Милчо Кюркчиев – дете, бохем, творец

Този текст е поредното „Интервю с безизвестен“. Всички интервюта четете ето ТУК

Днес съм решила да ви срещна с един малко по-особен човек. Той е вечното дете. Така го възприемат другите, така се самоопределя и той. И в добрия смисъл, и в не чак толкова добрия. Защото все някога се очаква да пораснем, нали? Е, да, ама, както казах, той е малко по-особен случай.

С Милчо ни събраха общи познати и така някак се озовахме в една компания, членовете на която са пръснати в различни точки на България и света, но сякаш изобщо не сме се разделяли. Той е от онези млади хора, които живеят в новото, в интернет, в социалните мрежи. Той е сред първите ми познати, които имаха ютюб канал и се е захващал с какви ли не извънредно щури, но и много креативни неща. За някои, проектите му могат да изглеждат напълно абсурдни и лишени от смисъл, но пък кой точно ще дръзне да определя границите в изкуството? Запознайте се с Милчо – такъв, какъвто е. И се опитайте да не го съдите.

Цура: Здрасти, Милчо, хващам те в Шанхай, ало-ало, чуваме ли се? Започвам от най-оригиналния въпрос, какво твориш и какви са бъдещите ти творчески планове?

Милчо: Благодаря преди всичко за проявения интерес към моята особа. Към настоящия момент обмислям с какво да зарадвам милчоганите (моите фенове)… дали ще бъде влог или музикално видео – за мен също е изненада.

Кротна ли се малко или си си все същият?

В интерес на истината, вътрешно не усещам никаква разлика. Единствената промяна е, че напоследък съм започнал повече да консумирам, отколкото да създавам и да публикувам. Предполагам, че това може да създава тази илюзия. Уви, Милчо в главата все още е на 8.

Я ми кажи каква е твоята житейска философия. Откри ли себе си, наясно ли си какво искаш от живота?

Безкрайно много се обичам. За мен аз съм най-якият човек, сам съм си идол. Опитвам се да вредя минимално на планетата. До момента в живота си съм имал късмета да правя предимно неща, които ми доставят удоволствие. Или просто избирам да си фокусирам вниманието върху хубавите моменти, и на мен самия ми е трудно да определя точно. Също се кефя страшно много на животните и обичам да ги пипам, с изключение на насекомите. От живота искам да ми предостави възможността да живея на място, където температурите са над 30 градуса целогодишно, да имам всичкото свободно време на света, за да мога да се занимавам с дейности, които са ми интересни. Например, йога, пиано, пясъчни скулптури на плажа, да се грижа за здравето си, да медитирам. В общи линии това ми е крайната цел.

Не мислиш ли, че целта ти е нереалистична? За да живееш на място с вечно лято и общо взето да се забавляваш, трябва да си роден милионер.

Животът е пред мен. Смятам, че съм се родил с достатъчно привилегии, и определено пред мен стои възможността да постигна всичко, което искам. Въпросът за мен е единствено дали си струва да инвестирам времето и усилията си в името на заветната цел.

Преди 10 години беше доста лудичък, не съвсем ориентиран, но напълно убеден, че искаш да си известен. Защо толкова го искаше тогава, искаш ли го все още? Защо?

Все още ми е цел. Виждам потенциал в това да имам голяма аудитория. Яко ми е да получавам обратна връзка от публиката след като кача видео или снимка, или след някакъв тип представление. Ако стана известен благодарение на лично творчество, това би означавало, че съм сътворил интересен продукт. Току виж съм успял да вдъхновя някого. О, и когато ме аплодират и скандират името ми изпадам в екстаз. Просто е готино усещане.

Според мен, известността трябва да има някаква цел. Например, да я използваш за нещо благородно, да популяризираш някаква кауза, да вършиш нещо за другите. Ако беше известен, на каква инициатива щеше да се посветиш?

Не виждам достатъчно грижа в обществото. Забелязвам, че някои хора не ги е грижа за себе си, и съответно за останалите още по-малко. С удоволствие бих участвал в кауза против тютюнопушенето, примерно. Не по-малко важно за мен е опазването на околната среда и животните, тъй като ако човеците не се погрижат за тях – те сами не могат.

