далечината, електрически стълбове, като гигантски оригами чудовища стояха студено и безмълвно. Нямаше го нито Балкана, нито морето, нито езерата, а и скоро не се очертаваше пак да ги видим.

IMG_20180827_194236

Прибирайки се вкъщи обаче, настроението ми рязко се оправи. Нашата къща изглеждаше толкова подредена, нова и чиста. Погледнахме я с други очи и преоткривахме с радост някакви неща, които иначе в ежедневието не ни правят впечатление. Колкото до ежедневието, дори то не бе съвсем същото, защото предстояха хубави неща, нови планове и още, още интересни пътувания…

Реклами

Милчо Кюркчиев – дете, бохем, творец

Този текст е поредното „Интервю с безизвестен“. Всички интервюта четете ето ТУК

Днес съм решила да ви срещна с един малко по-особен човек. Той е вечното дете. Така го възприемат другите, така се самоопределя и той. И в добрия смисъл, и в не чак толкова добрия. Защото все някога се очаква да пораснем, нали? Е, да, ама, както казах, той е малко по-особен случай.

С Милчо ни събраха общи познати и така някак се озовахме в една компания, членовете на която са пръснати в различни точки на България и света, но сякаш изобщо не сме се разделяли. Той е от онези млади хора, които живеят в новото, в интернет, в социалните мрежи. Той е сред първите ми познати, които имаха ютюб канал и се е захващал с какви ли не извънредно щури, но и много креативни неща. За някои, проектите му могат да изглеждат напълно абсурдни и лишени от смисъл, но пък кой точно ще дръзне да определя границите в изкуството? Запознайте се с Милчо – такъв, какъвто е. И се опитайте да не го съдите.

Milcho_red_hairЦура: Здрасти, Милчо, хващам те в Шанхай, ало-ало, чуваме ли се? Започвам от най-оригиналния въпрос, какво твориш и какви са бъдещите ти творчески планове?

Милчо: Благодаря преди всичко за проявения интерес към моята особа. Към настоящия момент обмислям с какво да зарадвам милчоганите (моите фенове)… дали ще бъде влог или музикално видео – за мен също е изненада.

Кротна ли се малко или си си все същият?

В интерес на истината, вътрешно не усещам никаква разлика. Единствената промяна е, че напоследък съм започнал повече да консумирам, отколкото да създавам и да публикувам. Предполагам, че това може да създава тази илюзия. Уви, Милчо в главата все още е на 8.

Я ми кажи каква е твоята житейска философия. Откри ли себе си, наясно ли си какво искаш от живота?

Безкрайно много се обичам. За мен аз съм най-якият човек, сам съм си идол. Опитвам се да вредя минимално на планетата. До момента в живота си съм имал късмета да правя предимно неща, които ми доставят удоволствие. Или просто избирам да си фокусирам вниманието върху хубавите моменти, и на мен самия ми е трудно да определя точно. Също се кефя страшно много на животните и обичам да ги пипам, с изключение на насекомите. От живота искам да ми предостави възможността да живея на място, където температурите са над 30 градуса целогодишно, да имам всичкото свободно време на света, за да мога да се занимавам с дейности, които са ми интересни. Например, йога, пиано, пясъчни скулптури на плажа, да се грижа за здравето си, да медитирам. В общи линии това ми е крайната цел.

Milcho_huskyНе мислиш ли, че целта ти е нереалистична? За да живееш на място с вечно лято и общо взето да се забавляваш, трябва да си роден милионер.

Животът е пред мен. Смятам, че съм се родил с достатъчно привилегии, и определено пред мен стои възможността да постигна всичко, което искам. Въпросът за мен е единствено дали си струва да инвестирам времето и усилията си в името на заветната цел.

Преди 10 години беше доста лудичък, не съвсем ориентиран, но напълно убеден, че искаш да си известен. Защо толкова го искаше тогава, искаш ли го все още? Защо?

Все още ми е цел. Виждам потенциал в това да имам голяма аудитория. Яко ми е да получавам обратна връзка от публиката след като кача видео или снимка, или след някакъв тип представление. Ако стана известен благодарение на лично творчество, това би означавало, че съм сътворил интересен продукт. Току виж съм успял да вдъхновя някого. О, и когато ме аплодират и скандират името ми изпадам в екстаз. Просто е готино усещане.

