До България и назад с 3 малки деца: завръщането – Нови Сад, Шиофок, Мюнхен

Начало на пътуването – ТУК

София, Европа, XXI век

Поседяхме си ние в България, погостувахме, подишахме чист въздух и към края на август полека се заприготвяхме за връщане обратно към Франция.

Определено искахме да избегнем чакането по гранични опашки, а в края на лятото нещата обещаваха да станат още по-сериозни, тъй като повечето летуващи се прибират тогава, особено имайки предвид, че децата на Запад започват училище от 1-ви септември.

Потеглихме отново от София, като още докато излизахме, усетихме някакъв странен шум, особено при по-висока скорост. Аз много се стреснах, защото тъкмо се бях засилила по околовръстното и си мислех как само да заспят децата, ще карам чак до границата, но затова са плановете – за да се провалят. Спрях на една бензиностанция, там един служител погледна под колата и видя, че гърнето на колата е спукано, след което ни насочи към сервиз, а от сервиза – към друг сервиз. Вече очаквах как някой монтьор ще се възползва от ситуацията и ще ни поиска космическа сума, когато случихме на много свестен човек. Беше грък, явно изтласкан към България от кризата. Поиска ни нещо като 40 лв, аз бях вече изхарчила и последните си банкноти, защото не очаквах, че ще ми се наложи да плащам някъде, та след като я оправи, ме пусна да отида до банкомат и да изтегля, тъй като нямаше наоколо. Сега вече знаех защо децата викат „спукано гърне”! Винаги съм си мислела, че става дума за бебешко гърне.

Някъде из Сърбия

Трябваше да се забързаме, защото бяхме резервирали нощувка отново в нашита любима къща за гости в Нови Сад. Само че вместо да минем през ГКПП Калотина, след който в Сърбия се продължава директно по магистралата към Ниш, ние предприехме предизвикателство и поехме по неизследван до момента път, през Трън и доста по-малки междуселски пътища. Разбира се, изгубихме около час повече, но пък за сметка на това, когато пристигнахме на границата, пред нас имаше само две коли. Кой знае колко часова опашка сме си спестили! На служителите им беше толкова скучно, че се възползваха от преминаващите да обменят някоя и друга приказка. Чувствах се сякаш съм в планината и виждам човек за пръв път от доста време – толкова дружески бяха настроени граничарите.

След като се озовахме в Сърбия, нещата се развиха бързо. Стигнахме до магистралата и оттам нататък беше лесно, макар че и там не се размина без забавни случки.

Бяхме спрели за обяд на една бензиностанция та използвах момента да взема нещо от багажника и явно не го заключих. Пътувахме без да забележим с часове, но тъй като в Сърбия всеки път, когато се качваш и слизаш от магистрала, преминаваш през пункт за плащане, някъде вечерта отново бяхме на такова място. Вече се беше стъмнило, минахме, платихме и на тръгване, тъкмо се засилвахме, зейна кратер на пътя и мъжът ми мина точно през него, като един достоен французин. Колата потъна и след това подскочи недвусмислено, чухме странни звуци отзад. Помислихме, че може би сме ударили нещо, но той продължи да кара и чак след около двеста метра осъзнахме, че багажникът е отворен. Светкавично отбихме вдясно от пътя, добре, че още не бяхме излезли съвсем от разширението след бариерите и имаше накъде да ни обикалят другите коли. Оказа се, че липсва един куфар, шалтетата и… кой ти помни вече… Е, поне компютрите бяха добре застопорени. Останах с децата, а той се върна. Един от служителите на пункта тъкмо събираше торбите ни от пътя. Беше доста комично как мъжът ми се появяваше в далечината като един силует, с шалтета и торби под мишница и дърпащ куфар по магистралата. После през цялото време до Нови Сад мислехме дали не е възможно да сме изтървали и още нещо и някой просто да го е задигнал. Все пак, явно ни провървя. Стигнахме в къщата за гости късно вечерта, когато децата вече бяха заспали и се трупясахме по леглата.

Вярвате или не, това е държавната граница между Сърбия и Унгария.

На следващата сутрин прекосихме сърбо-унгарската граница, като отново минахме през алтернативно място и избегнахме опашката от коли. Чувствахме се като страхотни късметлии. По обяд спряхме в китно унгарско селце, където похарчихме форинтите, които открих в портмонето си от предния път. Стигнаха за няколко консерви, кисели млека и плодове. Така, освен обяд си осигурихме и храна за следващия ден. Седнахме на една полянка, разстлахме шалтетата и си направихме пикник. През цялото време, докато бяхме там, не мина нито един човек.

Целта този ден беше да стигнем до малко село в близост до езерото Балатон, което е толкова голямо, че унгарците си го наричат море и го ползват за такива цели. Бях открила там достъпна къща за гости и много се надявах да не е твърде мизерно, защото на повечето места цените бяха двойно по-високи. Пристигнахме около 16 часа, посрещна ни собственикът, който ни остави ключовете и каза, че освен нас, други хора в къщата няма, така че можем да се разположим където намерим за добре. Когато влязохме, не повярвах на очите си. Беше огромна. Имаше 11 стаи и ако не ме лъже паметта, преброих 18 легла. А гледайки я отвън, никога не бих предположила, че е толкова просторна вътре. Имаше добре оборудвана кухня, беше чисто, със спално бельо в стаите на първия етаж, детско креватче, въобще – всичко. Направо съжалихме, че не я резервирах за цяла седмица. Отзад в двора имаше зона за барбекю с голяма маса, малко шадраванче за децата и… не какво да е, а борова гора! Както каза моята приятелка Гери, когато ѝ изпратих снимка, „е, това вече е прекалено!”

Нямаше време за губене и след като разхвърляхме багажа, намъкнахме банските, метнахме няколко кърпи, не забравихме и надуваемия пояс – накъде без него – и се насочихме право към езерото. Оказа се, че мястото, където смятах да отидем, беше някакъв частен плаж и се наложи да попътуваме малко по-натам по крайбрежието докато открием безплатен плаж с паркинг. Беше изненадващо спокойно, с много семейства, малки дечица, откъм брега дъното беше каменисто, но пък някъде два метра навътре във водата ставаше песъчливо и много приятно. Дълбочината се променяше плавно, децата най-много оцениха този факт! Разбира се, след като и дъщеря ни разбра какво удоволствие е да плуваш с пояс, падна голяма борба за него, но така или иначе нямаше как всички да сме във водата, та се редувахме.

На езерото Балатон

 

Може би най-незабравимото от този ден беше непредсказуемото време. Когато пристигнахме на плажа, по нищо не личеше, че се задава буря. В някакъв момент от другата страна на езерото видяхме да се задават бавно, но сигурно сиви облаци и за няколко минути задуха силен вятър. Всичко живо се засуети, ние започнахме да събираме децата и партакешите и докато се усетим, вече беше заваляло, а в олелията надуваемият пояс изхвърча някъде далеч по плажа. Аз се засилих към колата с децата, нищо, че вече бяхме почти напълно мокри, а мъжът ми тръгна да преследва пояса. Върна се победоносно, мокър като плъх. Определено беше екстремно преживяване, но пък успяхме да се насладим на езерото.

Шиофок

 

Върнахме се в къщата, ударихме си по един душ, изсушихме се и, тъй като времето се поуспокои и спря да вали, решихме да отидем до Шиофок – най-близкият курортен град. Поразходихме се из централната част, снимахме емблематичната кула, сякаш издигната там, за да има с какво да се снимат туристите за спомен и после отидохме до крайбрежната алея, където се бяха наредили ресторантите и нощните заведения. Обстановката навяваше спомени за българското Черноморие, но все пак не беше толкова кичозно. Минахме през кей с яхти и цял пасаж лебеди, влязохме навътре до един морски фар, а после се върнахме, за да хапнем гулаш в кокетно ресторантче – едно от малкото, които изглеждаха като да нямат нищо против децата. Небето ставаше все по-мрачно, а морето се вълнуваше внушително, но на завет, в ресторанта беше доста приятно.

