“Дисниленд” – Париж с 3 деца под 5 години

IMG_3703

В очакване на коледното карнавално шествие

Като жител на френската столица, бях посещавала Дисниленд или Евро Дисни, както местните го наричат, още преди да имам деца и пазех спомени за едно безгрижно изживяване, напоено с мирис на карамелизирани пуканки и радостни люде, щъкащи по люлки и влакчета. Разбира се, изобщо не се заблуждавах, че и с деца ще бъде така безгрижно, особено с три “бебета”, като моите, тъкмо напротив. Отидохме една ноемврийска събота, при 8-градусов студ и възмрачно небе, но без прогнозирани валежи. Казах „прогнозирани!”

Предварителната подготовка се състоеше в направата на двайсетина сандвича и 2-3 бутилки вода и сок. Колкото и мизерно да изглежда отстрани, сандвичите са жизненоважни! Просто защото огромна част от времето там минава в кибичене по опашки, а ако тръгнете и да обядвате в някой от ресторантите (които никак не са евтини), ще изгубите средно час и половина и в крайна сметка за ден ще успеете да се качите на не повече от 4-5 атракциона. Впрочем, въпросните ресторанти са предимно за бързо хранене, така че домашните сандвичи определено са за предпочитане. Трябва да вметна, че на някои места времето за чакане достига до час, а дори не бяхме в пика на туристическия сезон. Всички родители знаят как се чака толкова дълго с деца, та така и така висиш, поне да дъвчеш нещо междувременно. Може да помислите и за някаква безобидна занимавка през това време – нещо водни/темперни боички, скачане на въже или игра на чилик… каквото ви дойде. Сега като се замисля, всяко от изброените може да послужи за оръжие, в случай, че търпението ви се изчерпа и решите да нападнете лицето, което пуска хората отпред. Но стига съм подтиквала към агресия!

IMG_3717

С най-младия член на семейството

Паркът отваря в 10 часа, затова още в 9 вече се бяхме натоварили в колата, всички деца по столчетата – закусили, чисти, сухи, някои дори спящи и с един тон пелени, шапки, шалове, одеяла и торбата с боклука, която разсеяният ми мъж по погрешка натъпкал в багажника, така че после да се наложи да събираме обелки от картофи и използвани носни кърпи от паркинга пред Ленда… Да не пропусна да спомена и че имахме лек проблем с акумулатора на тръгване и търсихме помощ от приятел в последния момент, а някъде на средата на пътя светна лампичката за бензина… Да се добави към предварителната подготовка: – зареден резервоар и изправен автомобил! На мъжа ми леко му примигна окото, когато се сети, че със спирането за бензин, ще трябва да изключим и двигателя, а после може да не го запалим отново, но това, за късмет, не се случи и окото му се оправи.

И понеже знам, че повечето български туристи пътуват от Париж и използват специализирани автобуси, които карат до Дисниленд, бързам веднага да кажа, че до там има и съвсем редовен градски транспорт, който за около час ще ви закара до парка, а спирката е по-близо до входа на увеселенията отколкото дори паркинга за колите и автобусите. Цената за възрастен за влака RER A, от която и да е спирка в Париж до последната станция Marne la Vallée Chessy е 7,50 евро за възрастен и наполовина за деца от 4 до 10 години (за по-малките е безплатно). Ако пък пътувате с кола, предвидете си 20 евро на ден за паркинг.

Относно цените за вход – там нещата стоят горе-долу като със самолетните билети. Колкото по-рано резервирате билет, толкова по-евтино ще ви излезе, а може дори да изкарате късмет и да се сдобиете с някой промоционален билет, каквито докопахме ние за 25 евро. Билетите трябва да са на хартия, смартфони не минават.

IMG_3727

Хората горе чакат около половин час, за да се повозят 2 минути на количките долу

Правилата се спазват стриктно от служители и посетители, което е и предпоставка паркът да функционира толкова добре. Всичко е добре обозначено с табели, може да поискате карта на входа за по-добра ориентация, но за нея по-подробно – след малко. На влизане преминавате през контрол на безопасността – проверка на чанти и скенери за метал. Може да се движите с бебешка количка, но трябва да я оставяте преди да се наредите на опашката на всеки отделен атракцион, така че ако сте с бебе, имайте го предвид и си носете слинг, раница, кенгуру, коала и т.н., че да чакате с бебе в ръце не си е работа.

От парка предлагат колички под наем, които изглеждат удобни, но са само със седнало положение. Помислено е и за хората в неравностойно положение – проходимо е навсякъде с инвалидна количка и към всеки атракцион има специален вход, както и служител, който оказва помощ при качване/слизане. Другото важно нещо откъм организация са тоалетните – има ги навсякъде, чисти са и дори има тоалетна хартия и топла вода.

