Две момичета в Мароко – част 1


Глава първа, в която си изпускаме самолета

(И която можете спокойно да пропуснете и да чакате следващата)

IMG_20181020_171140

Мая (Бате) в Париж

Мароко, ах, Мароко! Можете ли да си представите, че когато тръгвах, допусках, че няма да ми се пише пътепис за това пътуване? Ами, не можах да се стърпя – трябва да се разкаже, трябва да се опише, защото е наистина интересно и различно от всички други места, на които съм ходила. С една дума, Африка! С повече – едновременно екзотично и близко до Европа, наситено с цветове, вкусове и подправки. Място, на което да останеш насаме със себе си, да осмислиш някои неща, да оцениш други… Място, на което се редуват изящни паметници на културата, величествени храмове, блясък и орнаменти и същевременно автентичен бит, на места дори мизерен и огромен хаос в определянето и спазването на правила, граничещ с безконтрол. Една силно различна култура, изповядвана от същите хора, каквито сме и ние – земни, преходни, с простички потребности и страсти; привидно свободни, но всъщност вечно забързани и пренебрегващи важните неща.

Моята приятелка Мая отдавна ми повтаряше, че трябва да посетим Мароко. Аз гледах скептично на тази дестинация, може би защото съм ежедневно в сблъсък с напористи мароканки с по 5-6 деца, или пък защото посещението на още една мюсюлманска страна не беше сред приоритетите ми. Но след доста натякване от нейна страна и с наближаване на момента, в който аз щях отново да бъда свободна майка, т.е. нямаше да се налага нито да кърмя някого, нито да съм непрекъснато наоколо, постепенно започнах да приемам тази мисъл.

И тъй като в моя предвидим живот нещата трябва да се случват с много предварително планиране, някъде януари месец 2018-та купихме самолетните билети и бетонирахме датите на предстоящото пътуване. 20-28 октомври или 10 месеца по-късно. Имахме цялото това време за подготовка – психическа, морална, логистическа, информационна – всякаква.

Естествено, на когото и да споделях, че заминаваме в Мароко само двете, ни обявяваха за луди и безотговорни, меко казано. Било опасно, щели да ни закачат, да ни оберат, понеже сме чужденки, а нямаме мъж в компанията, да ни пази, недай си боже и по-зле… На моменти някоя от нас наистина се замисляше за тези неща, но за щастие, другата беше насреща, за да я окуражи и така някак се успокоявахме една друга, че всичко ще бъде наред и ще си изкараме чудесно.

По план Мая, позната още като Бате, трябваше да пристигне в Париж още на 19-и и оттук да летим на следващия ден до Фес. Бяхме резервирали нощувки в 4 марокански града: Фес, Рабат, Казабланка и Маракеш. Оттам хващахме самолет за Мадрид, където да пренощуваме и на 28-и Бате летеше за София, а аз се прибирах в Париж. Надявахме се от Фес да направим и еднодневно пътуване до Шефшаоуен – синьото село, задължително за всеки истински турист. Няколко месеца преди пътуването вкъщи дойде електротехник – мароканец и използвах случая да го разпитам, а той ме успокои, че абсолютно никой няма и „копче” да ни каже, без значение дали сме с мъж или без. Мароканците имали много строги закони, в случай, че местен застраши чужденец по някакъв начин. Отделно пък, никой не смеел с пръст да докосне жена, това им било в културата. Когато ме попита в кой град ще ходим и му нахвърлях горе-долу плана, му падна ченето. Каза, че за толкова малко време нищо нямало да успеем да видим и щяло да е постоянно пътуване. Не че беше далеч от истината – попътувахме доста, но и видяхме немалко.

И така, дългоочакваният ден настъпи, Бате пристигна и продължително се смя, когато видя каква раница съм си купила за пътуването. Тя, от своя страна, се бе престарала с екипирането, но понеже има повече опит от мен в дълги пътешествия със съмнително наличие на перилни условия, реших да я послушам и още на следващия ден отидох да сменя раницата с по-голяма, 40-литрова и поне две идеи по-красива от нейната. Който се смее последен, го прави най-добре.

Прогнозата за времето беше чудна – слънце и 20+ градуса през цялото време. Сама се изненадах колко малко багаж ми бе необходим. Сякаш покрай пътуванията с децата свикнах да „заемам” малко място, за да се събере всичко останало. Колко му трябва на човек, няколко тениски, един-два панталона, бельо и задължителната обаче козметика. На себе си сложих шал и шушляково яке, което пази от вятър и същевременно не заема място. Още като стигнахме до гарата, знаех, че ще ми е студено. Казвах си, ще го преживея някак, нали до летището ще се движим, а после кацаме директно в лятото.

Полетът беше в 21 часа, а ние излязохме след обяд с идеята да се разходим из централен Париж, за да стартира по-отрано това пътуване и към 18 часа да си хванем метрото към летището. Да, обаче малко се забавихме и тръгнахме около 18:30. Оттук нататък се разигра същински холивудски екшън. Качихме се на метро, платихме по 10 евро за билет и на следващата спирка метрото спря и съобщиха, че има някакъв проблем по нашата линия и се налага да се придвижим по алтернативен маршрут. Бързо хванахме друга линия на метрото, придвижихме се малко по на север, където свършваше линията и започнахме вече леко да се паникьосваме, защото имаше реален шанс да закъснеем за чекирането. Един от служителите ни посъветва да вземем друга линия до крайната ѝ спирка и оттам били организирани автобуси до летището.