За следващия ден ни очакваше амбициозното разстояние от 662 км до Мюнхен, където живеят наши приятели, у които винаги се отбиваме, за да пренощуваме и да се видим. Тръгнахме рано сутринта, но поради невнимание, бях отметнала в навигатора да избягва платени магистрали. Като се завъртяхме из едни унгарски села и паланки… може би изгубихме около два часа, докато се усетим. Доста се поизнервихме, но го преживяхме някак. По германските магистрали пък беше пълно с някакви ремонти, опашки заради инциденти, а като наближихме самия Мюнхен, започнаха задръстванията. Едва живи, акостирахме у приятелите ни тъкмо когато те сядаха да вечерят. Трябва да са били доста гладни и вероятно чакането им беше дошло в повече.

Всичко това се случи в събота, а в неделя се придвижихме до поредното езеро, този път немско. Там имахме възможност да се повозим на SUP борд или нещо между сърф и сал, на което се гребе в изправена позиция. Отдавна му се канех, много исках да пробвам и по някакво невероятно стечение на обстоятелствата точно нашите приятели бяха си купили такова нещо и бяха се зарибили по този спорт. Преживяването беше изненадващо приятно и спокойно и далеч от това да е трудно. Децата също се повозиха и, както винаги, после бяхме вир вода, та направихме една хубава, балканска кочина, размятайки разни парцали да съхнат по близките дървета. Добре, че мястото бе сравнително закътано, та селянията ни не се прочу из Дойчландия.

Кучетата, казват, са сред най-добрите детегледачи. Този кадър го доказва.

В понеделник нашите приятели се потопиха в дебрите на работната седмица, а ние, за да докажем, че нищо не е достатъчно амбициозно, си поставихме нова цел – Мюнхен – Париж за един ден. Разстоянието от тяхната до нашата къща е точно 855 км. Първоначално мислех, че няма да успеем да го вземем в рамките на деня и ще се наложи да спим някъде по пътя, но всъщност, децата бяха доста послушни и не се оплакваха, както на същото място от пътуването, само че в другата посока. Сякаш свикнаха да се наслаждават на крайпътните гледки, а и след почивката изчезна тази нервност и нетърпение да стигнем сега, веднага. Като добавим и добро разпределение на времето за спиране за храна и почивка, всъщност се прибрахме у дома, преди още да се е стъмнило. На влизане в парижкия регион ме налегна една тъга. Виждах отново тировете, високите сгради в далечината, електрически стълбове, като гигантски оригами чудовища стояха студено и безмълвно. Нямаше го нито Балкана, нито морето, нито езерата, а и скоро не се очертаваше пак да ги видим.

Прибирайки се вкъщи обаче, настроението ми рязко се оправи. Нашата къща изглеждаше толкова подредена, нова и чиста. Погледнахме я с други очи и преоткривахме с радост някакви неща, които иначе в ежедневието не ни правят впечатление. Колкото до ежедневието, дори то не бе съвсем същото, защото предстояха хубави неща, нови планове и още, още интересни пътувания…

До България и назад с 3 малки деца: Част 3 – Гърция, Пампорово, Крън

Текстът е продължение на ТОЗИ, начало на пътеписа ТУК.

След еднодневно разпускане от дългия път в София и изяждане на всичката баница, шкембе чорба и винен кебап, които ни се изпречиха на пътя, се хванахме, пък скокнахме до Гърция.

Планът беше да спрем за обяд в Сандански, което, твърди се, било много красиво място и аз винаги съм живяла с очакването, че там ще има някакви приказни градини, чудесни сгради, много хора, подозирах, че е голям град и някак с гордост си казвах „ето, сега ще заведа моето франсе да види още един образцов български град“. Естествено, когато пристигнахме, се оказа, че не ни очаква нищо такова. Беше жегаво, безлюдно и доста запуснато. Обиколихме главната за 5-10 минути и после отскочихме до един супер, след което просто хапнахме на една пейка близо до колата и отпрашихме нататък към ГКПП Кулата.

Този ъгъл е най-забележителното нещо в Сандански

Негово величество джипиесът ни посочи, че минаваме близо до Петрич и аз, по някаква причина се сетих, че къщата на Баба Ванга е именно там. Мъжът ми винаги се е забавлявал с историите за пророчицата и като види българин, не пропуска да го попита дали вярва в нея. Обзе ни ненадейно желание да посетим въпросната къща и просто се отклонихме от пътя и обърнахме към Петрич. Нямаше никакъв проблем да я открием, аз първо минах на разузнаване, за да не вадим всички деца от колата. Направи ми лошо впечатление образувалият се битак по пътя за къщата-музей. Продаваха всичко – от дънки през домати до гевгири и дронове. Посещението беше интересно, посрещна ни една мила жена, която прояви милост и таксува трите деца като едно. Имаше много предмети, които може все още да се открият по старите селски къщи, включително и неща, налични в къщата на моята баба. Приветлива и добре поддържана градина, чемшир, здравец, както си му е редът. Поседяхме малко в двора на сянка, снимах децата за спомен с бюста на Ванга, наляхме си вода и продължихме право към границата.

Пътуването из гръцко ни изненада с мрачно и дъждовно време, което аз някак не бях предвидила, но пък приближавайки се към морето, облаците се разотидоха и небето се проясни. Пристигнахме в курорта, който изглеждаше като един оазис по средата на нищото, ама наистина на нищото – наоколо едни безлюдни полета и дори една табела няма, да насочва, че отиваш към населено място. Още като пристигнахме, осъзнахме, че мястото е страхотно – беше толкова спокойно, че след изнервящите 2000 км из цяла Европа, изведнъж сякаш времето беше спряло. Хората се размотаваха по плажни облекла и стържеха лениво с чехли по тротоарите, децата рипкаха напред-назад, прекалили със слънце и сладолед, чуваха се вълни, чайки… идилия. Набързо се настанихме в семейния хотел, който резервирах, хвърлихме дисагите и беж към плажа, който беше на две пресечки оттам.

Селцето се казва Олимпиаки Акти, в превод, Олимпийски плаж. Очевидно е изникнало от нищото, защото попаднах на карта и видях, че наистина, освен няколко паралелни на плажната ивица улици и кръстосващи ги малки пресечки, друго наоколо няма. Но пък в самия курорт има каквото му душа сака на човек – магазини, ресторанти, параклис, медицински и ветеринарен център, зъболекарски кабинет, множество банкомати (няма да се учудя, ако е имало и банка и поща), а щом дори открих откъде да купя торта за рождения ден на малката ни дъщеря, то просто няма какво повече да се желае. Цените са достъпни и бих казала, че са по-евтини от тези на българското Черноморие, така че нищо чудно, че все повече българи се засилват към гръцките курорти. Особено имайки предвид, че от София до Солун, например, се стига почти два пъти по-бързо отколкото до Варна. А дори не ми се зачеква темата за безопасността по крайморските ни пътища, защото е страшно.

Както и да е, за дните там, успяхме да отморим доста добре, да се порадваме на слънцето и вълните, децата откриха що е то надуваем пояс и не искаха да излизат от водата. Отбелязахме първата годинка на малката Ава, качихме се на водно колело за спомен, преядохме с морска храна и въобще, прекарахме си чудесно.

Последната част от пътуването до дома включваше отсядане и нощувка в Пампорово, където аз никога не бях стъпвала, а през лятото, извън сезона, хотелите се надпреварваха да предлагат промоции. Бях резервирала семеен апартамент в някакъв огромен хотелски комплекс и нямах търпение да стигнем. По пътя се отбихме в Солун, където обядвахме и се поразходихме. Солун си е Солун – един такъв широкоскроен, щедър, криещ изненади зад всеки ъгъл, сякаш единственият му кусур е, че не е наш.

