Югоизточна Азия с бебе и половина – къмпингуване по малайски

Този пост е част от поредицата „Югоизточна Азия с бебе и половина“.

Към началото – ТУК, предишен пост – ТУК

След едноседмичната почивка на о. Пукет отново се завърнахме в Куала Лумпур и, предвид транспортните проблеми, които имахме с количката на Ян, решихме, че ще е най-разумно да наемем кола за остатъка от времето, тъй като искахме да попътуваме из Малайзия и щеше да е твърде сложно да се мотаем с багаж, бебе и количка по влакове/самолети и градски транспорт.

Кацнахме сутринта, беше петък, жегата беше умопомрачителна и просто не ни се излизаше от климатизираната кола.

Това ни спасяваше от силното слънце. До този момент не ми се беше случвало да ползвам продукти с толкова висок фактор на защита.

Планът беше да изчакаме нашия приятел Дейвид да свърши работа, да го вземем и да отпрашим заедно към някакъв морски курорт (Tanjung Resang), който той посещавал редовно и препоръчваше горещо. Намира се близо до гр. Мърсинг (Mersing), на 350 км от столицата в посока юго-изток. Учудващо е, че в Гугъл излизат снимки на някакви невероятно красиви места, а в действителност нещата не изглеждат съвсем така.

Пътуването беше дълго и изморително и въпреки хубавите магистрали пристигнахме около полунощ. Пълен мрак, вляво се чува морето, отдясно се вижда някаква едноетажна постройка, приличаща на столова, където е рецепцията. Бяхме в нещо като къмпинг с малки къщички. Настанихме се в една от тях, а Дейвид реши да спи в палатка на плажа (по думите му, такива възможности за него били рядкост и не можел да я изпусне).

На мен мястото ми се стори по-скоро като нашите къмпинги по морето, отколкото като Sea Resort, както ни го изрекламира Дейвид, но все пак в къщичката имахме тоалетна и баня, а и работещ климатик, което ме успокои донякъде. Имахме и голямо количество комари и гущери геко, както и някакво дърво с маймуни наблизо, които особено сутрин ставаха доста шумни. Дадоха ни разгъваемо легло за Ян – голям бонус, след впечатленията ни от първия хотел в Куала Лумпур.

Една от къщичките-бунгала

Главната сграда вляво и морето отпред на около 200 м

На следващия ден се заехме с опознаване на околността. Оказа се, че това място е напълно изолирано от цивилизацията и няма никакви търговски обекти наблизо. Ако искахме да си вземем нещо за ядене, трябваше да го поръчаме от ресторанта на „курорта” на тройна цена. Най-близкият град – Мърсинг – беше на около 20 км и за всяко ядене трябваше да ходим до там или до другия сравнително близък град, Ендау (Endau).

Карта на Tanjung Resang и околността

Иначе местността беше много красива – имаше огромен, почти безлюден плаж, тъй като бяхме там през декември, когато в Малайзия е сезонът на мусоните и като цяло не се препоръчва за туризъм. Въпреки това, имаше още летуващи или по-скоро зимуващи хора, изцяло местни. Палмите допълваха пейзажа, бяха навсякъде. Замислих се, че колкото и красиво да е, не е помислено за развитието на туризма. Малкото постройки бяха в доста окаяно състояние, сякаш не се поддържаха от години. Нямаше как да не направим сравнение с Пукет, където зад всеки плаж има алея с ресторантчета, съблекални, тоалетни и медицински пункт. Разбира се, там е доста по-урбанизирано, но ако се строи „курорт”, би трябвало около него да има някакви такива туристически точки, без това да пречи на красивата природа. Дейвид всичко оправдаваше с думите „сега не е сезон”, но какво означава не е сезон, при положение, че водата става за къпане, времето е слънчево и горещо и единственото, което липсва са туристите? Останах с впечатлението, че просто държавата не полага усилия за развитие на туризма или поне не й е приоритет привличането на чуждестранни туристи. Защото местните очевидно нямаха никакъв проблем с обстановката.

Така изглежда брегът – това е произведение на малки рачета, които дълбаят дупки и „складират“ извадения пясък под формата на топчета. В дупките се крият, когато се появи опасност.

В околността често се срещат усамотени къщички.