Според мен, известността трябва да има някаква цел. Например, да я използваш за нещо благородно, да популяризираш някаква кауза, да вършиш нещо за другите. Ако беше известен, на каква инициатива щеше да се посветиш?

Не виждам достатъчно грижа в обществото. Забелязвам, че някои хора не ги е грижа за себе си, и съответно за останалите още по-малко. С удоволствие бих участвал в кауза против тютюнопушенето, примерно. Не по-малко важно за мен е опазването на околната среда и животните, тъй като ако човеците не се погрижат за тях – те сами не могат.

Milcho_witchТи си от хората, които са винаги млади, да не кажа направо деца. Как би описал младите хора в България? Има ли нещо, което да е характерно за всички или пък нещо, което би изкоренил от всички?

Трудно ми е да поставям социални групи под общ знаменател. Съдейки по себе си, няма как да знам какво е в главата на някого, камо ли на много хора наведнъж. За мен няма страшно. Нямам нищо против никого, до момента в който не започне да пречи или да вреди на останалите. Забелязал съм в сторитата на Сузанита или Криско, как качват ‘лапета, които им лип-синкват на песните, само че изглеждат мега вдървени и сдухани. Аз си падам по по-отпуснати и смешни хора с чувство за хумор.

Какво е лип-синкват?

Ми, върви песента, а те само си отварят устата и правят някакви минимални движения с ръка. Вместо да избухнат.

Ахааа, схванах. Ти фен ли си на Криско и Сузанита?

На Сузанита съм фен, на Криско – не съвсем.

Веднага ми кажи защо – и за двамата.

Сузанита ми е женската Джорджано, пее смешно, има смешно чело и е мега слаба. Всичко това много ми допада и ме забавлява. А Криско има гадна вафла и средно-ставащи песни.

Чакай, че трябваше да се образовам сега кой е този Джорджано… А като си толкова обвързан с интернет и всякакви видове социални мрежи, как си представяш живота без тях?

Сакат. Като си помисля как са живели хората само допреди няколко години, без да могат да си чатят, без да се къпят и обезкосмяват и ми става лошо.

Milcho_motorbikeВлюбен ли си? Какви момичета харесваш?

В момента само в себе си. Кефя се на слаби, със симетрично лице, хубави зъби и чувство за хумор.

И за мен чувството за хумор е определящо. Каква музика слушаш в момента?

От 1-2 дена слушам Drake – Too good. Преди около две седмици открих Poppy, новата ми любима изпълнителка, пее за компютри. От много години съм зарибен по К-рор, но слушам само женските групи. Обичам хаус, джаз, чилаут, поп. Не понасям реге, рок и метал.

Би ли отишъл в Космоса?

Пш. Аз по цял ден за него си мисля, естествено, че бих. Не за цял живот, но бих ходил редовно, ако имах възможността. Мисля, че ще се разцепя от кеф на безтегловността и спокойствието.

А aко ти остават 10 години живот и ти предложат да ги замениш за 1 година в Космоса, ще приемеш ли?

Не. Бих ги прекарал на тропически плаж. С котка (или лисица, ако намеря дружелюбна).

Milcho_templeЩе се върнеш ли да живееш пак в България? Защо?

За момента нямам такова намерение. Смятам да се възползвам от факта, че не съм роден дърво и мога да се местя. Има далеч по-привлекателни за мен дестинации по света. Възнамерявам, обаче, да продължавам да се връщам за юли и август в Черноморец.

Изброй три неща, които харесваш и три, които мразиш.

Харесвам шпагат, пианисти и безгрижие. Мразя миризма на риба, паяци и когато някой плюе на улицата. Т’ва последното не знам дали да не го заменя с “пушачи”.

Как си представяш думата „година” визуално?

Като безброй снимки. Аз страшно много снимам, понеже обичам да имам спомени във вариант, който е вечен, а не само в мозъка ми. Също съм гледал едно видео, в което показват как Земята се движи не само около Слънцето, но и в галактиката, и образува една спирала.

Има ли въпрос, който би си задал сам?

Не ме пита какъв ми е девизът: НЕ СЕ СЪМНЯВАЙ В МЕН!

Можете да последвате Милчо в неговия You Tube Канал или Instagram

До България и назад с 3 малки деца: Част 3 – Гърция, Пампорово, Крън

Текстът е продължение на ТОЗИ, начало на пътеписа ТУК.