След това потеглихме към границата, но искахме да се придвижим малко по-наизток и да минем през ГКПП Илинден. Някак вътрешно вярвах, че гръцките малки пътища ще са по-добри от нашите, но не би, изтървах отбивката и продължих обратно към Кулата, усетих се твърде късно. От границата се започнаха завоите. Мислехме, че ще пристигнем в Пампорово в следобедните часове, а се оказа, че около 7 вечерта бяхме едва в Гоце Делчев. Купихме си пица от една закусвалня и хапнахме на някаква детска площадка. И докато в началото природата ни се струваше приказно красива, по-късно, когато започна да се стъмва, а освен завои и високи борове наоколо нямаше абсолютно нищо, параноята надделя и аз лично се надявах да не се случи нищо по пътя и да стигнем невредими в прословутото Пампорово. Бях се обадила предварително в хотела, за да кажа, че ще пристигнем късно, та ни предупредиха, че няма да има никого на рецепцията и ще си получим ключа от пазача.

В крайна сметка, взехме 179-те километра от границата за около 5 часа, можем спокойно да кандидатстваме за рекорд на Гинес. Преброихме два таралежа, една лисица, три коня, неизброимо количество кучета с неясен произход, две-три стада с овце, кози и тук-там някоя заблудена крава. Също, попаднахме на концерт на Анелия в Борино, за което не съм сигурна дали е град или село, само знам, че жените масово ходят с шалвари и забулени и предпочитаната улична храна е кебапче. В 23 вечерта пристигнахме в заветния хотел, в заветното Пампорово.

На паркинга имаше не повече от 10-ина коли, а светещите прозорци можеха да се преброят на пръсти. Естествено, 3/5 от колата спеше, затова слязох сама на разузнаване. Фоайето беше абсолютно празно. Можеше всеки да влезе и да изнесе каквото си поиска – кафе машина, фотьойл, компютър, билярдна маса… Извиках „ЕХООО!” няколко пъти, надявайки се, че отнейде ще се появи сънен пазач, но такъв отсъстваше. Върнах се към колата и тогава съзрях в мрака топчестата фигура на мъж на средна възраст, който подтичвайки се задаваше към мен. Поздравихме се, той отбеляза, че явно идвам някъде от топло, защото все още бях по шорти и чехли, а в планината беше доста студено, особено в този час. Обясни ми кое къде е и отиде да спи. Апартаментът се оказа огромен – от толкова много легла, постепенно назря проблем кой къде да спи, можехме да направим поне 9 различни конфигурации. Не по-малък проблем се оказа пренасянето на децата, беше рисковано да оставяме някое само в колата, но някак успяхме и да ги пренесем, и да ги позиционираме без засечки. Едно е сигурно – наспахме се!

На сутринта започнаха да ни правят впечатление разни дребни несъвършенства в помещението. Аз ги премълчавах, за да не звучи като мрънкане, но мъжът ми в един момент не се сдържа и ми обърна внимание на нещо. Аз му казах за друго, той – за трето и стигнахме до извода, че красотата си е красота, фасонът си е фасон, но качеството трябва да е на първо място и с него не бива да се прави компромис. Обстановката изглеждаше така, сякаш някой е имал желание да внесе лукс на това място, дал е пари за материали, за маркови електроуреди, но след това нещо е куцало сериозно при изпълнението, а поддръжка направо е липсвала. Имаше счупени врати на шкафове, прах на най-разнообразни места, кухнята беше доста грозно изпълнена, някакви ръбове, лоша изолация, да не говорим, че пускайки водата в тоалетната, под тоалетната чиния започваше да тече малка вада. Но пък децата не забелязваха тези детайли и се радваха, че има толкова много пространство наоколо. Да си призная, малко съжалих, че сме били всичкия този път, само за да спим в някакъв прехвален хотел и на следващия ден отново да се хвърлим в пътуване. Когато оставяхме ключа на рецепцията, служителката каза, че вместо да се бутаме из завоите и дупките, е щяло да бъде по-бързо да обиколим по магистралата през София и Пловдив.

Кула Снежанка на връх Снежанка, 1925 м

Преди да тръгнем в посока центъра на света и на България, град Крън, се отбихме набързо да видим кулата Снежанка, но решихме да не се качваме, защото бебето тъкмо беше заспало. После не се случи нищо, достойно за разказване, затова приключвам тук и ви предлагам да прочетете за завръщането ни ето ТУК.

Най-накрая в полите на горда Стара планина

До България и назад с 3 малки деца – Част 1: Рубе, Франкфурт, Линц

Маршрутът на отиване – в червено са градовете, където нощувахме.

Нашето голямо, шумно европейско турне тази година бе планирано доста предварително, тъй като решихме да съчетаем традиционното пътуване до България с посещение на някои места из Европа, за да не е, както се казва, само гъз път да види. Веднага пояснявам, че децата са момче на 5 години, момиче – на 3 и бебе, което в хода на пътуването навърши годинка.

С организацията се занимавах само аз, така поне щеше да е сигурно, че всичко ще е обмислено и нищо няма да е забравено. Имах списък с нещата, които трябва да носим, а и с това, което предстои като задачи в България, та мога смело да заявя, че нищо не забравихме този път. Планът се промени в последния момент и тръгнахме два дни по-рано с идеята да спим на север от Париж в град Рубе, където мъжът ми трябваше да бъде по работа. Това добави и още една държава към маршрута, а именно Белгия.

Как ще влезе всичко това вътре? Може би с магия?

Разбира се, че багажът беше умопомрачително много. Все пак, пътуване с три малки деца, 10 дни на пътя, нощувки в къмпинг, няколко на море и една в планината – всичко в едно. Трябваше да предвидя както подходящи за 4 сезона дрехи, така и всичко необходимо за нормално нощуване, та се натоварихме като керван, но за голямо мое учудване, всичко се побра в колата. Освен дрехите и еднократните пелени (не използвам многократни, когато пътуваме), помъкнахме и голяма палатка, 4 спални чувала, две шалтета, завивки, сгъваемо детско легло с придружаващия го матрак, задължителната за бебето количка, отделно кърпи, обувки, чехли, козметични продукти, аптечка, о, да не забравя и книжките и играчките, които бяха неизменна част от багажа. Взехме и три плюшени играчки, федербал и футболна топка, два лаптопа и една кутия, в която да слагаме храна и вода за из път. Бях предвидила и няколко подаръка за приятели. Когато стоварих всичкия багаж до колата, бях сигурна, че ще трябва да мисля кое да оставя, но той пък взе, че се побра.

И така, хубавото на това, че минавахме през Рубе е, че първия ден разстоянието беше някакви си 230 км и децата щяха по-леко да приемат прехода към нон-стоп пътуване. Защото колкото и да са кротки, децата са си деца и стоенето на едно място хич не им е присъщо. Десет минути след тръгването, дъщеря ми попита „защо още не сме пристигнали?” Oттогава знаехме, че това пътуване ще е дълго. Помнихме от предните пъти, че обикновено след първия ден децата свикват и се примиряват, че ще сме дълго в колата и понасят пътя по-леко.

Две хиляди километра не са шега работа, дори за възрастни. Пътят си е път, той е там и трябва да се мине по всеки негов метър, за да пристигнеш. Едни го взимат за по-малко от две денонощия, препускайки с бясна скорост, а други, като нас, го карат по-полека, опитвайки се и да му се насладят. Когато след дълъг застой се наложи да изминеш 500 км за един ден, вечер лягаш в леглото и усещаш, че тялото ти сякаш все още се движи. Чувството е доста странно, бих го сравнила с чувството, което изпитваме вечер след плуване в развълнувано море. Сякаш тялото ти все още се носи на вълните.

В тази сметанова сграда се помещава кметството на Рубе

Пристигнахме в Рубе малко преди обяд, оставих мъжа ми да си свърши работата, а ние с децата се помотахме наоколо. По-късно си направихме пешеходна разходка всички заедно и разгледахме. Рубе е почти на границата с Белгия, близо е до северния френски град Лил. Населението наброява около 95 хиляди души. Може би първото и най-запомнящо се нещо са сградите, облицовани с кирпич. Когато го чух за пръв път от мъжа ми, реших, че преувеличава, но наистина, има цели квартали, където къщите са направени по този начин, впечатляващо е. Опитахме се да посетим най-големия музей в града, помещаващ се в стара градска баня с басейн. Французите го умеят това – да правят музеи в гари, бани и къде ли още не… И им се получава. Така и не успяхме да го видим, беше затворен за ремонт. Все пак, разходката дотам беше приятна, а после напазарувахме храна и се настанихме в хотела.

