Две момичета в Мароко – част 3: Казабланка

Глава трета, в която си припяваме „A kiss is still a kiss in Casablanca…”

(Продължава от Глава втора, в която пристигаме в Мароко)

Сряда сутрин, обилна закуска, африканско слънце грее, птичките в Рабат пеят, животът е чудесен, а на нас ни предстоят приятни разходки, пътуване с влак и нови преживявания в екзотична Африка. Как звучи само – Африка! И там съм стъпила, мамка му, тръгнах от Казанлък, пък стигнах до Казабланка!

Аз и Бате се отправяме на поход към Касба Удая, което е старинен квартал, укрепен от крепостна стена. Намира се на хълм, а на най-високото му място е разположена най-старата джамия в Рабат, Ел-Атика. Излишно е да казвам, че от там се открива страхотна гледка към всичко наоколо – от едната страна море, от другата – град, а между тях, както се пошегува Бате, най-старата площадка за хеликоптери, датираща от около XII век.

Разбира се, за да стигнем дотам, трябваше да прекосим медината, тъй като реално бяхме отседнали на пазара. Тук спрем, там спрем, тук – обечки, там – чантичка, на трето място – сувенирче и стана обяд. Разходката из хълма беше много приятна, всички къщи в този район са боядисани в синьо и бяло, което явно си има някаква логична причина, но ние го карахме на догадки и така и не достигнахме до истината. Мая каза, че била чела, че се правело за прогонване на комари, нещо не ги привличала тази цветова комбинация, аз предположих, че има някаква връзка с прогонването на летните жеги, някой друг пък ми каза по-късно, че тези цветове били символични за Мароко.

Има нещо, щом са боядисали цяло село в синьо, едва ли е съвпадение… Впрочем, същото нещо се наблюдава и на гръцкия остров Санторини, значи трябва да има логично обяснение! Едно е сигурно – има някакъв чар в това, изглежда различно, създава ваканционно настроение, действа успокояващо, а в комбинация със синьото небе, което ни съпровождаше през цялото време, изглеждаше като място, на което можеш да останеш дълго време и да се отпуснеш с чаша бяло вино, в съзерцание на морския безкрай. Но… както знаем, Мароко е мюсюлманска страна и не можеш да намериш алкохол току-така, камо ли да го пиеш на публично място, камо ли пък млади момичета, а и ние двете с Бате имахме всичко друго, но не и излишно време за съзерцаване, така че му отделихме не повече от 5 минути.

Смесихме се с тълпите китайски туристи, изгубихме се сред уличките, стълби нагоре, безпризорни котки, красиви, керамични чешми, врати с орнаменти, стълби надолу, безпризорни кучета, забулени жени, носещи торби със зеленчуци и псуващи туристите наум, магазинчета, лафки, саксии… Полутахме се доста докато открием джамията, но успяхме! Горе беше красиво, но ветровито. И както го гледахме морето, така решихме, че щом има плаж и възможност да слезем до него, трябва непременно да се възползваме. Добре, че го направихме, защото повече такава възможност не се отвори. Мен лично ме хвана яд, че не си бях взела банския. Октомври в Мароко беше като август на Ла Манша, а щом съм влизала в онази ледена вода, значи и тук мога. Язък!

По пътя за плажа пред нас се материализира в целия си блясък един снажен сърфист с мокра коса. И тъкмо когато в един идеален паралелен свят, той би си свалил неопрена точно пред нас, би захвърлил сърфа и би се залял с бутилка студена вода, така че хубаво да му се очертаят коремните мускули, той просто ни подмина, без да ни обърне грам внимание. Не може така, казах си, и му подсвирнах на прощаване, както подсвирват работниците по строежите, при преминаване на някоя мадама с къса пола. Изключително секскистки и дискриминативен жест, ама, съгласете се, в тази страна, при тези обстоятелства, с тези опресии над женското население, просто трябваше… Абсурдно беше, та се късаше, но с Бате се спукахме от смях после.