IMG_3755

Тази година Дисниленд Париж празнува 25 години от създаването си

Стигнах до същината – самият парк. В картата са разделени няколко сектора – според атракционите. Например, розовата, Fantasyland, противно на моите очаквания, се оказа по-скоро за по-малките деца, отколкото за момиченца и първоначалният феминистичен хейт, които изпитах, се изпари, след като се озовах на мястото. В нея атракционите разказват различни приказки – Пинокио, Снежанка и седемте джуджета, Алиса в страната на чудесата, Питър Пан… Към нея спада и прословутият Дисни замък, който виждаме в началото на всички филми на Дисни. В него може да се разходите, може да влезете в подземието, да се уплашите от обитаващия го дракон и да си купите някой лъскав сувенир. Магазинчетата със сувенири са абсолютно навсякъде из парка и са разположени според тематиката, така че не се притеснявайте, че ще ви останат излишни пари, няма такъв филм! И ако сте с малки деца, отправяйте се директно към Fantasyland – гаранция, че ще се забавляват до откат, без да се налага да излизате от розовата зона и да търчите като изоглавени напред-назад.IMG_3825

Discoveryland е може би най-посещаваната, тъй като там се намират най-страшните атракциони като скоростни влакчета и други тип „виртуална реалност”, които вълнуват по-големите и са забранени за деца под определена височина, отбелязана на картата. Фенове на „Междузвездни войни” от всички страни, обединявайте се – тук са събрани всички тематични атракциони! Аз останах особено впечаткена от Star Tours, който имитира полет с космически кораб между галактики и планети от филмите. Чист късмет е, че оцеляхме и не се блъснахме в нищо по пътя… За повечето забавления в тази част можете да си вземете т. нар. Fastpass, който бива изплюван от автомат и ви дава определен час, в който можете да се появите и да минете с предимство на опашката, подхилквайки се ехидно на останалите чакащи. Спестявате време, без да доплащате.IMG_3809

Adventureland и Frontierland ви пренасят в света на Индиана Джоунс, Карибски пирати, тук е Къщата на духовете, за любителите на страшното, и индианското селище на Покахонтас. За там не ни остана много време, но и бяхме доста уморени вече. Заради студа, не се качихме и на влакчето, което в рамките на половин час прави обиколка по периферията на целия парк.

IMG_3787

Все пак, бих казала, че случихме на време, имаше дори малко слънце, в друг момент преръмя, но въпреки това, успяхме да се качим на доста неща. На места се наложи да се разделим, понеже с бебе на 3 месеца не може да се качиш на всичко, но успяхме да се организираме и извлякохме максимума от престоя си – возихме се и на корабче по река Мисисипи, и на слончетата Дъмбо, запознахме се от близо с Доналд Дък и другите Дисни герои, които се разхождаха напред-назад из парка, гледахме кабаретното шоу на Мики Маус, както и цяло карнавално шествие с коледна елха и всичко останало.

IMG_3835IMG_3776

Ама да не си помисли някой, че всичко е минало идеално! Има деца – има проблем! Още след първото побягване на двегодишната ми дъщеря на 20-ина метра в произволна посока, докато цялата група се пулихме в картата и спорехме от къде да започнем, реших да напиша на децата по един лист с телефонните номера на мен и мъжа ми и да им ги пъхна в джобовете с инструкция като се изгубят, да отидат при някоя леля или чичо с деца и да им го дадат. Те май малко се поуплашиха и се държаха доста прилично след това, т.е. сведоха радиуса на бягство до 5 метра. За един ден развих естествен усет за числата 9 и 5 (толкова души с толкова деца бяхме), тъй като на всеки 2 минути се налагаше да преброявам познатото население. Дори не искам да си спомням как след чинно изчакване на цяла една опашка, точно преди да се качим във въртящите се чашки за чай, синът ми заяви „пишка ми се” и след като му казах „стискай!”, той отговори „аз вече малко пишнах, но не е фатално”. Но, за отракания родител такива сцени са ежедневие, така че едва ли ще уплаша някого.IMG_3839IMG_3840

Като цяло, блъсканицата изобщо не е за подценяване, дори през ноември и въпреки огромните размери на парка. Хора от различни националности, с уши на Мики Маус или Шапки с лика на Прасчо и Тигър се движат хаотично, невръстни принцеси се суетят с роклите и короните си, дърпани от някой изнервен родител, малки Йоди размахват светлинни мечове на непознати, разни приказни персонажи се разхождат необезпокоявани и позират с децата за снимка, навсякъде се чува музика, смях и ентусиазирани детски писъци. С две думи, пълна лудница! Но все пак добре организирана.IMG_3857