Пътуването с три деца променя всичко. Ако преди с две деца можехме да се поберем във всяка хотелска стая, сега не навсякъде това е възможно. По-бюджетните места не предлагат големи семейни стаи (или поне не в последния момент), а като едни скромни и разумни хора, се опитвахме да даваме колкото може по-малко пари за нощувки. В Рубе се наложи да вземем две стаи, защото нямаше как да се поберем в стая с три легла. Беше ужасно – адска жега, без климатик и рояци комари! Не можеш да отвориш прозореца, а ако го оставиш затворен, се потиш зверски. На всичкото отгоре, докато успеем да изкъпем децата и себе си, все трябваше да прехвърляме някое дете в стаята на другия, да си предаваме хавлии, шампоани, четки за зъби… Абе, спахме колкото спахме, направихме си на сутринта зърнена закуска с мляко, а после хоп-хоп и прекосихме Белгия, без много-много да се офлянкваме.

Около 19, след сто пъти „пишка ми се”, „искам да ям”, „искам вода”, „искам да рисувам”, „искам книжка” и прочее искания, вече бяхме в близкия до Франкфурт град Ланген, където се намираше някакъв тузарски спа хотел, за който обаче ползвахме 70 % отстъпка заради късната резервация. Докато търсехме хотела, си нахвърлях правила, които трябва да спазваме по време на пътуването, като например:

1. Дете не се пита „пишка ли ти се”, води се до тоалетната при всяка удобна възможност и се заставя да си върши там каквото има да върши;
2. В колата задължително трябва да има по една бутилка вода до всяко дете, за да не ни занимават;
3. Да купя бисквити или крекери или нещо друго, което винаги да ми е под ръка, за да не спираме 5 минути след като сме тръгнали;
4. Книжките да са ми винаги под ръка, както и тефтерите и химикалите (естествено, от 10 химикала в джобчето до мен, за няколко часа оставах с нито един, а дадените на децата бяха разпилявани някъде измежду палатката и торбите с играчки, които се помещаваха в краката им).

Главата ми беше пълна с разсъждения от рода „как може сега тези германци да не си боднат нито една китка под прозорците” и „как изобщо живеят тук”. Този Ланген беше типичната обществена спалня, каквито има покрай всеки голям град – нямаше нищо освен грозни жилищни сгради с онези големи, квадратни прозорци, които тукашните толкова харесват, но пък не видях нито един магазин или ресторант, нито помен за някакъв социален живот. Купчини бетон, издигнати от земята, сякаш на шега, а наоколо – пусти, кални площи. Хотелът се намираше в крайната зона на въпросния град, в която имаше само офис-сгради и отново, нито едно приятно за разходка място.

Стори ми се твърде луксозно за нас, особено имайки предвид, че трябваше да изпера няколко чифта гащи и чорапи в мивката с позлатени кранчета, за да си препикая мястото, един вид, и да се възползвам докато има условия, че току виж децата останат без чисто бельо към края на пътуването. Изненада беше, че когато резервирах нощувката, писах и децата, но се оказа, че стаята е просто с по-голямо двойно легло. Бяха се погрижили обаче за бебешкото креватче. Йессс! Като разпънахме нашата си кошара, успяхме чудесно да се вместим в квадратурата и леглобазата с едно спящо между родителите дете. Друга изненада бе, че хотелът гъмжеше от пенсионери с лъскави коли и ние никак не се вписвахме в обстановката с нашия рояк деца и номадски лайфстайл. За щастие, имаше подземен паркинг с асансьор, който ни спираше директно на етажа и не се наложи нито веднъж да минаваме през фоайето с цялата тумба. Дори мисля, че никой от персонала не заподозря, че сме повече от двама души с бебе. Не знам кое най ми хареса в този хотел – климатикът, банята или кафе-машината. Още се колебая… Липсата на комари също оцених високо. Тръгнахме си на сутринта, като бели хора, отпочинали, наспани и готови за поредните 500 км път.

Пътуването мина без засечки (е, като изключим вече споменатите искания на децата, с които вече започнахме лека-полека да свикваме и да овладяваме) и следобед вече се озовахме в град Линц, Австрия, където по план трябваше да разпънем палатката и да останем следващите 3 нощи. Къмпингът, в който отсядаме вече за трети път, е едно прекрасно място. Намира се на няколко минути пеш от езерото Пихлингер, а там – разкош: спокойствие, птички пеят, водата е като огледало, позастарели австрийци пристигат с коли, вадят щеки, а след това обикалят езерото, ходейки. Така де, то и ходенето си е спорт и си иска специално оборудване, няма да се излагаме. Покрай езерото може да правиш всичко, което може да се прави на езеро – да се къпеш, да хващаш тен, да хвърляш камъни във водата, да си кибичиш замечтано на брега, да погребеш кану или борд, или пък да разпръскаш малко вода встрани с моторна лодка. Само риба не видях да се лови. Отстрани има дървета с дебела сянка, ресторантчета, полянки, детски площадки и дори тоалетна – всичко за душата, при това добре поддържано.

Самият къмпинг е три алеи –  малък, но пък чист и подреден. Има част за каравани и кемпъри, друга, в която има нещо като мобилни къщички, които може да се наемат и нашата зона – с палатките. За трите нощувки платихме 86 евро, това включва място за палатка и една кола отпред, като в нашия случай, тъй като бяхме с три деца, но под възрастта за таксуване, ни взеха пари като за едно. Има опция да се пусне ток към палатката, но ние не се възползвахме, защото освен да си заредим телефоните, за друго не ни трябваше. Тях ги зареждахме из заведенията. Впрочем, ресторантът на къмпинга е страхотен – готвят вкусно и цените са достъпни. Там вечеряхме, след като разпънахме палатката, а това беше достатъчно дълъг отрязък от време.

На къмпинг като на къмпинг – едни идват, други си отиват. За трите нощи покрай нас непрекъснато се настаняваха нови „съседи”, повечето за по една нощ. Освен с коли, автобуси или каравани, хората прекосяват Европа и с мотори, с колелета, сигурно и с каруци има, или пеш. Най-хубавото е, че общуването винаги е непринудено, „своите” се намират веднага – по регистрациите на колите се познавахме с французите и веднага тръгваше някакъв разговор. Къмпингуващите са предимно семейства с деца, което е съвсем разбираемо, предвид цените. Децата, обаче, са още по-интересни в общуването. Наблюдавах как синът ми се срамуваше да контактува с други деца, заради езиковата бариера. Разбира се, играеха си, но дотам. Дойде обаче веднъж на детската площадка едно германче с лък. Моят имаше топка. Играчката на другия беше по-интересна, естествено. Докато се обърна, вече се бяха разбрали (незнайно как) и се бяха заиграли. Замислих се, колко логично е всичко. Когато има взаимен интерес, има и начин. Всъщност, игрите на децата са проста илюстрация на отношенията на възрастните. Искаш да поддържаш отношения с някого, имате двустранен интерес, двустранна полза – намирате общ език, правите всеки своите компромиси, прилагате такт, дипломатичност на места и воала – нещата се получават!

Времето се изнизваше между пръстите ни, успяхме да си починем, без да се застоим на едно място. Първия ден прекарахме в спане и плаж. Впрочем, наложи се да спасявам сина си от удавяне, не беше предвидил, че дъното може да стане по-стръмно и беше нагазил в място, където не го достигаше. Явно се паникьоса и започна да вика, виждах го как се потапя под водата и реагирах много бързо. Всичко се размина с няколко минути кашляне след това и уплаха от преживяното. Известно време след това не искаше изобщо да влиза във водата. По-късно, в Гърция, където откри надуваемия пояс, сякаш този страх се бе изпарил.