Пощъкахме по пясъка, намокрихме си крачката, пощракахме снимки и се ориентирахме към риада, да си съберем багажа, защото следобед трябваше да пътуваме към Казабланка.

Аз имах „гениалната” идея да си направя цялата коса в плитки, защото видях, че се предлага такава услуга на един пазар извън медината. За мен някак беше задължително, щом отиваш в Африка, да се върнеш сплетена на плитки и, след кратка консултация с Бате, реших да го направя. За целта си оставихме раниците на съхранение в риада, хапнахме някаква улична храна набързо и следващите два часа прекарахме в кибичене на едно място и разговори с трима африканци – две жени, които ме плетоха и един мъж, на име Яник, който първо се присламчи към жените, за да ни предложи татуировки с къна, които явно туристите харесват, но после видя друга възможност – да си пробва късмета с Бате.

Какво ли не направи този човек – от това да ѝ казва колко хубави очи има, през покана за дискотека, обещания за вярност и куп други глупости до коронния номер – да запее All of me на Джон Леджънд. Играта загрубя, казах си, тоя извади оперението, макар че, обективно погледнато, не беше най-добрият певец, но пък влагаше патос за двама, та не се изложи чак толкова. Мая обаче беше желязна и устоя на всичките му опити за свалка.

От жената, която ме плете през по-голямата част от времето разбрахме, че е от Кения и живее тук от 15 години. Имаше три пораснали вече деца, които учат в гимназия и университет. Изненада ме, като каза, че образованието в Мароко било лошо в сравнение с родината ѝ. Тя беше и тази, която ми разказа за тийнейджърите, които масово пушат хашиш и после създават проблеми. Само при споменаването на думата „хашиш”, от съседната сергия, на която двама гласовити мароканци продаваха плодове, наостриха уши и явно помислиха, че се интересуваме от тези неща. Нямаше и минута и някой ни донесе едно топче, което се опитаха да пробутат на Мая, но тя упорито се дърпаше. Те обясняваха как било позволено и никой нищо нямало да ни каже, ако го пушим, нямало да ни арестуват за такова нещо, каква златна възможност само! Тя обаче зае отбранителна позиция и не отстъпи. Онези се върнаха по местата си и продължиха да крещят „АНАНАААС, МАНГООО…” Като заговорих за арести, направи ми впечатление, че на много от централните места се придвижваха в групички по трима военни с автомати. Не знам защо и не знам дали някога се налага да ги използват, но това определено внася известна доза смут. Сякаш непрекъснато някаква неизвестна заплаха дебне зад ъгъла.

Е, след като бях вече цялата в плитки, тръгнахме обратно към риада, да си вземем багажа. Аз нещо не можех да се възприема, да не говорим, че ме заболя главата, ставаше ми студено при всеки полъх на вятъра, а плитките като цяло не бяха това, което очаквах. Бяха редки и тънки и изглеждаше сякаш имам по-малко коса от обикновено. Честно казано, малко съжалих, но пък поне съм направила И това, пробвала съм. Придвижихме се към гарата, взехме си билети и зачакахме. Билетът от Рабат до Казабланка със запазено място ни излезе по 69 дирхама на човек (6,90 евро), а пътят беше около час. За сравнение, този от Фес до Рабат беше 110 дирхама, а пътят – два часа и малко. Влаковете за Казабланка минават на всеки половин час, така че не се наложи да чакаме дълго. Влязохме, настанихме се, Мая заспа, а аз се загледах в пейзажа.

Беше много интересно – минавахме предимно през селски райони, почвата беше червена и явно богата на глина, което би обяснило всичката керамика в страната. Високи гори, палми, кактуси, малки и по-големи градове, където времето сякаш е спряло преди два века. Виждах как хора в дълги роби гонят непослушни овце из полетата, колиби с окачено пране по покривите, отново тези безумни за мен къщи без прозорци и много земи, които хората обработваха.