Когато и да отидете до Дисниленд – няма да сбъркате. С деца или без, с големи или малки, в студ или пек – няма значение, ще бъде весело, екстремно и приказно. Ще напълните очите и ушите с емоции, ще вдигнете хубавичко адреналина и ще се слеете със света на анимационните герои. И не на последно място, портфейлът ви ще се поизпразни, но поне ще ви остане незабравим спомен. Моят ще ми държи влага поне няколко години…IMG_3861

Advertisements

Израел с две бебета и половина – част 3: Йерусалим

Вижте първа и втора част съответно ТУК и ТУКIMG_20170124_120215

Вторник беше денят, отреден за посещение на Йерусалим. Вярно, един ден нищо не е, но все пак, успяхме да се насладим на поне малко от този задължителен за пътешественика град. Вероятно, ако бяхме и вярващи, щяхме още повече да го оценим, но и така ни хареса и се впечатлихме от видяното.

Първото нещо, което за мен беше неочаквано, беше хълмистият терен. Колкото и да бяхме чели за града от пътеводители и Интернет, това някак ни свари неподготвени. И като казвам хълмист, това са някакви невъобразими спускания и изкачвания, всички улици са извити и криволичат между склоновете и особено за човек, който не познава местността, шофирането е доста стресово. Успяхме да паркираме в един от малкото безплатни паркинги в сравнителна близост до Стария град. Всъщност, за времето, което си бяхме отделили, успяхме единствено да се разходим там за няколко часа.

IMG_20170124_114657

Там, в далечината се намират стените на Стария град, а на преден план виждаме една от многото криви улици с наклон

Старият град на Йерусалим представлява опасана от високи стени територия от по-малко от 1 квадратен километър. В тези граници градът се помещава през вековете чак до 1860 г., когато се изгражда нов еврейски квартал. Предполагам, няма нужда да навлизам в история и да разказвам колко свещено място е градът за мюсюлмани, християни и юдеи. Със сигурност, по улиците му могат да се видят от всички по много.

IMG_20170124_160941Усещането да се намирам там мога да опиша като пътуване във времето – изведнъж, преминавайки през една от 8-те порти на града, се озоваваш няколко столетия назад сред вековни каменни сгради, хора, изглеждащи като застинали в миналото, малки магазинчета и сергии, продаващи какви ли не местни боклуци, огромен арабски пазар, на който се изострят всичките ти аудио-визуално-обонятелни рецептори и се отключват застинали в сезона алергии. Преминавайки през огромния арабски пазар, сякаш се върнахме отново на Къпалъ Чарши в Истанбул – отново бяхме в лабиринт, под овални арки и коридори, с подвикващи ни търговци, заобиколени от тълпи дезориентирани туристи, които се колебаят между това да гледат за посока в смартфоните си (сякаш изобщо някой имаше представа накъде точно отива) и да се пазарят за някой причудлив сувенир с оригинална хрумка.IMG_20170124_120839IMG_20170124_154604IMG_20170124_154530

IMG_20170124_163215

Древност и съвремие в перфектна симбиоза

В цялата тази олелия обаче има и улици с имена, представете си. Успяхме някак да се ориентираме до Стената на плача, където бяхме си уговорили среща с приятели от френската страна на булката. Събрахме се около 20 души и се запридвижвахме тромаво сред малките тунелчета. IMG_20170124_121646

Да ви разкажа малко за Стената. Уикипедия твърди, че тя е „подпорна стена от времето на Втория храм в Йерусалим. Този храм е бил най-свещеното място в юдаизма. (…) След разрушаването на Втория храм от римляните през I в. сл. Хр. Стената на плача е единствената структура, останала от него.”

IMG_20170124_121819

Площадът пред Стената на плача

За едно просто око като моето обаче, това е огромна стена, съставена от големи каменни блокове, която е застанала от едната страна на големичък площад. На площада е пълно с народ – туристи, богомолци или просто случайно преминаващи хора. Стори ми се, че най-многобройни бяха юдеите. Може да се каже, че всички пътища в Стария град водят към площада. Входовете/изходите са няколко, а от по-високите места се открива страхотна гледка към местността и всъщност това, което виждаме по кориците на повечето пътеводители.IMG_20170124_123001