IMG_20180803_094923

След еднодневно разпускане от дългия път в София и изяждане на всичката баница, шкембе чорба и винен кебап, които ни се изпречиха на пътя, се хванахме, пък скокнахме до Гърция.

Планът беше да спрем за обяд в Сандански, което, твърди се, било много красиво място и аз винаги съм живяла с очакването, че там ще има някакви приказни градини, чудесни сгради, много хора, подозирах, че е голям град и някак с гордост си казвах „ето, сега ще заведа моето франсе да види още един образцов български град“. Естествено, когато пристигнахме, се оказа, че не ни очаква нищо такова. Беше жегаво, безлюдно и доста запуснато. Обиколихме главната за 5-10 минути и после отскочихме до един супер, след което просто хапнахме на една пейка близо до колата и отпрашихме нататък към ГКПП Кулата.

IMG_20180803_131432

Този ъгъл е най-забележителното нещо в Сандански

Негово величество джипиесът ни посочи, че минаваме близо до Петрич и аз, по някаква причина се сетих, че къщата на Баба Ванга е именно там. Мъжът ми винаги се е забавлявал с историите за пророчицата и като види българин, не пропуска да го попита дали вярва в нея. Обзе ни ненадейно желание да посетим въпросната къща и просто се отклонихме от пътя и обърнахме към Петрич. Нямаше никакъв проблем да я открием, аз първо минах на разузнаване, за да не вадим всички деца от колата. Направи ми лошо впечатление образувалият се битак по пътя за къщата-музей. Продаваха всичко – от дънки през домати до гевгири и дронове. Посещението беше интересно, посрещна ни една мила жена, която прояви милост и таксува трите деца като едно. Имаше много предмети, които може все още да се открият по старите селски къщи, включително и неща, налични в къщата на моята баба. Приветлива и добре поддържана градина, чемшир, здравец, както си му е редът. Поседяхме малко в двора на сянка, снимах децата за спомен с бюста на Ванга, наляхме си вода и продължихме право към границата.IMG_20180803_152013

Пътуването из гръцко ни изненада с мрачно и дъждовно време, което аз някак не бях предвидила, но пък приближавайки се към морето, облаците се разотидоха и небето се проясни. Пристигнахме в курорта, който изглеждаше като един оазис по средата на нищото, ама наистина на нищото – наоколо едни безлюдни полета и дори една табела няма, да насочва, че отиваш към населено място. Още като пристигнахме, осъзнахме, че мястото е страхотно – беше толкова спокойно, че след изнервящите 2000 км из цяла Европа, изведнъж сякаш времето беше спряло. Хората се размотаваха по плажни облекла и стържеха лениво с чехли по тротоарите, децата рипкаха напред-назад, прекалили със слънце и сладолед, чуваха се вълни, чайки… идилия. Набързо се настанихме в семейния хотел, който резервирах, хвърлихме дисагите и беж към плажа, който беше на две пресечки оттам. IMG_20180803_194247IMG_20180804_195424IMG_20180804_195008

Селцето се казва Олимпиаки Акти, в превод, Олимпийски плаж. Очевидно е изникнало от нищото, защото попаднах на карта и видях, че наистина, освен няколко паралелни на плажната ивица улици и кръстосващи ги малки пресечки, друго наоколо няма. Но пък в самия курорт има каквото му душа сака на човек – магазини, ресторанти, параклис, медицински и ветеринарен център, зъболекарски кабинет, множество банкомати (няма да се учудя, ако е имало и банка и поща), а щом дори открих откъде да купя торта за рождения ден на малката ни дъщеря, то просто няма какво повече да се желае. Цените са достъпни и бих казала, че са по-евтини от тези на българското Черноморие, така че нищо чудно, че все повече българи се засилват към гръцките курорти. Особено имайки предвид, че от София до Солун, например, се стига почти два пъти по-бързо отколкото до Варна. А дори не ми се зачеква темата за безопасността по крайморските ни пътища, защото е страшно.

IMG_20180804_193215IMG_20180804_194157IMG_20180804_181631IMG_20180804_181538

Както и да е, за дните там, успяхме да отморим доста добре, да се порадваме на слънцето и вълните, децата откриха що е то надуваем пояс и не искаха да излизат от водата. Отбелязахме първата годинка на малката Ава, качихме се на водно колело за спомен, преядохме с морска храна и въобще, прекарахме си чудесно.

