Нова година с деца в Мадрид

IMG_5553

Площадът на Кметството на Мадрид, където “Бежанците са добре дошли”, но има засилени мерки за сигурност…

Нормалните хора ходят на почивка през лятото, а на нас ни стана традиция да си правим зимно пътешествие някъде на топло. И къде-къде, в добрата, стара Испания, защо не? Хем близо, хем различно, и хем мааалко по-топличко. Избрахме Мадрид, защото не бяхме ходили там, а полетите са достъпни и кратки.

Планът беше излитане на първи януари от 7 часа и прибиране на пети. 5 дни, 5 души, от които три деца под 5 години. Аз бях главният туроператор, след още едно-две подобни пътувания спокойно мога да отварям туристическа агенция и да пращам хора насам-натам. Но нека не се отклонявам от разказа.

IMG_5369Бях разчертала всичко по дни и часове – кой кога спи, кога се храним, кои забележителности посещаваме, с оглед на метеорологичните условия, разбира се, как да направим така, че хем да обиколим всичко, хем да е във време, когато децата са пълни с енергия и не мрънкат, в кои моменти да посетим тоалетна, кога да се ползва количката и от коя от двете щерки (на 5 месеца и 2 години и половина съответно, т.е. и двете в нужда от количка, макар и голямата да не си го признава). Багажът беше също надлежно събран, движих се по списък, за да не забравя нещо и наистина, мога да го кажа, за пръв път нищо не забравих, ура! С изключение на долни гащи за мен, но реших проблема на място, като си купих някой и друг резервен чифт.

IMG_5602

На летище Шарл дьо Гол растат живи дървета

Разбира се, план-графикът не се получи и по-добре. Започвайки от това, че 1-ви януари е какво?- Тооочно така! Първият ден от новата година, т.е. денят, който традиционно служи за наспиване след голямо празнуване, обаче ние какво? – Тооочно така! Летим в 7 часа сутринта. И за да се случи това, бе необходимо празнуването да бъде сведено до едно „наздраве” в 0 часа и после връщане обратно в леглото, за да си доспим до 3. Добрата новина беше, че в празничната нощ имаше безплатен транспорт, дори и до летището. Бинго! Лошата? – този транспорт не беше никак редовен. И така, озовахме се на летището в 6 часа, само с ръчен багаж, т.е. нищо за чекиране, тръгнахме към гейта с предварително изпринтираните бордни карти, но не щеш ли, върнаха ни, защото трябвало да декларираме количката. Ако не беше тя, всичко щеше да е точно! Няма да се впускам в подробности за стреса, който изживяхме, тичането с три деца, количка и три чанти ръчен багаж, търсейки решение, аз по принцип по летищата не съм сред най-спокойните пасажери, винаги очаквам някой отнякъде да ме възпрепятства (не е като да не съм имала подобни случаи), та този път изобщо не бях учудена. И тук се появява негово величество БЕБЕТО! Бебетата, мили приятели, са едно благословено нещо, което ти отваря врати, скъсява разстояния, създава пространствено-времеви тунели и прережда всички, чинно наредили се на опашка хора. То е като магически ключ към гейта. Благодарение на бебето, успяхме да стигнем навреме, за да изживеем после едни от най-кошмарните 2 часа в живота си, но за тях изобщо не искам да говоря, само ще нахвърлям, че те включват двегодишно истерясало и изтощено дете от женски пол, горд притежател на ужасно пищящ глас, достоен за всяка световна оперна сцена, комбинирано със самолет, пълен с недоспали и изнервени пътници, опитващи се да дремнат след посрещането на новата година. Мина! Нито сме били първите, нито ще бъдем последните. На връщане нещата бяха къде-къде по-лесни.

IMG_5547А Мадрид, ах, Мадрид… Европейска работа, какво да ви кажа… Красота, пищност, размах… Все едно някой архитект е хванал един лист и е разчертал едни огромни булеварди, едни нагиздени сгради, заделил е място и за паркове, а после тук-таме между тях е сврял и по някое по-мъничко кварталче с малки улички и уютни бутици, ресторанчета, които те приканват с вкусотии, а коледната украса, която беше се пръснала по целия град, допълнително засилваше това усещане за приказност. И най-приятното беше, че температурата услужливо се беше качила до 15 градуса и можеше да махнем най-накрая шапките и да разкопчаем зимните палта.

IMG_5356IMG_5184Първия ден веднага след пристигането се придвижихме към хотела, за да си оставим багажа и се заехме с опознаване на квартала. Хапнахме в единствената отворена кафетерия, тъй като явно всичко живо още си доспиваше. Аз малко се престарах с поръчката и едва я изядохме, много вкусна се оказа салатата със змийорки gulas, ако ходите в Испания, пробвайте ги непременно.

IMG_5357Следобед по пътя към хотела вече се виждаха почистващи машини, които събираха остатъците от фойерверки, счупени бутилки и някакви цветни хартийки, които се разпиляваха навсякъде от вятъра. Разходихме се малко в квартала около хотела, който стратегически беше на централно място, така че да не се налага да ползваме транспорт изобщо, а след това се прибрахме да поспим. Около 17 часа бяхме готови да изпълним графика за деня и успяхме да видим три от четирите набелязани забележителности, а именно – катедралата Алмудена, Кралският площад и площад Puerta del Sol.IMG_5200IMG_5203IMG_5211IMG_5212IMG_5333IMG_5342

Минахме на връщане и през другата катедрала, която трябваше да посетим, но децата вече бяха много изморени и предпочетохме да се прибираме. Те бяха развълнувани най-вече от това, че на светофарите има не едно а две човечета, а когато пресичаш улицата, се чува звук, наподобяващ птиче пиукане. И говорейки за птици, явно бяхме хванали точно дни, в които много птици прелитаха в някаква посока (не съм убедена дали на север или на юг), така че се нагледахме на ята и на кръжащи като облаци птици, които някак добавяха магичност на преживяването ни. Разбира се, за децата това беше по-интересно от всички архитектурни забележителности, взети заедно.

Нощите в хотела бяха идеални. Някак се разпределихме по леглата така, че всички да успяваме да спим, без да се бутаме, а малката Ава, като една възпитана млада дама, изразяваше обичайните си вечерни капризи навън и когато се прибирахме, вече беше спокойна и готова за нощен сън. Самият хотел не беше нещо претенциозно. Сякаш единствените му предимства бяха локацията и чистотата. Което не е никак малко. Имаше всичко необходимо. Липсваше ни закуската, но за щастие, имаше супермаркет наблизо и лесно си набавяхме необходимото.IMG_5179

За втория ден бяхме планирали посещение на музея Прадо, един-два площада в района му, както и паркът Буен Ретиро. Отне ни около 40 минути да стигнем до въпросния музей, движихме се по кокетни малки квартали, следвайки насоките на Гугъл. Личеше си, че вече е работен ден, хората щъкаха навсякъде, имаше неправилно спрени бусове с доставки, които задръстваха и без това тесните еднопосочни улици, а пенсионери разхождаха кучета и деца. Времето беше чудно – слънце, синьо небе, 15-ина градуса… В 11 се озовахме пред вратите на музея, наредени на въздълга опашка, която се движеше умопомрачително бавно. След около половин час се докопахме до входа, където се оказа, че опашката продължава до място за проверка на чанти и всичко това е увенчано от една единствена каса за билети и една клета женица, която хем дава информация за музея, хем продава билети. Недопустимо!IMG_5248IMG_5251

IMG_5262

Близо до музея Прадо видяхме 3 жени около 15 кучета (може да са били и повече). Вероятно подработваха почасово, разхождайки чужди любимци.

