До България и назад с 3 малки деца – Част 2: Линц – Нови Сад – София


Част 1 – ТУК

IMG_20180729_155951

По улиците на Линц, Австрия

На втория ден решихме да отидем до Линц, който се оказа един възхитителен град, ама толкова неочаквано красив, че направо ни отвя! Веднага обяснявам – намира се на Дунав, пълен е с катедрали и много интересни сгради, кокетни търговски улички, огромен площад. Пешеходната част е доста разпростряна и може би това създава впечатлението, че градът е по-голям отколкото е. Населението е малко под 200 хиляди, т.е. колкото Бургас. След като се поразходихме из централните улици, случайно видяхме някаква сграда, по която се катереха хора и попитахме що за нещо е това. Оказа се музей, който ни препоръчаха да посетим. Имаше 2 часа до затварянето, преценихме, че ще ни дойдат идеално преди вечеря и направо влязохме. Оказа се един от най-страхотните музеи, в които сме били. Това го казвам като родител на 3 малки деца, които не ги свърта на едно място въобще – беше изключително интересно преживяване, препоръчвам го на всеки.

IMG_20180729_161700

Тих бял Дунав

IMG_20180729_164555

Ето сайта на музея, за модерно изкуство е, като темата на експозициите се променя периодично. В периода, в който бяхме ние, темата беше водата – във всякакви аспекти – от визуалните ѝ качества, през агрегатните ѝ състояния до употребата ѝ за превоз на мигранти – най-различни звукови и зрителни инсталации, картини, филми, фотография. Най-хубавата част обаче беше на върха на музея. Интересна беше концепцията – всъщност, основната част се намира в нова сграда, но от покрива ѝ се разпростират обезопасени коридори-мостове към покривите на съседните по-стари сгради. От един покрив по мост се придвижваш до друг, влизаш вътре, разглеждаш, вътре има някаква интересна експозиция или инсталация, после излизаш, продължаваш към купола на друга сграда, от която пък се открива 360-градусова панорама към града и околностите, после продължаваш и така си като в лабиринт – изживяването определено е ново и необичайно. В края на обиколката се озоваваш на висока кула, от която може свят да ти се завие, а покрай нея се издигат метални „кораби” – творение на украинския артист-мореплавател Александър Пономарьов. На покрива на новата част се разполага лятно кино и най-хубавото – водна детска площадка + бар. Естествено, консумацията не е задължителна, имаше пръснати шезлонги за родителите, за да си починат, докато наблюдават бягащите в еуфория под фонтаните отрочета. Естествено, последните тичаха по гащи, никой не идваше подготвен с бански, но пък накрая имаше чисти кърпи, от музея се бяха погрижили. Препоръчвам това място на всеки, който минава през Линц със деца, заслужава си.

IMG_20180729_175600IMG_20180729_175200IMG_20180729_175135IMG_20180729_175008IMG_20180729_180310IMG_20180729_185702IMG_20180729_185714IMG_20180729_190130

За третия ден бяхме оставили посещението на друго езеро в близост Аузее (Aussee).

Въпросното е обиколено от 3 къмпинга и е доста по-туристически населено от това, на което бяхме отседнали ние. Ако Пихлингер е по-скоро за пенсионери и хора, търсещи спокойствие, Аузее е мястото за активни хора. Имаше много млади хора, включително с изкуствени мигли и напомпани мускули. И семейства с деца не липсваха, но не изглеждаше като на някого да му пречи целият глъч и врява наоколо. На мен лично ми дойде в повече, а на всичкото отгоре гърмеше някаква поп музика, сякаш бяхме на аквапарк.

IMG_20180730_153442IMG_20180730_154931IMG_20180730_162349IMG_20180730_171328

Ако не сте отседнали в къмпинг, минавате през портал, на който таксуват колата и пътниците (възрастните и по-големите деца, за нашите беше безплатно). Цената е символична, но пък е нещо като гаранция, че никой няма да ти отмъкне колата, докато плуваш. Мястото има съоръжение за водни ски и борд, като може да се ползват и под наем. За децата има батути, пързалки, трамплини за скачане във водата, както и цял надуваем „град”, до който се стига с лодка и покрай него е обезопасено, така че никое дете да не се удави. С други думи, има какви ли не забавления, а за възрастните се предлагат лодки и бордове за гребане, въобще, няма как да ви е скучно на подобно място, ако търсите силни усещания. Ние бяхме дошли просто да разгледаме и успяхме да вземем максимума от престоя си, но не съм сигурна, че бих отишла на къмпинг там, просто шумът е в повече.