Градчето Мърсинг е пристанище, но това не му пречи да е скучно и неугледно място. Не знам от жегата ли, но почти никакви пешеходци не видяхме. Сякаш всички бяха насядали в колите си и слизаха само до магазина. При това, нямаше много жени-шофьори, въпреки че в страната им е позволено да карат. Единствената радост там беше закусвалнята KFC – лъч надежда за изгледнелия европеец в тъмата местни ресторанти, които се брояха на пръсти и не предлагаха нищо привлекателно. Впрочем, когато един път много изгладняла и ядосана реших да обикалям града, не видях нито една пешеходна пътека или пешеходен светофар, за сметка на това точно преди тротоарите се простираха някакви канавки с вода, дълбоки около метър и широки около 50 см, които трябва човек да прескача. За количка и дума не може да става, добре че вече бяхме с кола и не беше проблем за сина ми да повърви малко.

Главната улица и единствена в града с прилични тротоари.

Пейзажът наоколо е предимно от джунгли и тук-таме се срещат струпани близо една до друга къщички. Явно тукашните хора се занимават със земеделие и отглеждане на домашни животни. Видяхме много кози и кокошки. Пред всяка къща имаше паркирани по 2-3 коли, моторите бяха малко. И, разбира се, на несвикналото око впечатление правят безбройните палми, с които след един момент наистина се свиква и дори омръзват.

Една бяла маймуна се е покатерила за плодове… 🙂

Другият по-голям град, Ендау пък представлява една голяма улица с много ресторанти и магазини покрай нея, предимно китайски (!), а и посетителите им бяха също китайци, което много ме учуди. Явно си бяха направили колония тук. Когато единия от дните търсихме място за обяд, се оказа, че нямат нито меню, нито нещо сносно за ядене. В единия ресторант бяха толкова нелюбезни, че почти ни изгониха. Естествено, всички посетители се бяха втренчили в нас и жената, която дойде да ни обслужва не отстъпваше по враждебност. На всеки опит да попитаме дали има дадено ястие, отговаряше с „не”. Все пак открихме прилично място да хапнем, след което видяхме сергия с жена, която продаваше пресни кокоси и накупихме в големи количества. Един от следобедите отидохме до рибния пазар в Мърсинг и взехме разни морски дарове, които бяха на много ниски цени. За пръв път видях цели риби тон и нямаше как да не се възползвам да взема. В ресторанта на къмпинга предлагаха да сготвят храната и тъй като познаваха Дейвид от преди, помислихме, че услугата ще е безплатна, но накрая се оказа, че и за готвенето трябва да платим тройно. Въобще, собствениците (имигрирали австралийци) се оказаха меркантилни типове и всяко „удоволствие” трябваше да бъде заплатено по техните тарифи. Нищо чудно, че в задния двор имаше паркирани 4-5 скъпи автомобила последен модел. Нощувките се оказаха на същите цени като в тризвезден хотел в столицата, трябваше да доплатим за сгъваемото легло на Ян, а веднъж направихме грешката да ползваме пералнята им и също се овътрихме сериозно. Но! Да не остане някой с впечатлението, че сме изградили само с лоши спомени от прекарването там. Имаше си страхотни моменти, близостта до морето беше голям плюс, тъй като можеше просто човек да излезе по бански и да отиде на плаж, без да носи всякакви ненужни неща със себе си. Ян обожаваше морето и му доставяше огромно удоволствие да тича по брега. Мъжете караха сърф (нает от къмпинга), аз си накупих китайски комикси от Ендау и ги разлиствах, когато нямаше какво да правя. Липсата на Интернет определям по-скоро като предимство, защото по време на ваканция ни се иска да се откъснем изцяло от обичайната обстановка. Имахме възможността да посетим един местен жител – приятел на Дейвид. В двора на къщата му имаше навес и нещо като малка веранда, на която може да седне човек и да си почива. Дъщеря му, черноока сладурана на възрастта на Ян беше едновременно срамежлива и любопитна, защото явно за пръв път виждаше чужденци. Извадихме кокосите от багажника и домакинът изсече дупки отгоре с мачете, а после промушихме сламки и пиехме от сока. Сокът на пресния кокос е много освежаващ, като подсладена вода е. След като се изпие, кокосът може да се сцепи на две и да се издълбае пулпата, която е мека и сякаш желирана. Единственият недостатък на кокосите е, че действат разхлабително… Друга местна атракция са дивите животни. По крайпътните знаци четем „внимание, преминаващи: слонове, тапири и други диви животни”, както и обичайните за нас, крави… Неведнъж видяхме маймуни край пътя, а един път дори спряхме и им хвърляхме бисквити. Падаше голяма борба за лакомството, дотогава не си бях представяла, че ще видя в един и същи момент 15-20 маймуни в различни части от едно дърво. Общо прекарахме в къмпинга 4-5 дни, след което Дейвид се качи на автобус и се върна обратно в Куала Лумпур, а ние продължихме на юг в посока Сингапур.