Самият музей беше като всеки друг съвременен музей – с информация пред всяка зала, интригуващи творения на изкуството и множество дезориентирани туристи, като не е ясно къде са по-изгубени – в пространството или във времето – и се лутат сред арт епохите в опиянение. Ние също се изгубихме не един и два пъти. Първо, защото някой все искаше да ходи до тоалетна и второ, защото аз или мъжът ми все изоставахме, а децата по естествен начин се разпределяха с единия или другия родител и после се налагаше да си звъним. Развълнувани туристи, обикновено по двойки, ни гледаха с примес от съжаление и умиление – не стига че сме направили една сюрия бебета, ами сме ги и помъкнали да се блъскат с културния народ. Като цяло такова беше впечатлението където и да отидем, сякаш не бяха виждали малки деца накуп, редовно някой се обръщаше, гледаше с изненада или възмущение, когато някое дете ревеше, например. По-късно ни обясниха, че в Испания неписано правило е едно дете на семейство, най-много две, което после се потвърди и в справка в интернет. И идвайки от държавата с най-висок естествен прираст в Европа, се почувствахме като нарушители.IMG_5505

Но за да не останете с впечатление, че Прадо не е children friendly, веднага ще кажа, че това е първият музей и въобще първото обществено място, където съществуват повивалници за бебета в мъжка тоалетна. Винаги съм се питала каква е тази несправедливост повивалниците да са все в дамските тоалетни? Сякаш детето не може да се движи само с баща си… Отделни стаи за родители с деца – колкото щеш. Но ми се струваше адски неправилно това налагане, че, разбираш ли, почистването на насран задник се пада винаги на жената. И ето, доживях да видя и обратното! Естествено, при първия удобен случай, пратих таткото да преповие бебето, да се възползваме и ние от създалата се моментна справедливост.IMG_5298

Последвалата разходка в парка бе високо оценена от дечурлята, полюляхме ги по невиждани люлки, Лора дори си разкървави устата на една, катериха се по дървета, статуи и дори пробваха по една палма, но не им се получи много. Искахме да се качим на лодка и да погребем, но се оказа, че се допускат само 4-ма души на борда, което означаваше, че аз автоматично отпадам от схемата и в крайна сметка се отказахме. Въобще, наличието на толкова голям парк е прекрасно, особено при хубаво време – шумът е изолиран, разхождаш се, дишаш чист въздух, по алеите са се разположили различни артисти – един свири на арфа, друг изпълнява „Jingle Bells” на стъклени чаши, трети продава ръчни гривни, четвърти прави портрети…IMG_5277

Вечеряхме в едно прекрасно местенце, наречено Pampa Beef, където предлагаха солидно дневно меню за 10-ина евро, с включени вино или бира. Цялото това ходене обикновено довеждаше до това, че голямата ни дъщеря се изморяваше и някъде около 16 часа заспиваше в количката или, както се случи в този ден, на раменете на баща си в движение. Тогава прехвърляхме беба в кенгуру, а каката – в количката и продължавахме с обиколката. Баткото стоически издържаше на ежедневните преходи. Толкова му беше интересно всичко ново, че изобщо не възразяваше.

IMG_5214

Популярните тапас – нещо като мезета или по-скоро предястия, които съвсем спокойно могат да минат за основно, стига да изядеш достатъчно. Вариациите са много!

Всъщност, ако някой мисли, че може да си почива по време на пътуване с деца – заблуждава се. Принципът е колкото повече хора, толкова повече проблеми, толкова по-бавно придвижване. Едно е да се приготвиш за излизане и да захлопнеш вратата след себе си, съвсем друго – да трябва да облечеш, направиш закуска и измиеш зъби на още двама, да нахраниш и преповиеш бебе, което има и навика да се изака точно преди тръгване и не на последно място, да вземеш всичко необходимо за деня, предвиждайки всякакви екстремни ситуации.

На връщане отново минахме през Кралския площад. Той е така позициониран, че трудно може да го избегне човек – накъдето и да тръгнеш, рано или късно стигаш до него. Този и другият голям площад Puerta del Sol са непрекъснато пълни с хора. Не знам дали остава момент, в който да не се блъскаш по тях. Митинг нон-стоп! Чудих се дали това е заради празниците и има повече туристи в града около Нова година или по принцип Мадрид е непрекъснато толкова натоварен.

IMG_5440

Дори и анимационните герои понякога имат нужда да изпушат една цигара и да прегледат новините във фейсбук.

Около площада са се пръснали магазини и ресторанти, а в средата щъкат персонажи от детски филмчета. Децата не пропуснаха да се снимат с Мики Маус, Пепа Пиг, Маша и Мечока… Разбира се, след това персонажите молят родителите за някоя и друга монета, което след третия път започва да става наистина досадно. Да не забравя и всички онези хора, които се правеха на статуи или имитираха най-различни филмови герои. Джони Деп явно се беше клонирал, защото по едно и също време го видяхме в ролята му на Джак Спароу и на Едуард Ножицата. Имаше още пришълци, няколко Дарт-Вейдъра и Йоди, както и един обикновен скейтър, който сякаш се беше преборил с гравитацията и беше застинал в поза „полет”. Нито веднъж не видях обикновен просяк. Дадох си сметка колко по-добре е да виждаме „просяци”, облечени в костюми, отколкото някой, който просто протяга ръка напред, разчитайки на хорското състрадание и чувство за вина. За радостта на най-малките допринасяше и един мъж, който правеше огромни сапунени балони, а те ги гонеха и пукаха, след което биваха окъпвани от сапунената „плюнка”, която падаше.IMG_5365

В сряда сутринта имахме сериозна мисия – да стигнем до Кралския дворец, който е безплатен за посещения само в сряда за граждани на ЕС. Когато стигнахме до мястото, пред входа се беше извила толкова дълга опашка, че беше се начупила по краищата на площада и, обикаляйки го, продължаваше до незнайно къде по улицата. Изобщо не виждахме края ѝ. Бяхме доста закъснели за безплатния ден, а не изглеждаше като хората да се движат бързо. Представихме си, че по примера на „Прадо”, вътре има една-едничка касиерка, която изнемогва, и решихме да ѝ спестим малко работа, отказвайки се и продължавайки към Храма на Дебод – другата набелязана забележителност за деня.IMG_5404

Въпросният храм е бил построен в Египет около 2000 години пр. н.е., но поради злощастно стечение на обстоятелствата, през ХХ в. започнал да се руши и след като египетското правителство не взело мерки, по призив на ЮНЕСКО, бил дарен на Испания, разглобен камък по камък и пренесен до Мадрид, след което последвало повторно сглобяване до първоначалния му вид. Веднага ще кажа, че ако очаквате да видите нещо грандиозно, ще бъдете разочаровани. Но все пак, трябва да се отчете времето му на създаване. Бих го сравнила с влизане в тракийска гробница. Първата мисъл на човек е: „това ли е всичко?” Но замисляйки се за бита и техническите възможности на тогавашния човек, определено си даваш сметка, че това е много!