Ти си от хората, които са винаги млади, да не кажа направо деца. Как би описал младите хора в България? Има ли нещо, което да е характерно за всички или пък нещо, което би изкоренил от всички?

Трудно ми е да поставям социални групи под общ знаменател. Съдейки по себе си, няма как да знам какво е в главата на някого, камо ли на много хора наведнъж. За мен няма страшно. Нямам нищо против никого, до момента в който не започне да пречи или да вреди на останалите. Забелязал съм в сторитата на Сузанита или Криско, как качват ‘лапета, които им лип-синкват на песните, само че изглеждат мега вдървени и сдухани. Аз си падам по по-отпуснати и смешни хора с чувство за хумор.

Какво е лип-синкват?

Ми, върви песента, а те само си отварят устата и правят някакви минимални движения с ръка. Вместо да избухнат.

Ахааа, схванах. Ти фен ли си на Криско и Сузанита?

На Сузанита съм фен, на Криско – не съвсем.

Веднага ми кажи защо – и за двамата.

Сузанита ми е женската Джорджано, пее смешно, има смешно чело и е мега слаба. Всичко това много ми допада и ме забавлява. А Криско има гадна вафла и средно-ставащи песни.

Чакай, че трябваше да се образовам сега кой е този Джорджано… А като си толкова обвързан с интернет и всякакви видове социални мрежи, как си представяш живота без тях?

Сакат. Като си помисля как са живели хората само допреди няколко години, без да могат да си чатят, без да се къпят и обезкосмяват и ми става лошо.

Влюбен ли си? Какви момичета харесваш?

В момента само в себе си. Кефя се на слаби, със симетрично лице, хубави зъби и чувство за хумор.

И за мен чувството за хумор е определящо. Каква музика слушаш в момента?

От 1-2 дена слушам Drake – Too good. Преди около две седмици открих Poppy, новата ми любима изпълнителка, пее за компютри. От много години съм зарибен по К-рор, но слушам само женските групи. Обичам хаус, джаз, чилаут, поп. Не понасям реге, рок и метал.

Би ли отишъл в Космоса?

Пш. Аз по цял ден за него си мисля, естествено, че бих. Не за цял живот, но бих ходил редовно, ако имах възможността. Мисля, че ще се разцепя от кеф на безтегловността и спокойствието.

А aко ти остават 10 години живот и ти предложат да ги замениш за 1 година в Космоса, ще приемеш ли?

Не. Бих ги прекарал на тропически плаж. С котка (или лисица, ако намеря дружелюбна).

Ще се върнеш ли да живееш пак в България? Защо?

За момента нямам такова намерение. Смятам да се възползвам от факта, че не съм роден дърво и мога да се местя. Има далеч по-привлекателни за мен дестинации по света. Възнамерявам, обаче, да продължавам да се връщам за юли и август в Черноморец.

Изброй три неща, които харесваш и три, които мразиш.

Харесвам шпагат, пианисти и безгрижие. Мразя миризма на риба, паяци и когато някой плюе на улицата. Т’ва последното не знам дали да не го заменя с “пушачи”.

Как си представяш думата „година” визуално?

Като безброй снимки. Аз страшно много снимам, понеже обичам да имам спомени във вариант, който е вечен, а не само в мозъка ми. Също съм гледал едно видео, в което показват как Земята се движи не само около Слънцето, но и в галактиката, и образува една спирала.

Има ли въпрос, който би си задал сам?

Не ме пита какъв ми е девизът: НЕ СЕ СЪМНЯВАЙ В МЕН!

Можете да последвате Милчо в неговия You Tube Канал или Instagram

Rose-picking in Kazanlak – 2013

Source of inspiration

A building in Paris with neon painting „leaking“ down

Here’s where I got the idea for the „Leaks“ shoe. It’s a building in Paris they painted in this strange neon color. It’s supposed to be looking like blood drops. I was passing there while they were still painting it and recently I saw it was finished. I think it’s kind of an artistic joke, because there’s the building of the Financial Ministry of France close to it and probably that’s what they see out of their windows. 🙂

Source: http://www.pariscotejardin.fr/2012/11/peinture-degoulinante-sur-un-immeuble-du-quai-dausterlitz-paris-13e/