На следващата сутрин станахме рано, защото трябваше да сгънем огромната палатка и да натъпчем наново целия цирк в колата, заедно с децата. Предстоеше най-дългата отсечка от пътя, Линц – Нови Сад, 720 км. Имахме резервация в една къща за гости, в която отсядаме всяка година. Нощувката за двойна стая + е 20 евро, несравнимо с цените в Западна Европа. По пътя спряхме сто и нещо пъти, почти не се впечатлявахме на редовните вече „пишка ми се”, „ака ми се”, „гладен/a съм”, отделно да напълним резервоара, в Унгария пък трябваше да се редим на опашка за винетки, а за капак, на влизане в Сърбия опашката от чакащи коли беше километрична и откарахме два часа само за да преминем граничния контрол. Август е бумът на завръщащи се емигранти от Западна Европа. Наред с нас, българите, се връщат турците, румънците, молдованите…

IMG_20180731_110736Много беше трудно да опазя батерията на телефона си, защото абонаментният ми план включва неограничен Интернет и в рамките на ЕС мога да сърфирам безплатно. Да, обаче трябваше да ползваме навигация, затова се възползвах и обявих почивка от социалните мрежи. Все пак, правих доста снимки по пътя и вечерта този ден се наложи да ползваме малко поостарелия телефон на мъжа ми, който обаче работи с офлайн GPS и в някои моменти от пътуването направо ни спасяваше.

Факт, че пътуването днес не е като пътуването преди ерата на смартфоните. Нещата са в пъти по-лесни. И въпреки това, има едно място в Европа, на което винаги ме хваща нервата. Магистралата се разделя на три магистрали точно на това място и всяка от тях поема към различна държава. Тази година се падна аз да карам там, а мъжът и децата спяха. Нямаше как да държа телефона и да карам едновременно (а и е малко незаконно). Все пак, запазих самообладание и не се набутах в разделението между магистралите, в първите километри карах и се борех с паниката си, защото нямаше гръмната табела накъде аджеба води тази магистрала, но после, след като видях изписан Нови Сад, се успокоих и се потупах сама по рамото, че и без навигация съм се оправила. Ако можеше, щях и с шоколадов бонбон да се почерпя.

IMG_20180731_181610

Опашката от коли на унгаро-сръбската граница

Около осем вечерта стигнахме до къщата за гости, настанихме се, разпънахме детското креватче и отидохме да хапнем плескавица – което си трябва, трябва си. Нови Сад би бил прекрасна тема на цял отделен разказ, за който аз обаче не съм достатъчно подготвена. С две думи, за да спираме там всеки път, явно ни е харесало. Ако някой не е ходил и му се чуди – да потегля, много приятно и красиво е.

На сутринта се събудихме, готови за последните и най-бавни 500 км, които обаче обещаваха приключения и изненади. Едва ли ще учудя някого, ако кажа, че магистралите в Сърбия (а и в България) са много различни по качество на изпълнението от тези в Западна Европа. От друга страна, хората, които ги ползват, са доста по-малко и сравнено с Германия, например, шофирането е доста по-спокойно и монотонно. Разбира се, и в Сърбия, както и у нас, не липсват джигити, които си мислят, че всичко им е позволено и сегиз-тогиз ти бъркат в душевния мир. Освен това, магистралите им са платени и се губи време в спиране да си вземеш билетче, пък после да си го платиш… Така на няколко отсечки между по-големите градове.

Някак се дотътрихме до сръбско-българската граница, където, (О, където!) ни чакаше поредната двучасова опашка от коли. Имаше около 5-6 работещи гишета (от 10-ина общо), а колите, които се движиха в 5-6 колони, вместо да продължат да се движат в същите колони, създаваха допълнителни колони в разширението към контролния пункт и след това отново се гъчкаха в съседните колони.

Не мога да пропусна да спомена как едва не се качих на капака на един турски шофьор, който точно на финалната права преди гишетата ме вбеси до крайност с нахалството си (и това на аверчетата му, които умишлено препречваха пътя на нашата кола, с цел да го пропуснат пред нас). Чувството ми за справедливост не можа да понесе подобна наглост и просто излязох от колата, да си премерим силите, по мъжки, както се казва… В крайна сметка, след известен ступор и шок от турската делегация, дали заради дързостта ми или заради късата ми пола, а може да е била и руската жилка – не знам – но моя милост надделя и колата ни тържествено се придвижи със символичното едно място напред в колоната. Не беше въпрос на бързина, а на принцип, а кака ви Цура, като стане въпрос за принципи, се ядосва и тогава вече става страшно. Особено, когато децата пощуряват потни в колата от 2 часа, хленчат и питат: „Защо не пристигаме вече?”