Но спасяването на давещия се Ян не беше най-голямото ми постижение. А беше, че успях да преборя собствения си страх и да се справя с предизвикателството, което мъжът ми ми постави – да преплувам до другия бряг на езерото. Виждате сами, че не става дума за някакво огромно разстояние, може би 200-300 метра. Ходя сравнително редовно да плувам в басейн и правя понякога до километър без да спра. Тук обаче беше различно, защото не се вижда дъното и нямаш представа колко е дълбоко. Вече съм ви разказвала за подобно мое водно преживяване, сега обаче действието се развиваше в някакво най-обикновено езеро, в което ако има живот, говорим за някакви си дребни рибки или най-много жаби. Казах си, „ще го направя, просто трябва да гледам напред и да плувам”. Трябваше да престана и да се вслушвам във фантазията си, защото тя ме плашеше с водни чудовища, водовъртежи и липса на дъно въобще. Някъде към средата на преплуването, когато вече връщането назад щеше да бъде глупаво, покрай мен се размърдаха някакви водорасли и това определено беше миг на паника, в който, за мое голямо учудване аз не се изгубих, а успях да се контролирам някак, повтаряйки си „гледай напред, дишай, няма нищо страшно, ще се справиш”. И взех, че наистина се справих. Всъщност, доста се изморих, защото скоро не бях ходила на басейн и бях отвикнала, но бях много горда от себе си. Естествено, след това трябваше да обикалям езерото, а бях боса и след като повървях малко и си починах, реших, че ще е по-бързо да преплувам езерото обратно. Страхът напълно беше изчезнал и остана само удоволствието.

Какво друго правихме в Линц можете да прочетете ТУК

Нова година с деца в Мадрид

Площадът на Кметството на Мадрид, където „Бежанците са добре дошли“, но има засилени мерки за сигурност…

Нормалните хора ходят на почивка през лятото, а на нас ни стана традиция да си правим зимно пътешествие някъде на топло. И къде-къде, в добрата, стара Испания, защо не? Хем близо, хем различно, и хем мааалко по-топличко. Избрахме Мадрид, защото не бяхме ходили там, а полетите са достъпни и кратки.

Планът беше излитане на първи януари от 7 часа и прибиране на пети. 5 дни, 5 души, от които три деца под 5 години. Аз бях главният туроператор, след още едно-две подобни пътувания спокойно мога да отварям туристическа агенция и да пращам хора насам-натам. Но нека не се отклонявам от разказа.

Бях разчертала всичко по дни и часове – кой кога спи, кога се храним, кои забележителности посещаваме, с оглед на метеорологичните условия, разбира се, как да направим така, че хем да обиколим всичко, хем да е във време, когато децата са пълни с енергия и не мрънкат, в кои моменти да посетим тоалетна, кога да се ползва количката и от коя от двете щерки (на 5 месеца и 2 години и половина съответно, т.е. и двете в нужда от количка, макар и голямата да не си го признава). Багажът беше също надлежно събран, движих се по списък, за да не забравя нещо и наистина, мога да го кажа, за пръв път нищо не забравих, ура! С изключение на долни гащи за мен, но реших проблема на място, като си купих някой и друг резервен чифт.

На летище Шарл дьо Гол растат живи дървета

Разбира се, план-графикът не се получи и по-добре. Започвайки от това, че 1-ви януари е какво?- Тооочно така! Първият ден от новата година, т.е. денят, който традиционно служи за наспиване след голямо празнуване, обаче ние какво? – Тооочно така! Летим в 7 часа сутринта. И за да се случи това, бе необходимо празнуването да бъде сведено до едно „наздраве” в 0 часа и после връщане обратно в леглото, за да си доспим до 3. Добрата новина беше, че в празничната нощ имаше безплатен транспорт, дори и до летището. Бинго! Лошата? – този транспорт не беше никак редовен. И така, озовахме се на летището в 6 часа, само с ръчен багаж, т.е. нищо за чекиране, тръгнахме към гейта с предварително изпринтираните бордни карти, но не щеш ли, върнаха ни, защото трябвало да декларираме количката. Ако не беше тя, всичко щеше да е точно! Няма да се впускам в подробности за стреса, който изживяхме, тичането с три деца, количка и три чанти ръчен багаж, търсейки решение, аз по принцип по летищата не съм сред най-спокойните пасажери, винаги очаквам някой отнякъде да ме възпрепятства (не е като да не съм имала подобни случаи), та този път изобщо не бях учудена. И тук се появява негово величество БЕБЕТО! Бебетата, мили приятели, са едно благословено нещо, което ти отваря врати, скъсява разстояния, създава пространствено-времеви тунели и прережда всички, чинно наредили се на опашка хора. То е като магически ключ към гейта. Благодарение на бебето, успяхме да стигнем навреме, за да изживеем после едни от най-кошмарните 2 часа в живота си, но за тях изобщо не искам да говоря, само ще нахвърлям, че те включват двегодишно истерясало и изтощено дете от женски пол, горд притежател на ужасно пищящ глас, достоен за всяка световна оперна сцена, комбинирано със самолет, пълен с недоспали и изнервени пътници, опитващи се да дремнат след посрещането на новата година. Мина! Нито сме били първите, нито ще бъдем последните. На връщане нещата бяха къде-къде по-лесни.

А Мадрид, ах, Мадрид… Европейска работа, какво да ви кажа… Красота, пищност, размах… Все едно някой архитект е хванал един лист и е разчертал едни огромни булеварди, едни нагиздени сгради, заделил е място и за паркове, а после тук-таме между тях е сврял и по някое по-мъничко кварталче с малки улички и уютни бутици, ресторанчета, които те приканват с вкусотии, а коледната украса, която беше се пръснала по целия град, допълнително засилваше това усещане за приказност. И най-приятното беше, че температурата услужливо се беше качила до 15 градуса и можеше да махнем най-накрая шапките и да разкопчаем зимните палта.

Първия ден веднага след пристигането се придвижихме към хотела, за да си оставим багажа и се заехме с опознаване на квартала. Хапнахме в единствената отворена кафетерия, тъй като явно всичко живо още си доспиваше. Аз малко се престарах с поръчката и едва я изядохме, много вкусна се оказа салатата със змийорки gulas, ако ходите в Испания, пробвайте ги непременно.

Следобед по пътя към хотела вече се виждаха почистващи машини, които събираха остатъците от фойерверки, счупени бутилки и някакви цветни хартийки, които се разпиляваха навсякъде от вятъра. Разходихме се малко в квартала около хотела, който стратегически беше на централно място, така че да не се налага да ползваме транспорт изобщо, а след това се прибрахме да поспим. Около 17 часа бяхме готови да изпълним графика за деня и успяхме да видим три от четирите набелязани забележителности, а именно – катедралата Алмудена, Кралският площад и площад Puerta del Sol.

Минахме на връщане и през другата катедрала, която трябваше да посетим, но децата вече бяха много изморени и предпочетохме да се прибираме. Те бяха развълнувани най-вече от това, че на светофарите има не едно а две човечета, а когато пресичаш улицата, се чува звук, наподобяващ птиче пиукане. И говорейки за птици, явно бяхме хванали точно дни, в които много птици прелитаха в някаква посока (не съм убедена дали на север или на юг), така че се нагледахме на ята и на кръжащи като облаци птици, които някак добавяха магичност на преживяването ни. Разбира се, за децата това беше по-интересно от всички архитектурни забележителности, взети заедно.

Нощите в хотела бяха идеални. Някак се разпределихме по леглата така, че всички да успяваме да спим, без да се бутаме, а малката Ава, като една възпитана млада дама, изразяваше обичайните си вечерни капризи навън и когато се прибирахме, вече беше спокойна и готова за нощен сън. Самият хотел не беше нещо претенциозно. Сякаш единствените му предимства бяха локацията и чистотата. Което не е никак малко. Имаше всичко необходимо. Липсваше ни закуската, но за щастие, имаше супермаркет наблизо и лесно си набавяхме необходимото.