След задължителните 5 минути за семейни селфита, се разходихме из парка наоколо, на едно място имаше хубава гледка към западния край на града, а от блус-парчетата, които един уличен музикант изпълняваше, направо ни се дотанцува. Децата изобщо не се поколебаха.

Дойде време за обяд и се отправихме да търсим място, където да приютят двама изгладнели възрастни с 3 още по-изгладнели деца. На първото място, където спряхме, сякаш не бяха виждали деца. Отношението беше изключително непрофесионално, а цените високи. Поръчахме си паеля, която се оказа толкова малка, че не би стигнала дори за един човек, а цената беше като за парти-паеля. На всичкото отгоре ни донесоха само два комплекта чинии и прибори, макар че беше ясно, че възнамеряваме да нахраним и децата си. Водата беше само в малки бутилки и поръчахме една, като отново донесоха само две чаши. Помолихме за допълнителни лъжици и очевидно недостатъчното количество храна свърши моментално. Хванахме си партакешите, платихме и офейкахме. След точно 50 метра открихме заведение с обедно меню на достъпна цена, където нещата бяха коренно различни. Още от вратата ни посрещна човек, който направи всичко възможно да ни е удобно, събраха няколко маси, донесоха столче за бебето, след това когато поръчвахме ни разясниха кои ястия не са подходящи за деца, а докато чакахме им донесоха по един молив и лист да си рисуват. Можело значи! В крайна сметка на второто място се нахранихме много добре, а платихме по-малко отколкото за мизерната паеля на първото място. Здраве да е!

IMG_5325Следобеда прекарахме в разходка по централните мадридски улици, вървяхме без определена посока и някак, водени от тълпата, се озовахме привечер отново на площад Пуерта дел Сол. Той е толкова огромен, че улиците, които се вливат в него са сигурно 20. И всяка една от тях е пълна с търговски обекти. Пари да имаш – все ще намериш къде да ги похарчиш. Пообиколихме, разгледахме, аз дори премерих малко дрехи, не може да ме обстрелват с мода отвсякъде и да не се поддам, жена съм, все пак, макар и майка. А, ето, тук е моментът да спомена, че съм възхитена от жените на Мадрид. Не знам как преди като сме ходили в други испански градове не ми е направило впечатление, но тук жените бяха много добре облечени и като цяло поддържани. Дори по-възрастните дами бяха с прически, грим, съчетани с вкус дрехи… Испански шик! Личеше си, че държат да се забелязват. Докато французийките излъчват малко по-различен вид финес, при тях всичко е „натурално”. Така наречения „effortless look”, което ще рече, че са положили усилие да са красиви, но в никакъв случай това не трябва да се забелязва от околните.IMG_5455IMG_5352

Последния ден за обиколки нарекох „Ден на децата” и бях оставила две възможности – посещение на зоологическата градина и аквариума или разходка в парка „Мадрид Рио”, в който има множество детски площадки. Да, обаче понеже кралският дворец остана непосетен, решихме да се хванем в ръце, да станем по-рано и да се наредим на опашка, та да влезем и там. Не е цивилизовано някак да сме отседнали на 500 метра от една от задължителните туристически атракции на Мадрид и да не я разгледаме. Е, станахме, отидохме, наредихме се, опашка всъщност почти нямаше, може би 20-ина човека. Като влязохме, се оказа, че в четвъртък по-голямата част от двореца (където са кралските покои) е затворена, но пък имаше няколко временни експозиции. Касиерът ни поиска 15 евро, но точно зад гърба му имаше ценоразпис, в който беше упоменато, че семейства с 3 деца влизат безплатно. Когато попитахме, се оказа, че е истина и, вярвате или не – спестихме 15 евро ей-така, защото си отворихме устата. Както навсякъде, така и в Испания – ако не поискаш нещо сам, никой няма да ти го даде.IMG_5464

Разходихме се в двора, разгледахме някои от стаите, главно частта, където се съхраняваше кралската колекция от азиатско изкуство. Ако трябва да съм честна, най-впечатлена останах от един фотьойл със спираловидни облегалки и шкаф с крака от животински копита и златен обков, харесах си и няколко полилея. На азиатско изкуство съм се нагледала и съм изгубила способността да му се възхищавам.

Имаше и нещо много интересно за децата – две грамадни зали с рицарски снаряжения. Наистина бяха впечатляващи, имаше статуи на конници с брони, дори самите коне бяха екипирани в метални снаряжения, бяха изложени още копия, шлемове, ризници, щитове, дори рицарски доспехи с детски размери, всякакви видове средновековни оръжия… Аз лично не бях виждала до момента такива неща, изложени в музей, така че и за мен беше интригуващо.IMG_5517

След като излязохме, се запътихме отново в по-комерсиалната част от града, където хапнахме в заведение на принципа на шведската маса. Идваше онзи момент от деня, когато децата са нахранени и уморени и нито едно от планираните за деня мероприятия не ни се стори достатъчно реалистично за осъществяване. Оставаше обаче нещо, което ни глождеше – така и не се качихме на лодка в парка Буен Ретиро. Решихме да поправим тази несправедливост и се разделихме на две компромисни групи – мъжът ми отиде с големите да кара лодка, а аз със бебето – на шопинг. Не че съм си купила кой знае какво, но пък си починах малко. Открих една страхотна марка за натурална козметика, която в последствие се оказа, че е международна и просто аз не съм знаела за нея. Дори имат магазин в най-посещавания от мен търговски център, но съм я подминавала с години… Та марката е Lush, правя им безплатна реклама, продуктите им миришат умопомрачително и може да се купуват на грамаж и с чиста съвест, тъй като не ги тестват върху животни. Мен лично идеята ме грабна.

IMG_5538

Въпросният магазин за козметика, където може човек да се обърка и вместо да мацне някой крем за проба върху лицето си, да го сложи право в устата си – толкова вкусно изглежда и мирише всичко…

IMG_5254

Наред с нормалните магазини за сувенири, в туристическите зони е пълно и с магазини за месо. Испанците се гордеят с колбасите си и има защо. Е, нямаше как да пренесем цял бут в ръчния багаж, но ако идваме някой път с кола, ще се възползваме.

След шопинг обиколката се присъединих и към останалата част от пътуващата трупа и в общи линии, разглеждането на Мадрид приключи. Остана само прозаичната част по опаковане на багажа и потегляне в 4 часа сутринта за летището. От хотела ни извикаха такси, пристигна бус, обзаведен с 3 детски столчета, който за сумата от 44 евро ни закара до терминала, а шофьорът безмълвно изтърпя зародилите се първични ревове откъм най-невръстния пътник.

Връщането бе доста по-приятно от отиването (както, впрочем, винаги се получава в досегашния ни опит с деца и самолети). Не само че децата бяха по-спокойни, но и стюардесите не бяха толкова докачливи, като на отиване (онези явно бяха криви, че се налага да работят на празника). И така, слагаме лястовичка в списъка пред Мадрид, оценка на преживяването „Мн. Доб. (5+)” и поглеждаме напред, към други дестинации, които ни очакват.