Всичко това изглеждаше толкова неорганизирано, толкова нерегулирано, липсваха огради, селата напомняха много на нашите цигански махали, които се виждат понякога от влака. И по същия начин, на фона на тази бедност се белееха сателитни чинии от всяка втора постройка. Значи, без тротоари и естествена светлина може, но без телевизия и интернет – не! Видях също много стари автомобили, каквито в Европа вече рядко се срещат, а пътищата представляваха добре положен асфалт и извън него започваше мръсотия и кал, мантинели видях само на една магистрала, покрай която минавахме. Дори в големите градове на места плачеше за светофари, но такива липсваха. Хората пресичат където им падне.

Впрочем, след 5 дни в Мароко с Мая толкова свикнахме с тази „свобода” да пресичаш където си искаш, че първите часове в Мадрид преживяхме мини културен шок и осъзнахме, че сме изгубили навика да чакаме да светне зелено за пешеходците. Замислих се, как, когато живях в Пекин, никога не се впечатлявах от металните огради, с които са опасани тротоарите покрай натоварените улици. Понякога разстоянието от светофар до светофар е 500 метра, но за да се улеснят пешеходците, често има надлези. Ако нямаше тези условия, вероятно и там щеше да настъпи същата анархия – всеки щеше да пресича където му падне, тъй като при толкова многолюдно население, не можеш да разчиташ на дисциплина, затова на помощ идва организацията отвън. Елементарно, но не можеш да го оцениш, докато не го изгубиш.

Пристигайки в Казабланка, веднага ни се изясни защо много хора казват, че градът е неприветлив и твърде модерен. Улиците бяха широки, сградите – високи, а гарата, която е в близост до огромното пристанище – заобиколена от международни хотели. И освен всичко това, бяхме попаднали в период на усилено строителство, та трябваше да обикаляме някакви ламарини и да слушаме режещи и стържещи машини. Пълна противоположност на уюта на медината в Рабат! Отново се запътихме към тукашната медина, където беше нашият хотел. Не останахме очаровани от нещо конкретно по пътя. Голям, мръсен град, с много движение, но пък тъкмо идвахме, не можеше да си правим генерални заключения от първия ден.

Хотелът беше на закътано място с площадче отпред, много приятно, нашата стая беше на 6-я етаж с гледка към пристанището и едновременно с това се виждаше минарето на най-голямата джамия в Казабланка, която беше част от плана за следващия ден.

След като се настанихме с Бате и хвърлихме чоп за леглото до прозореца, излязохме на разузнаване в района. Съвсем забравих да спомена, че по принцип не съм труден за изтърпяване човек, обаче това пътуване, вярвам, е било истински тест за търпението на Бате. Първо, бях болна от около месец и аха бях тръгнала да се оправям, точно преди пътуването нещата се влошиха и започнах да кашлям като стара Лада. Проблемът не беше самото кашляне, а това, че започнех ли, не можех да спра. Знаете как е, сигурно на всички се е случвало. Нещата ставаха най-зле вечер и особено когато лягах, по-добре да не обяснявам защо. Не знам как Мая ме е понасяла тези няколко нощи, а и през деня, когато влизах „във фаза”, аз самата трудно се справях и само мрънках. Отделно, един от дните се случи така, че се сдобих със стомашен вирус, придружен с болки в корема, в резултат на което апетитът ми се изпари и отново, мрънках за разнообразие. И поради някаква друга „сериозна” причина мрънках, но вече не помня каква. Помня ясно, че мрънках заради твърд матрак и болки в кръста, мрънкаха, когато ми мирише зле или нещо някъде е мръсно, а това в Мароко се случва непрекъснато – нещо някъде да е мръсно. Мрънках от това, че някой ме е бутнал, което също е ежедневие, мрънках от липсата на правила, мрънках, когато съм гладна, когато съм жадна, когато ми се пишка, когато улиците са разбити (всъщност, представях си как се минава оттам с количка и псувах наум), когато ми долипсва интернет, когато има интернет, но по една или друга причина не ми се получава да се свържа с него… Сега мрънках И заради скапаните плитки. Но Бате ме изтърпя стоически и не ми залепи шамар дори в критичните моменти.