Край пътя често се виждат нови жилищни комплекси…

… и мнооого палмови плантации.

Последният малайски град преди Сингапур е Джохор Бахру (Johor Bahru). Честно казано, когато пристигнахме там бяхме далеч от идеята да обикаляме града. Не очаквахме нищо интересно, въпреки че е от по-големите градове в Малайзия. Единствената ни цел беше да намерим приличен хотел и да си починем, а на следващия ден да отидем до Сингапур. Тъй като нямахме право да извеждаме колата извън страната, решихме да ползваме обществен транспорт за пресичането на границата. Хотелът, който открихме беше страхотен и на доста изгодни цени. Явно много други туристи правеха номера с нощуването в Джохор и пътуването до Сингапур, тъй като разстоянието е около 30-тина километра, а цените в Сингапур са в пъти по-високи. Дори Дейвид ни разказа, че някои хора живеят в малайския град, а работят в Сингапур и всеки ден пътуват до там.

Следваща част – ТУК

Към поредицата за Нова Зеландия – ТУК

Югоизточна Азия с бебе и половина – Пукет

Продължение от „Югоизточна Азия с бебе и половина – Куала Лумпур“

Страхотните плажове са нещото, което привлича туристи от цял свят на о. Пукет

До тайландския остров Пукет пътувахме с AirAsia, нискотарифна компания, която предлага евтини полети до някои ключови градове в тази част от света. Естествено, трябваше да отидем до по-далечния втори терминал на летището, който всъщност надскочи моите очаквания, тъй като бях чела негативни отзиви за него. Оказа се доста голям всъщност, имаше огромен търговски център, всичко беше добре подредено, имаше отделни стаи за повиване на бебета (нещо, което като цяло в Малайзия е доста застъпено, за разлика от Пукет).

Някъде на север от плажа Банг Тао (Bang Tao)

Полетът беше кратък – час и двайсет минути и Ян не успя на никого да досади. Дадоха ни имиграционни карти, в които да попълним имена, номер на паспорт и адрес, където ще отседнем на острова.Когато пристигнахме, минахме бързо през паспортния контрол, тъй като с детето навсякъде бяхме с предимство. В българския ми паспорт нямах виза, затова ми посочиха някакво гише, където мога да си платя и да ми направят на място, ставало много бързо. Реших да си пробвам късмета и извадих руския (имам два) и се оказа, че не ми е необходима виза. Просто попълних наново имиграционната карта. Когато ги проверяват, късат половината, която е за „пристигащи“ и ви слагат печат на другата част, която трябва да пазите до заминаването си. Хубаво е да си я попълните предварително, за да не се занимавате на летището да търсите химикал, да губите време в попълване и т.н. След като получихме багажа, се запътихме директно към офиса на фирмата за коли под наем, където бяхме наели кола. С тях имахме доста търкания, първо, защото колата, която искахме, не беше свободна и ни предложиха друга, по-скъпа. Това за мен е недомислица в сайта – след като не е налично едно нещо, не би трябвало да излиза в резултатите на търсенето. След това пък се оказа, че не можели да ни предоставят бебешко столче, а ние сме от хората, които много държат на сигурността, особено що се касае до детето. Намерих фирма за наем на бебешки стоки и от там се съгласиха да доставят столче до летището на адреса на фирмата за коли под наем, но последните съвсем непрофесионално отказаха да го приемат. Попитах и моята приятелка дали няма някой познат с дете, който да може да ни заеме столче, но и там ударих на камък. В крайна сметка, след един разочарован мейл, който написах на тези с колите, се оказа, че всъщност „друг клиент се е отказал от столчето си“ и проблемът се реши. Значи, с малко натиск се получават нещата.

Ян, доволен и в безопасност

Моята приятелка и годеникът й ни посрещнаха като излязохме от летището, получихме си колата и отпрашихме към мястото, където живеят. Оказа се много симпатична къща в нов жилищен комплекс, където общо взето живеят само чужденци. Да, от тези с прислугата, готвачките и чистачките… Мястото беше много приятно, чисто и определено се чувстваш като у дома си, дори и само за седмица. Фактът, че можеш да си сготвиш сам по всяко време беше голям плюс, както и наличието на три тоалетни в къщата.