 

Advertisements

“Дисниленд” – Париж с 3 деца под 5 години

IMG_3703

В очакване на коледното карнавално шествие

Като жител на френската столица, бях посещавала Дисниленд или Евро Дисни, както местните го наричат, още преди да имам деца и пазех спомени за едно безгрижно изживяване, напоено с мирис на карамелизирани пуканки и радостни люде, щъкащи по люлки и влакчета. Разбира се, изобщо не се заблуждавах, че и с деца ще бъде така безгрижно, особено с три “бебета”, като моите, тъкмо напротив. Отидохме една ноемврийска събота, при 8-градусов студ и възмрачно небе, но без прогнозирани валежи. Казах „прогнозирани!”

Предварителната подготовка се състоеше в направата на двайсетина сандвича и 2-3 бутилки вода и сок. Колкото и мизерно да изглежда отстрани, сандвичите са жизненоважни! Просто защото огромна част от времето там минава в кибичене по опашки, а ако тръгнете и да обядвате в някой от ресторантите (които никак не са евтини), ще изгубите средно час и половина и в крайна сметка за ден ще успеете да се качите на не повече от 4-5 атракциона. Впрочем, въпросните ресторанти са предимно за бързо хранене, така че домашните сандвичи определено са за предпочитане. Трябва да вметна, че на някои места времето за чакане достига до час, а дори не бяхме в пика на туристическия сезон. Всички родители знаят как се чака толкова дълго с деца, та така и така висиш, поне да дъвчеш нещо междувременно. Може да помислите и за някаква безобидна занимавка през това време – нещо водни/темперни боички, скачане на въже или игра на чилик… каквото ви дойде. Сега като се замисля, всяко от изброените може да послужи за оръжие, в случай, че търпението ви се изчерпа и решите да нападнете лицето, което пуска хората отпред. Но стига съм подтиквала към агресия!

IMG_3717

С най-младия член на семейството

Паркът отваря в 10 часа, затова още в 9 вече се бяхме натоварили в колата, всички деца по столчетата – закусили, чисти, сухи, някои дори спящи и с един тон пелени, шапки, шалове, одеяла и торбата с боклука, която разсеяният ми мъж по погрешка натъпкал в багажника, така че после да се наложи да събираме обелки от картофи и използвани носни кърпи от паркинга пред Ленда… Да не пропусна да спомена и че имахме лек проблем с акумулатора на тръгване и търсихме помощ от приятел в последния момент, а някъде на средата на пътя светна лампичката за бензина… Да се добави към предварителната подготовка: – зареден резервоар и изправен автомобил! На мъжа ми леко му примигна окото, когато се сети, че със спирането за бензин, ще трябва да изключим и двигателя, а после може да не го запалим отново, но това, за късмет, не се случи и окото му се оправи.

И понеже знам, че повечето български туристи пътуват от Париж и използват специализирани автобуси, които карат до Дисниленд, бързам веднага да кажа, че до там има и съвсем редовен градски транспорт, който за около час ще ви закара до парка, а спирката е по-близо до входа на увеселенията отколкото дори паркинга за колите и автобусите. Цената за възрастен за влака RER A, от която и да е спирка в Париж до последната станция Marne la Vallée Chessy е 7,50 евро за възрастен и наполовина за деца от 4 до 10 години (за по-малките е безплатно). Ако пък пътувате с кола, предвидете си 20 евро на ден за паркинг.

Относно цените за вход – там нещата стоят горе-долу като със самолетните билети. Колкото по-рано резервирате билет, толкова по-евтино ще ви излезе, а може дори да изкарате късмет и да се сдобиете с някой промоционален билет, каквито докопахме ние за 25 евро. Билетите трябва да са на хартия, смартфони не минават.

IMG_3727

Хората горе чакат около половин час, за да се повозят 2 минути на количките долу

Правилата се спазват стриктно от служители и посетители, което е и предпоставка паркът да функционира толкова добре. Всичко е добре обозначено с табели, може да поискате карта на входа за по-добра ориентация, но за нея по-подробно – след малко. На влизане преминавате през контрол на безопасността – проверка на чанти и скенери за метал. Може да се движите с бебешка количка, но трябва да я оставяте преди да се наредите на опашката на всеки отделен атракцион, така че ако сте с бебе, имайте го предвид и си носете слинг, раница, кенгуру, коала и т.н., че да чакате с бебе в ръце не си е работа.

От парка предлагат колички под наем, които изглеждат удобни, но са само със седнало положение. Помислено е и за хората в неравностойно положение – проходимо е навсякъде с инвалидна количка и към всеки атракцион има специален вход, както и служител, който оказва помощ при качване/слизане. Другото важно нещо откъм организация са тоалетните – има ги навсякъде, чисти са и дори има тоалетна хартия и топла вода.

IMG_3755

Тази година Дисниленд Париж празнува 25 години от създаването си

Стигнах до същината – самият парк. В картата са разделени няколко сектора – според атракционите. Например, розовата, Fantasyland, противно на моите очаквания, се оказа по-скоро за по-малките деца, отколкото за момиченца и първоначалният феминистичен хейт, които изпитах, се изпари, след като се озовах на мястото. В нея атракционите разказват различни приказки – Пинокио, Снежанка и седемте джуджета, Алиса в страната на чудесата, Питър Пан… Към нея спада и прословутият Дисни замък, който виждаме в началото на всички филми на Дисни. В него може да се разходите, може да влезете в подземието, да се уплашите от обитаващия го дракон и да си купите някой лъскав сувенир. Магазинчетата със сувенири са абсолютно навсякъде из парка и са разположени според тематиката, така че не се притеснявайте, че ще ви останат излишни пари, няма такъв филм! И ако сте с малки деца, отправяйте се директно към Fantasyland – гаранция, че ще се забавляват до откат, без да се налага да излизате от розовата зона и да търчите като изоглавени напред-назад.IMG_3825

Discoveryland е може би най-посещаваната, тъй като там се намират най-страшните атракциони като скоростни влакчета и други тип „виртуална реалност”, които вълнуват по-големите и са забранени за деца под определена височина, отбелязана на картата. Фенове на „Междузвездни войни” от всички страни, обединявайте се – тук са събрани всички тематични атракциони! Аз останах особено впечаткена от Star Tours, който имитира полет с космически кораб между галактики и планети от филмите. Чист късмет е, че оцеляхме и не се блъснахме в нищо по пътя… За повечето забавления в тази част можете да си вземете т. нар. Fastpass, който бива изплюван от автомат и ви дава определен час, в който можете да се появите и да минете с предимство на опашката, подхилквайки се ехидно на останалите чакащи. Спестявате време, без да доплащате.IMG_3809

Adventureland и Frontierland ви пренасят в света на Индиана Джоунс, Карибски пирати, тук е Къщата на духовете, за любителите на страшното, и индианското селище на Покахонтас. За там не ни остана много време, но и бяхме доста уморени вече. Заради студа, не се качихме и на влакчето, което в рамките на половин час прави обиколка по периферията на целия парк.

IMG_3787

Все пак, бих казала, че случихме на време, имаше дори малко слънце, в друг момент преръмя, но въпреки това, успяхме да се качим на доста неща. На места се наложи да се разделим, понеже с бебе на 3 месеца не може да се качиш на всичко, но успяхме да се организираме и извлякохме максимума от престоя си – возихме се и на корабче по река Мисисипи, и на слончетата Дъмбо, запознахме се от близо с Доналд Дък и другите Дисни герои, които се разхождаха напред-назад из парка, гледахме кабаретното шоу на Мики Маус, както и цяло карнавално шествие с коледна елха и всичко останало.