IMG_20180804_194032

Последната част от пътуването до дома включваше отсядане и нощувка в Пампорово, където аз никога не бях стъпвала, а през лятото, извън сезона, хотелите се надпреварваха да предлагат промоции. Бях резервирала семеен апартамент в някакъв огромен хотелски комплекс и нямах търпение да стигнем. По пътя се отбихме в Солун, където обядвахме и се поразходихме. Солун си е Солун – един такъв широкоскроен, щедър, криещ изненади зад всеки ъгъл, сякаш единственият му кусур е, че не е наш.IMG_20180805_132529IMG_20180805_135537IMG_20180805_135712IMG_20180805_135811

След това потеглихме към границата, но искахме да се придвижим малко по-наизток и да минем през ГКПП Илинден. Някак вътрешно вярвах, че гръцките малки пътища ще са по-добри от нашите, но не би, изтървах отбивката и продължих обратно към Кулата, усетих се твърде късно. От границата се започнаха завоите. Мислехме, че ще пристигнем в Пампорово в следобедните часове, а се оказа, че около 7 вечерта бяхме едва в Гоце Делчев. Купихме си пица от една закусвалня и хапнахме на някаква детска площадка. И докато в началото природата ни се струваше приказно красива, по-късно, когато започна да се стъмва, а освен завои и високи борове наоколо нямаше абсолютно нищо, параноята надделя и аз лично се надявах да не се случи нищо по пътя и да стигнем невредими в прословутото Пампорово. Бях се обадила предварително в хотела, за да кажа, че ще пристигнем късно, та ни предупредиха, че няма да има никого на рецепцията и ще си получим ключа от пазача.

В крайна сметка, взехме 179-те километра от границата за около 5 часа, можем спокойно да кандидатстваме за рекорд на Гинес. Преброихме два таралежа, една лисица, три коня, неизброимо количество кучета с неясен произход, две-три стада с овце, кози и тук-там някоя заблудена крава. Също, попаднахме на концерт на Анелия в Борино, за което не съм сигурна дали е град или село, само знам, че жените масово ходят с шалвари и забулени и предпочитаната улична храна е кебапче. В 23 вечерта пристигнахме в заветния хотел, в заветното Пампорово.

На паркинга имаше не повече от 10-ина коли, а светещите прозорци можеха да се преброят на пръсти. Естествено, 3/5 от колата спеше, затова слязох сама на разузнаване. Фоайето беше абсолютно празно. Можеше всеки да влезе и да изнесе каквото си поиска – кафе машина, фотьойл, компютър, билярдна маса… Извиках „ЕХООО!” няколко пъти, надявайки се, че отнейде ще се появи сънен пазач, но такъв отсъстваше. Върнах се към колата и тогава съзрях в мрака топчестата фигура на мъж на средна възраст, който подтичвайки се задаваше към мен. Поздравихме се, той отбеляза, че явно идвам някъде от топло, защото все още бях по шорти и чехли, а в планината беше доста студено, особено в този час. Обясни ми кое къде е и отиде да спи. Апартаментът се оказа огромен – от толкова много легла, постепенно назря проблем кой къде да спи, можехме да направим поне 9 различни конфигурации. Не по-малък проблем се оказа пренасянето на децата, беше рисковано да оставяме някое само в колата, но някак успяхме и да ги пренесем, и да ги позиционираме без засечки. Едно е сигурно – наспахме се!IMG_20180806_080730IMG_20180806_081453

На сутринта започнаха да ни правят впечатление разни дребни несъвършенства в помещението. Аз ги премълчавах, за да не звучи като мрънкане, но мъжът ми в един момент не се сдържа и ми обърна внимание на нещо. Аз му казах за друго, той – за трето и стигнахме до извода, че красотата си е красота, фасонът си е фасон, но качеството трябва да е на първо място и с него не бива да се прави компромис. Обстановката изглеждаше така, сякаш някой е имал желание да внесе лукс на това място, дал е пари за материали, за маркови електроуреди, но след това нещо е куцало сериозно при изпълнението, а поддръжка направо е липсвала. Имаше счупени врати на шкафове, прах на най-разнообразни места, кухнята беше доста грозно изпълнена, някакви ръбове, лоша изолация, да не говорим, че пускайки водата в тоалетната, под тоалетната чиния започваше да тече малка вада. Но пък децата не забелязваха тези детайли и се радваха, че има толкова много пространство наоколо. Да си призная, малко съжалих, че сме били всичкия този път, само за да спим в някакъв прехвален хотел и на следващия ден отново да се хвърлим в пътуване. Когато оставяхме ключа на рецепцията, служителката каза, че вместо да се бутаме из завоите и дупките, е щяло да бъде по-бързо да обиколим по магистралата през София и Пловдив.