В супера месото се продава насипно на самообслужване

Тези кутии са пълни с продукти от първа необходимост. Предположихме, че най-вероятно са се появили след земетресението през 2004 г.

Аптечки също не липсват

На следващия ден се понесохме в обикаляне на острова. За времето, в което бяхме там, успяхме да обиколим голяма част от западното крайбрежие, плажовете Сурин, Банг Тао, Патонг, Карон и Ката. На изток минахме през Пукет – град и от там по крайбрежието продължавахме на юг до най-южната точка. Почти всичките дни програмата ни беше: спане докато можем (с бебе не е много до късно, но все пак…), плаж, обяд, плаж, вечеря и прибиране за почивка. Мисията, която имахме за Пукет бе изпълнена – починахме си. Впечатленията ми са само положителни – храната е страхотна навсякъде, има много евтини ресторанти, където готвят вкусно огромно разнообразие от ястия на достъпни цени. Мястото, където най-много ни хареса се казва “Nikita’s” и предлага предимно морска храна. Намира се в югоизточната част от острова, близо до FriendshipBeach. Пътувайки с кола, човек остава с впечатлението, че в Пукет има само пътища и градът е от двете страни на пътищата. Почти навсякъде, където има път, покрай него има множество магазинчета, фирмички или просто къщи, където се паркират мотори и коли.Движението е отляво и мъжът ми винаги караше в средната или най-дясната лента, но избягваше лявата, именно заради многото мотори. Ужасни са – карат бавно и маневрират като луди, много от шофьорите са без каски, качени по няколко човека на мотор. Да видиш семейство с две деца на мотор не е нищо необичайно по тези земи. И наистина са много повече от колите. Това, съчетано с хълмистия терен дава достатъчно предпоставки за ПТП, ние няколко пъти се разминахме на косъм с блъскане на мотор на завой. Явно обаче местните са с перфектни рефлекси и успяват да се измъкнат непокътнати. Колите също са доста, имайки предвид, че обществен транспорт на острова няма. Тук-таме може да се види автобус, пълен с хора, но това са случайни превози. По-често се виждат камиони или пикапи, наблъскани с работници, някой път по 20 човека. Веднъж карахме в много сериозен дъжд и пред нас имаше един такъв камион с двайсетина души, облечени с еднакви тениски. Едва успявахме да видим пътя, въпреки че чистачките бяха пуснати на максимален ход, а не ми се мисли как са прогизнали тези пътници пред нас – само виждах, че се обръщат наобратно и се опитват да се скрият кой както може. Пристигането ни съвпадна с Рождения ден на Краля на Тайланд, Рама IX, и по този повод улиците бяха украсени с жълти знамена, символизиращи кралската власт. Кралят се възприема като нещо по-висше от човека, полу-бог и на чужденцие е забранено да го споменават. Като цяло, за него не се говори, но всички го почитат. На много места може да се видят портрети с лика му, придружени с обилна украса, цветя и знамена. Друг елемент от тайската култура, който ни направи впечатление, са къщичките за духове, които се слагат пред къщата, за да не вилнеят духовете на мъртвите в къщите, а да си обитават специално предназначените за тях помещения. Както казва нашата домакиня, Пукет е едно голямо село, но все пак има какво да се види и опита. Една седмица за нас беше напълно достатъчна и въпреки че не посетихме много от отредените атракции за туристи, успяхме да се насладим на мястото и да го опитаме, най-вече. Едно от задължителните „мероприятия” за посетители на Тайланд е да се възползват от услугите на масажист и ние с мъжа ми не пропуснахме тази възможност. Дори успяхме да се спазарим за по-ниска цена. За мен цялостен масаж не беше препоръчителен (заради бременността), но пък ми направиха на краката, което също беше доста приятно. Времето беше страхотно почти през цялото време, с изключение на няколко вечери, в които валеше, но дъждът в това време на годината се изсипва за 10-20 минути под формата на голям порой, успява да наводни пътищата и след това сякаш нищо не е било. Една от вечерите, когато бяхме на плажа Патонг, се наложи да караме точно в такъв един дъжд – улицата беше толкова наводнена, че дори пешеходците по тротоарите бяха затънали до глезени във вода. Може би канализационната система не е от най-развитите. Друг такъв инфраструктурен проблем са висящите навсякъде кабели, които имат навика да премрежват най-хубавите гледки. Един от дните Ян