IMG_3835IMG_3776

Ама да не си помисли някой, че всичко е минало идеално! Има деца – има проблем! Още след първото побягване на двегодишната ми дъщеря на 20-ина метра в произволна посока, докато цялата група се пулихме в картата и спорехме от къде да започнем, реших да напиша на децата по един лист с телефонните номера на мен и мъжа ми и да им ги пъхна в джобовете с инструкция като се изгубят, да отидат при някоя леля или чичо с деца и да им го дадат. Те май малко се поуплашиха и се държаха доста прилично след това, т.е. сведоха радиуса на бягство до 5 метра. За един ден развих естествен усет за числата 9 и 5 (толкова души с толкова деца бяхме), тъй като на всеки 2 минути се налагаше да преброявам познатото население. Дори не искам да си спомням как след чинно изчакване на цяла една опашка, точно преди да се качим във въртящите се чашки за чай, синът ми заяви „пишка ми се” и след като му казах „стискай!”, той отговори „аз вече малко пишнах, но не е фатално”. Но, за отракания родител такива сцени са ежедневие, така че едва ли ще уплаша някого.IMG_3839IMG_3840

Като цяло, блъсканицата изобщо не е за подценяване, дори през ноември и въпреки огромните размери на парка. Хора от различни националности, с уши на Мики Маус или Шапки с лика на Прасчо и Тигър се движат хаотично, невръстни принцеси се суетят с роклите и короните си, дърпани от някой изнервен родител, малки Йоди размахват светлинни мечове на непознати, разни приказни персонажи се разхождат необезпокоявани и позират с децата за снимка, навсякъде се чува музика, смях и ентусиазирани детски писъци. С две думи, пълна лудница! Но все пак добре организирана.IMG_3857

Когато и да отидете до Дисниленд – няма да сбъркате. С деца или без, с големи или малки, в студ или пек – няма значение, ще бъде весело, екстремно и приказно. Ще напълните очите и ушите с емоции, ще вдигнете хубавичко адреналина и ще се слеете със света на анимационните герои. И не на последно място, портфейлът ви ще се поизпразни, но поне ще ви остане незабравим спомен. Моят ще ми държи влага поне няколко години…IMG_3861

Израел с две бебета и половина – част 3: Йерусалим

Вижте първа и втора част съответно ТУК и ТУКIMG_20170124_120215

Вторник беше денят, отреден за посещение на Йерусалим. Вярно, един ден нищо не е, но все пак, успяхме да се насладим на поне малко от този задължителен за пътешественика град. Вероятно, ако бяхме и вярващи, щяхме още повече да го оценим, но и така ни хареса и се впечатлихме от видяното.

Първото нещо, което за мен беше неочаквано, беше хълмистият терен. Колкото и да бяхме чели за града от пътеводители и Интернет, това някак ни свари неподготвени. И като казвам хълмист, това са някакви невъобразими спускания и изкачвания, всички улици са извити и криволичат между склоновете и особено за човек, който не познава местността, шофирането е доста стресово. Успяхме да паркираме в един от малкото безплатни паркинги в сравнителна близост до Стария град. Всъщност, за времето, което си бяхме отделили, успяхме единствено да се разходим там за няколко часа.

IMG_20170124_114657

Там, в далечината се намират стените на Стария град, а на преден план виждаме една от многото криви улици с наклон

Старият град на Йерусалим представлява опасана от високи стени територия от по-малко от 1 квадратен километър. В тези граници градът се помещава през вековете чак до 1860 г., когато се изгражда нов еврейски квартал. Предполагам, няма нужда да навлизам в история и да разказвам колко свещено място е градът за мюсюлмани, християни и юдеи. Със сигурност, по улиците му могат да се видят от всички по много.

IMG_20170124_160941Усещането да се намирам там мога да опиша като пътуване във времето – изведнъж, преминавайки през една от 8-те порти на града, се озоваваш няколко столетия назад сред вековни каменни сгради, хора, изглеждащи като застинали в миналото, малки магазинчета и сергии, продаващи какви ли не местни боклуци, огромен арабски пазар, на който се изострят всичките ти аудио-визуално-обонятелни рецептори и се отключват застинали в сезона алергии. Преминавайки през огромния арабски пазар, сякаш се върнахме отново на Къпалъ Чарши в Истанбул – отново бяхме в лабиринт, под овални арки и коридори, с подвикващи ни търговци, заобиколени от тълпи дезориентирани туристи, които се колебаят между това да гледат за посока в смартфоните си (сякаш изобщо някой имаше представа накъде точно отива) и да се пазарят за някой причудлив сувенир с оригинална хрумка.IMG_20170124_120839IMG_20170124_154604IMG_20170124_154530

IMG_20170124_163215

Древност и съвремие в перфектна симбиоза

В цялата тази олелия обаче има и улици с имена, представете си. Успяхме някак да се ориентираме до Стената на плача, където бяхме си уговорили среща с приятели от френската страна на булката. Събрахме се около 20 души и се запридвижвахме тромаво сред малките тунелчета. IMG_20170124_121646

Да ви разкажа малко за Стената. Уикипедия твърди, че тя е „подпорна стена от времето на Втория храм в Йерусалим. Този храм е бил най-свещеното място в юдаизма. (…) След разрушаването на Втория храм от римляните през I в. сл. Хр. Стената на плача е единствената структура, останала от него.”

IMG_20170124_121819

Площадът пред Стената на плача

За едно просто око като моето обаче, това е огромна стена, съставена от големи каменни блокове, която е застанала от едната страна на големичък площад. На площада е пълно с народ – туристи, богомолци или просто случайно преминаващи хора. Стори ми се, че най-многобройни бяха юдеите. Може да се каже, че всички пътища в Стария град водят към площада. Входовете/изходите са няколко, а от по-високите места се открива страхотна гледка към местността и всъщност това, което виждаме по кориците на повечето пътеводители.IMG_20170124_123001

Пространството пред стената (да кажем, 50-60 метра) е отделено с ограда от другата част на площада, а също отделени с ограда са двете половини на стената – ляво за мъже, дясно – за жени. Впрочем, очевидно има много сериозно разделение в еврейската култура между двата пола. Нещо, което забелязахме едва тук. Преди да се насочат към стената, достъпът към която е от двата ѝ края, вярващите измиват ръцете си на чешма с висящи на връвчици метални кани. Духовно пречистване, един вид. По оградата и отстрани има библиотеки с религиозни книги, затворени в стъклени витрини. Всеки може да потърси каквото му трябва и да вземе за временно ползване. Още съжалявам, че не проявих любопитство и не отворих да разгледам.IMG_20170124_122606

Има много столове за сядане, но народът масово отива близо до самата стена и нещо там прави – стои, пипа я, целува я, моли се, плаче или нещо друго – каквото намира за подходящо. Оказа се, че има поверие, според което ако си напишеш желанията на листче и ги пъхнеш между камънаците на стената, те непременно ще се сбъднат. В резултат, де що има фуга беше натъпкана с листчета. Само не знам дали някой минава да ги почиства после, иначе не си обяснявам при целия този наплив как все още има места за нови листчета. Като катинарите по парижките мостове, с които влюбените „заключват” любовта си… Неслучайно думите „суеверие” и „вяра” са с еднакъв корен.