Но нека се върна на разказа. След като се повъртяхме из съседните улици в търсене на храна, накрая се върнахме до хотела и ядохме в някакъв ресторант точно срещу входа му. Една улична котка се увърташе около стола ми, докато вадех костите от някаква тайнствена, почти зелена риба, приготвена с много куркума. После ходихме да си купя нова четка, защото моята се разполови в ръката ми, докато си миех зъбите, а Мая имаше нужда от резервни чорапи, защото нейните не успяваха да изсъхнат. Все прозаични неща, с които не смятам да ви занимавам. По-късно в стаята ни отне 45 минути да разплетем скапаните плитки.

На следващата сутрин се възползвахме от тераската с изглед и тъй като нямахме включена закуска към нощувката, си направихме разтворимо кафе и хапнахме каквото беше останало в торбата „за из път” от предния ден. После се приведохме в човешки вид и се устремихме към най-голямата джамия в Казабланка и Мароко въобще, наименувана Хасан II, или както я кръстихме с Бате в последствие, „Голямата джамия в Казабланка”. Оказа се и трета най-голяма в света. Пътьом минавахме през непознати улици, но не видяхме нищо кой знае колко интригуващо, освен обрасла в дървета и боклуци детска площадка,обитавана от някакъв клошар. Аз поцъках умствено с език и отминах.

Голяма беше тая джамия, но беше хубава. Колкото беше голяма, два пъти по толкова беше хубава. Останахме впечатлени, меко казано. То блясък, то величие, то… да зяпнеш и да се препарираш! И едни мозайки навсякъде, в зелено решени, едни гранитни арки, едни бродирани чешми, едни сводове, разкош, изобилие, направо щеш, не щеш: мюсюлманин ще станеш!

А вътре… огледален мрамор, излъскан до последната прашинка, кристални полилеи, прозрачен под – прозорец, та по него води текат, един разтварящ се покрив, който пълни главния атриум с въздух и светлина, идваща направо от Него – небесния вожд. Красота за чудо и приказ и много, много човешки, ръчен труд. Всъщност, въпросното архитектурно чудовище е построено преди някакви си 30 години и е проектирано не от Аллах, а от обикновен френски архитект, живял в Мароко. Евала, машала, ашколсун за французите! Където пипнат, златно става! Така де, получило му се е. Справка – снимките.

Направихме едночасова обиколка с гид на английски, която обясняваше доста неща по сградата и ни въведе бегло в мюсюлманските ритуали, но нас със Мая с религия не можеш ни примами, та само попивахме информация за обща култура. Практично би било да отбележа, че обиколката с гид е задължителна и само в определени часове (защото джамията е действаща), иначе няма вариант да се влезе. И това е нещо, имайки предвид, че в много от другите джамии достъпът за гяури като нас е напълно забранен. Билетите, от своя страна, на стойност 120 дирхама (12 евро) се купуват от библиотеката, която е на нещо като половин километър от входа на джамията и ние, като повечето туристи, направихме 2 излишни тигела, но пък бяхме точно навреме за следващия час на влизане. Работното време е от 9:00 до 16:00 часа всеки ден.