IMG_20180806_110232

Кула Снежанка на връх Снежанка, 1925 м

Преди да тръгнем в посока центъра на света и на България, град Крън, се отбихме набързо да видим кулата Снежанка, но решихме да не се качваме, защото бебето тъкмо беше заспало. После не се случи нищо, достойно за разказване, затова приключвам тук и ви предлагам да прочетете за завръщането ни ето ТУК.

IMG_20180806_155926

Най-накрая в полите на горда Стара планина

Абитуриентска мода за мъже – тенденции пролет 2019

Този пост е с информативна цел и проследява модните тенденции за 2019. Нищо не продавам и не рекламирам.

Можете да разгледате тенденциите за миналата пролет ТУК.

Пак е онзи момент от годината, макар и тази година лееекинко да се забавих с писането на този пост, за което се извинявам на всички засегнати.

Обявявам треската „Абитуриенти 2019” за официално открита! Де що има абитуриент сега следва да се развълнува, да се паникьоса, родителите му да извадят пачките изпод стария матрак и да започнат трескаво да броят банкнотите, за да видят дали ще им стигнат за събитието на живота – абитуриентския бал на синковеца. Че както е тръгнало с тия моди напоследък, до сватба може и да не доживеем, та поне веднъж да му отпуснем края!

Както се казва, всеки полудява посвоему, така че коя съм аз да ви казвам как трябва? Със сигурност обаче мога да ви дам някой и друг моден съвет, предвид, че съм прекарала дни да ровя из модните дефилета и да трупам материал за тази публикация. На вас предлагам да си отворите сега спокойно една хладка бириШка, един пакет слънчогледови семки и да си люпите и разглеждате снимки, пък току-виж ви сполети магичен някакъв момент и ви проблесне в какво точно искате да сте облечени (или там който е абитуриент покрай вас) за този велик бал.

Идната пролет ни очаква едно истинско завръщане в ’90-те и ерата на рапа. Изключително модерни са широките кройки – за всичко, от панталоните и шортите през тениски, ризи та чак до сака и връхни дрехи. Най-лесно би било да се увиете в чаршаф и да излезете така, но ако сте малко по-суетни, може да го защипете тук-там я с коланче, я с щипка за пране… Бъдете креативни! Попитайте някоя какичка наоколо дали не пази стари плакати на Backstreet Boys и ако откриете някой, просто изкопирайте визията на произволен член на групата. Успехът ви е гарантиран!

Но хайде по-конкретно към тенденциите. Трябва като вървите по улицата, да има нещо да се вее, това следващия сезон ще бъде просто задължително. От пролетта на 2018-та си оставяме костюмите, издържани изцяло в един и същ принт или разцветка, както и тези тип „’30-те” с двата реда копчета и всичките съпровождащи атрибути като шапки, бастуни, стърчащи кърпички, елечета и т.н. Талията при панталоните е с тенденция да е висока, но пък трябва да са достатъчно дълги, че да се влачат по земята. Отново чехлите и маратонките остават предпочитани обувки от дизайнерите, така че там ще падат импровизации за по-смелите. Абсолютен хит ще бъде напластяването на дрехите като долните се виждат под горните, да не е посмял някой да си загащи ризата в панталона!

Друг шокиращ момент са овърсайз саката, което на нормален български ще рече, че сакото трябва да ви е с поне два номера по-голямо, вярвате или не, харесва ви или не – това е още една от настъпващите тенденции.

При прическите дългите коси продължават да са на мода, а от по-късите стрижки се открояват тези тип „паница” или „отстрани късо, отгоре – Чичко Тревичко”.

Ами, горе-доле това е, стига съм ви губила от времето, нападайте снимките и весел бал от мен!

Тук ще направя малко лирическо отклонение и ще ви представя няколко модела, които искрено ме позабавляваха, докато разглеждах колекциите.

Ако искате да споделите мнение или да зададете въпрос, не се бойте – сторете го в коментар под тази статия или се свържете с мен във Фейсбук или Инстаграм.