Пространството пред стената (да кажем, 50-60 метра) е отделено с ограда от другата част на площада, а също отделени с ограда са двете половини на стената – ляво за мъже, дясно – за жени. Впрочем, очевидно има много сериозно разделение в еврейската култура между двата пола. Нещо, което забелязахме едва тук. Преди да се насочат към стената, достъпът към която е от двата ѝ края, вярващите измиват ръцете си на чешма с висящи на връвчици метални кани. Духовно пречистване, един вид. По оградата и отстрани има библиотеки с религиозни книги, затворени в стъклени витрини. Всеки може да потърси каквото му трябва и да вземе за временно ползване. Още съжалявам, че не проявих любопитство и не отворих да разгледам.IMG_20170124_122606

Има много столове за сядане, но народът масово отива близо до самата стена и нещо там прави – стои, пипа я, целува я, моли се, плаче или нещо друго – каквото намира за подходящо. Оказа се, че има поверие, според което ако си напишеш желанията на листче и ги пъхнеш между камънаците на стената, те непременно ще се сбъднат. В резултат, де що има фуга беше натъпкана с листчета. Само не знам дали някой минава да ги почиства после, иначе не си обяснявам при целия този наплив как все още има места за нови листчета. Като катинарите по парижките мостове, с които влюбените „заключват” любовта си… Неслучайно думите „суеверие” и „вяра” са с еднакъв корен.

Най-забавно за мен обаче беше правилото да не обръщаш гръб на стената на тръгване. Това налага вярващите да вървят наобратно към изхода, без да извъртат очи от нея. Предполагам, че на ден по няколко десетки набожни люде се спъват и падат. Остава само някой да ги заснеме и монтира в смешно клипче, съпроводено от музиката към шоуто на Бени Хил.

IMG_20170124_122050

И докато едни се покланят пред светини, други (по-фотогенични) са хванати от местни репортери…

След стената, цялата група седнахме в едно заведение, където обядвахме набързо, а после продължихме из лабиринта в разглеждане на дебрите на стария град. Не се размина и без полагане на длан на Божи гроб, такава си е традицията, трябваше да я почетем, иначе все едно не сме ходили до Йерусалим. Малко бяхме объркани, първо докато намерим църквата Възкресение Христово, където се смята, че е бил разпънат, после – погребан и накрая – възкръснал божият син, след това пък в самата църква изгубихме ориентация.

16300329_10154900745284120_3405137140487765841_o

Кака ви Цура стана хаджийка

Още с влизането се озоваваш в помещение, където те сварва нещо като каменен гроб с лампи над него и където някакви хора полагат длан, целуват и се снимат, та тъкмо си мислиш и ти „а, ето го, бързо снимка!” и после виждаш на стената табела с надпис: „към Божи гроб” и стрелка надясно. Вляво пък се е наредина една дъъъъълга опашка предимно от руснаци, които чакат под един голям купол около някакво кръгло помещение, което на всичкото отгоре е оградено със скелета, тъй като е в процес на реставрация. И докато останалата част от групата започна да се катери по етажите и да оглежда различните помещения на църквата, която впрочем никак не е малка, но тя една да беше – църкви в стария град на Йерусалим не е като да няма, – ние с мъжа  и децата последвахме стадния инстинкт и се наредихме чинно в края на рускоезичната опашка. Излишно е да казвам, че като цяло, информационни табели липсват.

Чакането беше доста досадно, най-вече защото не знаехме за какво точно чакаме, но стоически издържахме на неведението и нахалните дебели лелки, които се опитваха да ни прередят (без успех, защото, нали, шамапрощавате, ама аз също съм от Изтока и имам бегъл опит в кисненето по големи и нецивилизовани опашки без никакви ограничения за по-добра организация, та трудно може да ме пререди някоя си Дуня от Сверловск).

В края на това продължило около половин час чакане, се шмугнахме през тясна врата и преминахме през малка стаичка надолу в земята, в дъното на която имаше още една врата, охранявана от поп, който стриктно връщаше всяка неприлично облечена жена. Слава на Христос, че пътувахме през януари и не бях по минижуп, да бера срам пред събралите се наоколо религиозни люде. И добре, че не ни искаха документи, че ако бяха разбрали, че сме неженени и с две и половина деца, щяха да ни отлъчат завинаги и от църква, и от Йерусалим въобще – грешници, с грешници такива! Зад въпросната порта имаше второ помещение, горе-долу 2 кв. м., където… абе и ние не знаем какво имаше точно, но предполагам е бил третият Христов гроб (така излиза, че са няколко в тази църква, явно за улеснена логистика бяха го решили, иначе представете си какво меле ще стане, ако всички туристи ходят да целуват едно и също място).