За втория ден бяхме планирали посещение на музея Прадо, един-два площада в района му, както и паркът Буен Ретиро. Отне ни около 40 минути да стигнем до въпросния музей, движихме се по кокетни малки квартали, следвайки насоките на Гугъл. Личеше си, че вече е работен ден, хората щъкаха навсякъде, имаше неправилно спрени бусове с доставки, които задръстваха и без това тесните еднопосочни улици, а пенсионери разхождаха кучета и деца. Времето беше чудно – слънце, синьо небе, 15-ина градуса… В 11 се озовахме пред вратите на музея, наредени на въздълга опашка, която се движеше умопомрачително бавно. След около половин час се докопахме до входа, където се оказа, че опашката продължава до място за проверка на чанти и всичко това е увенчано от една единствена каса за билети и една клета женица, която хем дава информация за музея, хем продава билети. Недопустимо!

Близо до музея Прадо видяхме 3 жени около 15 кучета (може да са били и повече). Вероятно подработваха почасово, разхождайки чужди любимци.

Самият музей беше като всеки друг съвременен музей – с информация пред всяка зала, интригуващи творения на изкуството и множество дезориентирани туристи, като не е ясно къде са по-изгубени – в пространството или във времето – и се лутат сред арт епохите в опиянение. Ние също се изгубихме не един и два пъти. Първо, защото някой все искаше да ходи до тоалетна и второ, защото аз или мъжът ми все изоставахме, а децата по естествен начин се разпределяха с единия или другия родител и после се налагаше да си звъним. Развълнувани туристи, обикновено по двойки, ни гледаха с примес от съжаление и умиление – не стига че сме направили една сюрия бебета, ами сме ги и помъкнали да се блъскат с културния народ. Като цяло такова беше впечатлението където и да отидем, сякаш не бяха виждали малки деца накуп, редовно някой се обръщаше, гледаше с изненада или възмущение, когато някое дете ревеше, например. По-късно ни обясниха, че в Испания неписано правило е едно дете на семейство, най-много две, което после се потвърди и в справка в интернет. И идвайки от държавата с най-висок естествен прираст в Европа, се почувствахме като нарушители.

Но за да не останете с впечатление, че Прадо не е children friendly, веднага ще кажа, че това е първият музей и въобще първото обществено място, където съществуват повивалници за бебета в мъжка тоалетна. Винаги съм се питала каква е тази несправедливост повивалниците да са все в дамските тоалетни? Сякаш детето не може да се движи само с баща си… Отделни стаи за родители с деца – колкото щеш. Но ми се струваше адски неправилно това налагане, че, разбираш ли, почистването на насран задник се пада винаги на жената. И ето, доживях да видя и обратното! Естествено, при първия удобен случай, пратих таткото да преповие бебето, да се възползваме и ние от създалата се моментна справедливост.

Последвалата разходка в парка бе високо оценена от дечурлята, полюляхме ги по невиждани люлки, Лора дори си разкървави устата на една, катериха се по дървета, статуи и дори пробваха по една палма, но не им се получи много. Искахме да се качим на лодка и да погребем, но се оказа, че се допускат само 4-ма души на борда, което означаваше, че аз автоматично отпадам от схемата и в крайна сметка се отказахме. Въобще, наличието на толкова голям парк е прекрасно, особено при хубаво време – шумът е изолиран, разхождаш се, дишаш чист въздух, по алеите са се разположили различни артисти – един свири на арфа, друг изпълнява „Jingle Bells” на стъклени чаши, трети продава ръчни гривни, четвърти прави портрети…

Вечеряхме в едно прекрасно местенце, наречено Pampa Beef, където предлагаха солидно дневно меню за 10-ина евро, с включени вино или бира. Цялото това ходене обикновено довеждаше до това, че голямата ни дъщеря се изморяваше и някъде около 16 часа заспиваше в количката или, както се случи в този ден, на раменете на баща си в движение. Тогава прехвърляхме беба в кенгуру, а каката – в количката и продължавахме с обиколката. Баткото стоически издържаше на ежедневните преходи. Толкова му беше интересно всичко ново, че изобщо не възразяваше.

Популярните тапас – нещо като мезета или по-скоро предястия, които съвсем спокойно могат да минат за основно, стига да изядеш достатъчно. Вариациите са много!

Всъщност, ако някой мисли, че може да си почива по време на пътуване с деца – заблуждава се. Принципът е колкото повече хора, толкова повече проблеми, толкова по-бавно придвижване. Едно е да се приготвиш за излизане и да захлопнеш вратата след себе си, съвсем друго – да трябва да облечеш, направиш закуска и измиеш зъби на още двама, да нахраниш и преповиеш бебе, което има и навика да се изака точно преди тръгване и не на последно място, да вземеш всичко необходимо за деня, предвиждайки всякакви екстремни ситуации.

На връщане отново минахме през Кралския площад. Той е така позициониран, че трудно може да го избегне човек – накъдето и да тръгнеш, рано или късно стигаш до него. Този и другият голям площад Puerta del Sol са непрекъснато пълни с хора. Не знам дали остава момент, в който да не се блъскаш по тях. Митинг нон-стоп! Чудих се дали това е заради празниците и има повече туристи в града около Нова година или по принцип Мадрид е непрекъснато толкова натоварен.

Дори и анимационните герои понякога имат нужда да изпушат една цигара и да прегледат новините във фейсбук.

Около площада са се пръснали магазини и ресторанти, а в средата щъкат персонажи от детски филмчета. Децата не пропуснаха да се снимат с Мики Маус, Пепа Пиг, Маша и Мечока… Разбира се, след това персонажите молят родителите за някоя и друга монета, което след третия път започва да става наистина досадно. Да не забравя и всички онези хора, които се правеха на статуи или имитираха най-различни филмови герои. Джони Деп явно се беше клонирал, защото по едно и също време го видяхме в ролята му на Джак Спароу и на Едуард Ножицата. Имаше още пришълци, няколко Дарт-Вейдъра и Йоди, както и един обикновен скейтър, който сякаш се беше преборил с гравитацията и беше застинал в поза „полет”. Нито веднъж не видях обикновен просяк. Дадох си сметка колко по-добре е да виждаме „просяци”, облечени в костюми, отколкото някой, който просто протяга ръка напред, разчитайки на хорското състрадание и чувство за вина. За радостта на най-малките допринасяше и един мъж, който правеше огромни сапунени балони, а те ги гонеха и пукаха, след което биваха окъпвани от сапунената „плюнка”, която падаше.

В сряда сутринта имахме сериозна мисия – да стигнем до Кралския дворец, който е безплатен за посещения само в сряда за граждани на ЕС. Когато стигнахме до мястото, пред входа се беше извила толкова дълга опашка, че беше се начупила по краищата на площада и, обикаляйки го, продължаваше до незнайно къде по улицата. Изобщо не виждахме края ѝ. Бяхме доста закъснели за безплатния ден, а не изглеждаше като хората да се движат бързо. Представихме си, че по примера на „Прадо”, вътре има една-едничка касиерка, която изнемогва, и решихме да ѝ спестим малко работа, отказвайки се и продължавайки към Храма на Дебод – другата набелязана забележителност за деня.

Въпросният храм е бил построен в Египет около 2000 години пр. н.е., но поради злощастно стечение на обстоятелствата, през ХХ в. започнал да се руши и след като египетското правителство не взело мерки, по призив на ЮНЕСКО, бил дарен на Испания, разглобен камък по камък и пренесен до Мадрид, след което последвало повторно сглобяване до първоначалния му вид. Веднага ще кажа, че ако очаквате да видите нещо грандиозно, ще бъдете разочаровани. Но все пак, трябва да се отчете времето му на създаване. Бих го сравнила с влизане в тракийска гробница. Първата мисъл на човек е: „това ли е всичко?” Но замисляйки се за бита и техническите възможности на тогавашния човек, определено си даваш сметка, че това е много!

След задължителните 5 минути за семейни селфита, се разходихме из парка наоколо, на едно място имаше хубава гледка към западния край на града, а от блус-парчетата, които един уличен музикант изпълняваше, направо ни се дотанцува. Децата изобщо не се поколебаха.