IMG_20180801_161036

Опашката на сръбско-българската граница

Когато се озовахме на гишето, ми се изясни защо нещата се проточват толкова. Служителката, която ни се падна, очевидно бе крайно отегчена от работата си и търсеше събеседници. Покрай стандартните въпроси, реши да се поинтересува от колко време съм в чужбина, пък как е там, децата там ли са раждани, а говорят ли български… ама къде сме се запознали с мъжа ми. Сякаш някой я беше накарал статистика за емигрантите да води. Беше мила иначе та как да не ѝ отговориш? Току виж вземе да заръча проверка на багажника, после събирай два часа партакеши…

Като минахме от българска страна, пък спряхме на първата удобна бензиностанция за винетка и, не щеш ли, някаква жена на видима възраст около 50 години се опита да ме пререди най-безочливо. Както бях набрала след турците, директно я потупах по рамото и я попитах очи в очи: „Извинете, госпожо, ама защо се пререждате?” А тя пък в какъв ступор изпадна… Явно не очакваше от пикла като мен да подаде сигнал на недоволство. Е, не беше попаднала на правилната пикла. Започна да се оправдава, че не ме била видяла, пообменихме няколко реплики, получих подкерпа от мъжа, който стоеше зад мен и в крайна сметка, провинилата се се нареди чинно в края на опашката. Тогава се замислих, как, на много хора нещо им е изначално сбъркано. Излизат извън България и се държат както трябва, спазват правилата, съобразяват се с другите и в момента, в който се приберат, сякаш инстинктът на стадото ги тласка към нарушаване на правилата. Ето, вече сме си у нас, можем да се отпуснем и да си действаме по старому – законът на джунглата, „който свари, той превари” или „по-силният оцелява”.

Поне чакането по границата беше балансирано от новопостроената магистрала между Ниш и границата, която ни спести доста време и нерви. Пристигнахме в София в нормален час и се настанихме при моята приятелка Мая, по прякор Бате. Бате е сред най-близките ми хора и мога винаги да разчитам на нея. Живее в апартамент и има съквартирантка, но това не ѝ пречи да е насреща, когато имам нужда от подслон. Освен това винаги много се смеем, когато се съберем, абе, истински приятел и това е.

IMG_20180802_112414IMG_20180802_121616

Разбира се, пътуването не приключи тук. Имахме резервация за две нощувки в Гърция. Цурето е малко разсеяна и понеже не е много наясно с географията на южната ни съседка, нито пък с езика, докато гледаше картата няколко месеца по-рано и кроеше планове за лятна ваканция с деца на море, малко се пообърка. Гледам – най-близкото познато място до България е Кавала. Вървя от Кавала по крайбрежието и гледам какви други градове излизат. По едно време ми излиза Паралия. Викам си, бре, това звучи познато! И се сещам, че има нещо, наречено Паралия Катерини. Те си вървят така по рекламите за почивки в Гърция – Метеора, Паралия Катерини, Солун, Кавала… в тоя ред. Гледам в сайт за резервации на хотели – някаква много изгодна оферта ми излиза за Паралия Катерини. Без да му мисля много резервирам и, доволна, се връщам на картата, да видя, с цялата си наглост, колко далеч се пада адресът на хотела от плажа. Въвеждам адреса горе в поленцето и глобусът се завърта, препращайки ме някъде доста на запад, на има-няма 200 км от мястото, което съм гледала близо до Кавала. После разбрах, че „паралия” всъщност на гръцки означавало „бряг” и към всеки по-голям град си има паралия, видиш ли. Така, изгубена в превода, започнах да мисля други варианти за резервация, но навсякъде излизаха скъпи нощувки и след дълго умуване и признание пред мъжа ми каква глупост съм допуснала, решихме, че „колко са едни 200 км разлика след път през цяла Европа – нищо не са“ и решихме, че ще си отидем където съм резервирала вече, пък хем на връщане ще видим и Солун.

За гръцкото ни приключение ще можете да прочетете следващия път, до скоро!

 

 

 

 

Advertisements

What do you think about this?

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s