Нова Зеландия – последна част

(Продължение от „Фиордланд„; начало на поредицата ТУК)

След прекрасните гледки на Фиордланд дойде време да направим обратен завой и да поемем към Дънидън (Dunedin), но преди това минахме през някои интересни природни забележителности. В самия Дънидън останахме няколко часа, в които разгледахме по-интересните места от града, посетихме фабриката за шоколад „Cadbury“, където се запознахме с различните начини за приготвяне на шоколад и имахме възможност да дегустираме всякакви видове, както и да се насладим на тонове шоколад изливащи се от конусовиден съд с диаметър може би около 4 метра. Следващото градче, през което минахме беше Омару (Oamaru). Направи ни впечатление европейският облик на сградите и улиците като цяло. Имаше и няколко много красиви катедрали. Обиколката на Нова Зеландия приключи в Крайстчърч (Christchurch), където намерихме приличен мотел и наблюдавахме на живо венчавката на Принц Уилям с Кейт Мидълтън, която беше водеща новина във всички вестници и списания на следващия ден. За съжаление, не направихме никакви снимки в Крайстчърч, понеже градът все още се съвземаше от станалото по-рано силно земетресение и голяма част от центъра беше напълно отцепена, виждаха се основно руини и порутени фасади на сгради. За няколкото дни, оставащи до полета за Оукланд трябваше да се отървем някак от колата. Участвахме в няколко разпродажби на коли, но без особен успех. Стигнахме дори до там да раздаваме листовки по улиците, което се оказа повече от забавно, защото никой не очакваше такъв тип реклама. Оказа се по-трудно отколкото очаквахме – явно след природното бедствие за жителите на града неминуемо следваше и финансова криза, та малко бяха желаещите да купят кола точно по това време. В крайна сметка я продадохме на много неизгодна цена на един прекупвач на коли, който я позна по номера и каза, че тази кола вече е минавала няколко пъти през него. Вероятно други туристи като нас бяха я ползвали преди това и бяха приключили пътешествието си именно тук.

Когато се върнахме в Оукланд, имахме много малко време да реагираме, тъй като се оказа, че съм получила виза за Австралия и за един ден трябваше да съберем най-необходимото, за да кажем последно „Сбогом“ на Нова Зеландия.

Към начало на поредицата за Китай → ТУК

Нова Зеландия: Южният остров – Фиордланд

(Продължение от „Скок с парашут”; начало на поредицата ТУК)

След като Куинстаун остана зад гърба ни, следващата задължителна местност за разглеждане беше т. нар. Фиордланд. Това е най-югоизточната част на Нова Зеландия, самото име говори за природните особености на това място. Аз никога не бях виждала фиорди, само бях чувала за тях в часовете по география, когато ставаше дума за Норвегия. Дори не знаех, че и в Нова Зеландия има фиорди. Бяхме се насочили към пролива Милфорд (Milford sound), от където тръгват корабчета навътре в морето. На нас ни бе достатъчно да се доберем до мястото и да направим снимки. Вечерта преди да пристигнем трябваше да минем през планински тунел, дълъг 1200 м. Предполагам, копаенето на такова място е доста опасно, затова тунелът беше само от една лента и се изчакваше да светне светофар. Сигнал се появяваше на всеки 15 минути, което вероятно е безопасен период за изтегляне на всички коли от едната страна. В тунела си беше страшничко и клаустрофобично, но всичко приключи добре, а когато се озовахме от другата страна започнаха да се редуват умопомрачителни гледки. Снимките, които качвам тук са твърде некадърно направени, но все пак се надявам да успеете да добиете представа за красотата на тази местност. Когато се добрахме до мястото с корабчетата, вече беше тъмно. Беше и доста студено, все пак колкото по-на юг, толкова по-ниски температури. А и април вече си е есен. Нямаше начин да спим в палатката, затова си направихме обичайната вечеря с консерви от каквото беше останало и заспахме в колата. На сутринта, когато се събудихме мъглата беше изчезнала и пред нас се оформи невероятен пейзаж. Водата беше равна като огледало, а небето – по-синьо от всякога. Определено целият път дотук си струваше.

Последна част ТУК