До България и назад с 3 малки деца – Част 2: Линц – Нови Сад – София

Част 1 – ТУК

IMG_20180729_155951

По улиците на Линц, Австрия

На втория ден решихме да отидем до Линц, който се оказа един възхитителен град, ама толкова неочаквано красив, че направо ни отвя! Веднага обяснявам – намира се на Дунав, пълен е с катедрали и много интересни сгради, кокетни търговски улички, огромен площад. Пешеходната част е доста разпростряна и може би това създава впечатлението, че градът е по-голям отколкото е. Населението е малко под 200 хиляди, т.е. колкото Бургас. След като се поразходихме из централните улици, случайно видяхме някаква сграда, по която се катереха хора и попитахме що за нещо е това. Оказа се музей, който ни препоръчаха да посетим. Имаше 2 часа до затварянето, преценихме, че ще ни дойдат идеално преди вечеря и направо влязохме. Оказа се един от най-страхотните музеи, в които сме били. Това го казвам като родител на 3 малки деца, които не ги свърта на едно място въобще – беше изключително интересно преживяване, препоръчвам го на всеки.

IMG_20180729_161700

Тих бял Дунав

IMG_20180729_164555

Ето сайта на музея, за модерно изкуство е, като темата на експозициите се променя периодично. В периода, в който бяхме ние, темата беше водата – във всякакви аспекти – от визуалните ѝ качества, през агрегатните ѝ състояния до употребата ѝ за превоз на мигранти – най-различни звукови и зрителни инсталации, картини, филми, фотография. Най-хубавата част обаче беше на върха на музея. Интересна беше концепцията – всъщност, основната част се намира в нова сграда, но от покрива ѝ се разпростират обезопасени коридори-мостове към покривите на съседните по-стари сгради. От един покрив по мост се придвижваш до друг, влизаш вътре, разглеждаш, вътре има някаква интересна експозиция или инсталация, после излизаш, продължаваш към купола на друга сграда, от която пък се открива 360-градусова панорама към града и околностите, после продължаваш и така си като в лабиринт – изживяването определено е ново и необичайно. В края на обиколката се озоваваш на висока кула, от която може свят да ти се завие, а покрай нея се издигат метални „кораби” – творение на украинския артист-мореплавател Александър Пономарьов. На покрива на новата част се разполага лятно кино и най-хубавото – водна детска площадка + бар. Естествено, консумацията не е задължителна, имаше пръснати шезлонги за родителите, за да си починат, докато наблюдават бягащите в еуфория под фонтаните отрочета. Естествено, последните тичаха по гащи, никой не идваше подготвен с бански, но пък накрая имаше чисти кърпи, от музея се бяха погрижили. Препоръчвам това място на всеки, който минава през Линц със деца, заслужава си.

IMG_20180729_175600IMG_20180729_175200IMG_20180729_175135IMG_20180729_175008IMG_20180729_180310IMG_20180729_185702IMG_20180729_185714IMG_20180729_190130

За третия ден бяхме оставили посещението на друго езеро в близост Аузее (Aussee).

Въпросното е обиколено от 3 къмпинга и е доста по-туристически населено от това, на което бяхме отседнали ние. Ако Пихлингер е по-скоро за пенсионери и хора, търсещи спокойствие, Аузее е мястото за активни хора. Имаше много млади хора, включително с изкуствени мигли и напомпани мускули. И семейства с деца не липсваха, но не изглеждаше като на някого да му пречи целият глъч и врява наоколо. На мен лично ми дойде в повече, а на всичкото отгоре гърмеше някаква поп музика, сякаш бяхме на аквапарк.

IMG_20180730_153442IMG_20180730_154931IMG_20180730_162349IMG_20180730_171328

Ако не сте отседнали в къмпинг, минавате през портал, на който таксуват колата и пътниците (възрастните и по-големите деца, за нашите беше безплатно). Цената е символична, но пък е нещо като гаранция, че никой няма да ти отмъкне колата, докато плуваш. Мястото има съоръжение за водни ски и борд, като може да се ползват и под наем. За децата има батути, пързалки, трамплини за скачане във водата, както и цял надуваем „град”, до който се стига с лодка и покрай него е обезопасено, така че никое дете да не се удави. С други думи, има какви ли не забавления, а за възрастните се предлагат лодки и бордове за гребане, въобще, няма как да ви е скучно на подобно място, ако търсите силни усещания. Ние бяхме дошли просто да разгледаме и успяхме да вземем максимума от престоя си, но не съм сигурна, че бих отишла на къмпинг там, просто шумът е в повече.

