Стефан Иванчев за китайския, свободата и… вижте сами!

Нали знаете как винаги по списанията интервюират известни личности? Е, аз пък реших да интервюирам безизвестни. Първо, защото са повече и второ, защото са не по-малко интересни от известните такива. Сред моите приятели има купища интересни хора, които реших да овековеча чрез поредица от интервюта, пък ако ще да ги чете някой после – при мен важен е процесът, а не крайният резултат. Можете да проследите всички интервюта от поредицата в раздела „Личности„.

Стефан Иванчев е от малкото хора, които, когато ги попиташ за адекватен съвет, ще се отзоват и ще ти помогнат. Ерудиран, интелигентен, с чувство за хумор, все още ерген… Дотук с рекламата! Познаваме се от университета, където изучавахме заедно Китаистика, беше (и предполагам, все още е) един от най-добрите във випуска. Сега е от другата страна и съм го поканила да ми разкаже повече за преподаването, Китаистиката, живота и въобще, каквото още ни хрумне.

Здравей, Стеф, кажи ми как се насочи към Китаистиката и имаше ли представа в какво се впускаш?

Здрасти! При мен се получи така, че в един момент се струпаха много фактори, като всичките сочеха към Китаистиката. Бях завършил семестриално първата си специалност – Стопанско управление в СУ – и работех работа, свързана с нея, като анализатор на валутни пазари. Беше ми сравнително интересно, но не си представях, че това е нещо, на което ще посветя живота си, а и в един момент ежедневният работен цикъл от 9 до 5 започна да ми натежава, и реших, че искам да тръгна по нов път, който би могъл да ми даде повече свобода. Освен това, по време на работата си тогава бях тръгнал на частни уроци по японски, и той ми беше станал много интересен, особено с йероглифите си – а японските йероглифи, както знаем, идват от Китай. Друг момент беше, че в работата си с валутните пазари бях получил сравнително добър поглед върху световната икономика, и се виждаше много ясно как влиянието и значението на Китай постоянно се увеличава и това ми се струваше, че би отворило добри перспективи пред човек, който успее да овладее езика. Беше от значение също и че имах информация, че следването на Китаистика дава на студентите големи възможности да пътуват и живеят в Китай, а аз съм човек, който се стреми да използва всеки случай да пътува; още повече, че по време на първата ми специалност не бях ходил на обмен – да уча в чужбина – и, след като я завърших, ми се стори, че съм изпуснал доста с това и исках да си наваксам. Все пак, бих казал, че най-важният фактор беше предизвикателството, което представлява китайският език: всички говорят колко е труден, а аз обичам да уча езици, и мисля, че имам известен талант в това направление, затова и реших, че искам да се боря с предизвикателството „китайски език”. Колкото до втората част на въпроса, дали съм си представял какво ме очаква, бих казал, само в най-общи линии, доколкото очаквах да ми бъде интересно и непредсказуемо; иначе – не, с Китай и китайския език човек никога не може да е готов за това, което са му подготвили.

Как оценяваш избора си сега?

Като най-добрия, който съм правил за себе си.

Работата на преподавател по китайски език удовлетворява ли те?

Много. Възхищавал съм се на много от преподавателите си, и винаги съм считал преподавателската работа за една от най-благородните, затова и сега е чест за мен, че също съм на такова място. Харесва ми и това да работя с млади хора и да съм в постоянен досег с тях. Естествено, когато работиш в българската образователна система, има и недотам положителни моменти, но за мен въпреки тях си заслужава да се посветя на тази работа.

 Как да накараме един човек, когото адски много го мързи да учи, да си седне на дупето и да учи? Коя мотивация е по-важна – вътрешната или външната и защо?

Според мен едно от най-важните неща е на човека, който се учи, да му е интересно и да се забавлява в процеса на учене, доколкото може. Аз лично, особено по отношение на китайския, винаги съм търсел мотивацията в себе си, никога не ми е била нужна „външна“ – просто това беше нещото, на което бях решил да се посветя, когато го учех. Използвах и разни компютърни програми и интернет приложения, които правеха ученето малко пò като игра. Иначе за това как да накараме някой, на когото не му се учи, да учи, всъщност нямам много идеи, аз имам привилегията да преподавам на студенти, повечето от които знаят защо са се заели с това, което учат, и няма необходимост да предприемам някакви специални действия, за да ги мотивирам; представям си, че да преподаваш на деца в училище в това отношение е доста по-сложно.