Продължението ТУК

Две момичета в Мароко – част 2: Рабат

Глава втора, в която все пак стигаме до Мароко

(Продължава от Глава първа, в която си изпускаме самолета)

Утрото е по-мъдро от вечерта! На следващата сутрин, наспани и отпочинали се задействахме и си намерихме билети за вторник до Фес. Плановете за Фес и синьото село Шефшаоуен се отмениха, така че пристигайки във Фес трябваше директно да се отправим към Рабат. Полетът беше рано сутринта, затова, за всеки случай тръгнахме още в понеделник следобед. Аз използвах създалата се ситуация да преразгледам багажа си, да извадя някои неща, които осъзнах, че ще ми пречат, да си сложа по-дебелото яке и един много важен атрибут – чантичка-банан, която се носи на пояса и която общо взето не свалих през цялото време в Мароко. В нея си носех документите, парите, дезинфектант и други дребни джунджурийки. За щастие, Мая си беше взела малка раница, в която можехме да сложим бутилките с вода, тъй като чешмяната вода в Мароко не е питейна.

По традиция, преди да тръгнем за летището, решихме да посетим музея на киното, където обаче не ни пуснаха заради багажа. Седнахме да изпием по едно кафе, а Бате влезе да разгледа някаква книжарница и се върна с навит на руло еднометров плакат на някакъв филм. Каза, че щяла да го остави вкъщи. После се плесна по челото, каза „Офффф!” и започнахме да се смеем. Е, този плакат оцеля през цялото пътуване през Мароко и успешно бе отнесен в България, където вероятно краси някоя от стените в дома на Мая, а аз все още не съм го виждала разгънат и не знам какво е нарисувано на него.

Накъде без плаката?

Пътувахме до летището с автобус на градския транспорт, като накрая останахме само ние и шофьорът и по едно време той ни спря и ни остави да чакаме следващия, защото той се прибирал в гараж. Позъзнахме в мрака на спирката, наречена зловещо „Гробище”, сигурно е излишно да казвам, че наоколо душите бяха единствено мъртви, но поне информационното табло излъчваше топлина, под формата на числото 15. След толкова минути се появи колегата-шофьор и се добрахме, живи и здрави, на летището. Там трябваше да спим, намерихме си закътано местенце в едно затворило вече кафене, наредихме по три стола и легнахме върху раниците си. Мая сякаш спа, аз – не съвсем.

Важното е, че успяхме, качихме се на самолета, въздъхнахме с облекчение, а 3 часа по-късно пилотът каза, че сме пристигнали на летище Оуджа (на 300 км от предвиденото), с което внесе смут сред пътниците. Казах си „ето, знаех си, било е знак!”, но след малко се поправи, че все пак сме във Фес и всички си отдъхнахме.

Летището беше доста впечатляващо и някак силно ми напомни за Китай – беше по комунистически грандоманско и внушително и гъмжеше от служители на реда.

След като попълнихме митнически декларации и минахме проверките на паспортите, тръгнахме да търсим спирка на градския транспорт, тъй като бяхме чели, че в никакъв случай не трябва да приемаме предложения да ни откарат с кола. Също, от предпазливост или мнимост не обменихме пари на летището при човека от чейндж бюрото, който ни приканваше отдалеч. Все пак, имахме и евро в себе си, все щяхме да се оправим. Спирката беше на няколко стотин метра и, след като преминахме с финес през шофьорите, предлагащи превоз, се озовахме на някакъв тротоар с една табела с автобус на нея и никаква друга информация. Имаше няколко местни и двама френски туристи. Местните поетапно се качваха в спиращи коли, които предлагаха да ги закарат. Попитахме французите дали според тях в автобуса ще приемат евро. Казаха, че няма шанс. Трябваше да се върнем, но тъй като автобусът се задаваше, те предложиха да ни дадат местни пари (дирхами) и да ни платят билетите. Опитах се да им върна монети в евро, но отказаха, беше много мило от тяхна страна. Билетът струваше нещо като 2 дирхама, т.е. около 20 евро цента.