Дойде време за обяд и се отправихме да търсим място, където да приютят двама изгладнели възрастни с 3 още по-изгладнели деца. На първото място, където спряхме, сякаш не бяха виждали деца. Отношението беше изключително непрофесионално, а цените високи. Поръчахме си паеля, която се оказа толкова малка, че не би стигнала дори за един човек, а цената беше като за парти-паеля. На всичкото отгоре ни донесоха само два комплекта чинии и прибори, макар че беше ясно, че възнамеряваме да нахраним и децата си. Водата беше само в малки бутилки и поръчахме една, като отново донесоха само две чаши. Помолихме за допълнителни лъжици и очевидно недостатъчното количество храна свърши моментално. Хванахме си партакешите, платихме и офейкахме. След точно 50 метра открихме заведение с обедно меню на достъпна цена, където нещата бяха коренно различни. Още от вратата ни посрещна човек, който направи всичко възможно да ни е удобно, събраха няколко маси, донесоха столче за бебето, след това когато поръчвахме ни разясниха кои ястия не са подходящи за деца, а докато чакахме им донесоха по един молив и лист да си рисуват. Можело значи! В крайна сметка на второто място се нахранихме много добре, а платихме по-малко отколкото за мизерната паеля на първото място. Здраве да е!

Следобеда прекарахме в разходка по централните мадридски улици, вървяхме без определена посока и някак, водени от тълпата, се озовахме привечер отново на площад Пуерта дел Сол. Той е толкова огромен, че улиците, които се вливат в него са сигурно 20. И всяка една от тях е пълна с търговски обекти. Пари да имаш – все ще намериш къде да ги похарчиш. Пообиколихме, разгледахме, аз дори премерих малко дрехи, не може да ме обстрелват с мода отвсякъде и да не се поддам, жена съм, все пак, макар и майка. А, ето, тук е моментът да спомена, че съм възхитена от жените на Мадрид. Не знам как преди като сме ходили в други испански градове не ми е направило впечатление, но тук жените бяха много добре облечени и като цяло поддържани. Дори по-възрастните дами бяха с прически, грим, съчетани с вкус дрехи… Испански шик! Личеше си, че държат да се забелязват. Докато французийките излъчват малко по-различен вид финес, при тях всичко е „натурално”. Така наречения „effortless look”, което ще рече, че са положили усилие да са красиви, но в никакъв случай това не трябва да се забелязва от околните.

Последния ден за обиколки нарекох „Ден на децата” и бях оставила две възможности – посещение на зоологическата градина и аквариума или разходка в парка „Мадрид Рио”, в който има множество детски площадки. Да, обаче понеже кралският дворец остана непосетен, решихме да се хванем в ръце, да станем по-рано и да се наредим на опашка, та да влезем и там. Не е цивилизовано някак да сме отседнали на 500 метра от една от задължителните туристически атракции на Мадрид и да не я разгледаме. Е, станахме, отидохме, наредихме се, опашка всъщност почти нямаше, може би 20-ина човека. Като влязохме, се оказа, че в четвъртък по-голямата част от двореца (където са кралските покои) е затворена, но пък имаше няколко временни експозиции. Касиерът ни поиска 15 евро, но точно зад гърба му имаше ценоразпис, в който беше упоменато, че семейства с 3 деца влизат безплатно. Когато попитахме, се оказа, че е истина и, вярвате или не – спестихме 15 евро ей-така, защото си отворихме устата. Както навсякъде, така и в Испания – ако не поискаш нещо сам, никой няма да ти го даде.

Разходихме се в двора, разгледахме някои от стаите, главно частта, където се съхраняваше кралската колекция от азиатско изкуство. Ако трябва да съм честна, най-впечатлена останах от един фотьойл със спираловидни облегалки и шкаф с крака от животински копита и златен обков, харесах си и няколко полилея. На азиатско изкуство съм се нагледала и съм изгубила способността да му се възхищавам.

Имаше и нещо много интересно за децата – две грамадни зали с рицарски снаряжения. Наистина бяха впечатляващи, имаше статуи на конници с брони, дори самите коне бяха екипирани в метални снаряжения, бяха изложени още копия, шлемове, ризници, щитове, дори рицарски доспехи с детски размери, всякакви видове средновековни оръжия… Аз лично не бях виждала до момента такива неща, изложени в музей, така че и за мен беше интригуващо.

След като излязохме, се запътихме отново в по-комерсиалната част от града, където хапнахме в заведение на принципа на шведската маса. Идваше онзи момент от деня, когато децата са нахранени и уморени и нито едно от планираните за деня мероприятия не ни се стори достатъчно реалистично за осъществяване. Оставаше обаче нещо, което ни глождеше – така и не се качихме на лодка в парка Буен Ретиро. Решихме да поправим тази несправедливост и се разделихме на две компромисни групи – мъжът ми отиде с големите да кара лодка, а аз със бебето – на шопинг. Не че съм си купила кой знае какво, но пък си починах малко. Открих една страхотна марка за натурална козметика, която в последствие се оказа, че е международна и просто аз не съм знаела за нея. Дори имат магазин в най-посещавания от мен търговски център, но съм я подминавала с години… Та марката е Lush, правя им безплатна реклама, продуктите им миришат умопомрачително и може да се купуват на грамаж и с чиста съвест, тъй като не ги тестват върху животни. Мен лично идеята ме грабна.

Въпросният магазин за козметика, където може човек да се обърка и вместо да мацне някой крем за проба върху лицето си, да го сложи право в устата си – толкова вкусно изглежда и мирише всичко…

Наред с нормалните магазини за сувенири, в туристическите зони е пълно и с магазини за месо. Испанците се гордеят с колбасите си и има защо. Е, нямаше как да пренесем цял бут в ръчния багаж, но ако идваме някой път с кола, ще се възползваме.

След шопинг обиколката се присъединих и към останалата част от пътуващата трупа и в общи линии, разглеждането на Мадрид приключи. Остана само прозаичната част по опаковане на багажа и потегляне в 4 часа сутринта за летището. От хотела ни извикаха такси, пристигна бус, обзаведен с 3 детски столчета, който за сумата от 44 евро ни закара до терминала, а шофьорът безмълвно изтърпя зародилите се първични ревове откъм най-невръстния пътник.

Връщането бе доста по-приятно от отиването (както, впрочем, винаги се получава в досегашния ни опит с деца и самолети). Не само че децата бяха по-спокойни, но и стюардесите не бяха толкова докачливи, като на отиване (онези явно бяха криви, че се налага да работят на празника). И така, слагаме лястовичка в списъка пред Мадрид, оценка на преживяването „Мн. Доб. (5+)” и поглеждаме напред, към други дестинации, които ни очакват.

 

„Дисниленд“ – Париж с 3 деца под 5 години

В очакване на коледното карнавално шествие

Като жител на френската столица, бях посещавала Дисниленд или Евро Дисни, както местните го наричат, още преди да имам деца и пазех спомени за едно безгрижно изживяване, напоено с мирис на карамелизирани пуканки и радостни люде, щъкащи по люлки и влакчета. Разбира се, изобщо не се заблуждавах, че и с деца ще бъде така безгрижно, особено с три „бебета“, като моите, тъкмо напротив. Отидохме една ноемврийска събота, при 8-градусов студ и възмрачно небе, но без прогнозирани валежи. Казах „прогнозирани!”

Предварителната подготовка се състоеше в направата на двайсетина сандвича и 2-3 бутилки вода и сок. Колкото и мизерно да изглежда отстрани, сандвичите са жизненоважни! Просто защото огромна част от времето там минава в кибичене по опашки, а ако тръгнете и да обядвате в някой от ресторантите (които никак не са евтини), ще изгубите средно час и половина и в крайна сметка за ден ще успеете да се качите на не повече от 4-5 атракциона. Впрочем, въпросните ресторанти са предимно за бързо хранене, така че домашните сандвичи определено са за предпочитане. Трябва да вметна, че на някои места времето за чакане достига до час, а дори не бяхме в пика на туристическия сезон. Всички родители знаят как се чака толкова дълго с деца, та така и така висиш, поне да дъвчеш нещо междувременно. Може да помислите и за някаква безобидна занимавка през това време – нещо водни/темперни боички, скачане на въже или игра на чилик… каквото ви дойде. Сега като се замисля, всяко от изброените може да послужи за оръжие, в случай, че търпението ви се изчерпа и решите да нападнете лицето, което пуска хората отпред. Но стига съм подтиквала към агресия!