 

На следващата сутрин станахме рано, защото трябваше да сгънем огромната палатка и да натъпчем наново целия цирк в колата, заедно с децата. Предстоеше най-дългата отсечка от пътя, Линц – Нови Сад, 720 км. Имахме резервация в една къща за гости, в която отсядаме всяка година. Нощувката за двойна стая + е 20 евро, несравнимо с цените в Западна Европа. По пътя спряхме сто и нещо пъти, почти не се впечатлявахме на редовните вече „пишка ми се”, „ака ми се”, „гладен/a съм”, отделно да напълним резервоара, в Унгария пък трябваше да се редим на опашка за винетки, а за капак, на влизане в Сърбия опашката от чакащи коли беше километрична и откарахме два часа само за да преминем граничния контрол. Август е бумът на завръщащи се емигранти от Западна Европа. Наред с нас, българите, се връщат турците, румънците, молдованите…

IMG_20180731_110736Много беше трудно да опазя батерията на телефона си, защото абонаментният ми план включва неограничен Интернет и в рамките на ЕС мога да сърфирам безплатно. Да, обаче трябваше да ползваме навигация, затова се възползвах и обявих почивка от социалните мрежи. Все пак, правих доста снимки по пътя и вечерта този ден се наложи да ползваме малко поостарелия телефон на мъжа ми, който обаче работи с офлайн GPS и в някои моменти от пътуването направо ни спасяваше.

Факт, че пътуването днес не е като пътуването преди ерата на смартфоните. Нещата са в пъти по-лесни. И въпреки това, има едно място в Европа, на което винаги ме хваща нервата. Магистралата се разделя на три магистрали точно на това място и всяка от тях поема към различна държава. Тази година се падна аз да карам там, а мъжът и децата спяха. Нямаше как да държа телефона и да карам едновременно (а и е малко незаконно). Все пак, запазих самообладание и не се набутах в разделението между магистралите, в първите километри карах и се борех с паниката си, защото нямаше гръмната табела накъде аджеба води тази магистрала, но после, след като видях изписан Нови Сад, се успокоих и се потупах сама по рамото, че и без навигация съм се оправила. Ако можеше, щях и с шоколадов бонбон да се почерпя.

IMG_20180731_181610

Опашката от коли на унгаро-сръбската граница

Около осем вечерта стигнахме до къщата за гости, настанихме се, разпънахме детското креватче и отидохме да хапнем плескавица – което си трябва, трябва си. Нови Сад би бил прекрасна тема на цял отделен разказ, за който аз обаче не съм достатъчно подготвена. С две думи, за да спираме там всеки път, явно ни е харесало. Ако някой не е ходил и му се чуди – да потегля, много приятно и красиво е.

На сутринта се събудихме, готови за последните и най-бавни 500 км, които обаче обещаваха приключения и изненади. Едва ли ще учудя някого, ако кажа, че магистралите в Сърбия (а и в България) са много различни по качество на изпълнението от тези в Западна Европа. От друга страна, хората, които ги ползват, са доста по-малко и сравнено с Германия, например, шофирането е доста по-спокойно и монотонно. Разбира се, и в Сърбия, както и у нас, не липсват джигити, които си мислят, че всичко им е позволено и сегиз-тогиз ти бъркат в душевния мир. Освен това, магистралите им са платени и се губи време в спиране да си вземеш билетче, пък после да си го платиш… Така на няколко отсечки между по-големите градове.

Някак се дотътрихме до сръбско-българската граница, където, (О, където!) ни чакаше поредната двучасова опашка от коли. Имаше около 5-6 работещи гишета (от 10-ина общо), а колите, които се движиха в 5-6 колони, вместо да продължат да се движат в същите колони, създаваха допълнителни колони в разширението към контролния пункт и след това отново се гъчкаха в съседните колони.

Не мога да пропусна да спомена как едва не се качих на капака на един турски шофьор, който точно на финалната права преди гишетата ме вбеси до крайност с нахалството си (и това на аверчетата му, които умишлено препречваха пътя на нашата кола, с цел да го пропуснат пред нас). Чувството ми за справедливост не можа да понесе подобна наглост и просто излязох от колата, да си премерим силите, по мъжки, както се казва… В крайна сметка, след известен ступор и шок от турската делегация, дали заради дързостта ми или заради късата ми пола, а може да е била и руската жилка – не знам – но моя милост надделя и колата ни тържествено се придвижи със символичното едно място напред в колоната. Не беше въпрос на бързина, а на принцип, а кака ви Цура, като стане въпрос за принципи, се ядосва и тогава вече става страшно. Особено, когато децата пощуряват потни в колата от 2 часа, хленчат и питат: „Защо не пристигаме вече?”