Попът даваше време 5 секунди на човек – ни повече, ни по-малко, няма какво да се офлянкваш толкова вътре – влизаш, прекръстваш се и излизаш. Това вярата да не ви е халва с шанфъстък! Колкото отреди попът – толкова е отредил и Бог, точка! Влязохме ние вътре с мъжа ми, децата, докато се огледаме, нещо табелка да видим – току виж се ориентираме за какво сме висели половин час отвън, и дядо поп почука отривисто по вратата и ни направи знак, че поклонението ни е приключило. Сигурно сме били единствените, които нищо не пипнаха и не целунаха, ама само като си помисля, че целият бивш съветски блок, заедно с мръсните си ръце и усти минава ежедневно от там, стори ми се твърде нехигиенично да бършем микроби след това… Впрочем, в последствие научихме, че двата големи камъка в стаичката са всъщност онези Свещени Камъни, затваряли пещерата с гроба Му. Спирам с важната информация.

IMG_20170124_153123

Калпазани!

Така се случи, че след това просветляващо и пречистващо преживяване, някак се изгубихме с останалите и мъжът ми тръгна да ги търси, а аз останах да чакам пред църквата с децата. Разположих се на едни каменни стълби, които водеха към някаква заключена метална врата и се заозъртах наоколо, а децата тръгнаха да се катерят нагоре. И точно когато си мислех, че ще си почина малко, дъщеря ми, Лора се затътрузи надолу по стълбите с рев. Действието се развиваше пред очите на много туристи и веднага някакви жени заприиждаха да ми предлагат помощ, аз успях да я хвана, но така и не разбрах как точно е паднала и дали се е ударила. Видях само една цицина на челото. Нали знаете колко помага паниката в такива ситуации? Е, хората наоколо бяха по-паникьосани от мен, една ми предлагаше вода, друга ми казваше някакви хватки, да видя дали нямала мозъчно сътресение, дори двама униформени дойдоха да ми обясняват къде е медицинският пункт, а на детето видимо нищо му нямаше и се успокои за секунди, щом я гушнах. Реално беше претърколила 3-4 стъпала докато я хвана. Ясно беше, че не можех да остана там, рискувах да започнат да снимат репортаж за лошите майки с мен в главната роля, затова събрах дечурлигата и багажчето и тръгнах в незнайна посока, където, за мой късмет, открих другите от нашата група. Появи се и мъжът ми и продължихме обиколката.IMG_20170124_162531IMG_20170124_161026IMG_20170124_160934

16252394_10154980800371737_2275006601647824585_oПо-късно се разделихме с останалите, а ние се запътихме към голямата джамия със златния купол (още известна като Палатът на Камъка и съвсем между другото е най-старата, запазена джамия в света). Въпросният мюсюлмански храм е нещо като задължителна забележителност за туристите. Там обаче ударихме не на палат, а на камък. Когато стигнахме до т. нар. арабска част (да, има си определени зони за различните общности), бяхме посрещнати от трима мъже в сериозно военно снаряжение и автомати в ръце. Е, виждали сме такива и в Париж, особено след атентатите от последните години, и не се уплашихме особено. Казаха ни, че след 17:00 часа входът за немюсюлмани е забранен и би било опасно да ни пуснат (опасно за живота, в смисъл, може някой малко да ни позаколи там). Доядя ни, защото се разминахме с голямата джамия със златния купол, но… какво да се прави – правила. От друга страна, остана нещо и за следващия път.

IMG_20170124_162921За утеха, извадихме по един банан от багажа, нахранихме всички налични маймуни (за децата говоря) и продължихме накъдето ни видят очите, а в последствие и към колата, защото вече започнахме сериозно да се изморяваме, особено мъжът ми, който трябваше да носи Лора на рамене от време на време. Впрочем, от количка в стария град на Йерусалим изобщо няма смисъл – навсякъде земята е от каменни блокчета и бутането на количка би било само причина за изнервяне.

Така приключи последната еднодневна екскурзия от престоя ни. На следващия ден събрахме багажа от къщата за гости, простихме се със собствениците, натъпкахме в торби каквото беше останало в хладилника и поехме към Тел Авив и летището. Довиждане, Израел и… до нови срещи, може би?