вдигна много висока температура и се наложи да го заведем на лекар. Действието се развиваше през деня, когато обикновено е много активен, но тогава беше много отпаднал, не искаше да яде и доста ни притесни. Помислих, че може би е имал шарка, тъй като беше се обринал в началото като пристигнахме. Намерихме на GPS-a някаква болница и отпрашихме натам. Оказа се странно място – трябваше да се събуем на входа, вътре нямаше климатик и беше ужасна жега. Дадоха ни номер и ни наредиха да чакаме. Имаше доста хора наоколо, включително и деца. Някаква жена дойде да претегли и измери Ян, а той изобщо не искаше нищо да прави, само да лежи върху мен. После имахме езиков проблем и не съм убедена какво разбраха от нашия разказ, ползвахме на места някакъв компютърен речник, докторката си записваше някакви неща на тайландски и след дълго умуване явно решиха да не рискуват с нас и ни пратиха в международната болница (Phuket International Hospital). След цялото време, което изгубихме, дори не ни дадоха листа с тайландските писания. В болницата нещата протекоха по коренно различен начин. Веднага ни приеха, платихме предварително сума, която се оказа, че е по-ниска от тази във Франция, докторът прегледа Ян, даде му Парацетамол и му назначи кръвни изследвания, които от своя страна бяха готови след 40 минути. Шарка нямаше, но гърлото му беше възпалено и му изписаха антибиотик. Според доктора, пъпките можеха да са както реакция, така и просто от слънцето. На следващия ден се чувстваше много по-добре и до края нямаше подобни инциденти. Последния ден преди да отпътуваме обратно се качихме до хълма със статуята на Големия Буда – място за молитви и поклонение, но и за наблюдаване на Южен Пукет от високо. По пътя ненадейно видяхме едно малко слонче и решихме да спрем, за да му се порадваме. Оказа се, че предлагат разходки на гърба на слон. Срещу определена сума, разбира се. След няколко минути пазарене, стигнахме до малко над половината от първоначалната сума, тъй като в крайна сметка моят аргумент беше по-силен от всичко – извадих банкнотите от портмонето си и казах, че това е всичко, което имам. Човекът просто остана без избор и така, аз, Ян и татко му се озовахме на гърба на едно огромно животно, надвишаващо моите очаквания поне два пъти. Пасажерите сядат върху приспособена пейка с облегалка, а единствената защита пред тях е някакво въже. На главата му сяда водачът, нашият приличаше на дете от джунглата, беше много колоритен и сякаш се беше слял със слона – можеше да кръстоса крака по турски или дори да се изправи, без да изгуби равновесие. От нашата позиция се виждаха само ушите и опашката на слона, но пък можехме да го докоснем с крака и да усетим колко е топъл. Кожата му беше груба и имаше дълги, редки косми. Нашият „Маугли” ни снима за спомен, докато слонът, нашият приятел беше спрял да си почине и да похапне листа покрай пътечката. Като цяло усещането беше страшно, но и приятно. Слонът се клати доста като пристъпва и ако човек не е подготвен, може да му прилошее, както стана и с мен, но го отдадох на бременността. На моменти ми ставаше жал за животното, че е експлоатирано по този начин, но набързо се успокоявах, че това ще е първи и последен път и ще ни остане просто един хубав спомен от това пътуване. Със сигурност, няма да се кача на слон отново, както и няма да скоча с парашут отново, освен ако не е наложително. След слонското приключение продължихме към върха на хълма и се разходихме около статуята на Буда, която все още се изгражда. В подножието й раздаваха шалове и дълги поли за жените, тъй като не е позволено влизането в храмове с открити рамене и крака. Новият имидж добре пасна на моята скромна, блага и набожна натура (бурен смях в залата). Е, разгледахме, обиколихме, направихме си снимки и го отметнахме в списъка. Последната вечер излязохме с домакините на морски ресторант, който те ни препоръчаха. Беше много приятно, самият ресторант беше на нещо като кей, а по-голямата част от него се намираше на платформа над водата. Беше толкова пълно с хора, а мястото изглеждаше много закътано. Явно наистина беше от по-добрите ресторанти, паркингът отвън също беше пълен, а отидохме в четвъртък. На следващия ден рано сутринта се насочихме към летището, от където хванахме самолета обратно за Куала Лумпур.

Продължението четете ТУК

Към поредицата за Нова Зеландия – ТУК