(Признавам си, че аз не бях от тези студенти, на които учителите се чувстват привилегировани да преподават.)

Какво е отношението ти за оценяването, за наградите и похвалите и наказанията и хокането?

За оценяването, смущава ме, че все по-лесно се пишат високи оценки на учащите, и у нас, и по света, доколкото имам наблюдения; а според мен все пак е редно да се откроят тези, които се стараят повече и са по-усърдни, защото, ако те виждат, че и с по-малко усилия биха могли да изкарат висока оценка, това няма как да не им подейства демотивиращо. За хокането и наказанията, в средата, в която аз работя, почти не ми се налага да ги прилагам, все пак преподавам предимно на сериозни и мотивирани хора; но в много други случаи според мен „морковът и тоягата“ трябва да се използват, и всъщност е голямо изкуство да ги използва човек правилно, защото е достатъчно да сгрешиш малко в едната или другата посока, за да накараш някого да се почувства онеправдан.

Аз по-скоро питах от гледна точка на това дали има нужда изобщо от оценяване, доколко то може да е мотиватор и дали като се явява именно външен такъв, не се обезсмисля само по себе си?

В този смисъл, чувал съм, че в някои западни образователни системи, например финландската, оценяването в училище е премахнато – и отзивите за резултатите от този подход като че ли са по-скоро положителни. Но самият аз не съм запознат с тези иновативни подходи в дълбочина и не мога да се ангажирам с някакво категорично мнение. По-скоро ми е чудно как биха могли да работят нещата по този начин, защото оценките все пак служат за нещо, например за кандидатстване за университет, работодателите също ги гледат, когато набират кандидати за работа, и ми е трудно да си представя, че може съвсем да се мине без оценяване.

Не се знае, темата е интересна. Питам те като родител, защото се придържам доколкото е възможно към възпитанието без награди и наказания. Според теб, доколко такава една система може да се впише в нашата реалност, с оглед на това, че след училището/университета, хората отново влизат в традиционната система на „оценяване“, но вече на професионално ниво? Т.е., от постигнатия резултат биваш повишен или не, похвален или не…

Ами, може би съм по-консервативен в това отношение, но човек реагира на стимули, положителни или отрицателни, и, ако искаш да му въздействаш по някакъв начин, да го научиш кое е добре да прави и кое не е, трябва да му създадеш такива стимули – а такива са именно похвалите и наказанията. Трудно ми е да си представя, че при възпитанието може да се мине без тях.

Що се отнася до вписването на една такава система в нашето образование, на мен ми се струва, че сме сред по-консервативните нации, поне в рамките на Европа, а такива иновации са твърде радикални, за да успеят да хванат почва бързо. Предполагам, че е възможно и това да се случи, но със сигурност би отнело доста време.

Накъде върви родната Китаистика и какви хоризонти има пред настоящите и бъдещи китаисти?

Бих казал, че се развива добре, предвид че интересът към специалността остава висок и тя е една от малкото, в които не остават незапълнени бройки от кандидат-студенти. Перспективите са доста добри, доколкото, например, на практика всички студенти, дипломирали се през последните няколко години, откакто аз следя нещата, които са си търсили работа по специалността, са успели да си намерят такава.

Ще има ли скоро китайско-български речник или да не се надяваме?

Наскоро излезе един тематичен китайско-български речник, който е издаден в Китай. Български такъв речник в близките година-две поне не очаквам.

Ето ти предизвикателство за младите китаисти! Ако трябва честно да посъветваш един кандидат-студент, би ли го насочил към Китаистика?

Само ако е сигурен, че има волята и желанието да се занимава с това, както и готовността да жертва много значима част от времето си в продължение на няколко години.

 Кажи нещо за Китай, което не знаем?

В Китай има хиляди протести годишно, макар че за тях не се говори и пише никъде по медиите.

Приличаме ли си българите и китайците и ако да, по какво?

По-скоро не, но има някои отношения, в които като начин на мислене сме по-близки до китайците, отколкото до хората от Запада, например в по-гъвкавото отношение към правилата, в правенето на всичко с ‘връзки’ с правилния човек, и, бих казал, с по-голямата отвореност и приветливост и по-лекия поглед върху живота.