IMG_20170125_074358

Последното януарско кафе на терасата, докато мъжът и децата все още спят, а аз се наслаждавам на птичето пеене…

Израел с две бебета и половина – част 1: Ашкелон и Мъртво море

В края на януари аз, мъжът ми и двете ни деца (на 1 и 3 години, съответно) се отправихме в едно отдавна планувано приключение до една колкото известна, толкова и непозната за нас дестинация, а именно Израел. Тази безразсъдна на пръв поглед инициатива беше свързана със сватбата на наша приятелка, която трайно се засели там преди няколко години. Добре, че са сватбите, че кога иначе ще ни огрее да мръднем по-далеч от добрата стара Европа с нещо по-различно от добрите стари четири гуми… Че и с деца – абсурд! Това е тя съдбата на пресните родители – стой си вкъщи, сменяй памперси и дишай, след някое и друго десетилетие може и да ти се отвори възможност да видиш свят. Е, и артрит и дископатия може да си завъдил, но пък важното е да се пътува.

IMG_20170118_210627

Летище Бен Гурион в Тел Авив, в изграждането на което преди години има пръст и моят собствен баща. Това с балоните явно е посрещаческа традиция…

Този път новото попълнение беше тази „и половина” от заглавието, с думи прости – тръгнах леко бременна, по стара семейна традиция. Упорито обаче отказвах да се правя на болна и дори реших, че ще отложа посещенията при гинеколог за потвърждаване на бременността за след като се върна.

И ако сега очаквате разказ за преяждане с кашерна храна, маслини и портокали, последвано от обилно повръщане, веднага отричам, но пък за сметка на това заради така удобното оправдание „бременна разсеяност” авторката на текста изгуби не обеца, не чадър, а цяла бебешка количка, представете си.

Понеже стана дума за ядене, ама страшна скъпотия в тоя Израел! Храната по магазините е по-скъпа от тази в Европа! Това ни изненада доста неприятно, още повече, че заради по-съществените харчове покрай самолетни билети, нощувки и кола под наем, решихме да заложим на по-скромно пребиваване там и да не разхищаваме, нищо че сме на почивка. Вярно, колата под наем си е глезотия, ама в Израел общо взето с транспорта е тегаво, особено в курортния град Ашкелон, в който се настанихме, а и с деца, а и с нагласата, че ще обикаляме всеки ден в различен град… Един път сме дошли, все пак, а имахме само седмица.

IMG_20170120_105825

Супер като супер

Решихме да спестим от ресторанти и да готвим в къщата за гости, в която имаше горе-долу оборудвана кухня. Мястото беше прилично, видимо чисто, но всъщност доста застаряло и оставящо те с впечатлението за започнал преди години и никога незавършил ремонт. Особено банята и тоалетната! Нещо средно между стар хотел по българското черноморие и някоя позабравена планинска хижа. Но пък бяхме в отделен апартамент с две стаи – една за нас и една за децата. Хазяите – руски имигранти – не бяха по-далеч от къщата като усещане. Позастарели, кичозни, с разбиранията за лукс от онова време и като цяло, нямащи нищо общо с хотелиерския бизнес – нито като поведение, нито като качество на обслужването. Типичните клиенти по по-евтините ни морски курорти. Бяхме пристигнали късно вечерта и децата бяха много изморени и ревящи, а хората започнаха да ни развеждат и да ни показват кое къде е в къщата и да оправяме документи и сметки. Не приемаха плащане с карта, затова оставихме само част от парите в брой, с уговорката на следващия ден да им дадем останалото. Още преди обед на следващия ден бях пресрещната от собственика с грубото изнудване: „Дайте си ми парите!”

IMG_20170119_121048

Зимата в Ашкелон… Да ги ожалиш!

Да ви разкажа, все пак, за Ашкелон – курортно морско градче, по население колкото Плевен, плажната ивица е доста дълга, с божествен пясък и лазурно синя вода, боцнати палми тук-там за разкош. Както навсякъде в Израел, има обособени нови жилищни комплекси с търговски центрове в тях, въобще, явно доста се строи в страната. В крайбрежната част преобладават къщите, има огромни детски площадки, направо изумително големи, децата бяха като в рая.

По принцип, когато попадна в малък град, най-натрапчивата мисъл в главата ми е: „С какво се занимават всичките тези хора? То няма какво да се прави тук!” Въпреки тези размисли, и въпреки че съвсем не бяхме там по време на туристическия сезон, през цялото време виждахме някакви твърде заети хора, които препускат с коли насам-натам и явно работят.