Най-забавно за мен обаче беше правилото да не обръщаш гръб на стената на тръгване. Това налага вярващите да вървят наобратно към изхода, без да извъртат очи от нея. Предполагам, че на ден по няколко десетки набожни люде се спъват и падат. Остава само някой да ги заснеме и монтира в смешно клипче, съпроводено от музиката към шоуто на Бени Хил.

IMG_20170124_122050

И докато едни се покланят пред светини, други (по-фотогенични) са хванати от местни репортери…

След стената, цялата група седнахме в едно заведение, където обядвахме набързо, а после продължихме из лабиринта в разглеждане на дебрите на стария град. Не се размина и без полагане на длан на Божи гроб, такава си е традицията, трябваше да я почетем, иначе все едно не сме ходили до Йерусалим. Малко бяхме объркани, първо докато намерим църквата Възкресение Христово, където се смята, че е бил разпънат, после – погребан и накрая – възкръснал божият син, след това пък в самата църква изгубихме ориентация.

16300329_10154900745284120_3405137140487765841_o

Кака ви Цура стана хаджийка

Още с влизането се озоваваш в помещение, където те сварва нещо като каменен гроб с лампи над него и където някакви хора полагат длан, целуват и се снимат, та тъкмо си мислиш и ти „а, ето го, бързо снимка!” и после виждаш на стената табела с надпис: „към Божи гроб” и стрелка надясно. Вляво пък се е наредина една дъъъъълга опашка предимно от руснаци, които чакат под един голям купол около някакво кръгло помещение, което на всичкото отгоре е оградено със скелета, тъй като е в процес на реставрация. И докато останалата част от групата започна да се катери по етажите и да оглежда различните помещения на църквата, която впрочем никак не е малка, но тя една да беше – църкви в стария град на Йерусалим не е като да няма, – ние с мъжа  и децата последвахме стадния инстинкт и се наредихме чинно в края на рускоезичната опашка. Излишно е да казвам, че като цяло, информационни табели липсват.

Чакането беше доста досадно, най-вече защото не знаехме за какво точно чакаме, но стоически издържахме на неведението и нахалните дебели лелки, които се опитваха да ни прередят (без успех, защото, нали, шамапрощавате, ама аз също съм от Изтока и имам бегъл опит в кисненето по големи и нецивилизовани опашки без никакви ограничения за по-добра организация, та трудно може да ме пререди някоя си Дуня от Сверловск).

В края на това продължило около половин час чакане, се шмугнахме през тясна врата и преминахме през малка стаичка надолу в земята, в дъното на която имаше още една врата, охранявана от поп, който стриктно връщаше всяка неприлично облечена жена. Слава на Христос, че пътувахме през януари и не бях по минижуп, да бера срам пред събралите се наоколо религиозни люде. И добре, че не ни искаха документи, че ако бяха разбрали, че сме неженени и с две и половина деца, щяха да ни отлъчат завинаги и от църква, и от Йерусалим въобще – грешници, с грешници такива! Зад въпросната порта имаше второ помещение, горе-долу 2 кв. м., където… абе и ние не знаем какво имаше точно, но предполагам е бил третият Христов гроб (така излиза, че са няколко в тази църква, явно за улеснена логистика бяха го решили, иначе представете си какво меле ще стане, ако всички туристи ходят да целуват едно и също място).

Попът даваше време 5 секунди на човек – ни повече, ни по-малко, няма какво да се офлянкваш толкова вътре – влизаш, прекръстваш се и излизаш. Това вярата да не ви е халва с шанфъстък! Колкото отреди попът – толкова е отредил и Бог, точка! Влязохме ние вътре с мъжа ми, децата, докато се огледаме, нещо табелка да видим – току виж се ориентираме за какво сме висели половин час отвън, и дядо поп почука отривисто по вратата и ни направи знак, че поклонението ни е приключило. Сигурно сме били единствените, които нищо не пипнаха и не целунаха, ама само като си помисля, че целият бивш съветски блок, заедно с мръсните си ръце и усти минава ежедневно от там, стори ми се твърде нехигиенично да бършем микроби след това… Впрочем, в последствие научихме, че двата големи камъка в стаичката са всъщност онези Свещени Камъни, затваряли пещерата с гроба Му. Спирам с важната информация.

IMG_20170124_153123

Калпазани!

Така се случи, че след това просветляващо и пречистващо преживяване, някак се изгубихме с останалите и мъжът ми тръгна да ги търси, а аз останах да чакам пред църквата с децата. Разположих се на едни каменни стълби, които водеха към някаква заключена метална врата и се заозъртах наоколо, а децата тръгнаха да се катерят нагоре. И точно когато си мислех, че ще си почина малко, дъщеря ми, Лора се затътрузи надолу по стълбите с рев. Действието се развиваше пред очите на много туристи и веднага някакви жени заприиждаха да ми предлагат помощ, аз успях да я хвана, но така и не разбрах как точно е паднала и дали се е ударила. Видях само една цицина на челото. Нали знаете колко помага паниката в такива ситуации? Е, хората наоколо бяха по-паникьосани от мен, една ми предлагаше вода, друга ми казваше някакви хватки, да видя дали нямала мозъчно сътресение, дори двама униформени дойдоха да ми обясняват къде е медицинският пункт, а на детето видимо нищо му нямаше и се успокои за секунди, щом я гушнах. Реално беше претърколила 3-4 стъпала докато я хвана. Ясно беше, че не можех да остана там, рискувах да започнат да снимат репортаж за лошите майки с мен в главната роля, затова събрах дечурлигата и багажчето и тръгнах в незнайна посока, където, за мой късмет, открих другите от нашата група. Появи се и мъжът ми и продължихме обиколката.IMG_20170124_162531IMG_20170124_161026IMG_20170124_160934

16252394_10154980800371737_2275006601647824585_oПо-късно се разделихме с останалите, а ние се запътихме към голямата джамия със златния купол (още известна като Палатът на Камъка и съвсем между другото е най-старата, запазена джамия в света). Въпросният мюсюлмански храм е нещо като задължителна забележителност за туристите. Там обаче ударихме не на палат, а на камък. Когато стигнахме до т. нар. арабска част (да, има си определени зони за различните общности), бяхме посрещнати от трима мъже в сериозно военно снаряжение и автомати в ръце. Е, виждали сме такива и в Париж, особено след атентатите от последните години, и не се уплашихме особено. Казаха ни, че след 17:00 часа входът за немюсюлмани е забранен и би било опасно да ни пуснат (опасно за живота, в смисъл, може някой малко да ни позаколи там). Доядя ни, защото се разминахме с голямата джамия със златния купол, но… какво да се прави – правила. От друга страна, остана нещо и за следващия път.

IMG_20170124_162921За утеха, извадихме по един банан от багажа, нахранихме всички налични маймуни (за децата говоря) и продължихме накъдето ни видят очите, а в последствие и към колата, защото вече започнахме сериозно да се изморяваме, особено мъжът ми, който трябваше да носи Лора на рамене от време на време. Впрочем, от количка в стария град на Йерусалим изобщо няма смисъл – навсякъде земята е от каменни блокчета и бутането на количка би било само причина за изнервяне.