Трябваше да стигнем до гарата, откъдето да хванем влак за Рабат. Пътуването дотам беше ужасно дълго, автобусът – стар, влизаше се от предната врата, където имаше турникет и докато не дадеш пари за билет на шофьора, не можеш да минеш навътре. Тази система явно е единственото решение срещу гратисчии, но е и доста затормозяващо, защото още на първите две спирки се качиха може би 50 ученици и можете да си представите колко време отне само висенето на спирките. Автобусът се напълни с хора и викове, добре, че поне бяхме седнали, да не се пречкаме с огромните си раници. Движихме се бавно, чарковете на превозното средство заплашително поскърцваха и имах чувството, че ще се разпадне всеки момент. На една от спирките нещо се случи, но заради многото правостоящи нямаше как да видим какво. Просто спряхме и не помръдвахме дълго време, въпреки че нямаше повече място за нови пътници, а по всичко личеше, че има хора, които напират да се качат. Доколкото разбрахме, някакви деца бяха спрели пред автобуса и не пускаха шофьора да тръгне, ако не ги вземе. Нямаше как да ги обиколи, нито можеше да побере още хора. Чакането беше изнервящо, особено имайки предвид, че въздух вече недостигаше. В такива случаи, ако се намираш в България или Франция, шофьорът поне би отворил задната врата, за да могат хората, които искат да слязат. Не и тук – деца удряха по прозорците, по вратите, крещяха, не бях виждала подобно нещо до този момент. По-късно ми разказаха, че тийнейджърите често се напушвали с хашиш и ставали агресивни, започвали да блъскат по автобусите и да чупят прозорците. Видях доста автобуси, на които вместо стъкла бяха окачени като кръпки едно върху друго парчета плексиглас.

Кварталите, през които минавахме ми оставяха усещането, че сме попаднали в някакво гето и за момент изпитах чувство на несигурност, неяснота, на задаваща се опасност. Всъщност, така се чувствах от самото тръгване, но обстановката наоколо определено подсилваше това усещане. Преди време, по телевизията вървяха интервюта с чужденци, които живеят в България. Няма да забравя думите на една японка, която каза, че когато пристигнала за пръв път в София, имала чувството, че сградите ще се срутят всеки момент. После поживяла известно време и се оказало, че те си стоят, не падат. Точно такова усещане имах, гледайки постройките, покрай които минавахме. Те никнеха директно от земята – без градинки, без тротоари, без асфалт – никаква инфраструктура. Олющени фасади, счупени прозорци или само решетки, а имаше и такива съвсем без прозорци. Откъде получават въздух и светлина тези хора?! По-късно малко ми се проясни този тип архитектура, но за това по-натам.

Към центъра вече гледката рязко се смени и се наредиха големи, луксозни къщи, с масивни огради, поддържани градини с палми, гаражи и камери за наблюдение – както си му е редът.

Като стигнахме гарата, слязохме облекчени. Там първата ни работа беше да обменим пари и веднага след това се сдобихме с билети до Рабат за след около половин час. По препоръка на пътеводителя на Бате, взехме места в първа класа. Влакът не беше нещо впечатляващо: и вагоните, и чистотата, и закъснението не отстъпваха на тези на БДЖ. Наложи се да вдигнем двойка германски туристи, които се бяха настанили на нашите места до прозореца. Ах, тези германци – у тях си държат на реда, а като излязат в чужбина, веднага развалят дисциплината!

Не помня колко часа пътувахме, но пристигайки в Рабат, ни лъхна свежестта на столицата – още с излизането от гарата, се озовахме на голям площад с фонтан в средата и местната версия на Сънсет Булевард – с палми колкото пететажна сграда и внушителни здания със знамена. На тази улица се нижеха една след друга административни институции: Парламентът, Банката на Мароко, Централната поща и т.н. Хората по улиците изглеждаха съвсем нормално, особено момичетата си бяха напълно модерни за нашите разбирания. Може би е имало университет наблизо, защото помня, че имаше доста млади хора.