И като казвам „препускат”, изобщо не се шегувам – ограничения в скоростта на практика не съществуват, а от теория явно местните не се вълнуват! За моя радост, автоматичната скоростна кутия явно е на почит в страната и светне ли жълто, всички тръгват моментално. Още преди зеленото, се чуват няколко клаксона отзад. За мудните ни френско-български реакции това си беше рязка промяна, с която обаче успяхме да се адаптираме за седмица и след като се върнахме, аз поне имах усещането, че съм в страната на спящите шофьори. И докато карат, не знам как, но успяват да вдигат по 70 км/ч в града, при положение, че на всеки светофар има радар с камера. За магистралите въобще не се наемам да говоря – лудницата е пълна и мигачът е табу. Как не са се изпотрепали на пътя, за мен си остава загадка, над която още умувам. Но пък пътищата са хубави – почти навсякъде има по две ленти в посока, подобаващо отделени от насрещното. Когато пътуваш извън града, пейзажът често е пуст и може да те обземе лек страх, че аха ти свърши бензинът и си умираш тук, по средата на нищото. Чак е малко сюрреалистично – някаква пустуш, разцепена от гладък като огледало асфалт.

Много лошо впечатление ни направи боклукът. Както си в по-лъскав район, с хотели, магазини и добре облечени хора, така изведнъж пред взора ти се простира някаква голяма кална поляна с купища боклуци на нея и коли, които паркират в калта. Това ме шокира. Бях с нагласата, че Израел е една прекрасно уредена страна, много напреднала и иновативна, спомням си от разказите на учителката по география в гимназията за уникалната им напоителна система, за това как във всяка градинка има малко маркуче и до всяко цветенце има дупчица, която отмерва точното количество вода. Представях си всичко това по-мащабно, но се оказа, че Израел твърде много ми напомня за България, с единствената разлика, че жителите му са една идея по-богати.

Но да се върна на нашето пътуване и по-точно емоциите покрай сватбата. Еврейската традиция повелява преди да се омъжи, момата да премине през ритуал, наречен микве. Прави се в нещо като малко басейнче, с големината на джакузи и представлява потапяне на бъдещата булка 7 пъти във водата с цел пречистване на тялото и духа. Ритуалът се извършва под надзора на равин, който същевременно рецитира някакви важни религиозни заклинания и всъщност те са единствените действащи лица.

За целта се разделихме на жени и мъже, тъй като мъжете нямат работа в микве ритуала. Те отидоха на спа процедури, а жените се събрахме във фоайето на своеобразните бани и след като булката се появи – пречистена и свежа – се отдадохме на ядене на баклави, толумбички, локум и други сладки неща. Интересна подробност е, че след този ритуал булката и младоженецът нямат право да се виждат до самата сватба. В случая ставаше дума за нищо и никакви три дни.

На следващия ден беше петък, т.е. шабат – еврейският уикенд, който продължава до събота вечерта, а неделя е първият работен ден от седмицата. За нас това означаваше, че до обяд трябваше да сме напазарували храна, защото след това всички магазини затваряха за два дни. Купихме разни лесни за готвене неща + кило кренвирши. Това бяха най-отвратителните кренвирши, които някога съм яла! Очаквах да са като френските – от месо – но се оказа, че са като българските и дори по-зле. Съдържанието им беше крайно съмнително, вкусът – нищо общо с месото, а консистенцията много ми напомни за онези репортажи от началото на прехода, в които разказваха за кренвирши от тоалетна хартия. Дъвчеш и ти скърца в устата… Въобще, откъм качество на храните не останахме очаровани, особено за тези цени.

IMG_20170120_153930

След обяд решихме да се отправим на пътешествие до Мъртво море, да оползотворим шабата. Това сякаш беше и най-интересната от всички екскурзии, които направихме. В началото край магистралите се редяха мандаринени и маслинови градини, след това преминахме на по-пустинни местности с огромни кактуси и доста прахоляк. За наша радост, времето беше слънчево и топло, край пътя започнаха да се появяват мистериозни селца, които сякаш временно бяха там, наподобяваха бежански лагери – палатки, колиби, малки стада овце, камили, магарета… Изведнъж осъзнахме, че сме не къде да е, а в Близкия Изток и това си е колкото екзотично, толкова и опасно.

В съзнанието ми се надпреварваха да изскачат кадри от филма „Вавилон” и сякаш ентусиазмът ми попритихна. Съвсем обичайна гледка бяха деца, носещи се на коне из пустушта, а на едно място видяхме дори нещо като състезание с коне или някаква местна игра, беше се събрала голяма тълпа зяпачи, но ние решихме да си спестим това преживяване, толкова бързахме да видим Мъртво море преди залез слънце. Друга атракция бяха пътните табели „Внимание, възможност от преминаващи камили по пътното платно”, които се опитах да фокусирам с камерата, но така и не успях. И камили по платното не видяхме, а толкова се надявахме.

IMG_20170120_154040

Леко с камилите!