Така приключи последната еднодневна екскурзия от престоя ни. На следващия ден събрахме багажа от къщата за гости, простихме се със собствениците, натъпкахме в торби каквото беше останало в хладилника и поехме към Тел Авив и летището. Довиждане, Израел и… до нови срещи, може би?

IMG_20170125_074358

Последното януарско кафе на терасата, докато мъжът и децата все още спят, а аз се наслаждавам на птичето пеене…

Израел с две бебета и половина – част 1: Ашкелон и Мъртво море

В края на януари аз, мъжът ми и двете ни деца (на 1 и 3 години, съответно) се отправихме в едно отдавна планувано приключение до една колкото известна, толкова и непозната за нас дестинация, а именно Израел. Тази безразсъдна на пръв поглед инициатива беше свързана със сватбата на наша приятелка, която трайно се засели там преди няколко години. Добре, че са сватбите, че кога иначе ще ни огрее да мръднем по-далеч от добрата стара Европа с нещо по-различно от добрите стари четири гуми… Че и с деца – абсурд! Това е тя съдбата на пресните родители – стой си вкъщи, сменяй памперси и дишай, след някое и друго десетилетие може и да ти се отвори възможност да видиш свят. Е, и артрит и дископатия може да си завъдил, но пък важното е да се пътува.

IMG_20170118_210627

Летище Бен Гурион в Тел Авив, в изграждането на което преди години има пръст и моят собствен баща. Това с балоните явно е посрещаческа традиция…

Този път новото попълнение беше тази „и половина” от заглавието, с думи прости – тръгнах леко бременна, по стара семейна традиция. Упорито обаче отказвах да се правя на болна и дори реших, че ще отложа посещенията при гинеколог за потвърждаване на бременността за след като се върна.

И ако сега очаквате разказ за преяждане с кашерна храна, маслини и портокали, последвано от обилно повръщане, веднага отричам, но пък за сметка на това заради така удобното оправдание „бременна разсеяност” авторката на текста изгуби не обеца, не чадър, а цяла бебешка количка, представете си.

Понеже стана дума за ядене, ама страшна скъпотия в тоя Израел! Храната по магазините е по-скъпа от тази в Европа! Това ни изненада доста неприятно, още повече, че заради по-съществените харчове покрай самолетни билети, нощувки и кола под наем, решихме да заложим на по-скромно пребиваване там и да не разхищаваме, нищо че сме на почивка. Вярно, колата под наем си е глезотия, ама в Израел общо взето с транспорта е тегаво, особено в курортния град Ашкелон, в който се настанихме, а и с деца, а и с нагласата, че ще обикаляме всеки ден в различен град… Един път сме дошли, все пак, а имахме само седмица.

IMG_20170120_105825

Супер като супер

Решихме да спестим от ресторанти и да готвим в къщата за гости, в която имаше горе-долу оборудвана кухня. Мястото беше прилично, видимо чисто, но всъщност доста застаряло и оставящо те с впечатлението за започнал преди години и никога незавършил ремонт. Особено банята и тоалетната! Нещо средно между стар хотел по българското черноморие и някоя позабравена планинска хижа. Но пък бяхме в отделен апартамент с две стаи – една за нас и една за децата. Хазяите – руски имигранти – не бяха по-далеч от къщата като усещане. Позастарели, кичозни, с разбиранията за лукс от онова време и като цяло, нямащи нищо общо с хотелиерския бизнес – нито като поведение, нито като качество на обслужването. Типичните клиенти по по-евтините ни морски курорти. Бяхме пристигнали късно вечерта и децата бяха много изморени и ревящи, а хората започнаха да ни развеждат и да ни показват кое къде е в къщата и да оправяме документи и сметки. Не приемаха плащане с карта, затова оставихме само част от парите в брой, с уговорката на следващия ден да им дадем останалото. Още преди обед на следващия ден бях пресрещната от собственика с грубото изнудване: „Дайте си ми парите!”

IMG_20170119_121048

Зимата в Ашкелон… Да ги ожалиш!

Да ви разкажа, все пак, за Ашкелон – курортно морско градче, по население колкото Плевен, плажната ивица е доста дълга, с божествен пясък и лазурно синя вода, боцнати палми тук-там за разкош. Както навсякъде в Израел, има обособени нови жилищни комплекси с търговски центрове в тях, въобще, явно доста се строи в страната. В крайбрежната част преобладават къщите, има огромни детски площадки, направо изумително големи, децата бяха като в рая.

По принцип, когато попадна в малък град, най-натрапчивата мисъл в главата ми е: „С какво се занимават всичките тези хора? То няма какво да се прави тук!” Въпреки тези размисли, и въпреки че съвсем не бяхме там по време на туристическия сезон, през цялото време виждахме някакви твърде заети хора, които препускат с коли насам-натам и явно работят.

И като казвам „препускат”, изобщо не се шегувам – ограничения в скоростта на практика не съществуват, а от теория явно местните не се вълнуват! За моя радост, автоматичната скоростна кутия явно е на почит в страната и светне ли жълто, всички тръгват моментално. Още преди зеленото, се чуват няколко клаксона отзад. За мудните ни френско-български реакции това си беше рязка промяна, с която обаче успяхме да се адаптираме за седмица и след като се върнахме, аз поне имах усещането, че съм в страната на спящите шофьори. И докато карат, не знам как, но успяват да вдигат по 70 км/ч в града, при положение, че на всеки светофар има радар с камера. За магистралите въобще не се наемам да говоря – лудницата е пълна и мигачът е табу. Как не са се изпотрепали на пътя, за мен си остава загадка, над която още умувам. Но пък пътищата са хубави – почти навсякъде има по две ленти в посока, подобаващо отделени от насрещното. Когато пътуваш извън града, пейзажът често е пуст и може да те обземе лек страх, че аха ти свърши бензинът и си умираш тук, по средата на нищото. Чак е малко сюрреалистично – някаква пустуш, разцепена от гладък като огледало асфалт.

Много лошо впечатление ни направи боклукът. Както си в по-лъскав район, с хотели, магазини и добре облечени хора, така изведнъж пред взора ти се простира някаква голяма кална поляна с купища боклуци на нея и коли, които паркират в калта. Това ме шокира. Бях с нагласата, че Израел е една прекрасно уредена страна, много напреднала и иновативна, спомням си от разказите на учителката по география в гимназията за уникалната им напоителна система, за това как във всяка градинка има малко маркуче и до всяко цветенце има дупчица, която отмерва точното количество вода. Представях си всичко това по-мащабно, но се оказа, че Израел твърде много ми напомня за България, с единствената разлика, че жителите му са една идея по-богати.

Но да се върна на нашето пътуване и по-точно емоциите покрай сватбата. Еврейската традиция повелява преди да се омъжи, момата да премине през ритуал, наречен микве. Прави се в нещо като малко басейнче, с големината на джакузи и представлява потапяне на бъдещата булка 7 пъти във водата с цел пречистване на тялото и духа. Ритуалът се извършва под надзора на равин, който същевременно рецитира някакви важни религиозни заклинания и всъщност те са единствените действащи лица.