Имахме резервация за нощувка в медината, т.е. стария град, в една от многото къщи за гости, които в Мароко наричат риад. Умишлено бях избрала нашия така, че да не е далеч от гарата, а и да е на удобно място за забележителностите, така че в Рабат изобщо не се наложи да ползваме транспорт, навсякъде ходехме пеш. Пътят от гарата до риада беше първата ни официална разходка из Мароко. След нея вече нищо не беше същото – знаехме, че тук е безопасно. Нито някой ни задяваше, нито се изгубихме, а приложението за офлайн карти на телефона работеше безотказно. От момента, в който влязохме в медината, се озовахме на автентичен сук (арабски пазар), където се носеха какви ли не миризми, блещукаха разни метални висулки, а идеално подстригани търговци ни приканваха да си купим от стоките им. За голяма изненада, риадът се намираше в една от пазарските улички и ако нямах точни инструкции как да го открием, сигурно щяхме да го подминем. Бях много благодарна, че съм с раница, защото на някои места „настилката” беше в ремонт, т.е. някакви хора къртеха нещо и вдигаха пушилка навсякъде, други мъкнеха тухли в колички, понеже по тези тесни улици няма как да се провре автомобил. Никой не си беше направил труда да обезопаси мястото на ремонта, хората минаваха директно покрай майсторите. Най-смущаващи обаче бяха скутерите. Не знам как не се сблъскахме с някого и не знам как изобщо успяват да оцелеят тези хора ежедневно при такова движение. От друга страна, и те нямат време за губене и не могат да си позволят да се бавят, ходейки пеш сред туристите.

Изглед от покрива на риада. Наоколо се виждат къщите от медината – залепени една за друга и сякаш надстроени една върху друга. Липсват прозорци, но за сметка на това има куполи, които често могат да се отварят и така доставят въздух и светлина в централния атриум, около който са разположени стаите.

Интериорът на нашия риад – стаите се намират отстрани и са без външни прозорци.

Таванът, който може да се отваря при хубаво време

Докато ни настаняваха в риада, пристигнаха двойката германци от влака. Не казаха нищо. Ние набързо си оставихме нещата и се отправихме на разходка, че и без това доста време бяхме изгубили в пътуване, редно беше вече да видим някоя забележителност. Излишно е да казвам, че сметнахме за ненужно да се придържаме строго към начертания план, имайки предвид, че изтървахме цели два дни от екскурзията и контролът така или иначе ни се изплъзваше.

На излизане от медината, минахме през някакви малки улички, които ни отведоха до това. Обяснявам веднага, че това не са просто дупки с боклуци, а е древна система за обработка и боядисване на кожи, която е превърната в бунище. Жалко, но факт. На някои места в Мароко още се ползва този метод, а кожарството продължава да е сред силните традиционни отрасли в страната. Голяма част от сувенирите по пазарите са именно кожени изделия.

Бате каза, че според пътеводителя, задължително трябвало да отидем до мавзолея на Мохамед V, който е изиграл главната роля в отделянето на Мароко като независимо кралство. Е, отидохме и ни паднаха ченетата от красота и изящество. Сега, аз и Мая сме били на места като Забранения град в Пекин, като Версайския дворец във Франция, на Червения площад в Москва, не е като да не сме виждали невероятни красоти. Но тук говорим за един особен вид естетика. Естетика на детайла и на идеята накъдето да се обърнеш, да виждаш нещо, което да ти носи наслада и хармония. И ако в европейската архитектура има едно напластяване, една натруфеност, която те кара да ахнеш и която обаче изглежда добре, погледната като нещо цяло и завършено, то тук водещото е чистотата. Сградите са или едноцветни, но с много орнаменти (които, вероятно крият определена символика, неуловима за лаишкия ни европески поглед), или, ако има някакви цветове, то те не са крещящи, а са в услуга на цялостната концепция, така че хем да ти се струва приказно и нереално, хем в същото време да няма нещо, което да може да определиш като излишно, прекалено или не на мястото си.