И в нещо друго си приличаме с тях – в мързела, който е маскиран като „трудолюбие“.

Да, май си права и за това.

Би ли напуснал България? Защо?

Нямам никакво желание, но бих, ако се наложи, а би се наложило, ако усетя, че по някакъв начин са застрашени свободата и/или достойнството ми. За момента по-скоро ми се струва, че не е така, но има и доста смущаващи сигнали, които показват, че има подобни рискове.

Ако ще те успокоя, май навсякъде е така по отношение на свободата, за достойнството нямам наблюдения. Но винаги има едно ниво на несвобода по един или друг начин, където и да си.

Ами зависи, ако стане като в Турция, където в момента човек би се страхувал да каже каквото и да било против властта и където няма елементарни гаранции за основни човешки права, не бих искал да оставам на такова място.

Добре, а Китай не е ли също такова място?

Разбира се, че е, в много отношения; аз затова и не съм се възползвал от възможността си да остана да живея там.

Какво стана с ударните?

С ударните, нищо, изоставил съм ги, искам да мога да свиря, но процесът на ученето по-скоро ми е досаден.

Значи музиката просто не ти е страст, ако беше, нямаше да ти е досадно. Виж, как пак опираме до мотивацията…

Да, вероятно не ми е чак такава страст. Поне в частта с изпълняването ѝ…

А с планинските преходи докъде я докара?

Ами, обичаме си се с тях…

Ти пътуваш много, май си единственият ми приятел, който е обиколил пет континента (ако не съм в грешка). Коя е следващата дестинация? Има ли място, което винаги си искал да видиш?

В близкия месец ще ходя в 2 страни, където не съм бил досега: Ирландия и Полша. Иначе най много ме влекат отдалечените места в далечния север (или юг), като Аляска, Гренландия, Норвегия, Камчатка, Нова Зеландия, Патагония. От местата, където вече съм ходил, най-много искам да се върна в Исландия.

Природата те зове, явно… Еее, успокоих се сега, че има една държава, в която аз съм ходила, а ти не си (Нова Зеландия). Иначе бях почнала да позеленявам от завист.

Е, хайде хайде, ти вече си прекарала в чужбина повече време от мен, сумарно… Макар че не знам дали Франция все още се води „чужбина” за теб.

Вече май не се, направо си се чувствам като у дома си. Местното ме погълна и ме изплю и сега съм нещо средно между онова и това.

С тенденция все повече към „онова“, явно.

Май говорим за различни „онова“-та. Ама стига за мен, кажи ми за какво мечтаеш.

Най-вече за един по-справедлив и мирен свят, в който хората да спрат да се ограждат с граници и да се сочат едни други като врагове; а също и нямам търпение да видя докъде ще успее да стигне науката.

Кой е въпросът, който ти сам би си задал в интервю? Или ако искаш, кой е въпросът, който би задал в интервю на всеки? Не може да не си си представял, че те интервюират един ден и ти задават тъпи (или може и умни, ама обикновено са тъпи) въпроси…

O, не мога да измисля, такъв универсален въпрос. Може би, ако интервюто е с цел да опознаем някого, „Какво те прави щастлив?”

Ами ето! Какво те прави щастлив?

Ами, например, усещането, че съм цèнен, а също и усещането, че съм ценèн, както и усещането да съм сред природата, а също и най-вече, разбира се, и любовта, когато я има.

 ОК, ето го моя: Как си представяш думата „година” визуално?

Сега като ми го задаваш, ми изниква пред очите китайският йероглиф за година; неизбежно професионално изкривяване, опасявам се.

Много удобно… Бонус въпрос – това означава ли, че горките китайци страдат от липса на въображение във визуален аспект?

Според мен точно в това отношение китайците са абсолютно несравними – в създаването на визуални зрелища; например най-красивите филми според мен са китайските, най-зрелищните олимпийски церемонии бяха тези в Пекин, и поначало, китайците са изключително добри в това да създадат нещо, което изглежда впечатляващо на външен вид. А за създаването на такива зрелища е нужна много фантазия.

Благодаря ти за това интервю.

Моля, моля.