Тук трябва да направя пауза и да си поема дъх, защото това беше преломен момент, за който се опитвам да не мисля. Вероятно, ако се бях вслушала в съвета му, нещата щяха да се развият по коренно различен начин. Ние с Мая обаче решихме, че не искаме да играем игри на късмета и спешно се отправихме да търсим такси. Трябва да уточня, че аз по принцип с такси не се придвижвам, затова първо се насочих към шофьор, който беше в почивка. „60 евро!” – отсече. „Как 60 евро?! Този за малоумни ли ни има?!” – казахме си с Бате, вирнахме носове и продължихме нататък по улицата, след което изгубихме ценни 10 минути, в които покрай нас минаваха непрекъснато заети таксита, шофьорат на едно от които ми направи знак да отида от другата страна на пресечката. Добре, че беше този човек, за да науча, че в Париж имало, моля ви се, специални спирки за таксита. Знаех, че има стоянки, паркоместа за тях, но не очаквах, че е възможно да съществува спирка, на която да чакат хора на опашка, за да си хванат такси. Това напълно ме потресе, защото когато пристигнахме на въпросната спирка, там чакаха още 5-6 души с куфари, а таксита просто липсваха. Така изгубихме още може би 15 минути, междувременно се появиха две баби в инвалидни колички и, естествено ни прередиха, лишавайки ни от следващите две ценни таксита.

Качихме се, в крайна сметка, за да влезем в гъстото парижко задръстване: в час пик и с неработеща линия на метрото, което от своя страна бе довело и до липсата на таксита, а оттам и за още по-гъстото задръстване от обикновено.

Намирахме се някъде между надеждата, паниката, стреса и отчаянието, придружавани често от чувство за хумор. Докато говореше по телефона със свой колега, шофьорът, който беше чернокож, каза нещо като „братле, не знаеш какво е положението, тук е Африка!” Доста неочаквано изречение, което ме накара да се засмея, имайки предвид, че и ние натам сме се засилили… Все пак, трябва да му се признае, че правеше всичко възможно, за да се придвижваме по-бързо и в крайна сметка, се материализирахме след спринт на гишето за регистрация точно 40 минути преди полета. Последното беше празно, а от съседното гише ни информираха, че регистрацията приключва 60 минути преди полета. Разочарованието ни беше огромно. Така де, на мен ми се случва за трети път, така че не беше чак толкова болезнено, като изключим финансовия момент.

IMG_20181022_225921

Започнахме да търсим офис на авиокомпанията, откъдето разбрахме, че в общи линии, те нищо не могат да направят, билетът ни беше от най-евтините, без застраховка, нито можеха да ни върнат парите, нито да ни съдействат с намирането на нов полет. Трябваше да се реши обаче въпросът какво да правим оттук нататък. Седнахме на една пейка и започнахме да ровим в телефоните си за варианти.

Вариантите бяха огромно количество, защото можеше да пътуваме от Париж, от Мадрид, от Барселона, докъдето пък можеше да стигнем с влак, можеше от Испания да хванем ферибот до Мароко, въобще – опции бол, но със сигурност трябваше да отменим нощувката във Фес. Обадих се на Джон (мъжа ми) да дойде да ни прибере от летището с колата. Естествено, децата вече бяха заспали, но нали затова са съседите! Проблемът се реши, благодарение на услужливия ни съсед, който се съгласи да остане вкъщи, а докато дойде превозът, ние вече бяхме открили полет за сутринта на следващия ден, само че от друго летище, на другия край на Париж. Когато Джон пристигна, го сюрпризирахме, че ще трябва да ни откара на другото летище, а по пътя трескаво се опитвахме да купим билети. Нещо не сработваше – отказана карта, после чакахме за потвърждение, което трябваше да получим на имейл, но така и не получавахме. Пристигнахме на другото летище, а още не беше ясно дали имаме билети изобщо. Оказа се, че не е толкова лесно човек импулсивно да реши да си купи самолетен билет от днес за утре и да офейка нанякъде. Иска си планиране.

Мъжът ми ни остави и тръгна да се прибира, за да освободи клетия съсед, когото бяхме заточили вкъщи, а ние зачакахме потвърждение. Може би не беше най-разумното решение, но някак наивно вярвахме, че ще отлетим на сутринта. Летището постепенно опустяваше, последните самолети бяха кацнали и хората лека-полека се разотиваха, а за отворени офиси на авиокомпании и дума не можеше да става. Опитахме се да звъним на някакъв телефон на компанията, от която уж поръчахме билети, но никой не вдигаше.

Вече се чудихме дали има смисъл да висим на летището, при това положение, когато видях отвън да преминава автобус на градския транспорт и си казах, че това е възможност да стигнем до централен Париж, след което да се върнем сами до вкъщи. Взех решението малко еднолично, Бате ме последва, качихме се в автобуса и тогава звънна отново мъжът ми, който почти се беше прибрал. Каза ни да слизаме веднага от него и че щял да се върне да ни вземе. Голямо чакане чакахме този ден. Прибрахме се, без ясна представа какво предстои, а аз дори подходих суеверно и си казах, че това сигурно е знак, че не трябва да ходим. Каква нощ само!

Към глава втора –> ТУК

2 thoughts on “Две момичета в Мароко – част 1

What do you think about this?

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s