Затова пък в един момент вниманието ни беше привлечено от НЛО. Загледах се в него и първо помислих, че е самолет. След известно време обаче отново го съзрях в небето – голямо и неподвижно. Зачудих се какво ли е и в някакъв момент споделих с мъжа ми, който също се беше чудил мълчаливо. Сред предположенията ни бяха дрон, балон или някакъв боклук, който е по-близо, отколкото си мислим, като торба, например. Синът ни беше по-поетично настроен и каза, че е кит. Когато се приближихме достатъчно, се оказа, че това е дирижабъл и явно беше в услуга на някаква военна зона, покрай която минавахме и на чиято ограда пишеше „Влизането и снимането строго забранено”. Май в крайна сметка синът ни беше най-близо до истината…

Като споменах за военните, веднага си проличава, че си в страна с чести военни конфликти. Службата в Израел е задължителна и за двата пола – за мъжете е 3 години, а за жените – 22 месеца. Присъствието на младежи и девойки в униформи е навсякъде, често са въоръжени с автомати и въобще, успяват да всеят страх.

IMG_20170120_161844

Сол от Мъртво море – там не е като да няма

След като минахме военната зона, започна спускането – Мъртво море се намира на най-ниската точка от земната повърхност, около 500 м под морското равнище. В резултат, за да стигнеш до него, навлизаш в нещо като котловина и пътят е доста криволичещ, а наоколо – само едни голи, червени скали, които в късния следобед съвсем пламваха, огрени от залязващото слънце. Ушите ти заглъхват, от завои ти се вие свят, а морето все още е далеч. Всъщност, морето си е баш езеро, ако трябва да сме терминологично точни. Цялото му дъно е покрито в сол, което и обуславя много солената вода, в която нищо живо не вирее – нито растения, нито животни. По пътя за първото място, достъпно за човешки крак, видяхме завод за магнезий и се полюбувахме на внушителни по размери бели дюни сол. На единствената в района бензиностанция пък се запознахме с групичка китайски студенти от Тиендзин, които първо бяха изумени, че говорим китайски и второ, още по-изумени, че сме ходили в Тиендзин. И след като обсъдихме европейската архитектура на този азиатски град и констатирахме колко малък е светът, всеки продължи по пътя си.

IMG_20170120_165750

Дъщеря ми се разхожда по соления бряг

Когато стигнахме брега, вече почти се мръкваше и трябваше да действаме бързо, ако искахме да изпитаме удоволствието от това, да плаваме над водата, без да потъваме. Наоколо нямаше много туристи, изгарящи от желание да се топват в солената вода, така че плажът си беше само наш. Температурата на водата беше може би 16-17 градуса, но нас със студена вода не може да ни изплаши човек… Дъното боцкаше подобаващо, солта не е от най-меките неща. Аз се пльоснах първа, тъй като трябваше някой да остане с децата, които изобщо нямахме намерение да тормозим. Синът ни реши да влезе сам и дрехите не бяха никаква пречка за него – докато се усетим, беше нагазил до коляно с все обувките. Впоследствие научих, че солта доста добре се загнездва в обувките и дрехите и не може току-така да ги изплакнеш и да си мислиш, че ще са измити – трябва си сериозно пране в пералня.

IMG_20170120_170332

Удивително, но дори китовете не потъват

Усещането да плуваш в толкова солена вода е… странно. Първо, наистина не потъваш! Аз влязох на дълбочина малко над коляното, за да не се отдалечавам много от децата, не беше никак дълбоко, но определено водата  е тази, която ме държеше постоянно на повърхността. Второ, въпреки рационалната си природа и познанието, че в тази вода не може да има живи организми, човек постоянно си внушава, че нещо лошо ще се случи. И това не е само мое чувство, мъжът ми също го изпита. Сякаш аха-аха някое чудовище ще те сграбчи и ще те затътрузи по твърдото дъно към другия край – чак към йорданския бряг. Трето, трябва да внимаваш да не ти влезе вода в очите и да имаш предвид, че ако имаш прясна раничка някъде, ще щипе та пушек ще се вдига. На вкус водата не е просто солена, ами направо е горчива – не я препоръчвам за пиене. Мъжът ми, като по-смел влезе по-навътре и се опита да плува, но не му се получи. Сякаш всеки път, щом опита да стъпи на дъното, нещо го буташе нагоре. Докато се нарадваме на солта, слънцето се скри и трябваше набързо да събираме партакешите, да мятаме децата в колата и да се връщаме в Ашкелон, преди да е станало толкова тъмно, че да не можем да ги открием.

IMG_20170121_093921

Ето как изглежда къс необработена сол

Продължението четете ТУК