С най-младия член на семейството

Паркът отваря в 10 часа, затова още в 9 вече се бяхме натоварили в колата, всички деца по столчетата – закусили, чисти, сухи, някои дори спящи и с един тон пелени, шапки, шалове, одеяла и торбата с боклука, която разсеяният ми мъж по погрешка натъпкал в багажника, така че после да се наложи да събираме обелки от картофи и използвани носни кърпи от паркинга пред Ленда… Да не пропусна да спомена и че имахме лек проблем с акумулатора на тръгване и търсихме помощ от приятел в последния момент, а някъде на средата на пътя светна лампичката за бензина… Да се добави към предварителната подготовка: – зареден резервоар и изправен автомобил! На мъжа ми леко му примигна окото, когато се сети, че със спирането за бензин, ще трябва да изключим и двигателя, а после може да не го запалим отново, но това, за късмет, не се случи и окото му се оправи.

И понеже знам, че повечето български туристи пътуват от Париж и използват специализирани автобуси, които карат до Дисниленд, бързам веднага да кажа, че до там има и съвсем редовен градски транспорт, който за около час ще ви закара до парка, а спирката е по-близо до входа на увеселенията отколкото дори паркинга за колите и автобусите. Цената за възрастен за влака RER A, от която и да е спирка в Париж до последната станция Marne la Vallée Chessy е 7,50 евро за възрастен и наполовина за деца от 4 до 10 години (за по-малките е безплатно). Ако пък пътувате с кола, предвидете си 20 евро на ден за паркинг.

Относно цените за вход – там нещата стоят горе-долу като със самолетните билети. Колкото по-рано резервирате билет, толкова по-евтино ще ви излезе, а може дори да изкарате късмет и да се сдобиете с някой промоционален билет, каквито докопахме ние за 25 евро. Билетите трябва да са на хартия, смартфони не минават.

Хората горе чакат около половин час, за да се повозят 2 минути на количките долу

Правилата се спазват стриктно от служители и посетители, което е и предпоставка паркът да функционира толкова добре. Всичко е добре обозначено с табели, може да поискате карта на входа за по-добра ориентация, но за нея по-подробно – след малко. На влизане преминавате през контрол на безопасността – проверка на чанти и скенери за метал. Може да се движите с бебешка количка, но трябва да я оставяте преди да се наредите на опашката на всеки отделен атракцион, така че ако сте с бебе, имайте го предвид и си носете слинг, раница, кенгуру, коала и т.н., че да чакате с бебе в ръце не си е работа.

От парка предлагат колички под наем, които изглеждат удобни, но са само със седнало положение. Помислено е и за хората в неравностойно положение – проходимо е навсякъде с инвалидна количка и към всеки атракцион има специален вход, както и служител, който оказва помощ при качване/слизане. Другото важно нещо откъм организация са тоалетните – има ги навсякъде, чисти са и дори има тоалетна хартия и топла вода.

Тази година Дисниленд Париж празнува 25 години от създаването си

Стигнах до същината – самият парк. В картата са разделени няколко сектора – според атракционите. Например, розовата, Fantasyland, противно на моите очаквания, се оказа по-скоро за по-малките деца, отколкото за момиченца и първоначалният феминистичен хейт, които изпитах, се изпари, след като се озовах на мястото. В нея атракционите разказват различни приказки – Пинокио, Снежанка и седемте джуджета, Алиса в страната на чудесата, Питър Пан… Към нея спада и прословутият Дисни замък, който виждаме в началото на всички филми на Дисни. В него може да се разходите, може да влезете в подземието, да се уплашите от обитаващия го дракон и да си купите някой лъскав сувенир. Магазинчетата със сувенири са абсолютно навсякъде из парка и са разположени според тематиката, така че не се притеснявайте, че ще ви останат излишни пари, няма такъв филм! И ако сте с малки деца, отправяйте се директно към Fantasyland – гаранция, че ще се забавляват до откат, без да се налага да излизате от розовата зона и да търчите като изоглавени напред-назад.

Discoveryland е може би най-посещаваната, тъй като там се намират най-страшните атракциони като скоростни влакчета и други тип „виртуална реалност”, които вълнуват по-големите и са забранени за деца под определена височина, отбелязана на картата. Фенове на „Междузвездни войни” от всички страни, обединявайте се – тук са събрани всички тематични атракциони! Аз останах особено впечаткена от Star Tours, който имитира полет с космически кораб между галактики и планети от филмите. Чист късмет е, че оцеляхме и не се блъснахме в нищо по пътя… За повечето забавления в тази част можете да си вземете т. нар. Fastpass, който бива изплюван от автомат и ви дава определен час, в който можете да се появите и да минете с предимство на опашката, подхилквайки се ехидно на останалите чакащи. Спестявате време, без да доплащате.

Adventureland и Frontierland ви пренасят в света на Индиана Джоунс, Карибски пирати, тук е Къщата на духовете, за любителите на страшното, и индианското селище на Покахонтас. За там не ни остана много време, но и бяхме доста уморени вече. Заради студа, не се качихме и на влакчето, което в рамките на половин час прави обиколка по периферията на целия парк.

Все пак, бих казала, че случихме на време, имаше дори малко слънце, в друг момент преръмя, но въпреки това, успяхме да се качим на доста неща. На места се наложи да се разделим, понеже с бебе на 3 месеца не може да се качиш на всичко, но успяхме да се организираме и извлякохме максимума от престоя си – возихме се и на корабче по река Мисисипи, и на слончетата Дъмбо, запознахме се от близо с Доналд Дък и другите Дисни герои, които се разхождаха напред-назад из парка, гледахме кабаретното шоу на Мики Маус, както и цяло карнавално шествие с коледна елха и всичко останало.

Ама да не си помисли някой, че всичко е минало идеално! Има деца – има проблем! Още след първото побягване на двегодишната ми дъщеря на 20-ина метра в произволна посока, докато цялата група се пулихме в картата и спорехме от къде да започнем, реших да напиша на децата по един лист с телефонните номера на мен и мъжа ми и да им ги пъхна в джобовете с инструкция като се изгубят, да отидат при някоя леля или чичо с деца и да им го дадат. Те май малко се поуплашиха и се държаха доста прилично след това, т.е. сведоха радиуса на бягство до 5 метра. За един ден развих естествен усет за числата 9 и 5 (толкова души с толкова деца бяхме), тъй като на всеки 2 минути се налагаше да преброявам познатото население. Дори не искам да си спомням как след чинно изчакване на цяла една опашка, точно преди да се качим във въртящите се чашки за чай, синът ми заяви „пишка ми се” и след като му казах „стискай!”, той отговори „аз вече малко пишнах, но не е фатално”. Но, за отракания родител такива сцени са ежедневие, така че едва ли ще уплаша някого.

Като цяло, блъсканицата изобщо не е за подценяване, дори през ноември и въпреки огромните размери на парка. Хора от различни националности, с уши на Мики Маус или Шапки с лика на Прасчо и Тигър се движат хаотично, невръстни принцеси се суетят с роклите и короните си, дърпани от някой изнервен родител, малки Йоди размахват светлинни мечове на непознати, разни приказни персонажи се разхождат необезпокоявани и позират с децата за снимка, навсякъде се чува музика, смях и ентусиазирани детски писъци. С две думи, пълна лудница! Но все пак добре организирана.

Когато и да отидете до Дисниленд – няма да сбъркате. С деца или без, с големи или малки, в студ или пек – няма значение, ще бъде весело, екстремно и приказно. Ще напълните очите и ушите с емоции, ще вдигнете хубавичко адреналина и ще се слеете със света на анимационните герои. И не на последно място, портфейлът ви ще се поизпразни, но поне ще ви остане незабравим спомен. Моят ще ми държи влага поне няколко години…