Пред основната сграда, където се помещава тялото на починалия през 1961 г. крал, стоят на пост стражи, които са по-скоро атракция за туристите, отколкото да имат някаква реална функция. Впечатляващ е интериорът – таванът е резбован, очевидно на ръка, но толкова прецизно, че е невъзможно да се забележи разлика между два съседни орнамента. Всичко останало е облицовано с прочутата мароканска керамика, която впрочем е запазена марка на страната. Среща се абсолютно навсякъде – не само по забележителностите, но и по улици, в заведения, хотели, по фасадите на сгради, из гарите и летищата…

Срещу мавзолея пък се намира друга забележителност – минарето Хасан, което било част от недовършена джамия, сторена някъде в края на XII в. Куполът му бил разрушен от земетресение, остават и колоните на недовършената сграда, чието количество е впечатляващо.

Докато се въртяхме с бате на всички страни, с пълни погледи и в стремеж да не изпуснем някоя важна подробност, слънцето неусетно се придвижи надолу и започна да захладнява, затова се насочихме обратно, но решихме все пак да слезем до морето. Всъщност, технически погледнато се насочихме към реката Бурегрег, която се влива в морето, но да не издребняваме. Имаше си лодки, имаше и рибари, и скупчени мрежи, и барове на плажа, предлагащи чай, кускус и какво ли още не. Нас обаче ни очакваше вечеря в хотела, та се върнахме в медината и минахме отново през сука.

Приготвиха ни тажин с пиле. Тажинът е глинен съд, нещо като нашето гювече, само че с по-различна форма. Долната му част е като дебела глинена чиния, а капакът прилича на висок конус с дръжка. Принципът е следният: на дъното се слага кускус (мароканският кускус няма нищо общо с кускуса, който ние помним от детството), зеленчуци, месо, добавя се мазнина и вода, захлупва се и тук идва разликата – слага се не във фурна, а на огън, като по този начин ястието се задушава. От време на време се добавя допълнително вода, за да не остане сухо.

Хотелският тажин не беше най-вкусният, който съм яла, а и като цяло, храната, която пробвахме по ресторантите не беше кой знае какво. Аз лично очаквах повече, тъй като бях ходила преди на марокански ресторант и имах вече някаква изградена положителна представа за тамошната кухня. Все пак, за мен голяма радост беше фактът, че се храня като нормален човек, на маса, без да се налага да ставам, без да ми казват по хиляда пъти „мамо, искам още вода”, „искам десерт” или „изаках се, ела да ми избършеш дупето” и без да се налага да събирам спагети и грах от пода. Това само по себе си беше една голяма крачка в развитието ми като личност и спомогна неимоверно за интелектуалния ми баланс.

Един от многото магазини за подправки на пазара. За мен си остава загадка как точно се правят тези пирамиди и по какъв начин се дълбае дупка в тях, без да се изсипе всичко…

Популярни са фурмите, ядките, чайовете и всякакви видове сушени плодове

Из уличните лафки, за късмет, продаваха какви ли не вкусотии – разни тестени неща, от рода на нашите селски банички, сандвичи с риба и зеленчуци, дюнери, халва, фурми и какво ли още не. Нещото, за което малко съжалявам е, че не пихме достатъчно плодови сокове – имаше от всякакви плодове, изстискват ги пред очите ти, после ти дават чаша, от която вероятно някой друг е пил преди малко и чието добро измиване е под въпрос, имайки предвид условията. След първото съмнение искахме пластмасови чаши, въпреки че не са окей за природата. С други думи избрахме себе си пред природата, мястото го предразполагаше.

Сок от захарна тръстика – 10 дирхама (1 евро) чашата

След вечеря се отправихме към покоите си, където се отдадохме на заслужена почивка и с радост отбелязахме първата нощ, в която най-накрая се наспахме.

Продължението –> ТУК