За целта се разделихме на жени и мъже, тъй като мъжете нямат работа в микве ритуала. Те отидоха на спа процедури, а жените се събрахме във фоайето на своеобразните бани и след като булката се появи – пречистена и свежа – се отдадохме на ядене на баклави, толумбички, локум и други сладки неща. Интересна подробност е, че след този ритуал булката и младоженецът нямат право да се виждат до самата сватба. В случая ставаше дума за нищо и никакви три дни.

На следващия ден беше петък, т.е. шабат – еврейският уикенд, който продължава до събота вечерта, а неделя е първият работен ден от седмицата. За нас това означаваше, че до обяд трябваше да сме напазарували храна, защото след това всички магазини затваряха за два дни. Купихме разни лесни за готвене неща + кило кренвирши. Това бяха най-отвратителните кренвирши, които някога съм яла! Очаквах да са като френските – от месо – но се оказа, че са като българските и дори по-зле. Съдържанието им беше крайно съмнително, вкусът – нищо общо с месото, а консистенцията много ми напомни за онези репортажи от началото на прехода, в които разказваха за кренвирши от тоалетна хартия. Дъвчеш и ти скърца в устата… Въобще, откъм качество на храните не останахме очаровани, особено за тези цени.

IMG_20170120_153930

След обяд решихме да се отправим на пътешествие до Мъртво море, да оползотворим шабата. Това сякаш беше и най-интересната от всички екскурзии, които направихме. В началото край магистралите се редяха мандаринени и маслинови градини, след това преминахме на по-пустинни местности с огромни кактуси и доста прахоляк. За наша радост, времето беше слънчево и топло, край пътя започнаха да се появяват мистериозни селца, които сякаш временно бяха там, наподобяваха бежански лагери – палатки, колиби, малки стада овце, камили, магарета… Изведнъж осъзнахме, че сме не къде да е, а в Близкия Изток и това си е колкото екзотично, толкова и опасно.

В съзнанието ми се надпреварваха да изскачат кадри от филма „Вавилон” и сякаш ентусиазмът ми попритихна. Съвсем обичайна гледка бяха деца, носещи се на коне из пустушта, а на едно място видяхме дори нещо като състезание с коне или някаква местна игра, беше се събрала голяма тълпа зяпачи, но ние решихме да си спестим това преживяване, толкова бързахме да видим Мъртво море преди залез слънце. Друга атракция бяха пътните табели „Внимание, възможност от преминаващи камили по пътното платно”, които се опитах да фокусирам с камерата, но така и не успях. И камили по платното не видяхме, а толкова се надявахме.

IMG_20170120_154040

Леко с камилите!

Затова пък в един момент вниманието ни беше привлечено от НЛО. Загледах се в него и първо помислих, че е самолет. След известно време обаче отново го съзрях в небето – голямо и неподвижно. Зачудих се какво ли е и в някакъв момент споделих с мъжа ми, който също се беше чудил мълчаливо. Сред предположенията ни бяха дрон, балон или някакъв боклук, който е по-близо, отколкото си мислим, като торба, например. Синът ни беше по-поетично настроен и каза, че е кит. Когато се приближихме достатъчно, се оказа, че това е дирижабъл и явно беше в услуга на някаква военна зона, покрай която минавахме и на чиято ограда пишеше „Влизането и снимането строго забранено”. Май в крайна сметка синът ни беше най-близо до истината…

Като споменах за военните, веднага си проличава, че си в страна с чести военни конфликти. Службата в Израел е задължителна и за двата пола – за мъжете е 3 години, а за жените – 22 месеца. Присъствието на младежи и девойки в униформи е навсякъде, често са въоръжени с автомати и въобще, успяват да всеят страх.

IMG_20170120_161844

Сол от Мъртво море – там не е като да няма

След като минахме военната зона, започна спускането – Мъртво море се намира на най-ниската точка от земната повърхност, около 500 м под морското равнище. В резултат, за да стигнеш до него, навлизаш в нещо като котловина и пътят е доста криволичещ, а наоколо – само едни голи, червени скали, които в късния следобед съвсем пламваха, огрени от залязващото слънце. Ушите ти заглъхват, от завои ти се вие свят, а морето все още е далеч. Всъщност, морето си е баш езеро, ако трябва да сме терминологично точни. Цялото му дъно е покрито в сол, което и обуславя много солената вода, в която нищо живо не вирее – нито растения, нито животни. По пътя за първото място, достъпно за човешки крак, видяхме завод за магнезий и се полюбувахме на внушителни по размери бели дюни сол. На единствената в района бензиностанция пък се запознахме с групичка китайски студенти от Тиендзин, които първо бяха изумени, че говорим китайски и второ, още по-изумени, че сме ходили в Тиендзин. И след като обсъдихме европейската архитектура на този азиатски град и констатирахме колко малък е светът, всеки продължи по пътя си.

IMG_20170120_165750

Дъщеря ми се разхожда по соления бряг

Когато стигнахме брега, вече почти се мръкваше и трябваше да действаме бързо, ако искахме да изпитаме удоволствието от това, да плаваме над водата, без да потъваме. Наоколо нямаше много туристи, изгарящи от желание да се топват в солената вода, така че плажът си беше само наш. Температурата на водата беше може би 16-17 градуса, но нас със студена вода не може да ни изплаши човек… Дъното боцкаше подобаващо, солта не е от най-меките неща. Аз се пльоснах първа, тъй като трябваше някой да остане с децата, които изобщо нямахме намерение да тормозим. Синът ни реши да влезе сам и дрехите не бяха никаква пречка за него – докато се усетим, беше нагазил до коляно с все обувките. Впоследствие научих, че солта доста добре се загнездва в обувките и дрехите и не може току-така да ги изплакнеш и да си мислиш, че ще са измити – трябва си сериозно пране в пералня.

IMG_20170120_170332

Удивително, но дори китовете не потъват

Усещането да плуваш в толкова солена вода е… странно. Първо, наистина не потъваш! Аз влязох на дълбочина малко над коляното, за да не се отдалечавам много от децата, не беше никак дълбоко, но определено водата  е тази, която ме държеше постоянно на повърхността. Второ, въпреки рационалната си природа и познанието, че в тази вода не може да има живи организми, човек постоянно си внушава, че нещо лошо ще се случи. И това не е само мое чувство, мъжът ми също го изпита. Сякаш аха-аха някое чудовище ще те сграбчи и ще те затътрузи по твърдото дъно към другия край – чак към йорданския бряг. Трето, трябва да внимаваш да не ти влезе вода в очите и да имаш предвид, че ако имаш прясна раничка някъде, ще щипе та пушек ще се вдига. На вкус водата не е просто солена, ами направо е горчива – не я препоръчвам за пиене. Мъжът ми, като по-смел влезе по-навътре и се опита да плува, но не му се получи. Сякаш всеки път, щом опита да стъпи на дъното, нещо го буташе нагоре. Докато се нарадваме на солта, слънцето се скри и трябваше набързо да събираме партакешите, да мятаме децата в колата и да се връщаме в Ашкелон, преди да е станало толкова тъмно, че да не можем да ги открием.

IMG_20170121_093921

Ето как изглежда къс необработена сол

Продължението четете ТУК