IMG_20180801_161036

Опашката на сръбско-българската граница

Когато се озовахме на гишето, ми се изясни защо нещата се проточват толкова. Служителката, която ни се падна, очевидно бе крайно отегчена от работата си и търсеше събеседници. Покрай стандартните въпроси, реши да се поинтересува от колко време съм в чужбина, пък как е там, децата там ли са раждани, а говорят ли български… ама къде сме се запознали с мъжа ми. Сякаш някой я беше накарал статистика за емигрантите да води. Беше мила иначе та как да не ѝ отговориш? Току виж вземе да заръча проверка на багажника, после събирай два часа партакеши…

Като минахме от българска страна, пък спряхме на първата удобна бензиностанция за винетка и, не щеш ли, някаква жена на видима възраст около 50 години се опита да ме пререди най-безочливо. Както бях набрала след турците, директно я потупах по рамото и я попитах очи в очи: „Извинете, госпожо, ама защо се пререждате?” А тя пък в какъв ступор изпадна… Явно не очакваше от пикла като мен да подаде сигнал на недоволство. Е, не беше попаднала на правилната пикла. Започна да се оправдава, че не ме била видяла, пообменихме няколко реплики, получих подкерпа от мъжа, който стоеше зад мен и в крайна сметка, провинилата се се нареди чинно в края на опашката. Тогава се замислих, как, на много хора нещо им е изначално сбъркано. Излизат извън България и се държат както трябва, спазват правилата, съобразяват се с другите и в момента, в който се приберат, сякаш инстинктът на стадото ги тласка към нарушаване на правилата. Ето, вече сме си у нас, можем да се отпуснем и да си действаме по старому – законът на джунглата, „който свари, той превари” или „по-силният оцелява”.

Поне чакането по границата беше балансирано от новопостроената магистрала между Ниш и границата, която ни спести доста време и нерви. Пристигнахме в София в нормален час и се настанихме при моята приятелка Мая, по прякор Бате. Бате е сред най-близките ми хора и мога винаги да разчитам на нея. Живее в апартамент и има съквартирантка, но това не ѝ пречи да е насреща, когато имам нужда от подслон. Освен това винаги много се смеем, когато се съберем, абе, истински приятел и това е.

IMG_20180802_112414IMG_20180802_121616

Разбира се, пътуването не приключи тук. Имахме резервация за две нощувки в Гърция. Цурето е малко разсеяна и понеже не е много наясно с географията на южната ни съседка, нито пък с езика, докато гледаше картата няколко месеца по-рано и кроеше планове за лятна ваканция с деца на море, малко се пообърка. Гледам – най-близкото познато място до България е Кавала. Вървя от Кавала по крайбрежието и гледам какви други градове излизат. По едно време ми излиза Паралия. Викам си, бре, това звучи познато! И се сещам, че има нещо, наречено Паралия Катерини. Те си вървят така по рекламите за почивки в Гърция – Метеора, Паралия Катерини, Солун, Кавала… в тоя ред. Гледам в сайт за резервации на хотели – някаква много изгодна оферта ми излиза за Паралия Катерини. Без да му мисля много резервирам и, доволна, се връщам на картата, да видя, с цялата си наглост, колко далеч се пада адресът на хотела от плажа. Въвеждам адреса горе в поленцето и глобусът се завърта, препращайки ме някъде доста на запад, на има-няма 200 км от мястото, което съм гледала близо до Кавала. После разбрах, че „паралия” всъщност на гръцки означавало „бряг” и към всеки по-голям град си има паралия, видиш ли. Така, изгубена в превода, започнах да мисля други варианти за резервация, но навсякъде излизаха скъпи нощувки и след дълго умуване и признание пред мъжа ми каква глупост съм допуснала, решихме, че „колко са едни 200 км разлика след път през цяла Европа – нищо не са“ и решихме, че ще си отидем където съм резервирала вече, пък хем на връщане ще видим и Солун.

За гръцкото ни приключение можете да прочетете ТУК!