До България и назад с 3 малки деца: завръщането – Нови Сад, Шиофок, Мюнхен

Начало на пътуването – ТУК

София, Европа, XXI век

Поседяхме си ние в България, погостувахме, подишахме чист въздух и към края на август полека се заприготвяхме за връщане обратно към Франция.

Определено искахме да избегнем чакането по гранични опашки, а в края на лятото нещата обещаваха да станат още по-сериозни, тъй като повечето летуващи се прибират тогава, особено имайки предвид, че децата на Запад започват училище от 1-ви септември.

Потеглихме отново от София, като още докато излизахме, усетихме някакъв странен шум, особено при по-висока скорост. Аз много се стреснах, защото тъкмо се бях засилила по околовръстното и си мислех как само да заспят децата, ще карам чак до границата, но затова са плановете – за да се провалят. Спрях на една бензиностанция, там един служител погледна под колата и видя, че гърнето на колата е спукано, след което ни насочи към сервиз, а от сервиза – към друг сервиз. Вече очаквах как някой монтьор ще се възползва от ситуацията и ще ни поиска космическа сума, когато случихме на много свестен човек. Беше грък, явно изтласкан към България от кризата. Поиска ни нещо като 40 лв, аз бях вече изхарчила и последните си банкноти, защото не очаквах, че ще ми се наложи да плащам някъде, та след като я оправи, ме пусна да отида до банкомат и да изтегля, тъй като нямаше наоколо. Сега вече знаех защо децата викат „спукано гърне”! Винаги съм си мислела, че става дума за бебешко гърне.

Някъде из Сърбия

Трябваше да се забързаме, защото бяхме резервирали нощувка отново в нашита любима къща за гости в Нови Сад. Само че вместо да минем през ГКПП Калотина, след който в Сърбия се продължава директно по магистралата към Ниш, ние предприехме предизвикателство и поехме по неизследван до момента път, през Трън и доста по-малки междуселски пътища. Разбира се, изгубихме около час повече, но пък за сметка на това, когато пристигнахме на границата, пред нас имаше само две коли. Кой знае колко часова опашка сме си спестили! На служителите им беше толкова скучно, че се възползваха от преминаващите да обменят някоя и друга приказка. Чувствах се сякаш съм в планината и виждам човек за пръв път от доста време – толкова дружески бяха настроени граничарите.

След като се озовахме в Сърбия, нещата се развиха бързо. Стигнахме до магистралата и оттам нататък беше лесно, макар че и там не се размина без забавни случки.

Бяхме спрели за обяд на една бензиностанция та използвах момента да взема нещо от багажника и явно не го заключих. Пътувахме без да забележим с часове, но тъй като в Сърбия всеки път, когато се качваш и слизаш от магистрала, преминаваш през пункт за плащане, някъде вечерта отново бяхме на такова място. Вече се беше стъмнило, минахме, платихме и на тръгване, тъкмо се засилвахме, зейна кратер на пътя и мъжът ми мина точно през него, като един достоен французин. Колата потъна и след това подскочи недвусмислено, чухме странни звуци отзад. Помислихме, че може би сме ударили нещо, но той продължи да кара и чак след около двеста метра осъзнахме, че багажникът е отворен. Светкавично отбихме вдясно от пътя, добре, че още не бяхме излезли съвсем от разширението след бариерите и имаше накъде да ни обикалят другите коли. Оказа се, че липсва един куфар, шалтетата и… кой ти помни вече… Е, поне компютрите бяха добре застопорени. Останах с децата, а той се върна. Един от служителите на пункта тъкмо събираше торбите ни от пътя. Беше доста комично как мъжът ми се появяваше в далечината като един силует, с шалтета и торби под мишница и дърпащ куфар по магистралата. После през цялото време до Нови Сад мислехме дали не е възможно да сме изтървали и още нещо и някой просто да го е задигнал. Все пак, явно ни провървя. Стигнахме в къщата за гости късно вечерта, когато децата вече бяха заспали и се трупясахме по леглата.

Вярвате или не, това е държавната граница между Сърбия и Унгария.

На следващата сутрин прекосихме сърбо-унгарската граница, като отново минахме през алтернативно място и избегнахме опашката от коли. Чувствахме се като страхотни късметлии. По обяд спряхме в китно унгарско селце, където похарчихме форинтите, които открих в портмонето си от предния път. Стигнаха за няколко консерви, кисели млека и плодове. Така, освен обяд си осигурихме и храна за следващия ден. Седнахме на една полянка, разстлахме шалтетата и си направихме пикник. През цялото време, докато бяхме там, не мина нито един човек.

Целта този ден беше да стигнем до малко село в близост до езерото Балатон, което е толкова голямо, че унгарците си го наричат море и го ползват за такива цели. Бях открила там достъпна къща за гости и много се надявах да не е твърде мизерно, защото на повечето места цените бяха двойно по-високи. Пристигнахме около 16 часа, посрещна ни собственикът, който ни остави ключовете и каза, че освен нас, други хора в къщата няма, така че можем да се разположим където намерим за добре. Когато влязохме, не повярвах на очите си. Беше огромна. Имаше 11 стаи и ако не ме лъже паметта, преброих 18 легла. А гледайки я отвън, никога не бих предположила, че е толкова просторна вътре. Имаше добре оборудвана кухня, беше чисто, със спално бельо в стаите на първия етаж, детско креватче, въобще – всичко. Направо съжалихме, че не я резервирах за цяла седмица. Отзад в двора имаше зона за барбекю с голяма маса, малко шадраванче за децата и… не какво да е, а борова гора! Както каза моята приятелка Гери, когато ѝ изпратих снимка, „е, това вече е прекалено!”

Нямаше време за губене и след като разхвърляхме багажа, намъкнахме банските, метнахме няколко кърпи, не забравихме и надуваемия пояс – накъде без него – и се насочихме право към езерото. Оказа се, че мястото, където смятах да отидем, беше някакъв частен плаж и се наложи да попътуваме малко по-натам по крайбрежието докато открием безплатен плаж с паркинг. Беше изненадващо спокойно, с много семейства, малки дечица, откъм брега дъното беше каменисто, но пък някъде два метра навътре във водата ставаше песъчливо и много приятно. Дълбочината се променяше плавно, децата най-много оцениха този факт! Разбира се, след като и дъщеря ни разбра какво удоволствие е да плуваш с пояс, падна голяма борба за него, но така или иначе нямаше как всички да сме във водата, та се редувахме.

На езерото Балатон

 

Може би най-незабравимото от този ден беше непредсказуемото време. Когато пристигнахме на плажа, по нищо не личеше, че се задава буря. В някакъв момент от другата страна на езерото видяхме да се задават бавно, но сигурно сиви облаци и за няколко минути задуха силен вятър. Всичко живо се засуети, ние започнахме да събираме децата и партакешите и докато се усетим, вече беше заваляло, а в олелията надуваемият пояс изхвърча някъде далеч по плажа. Аз се засилих към колата с децата, нищо, че вече бяхме почти напълно мокри, а мъжът ми тръгна да преследва пояса. Върна се победоносно, мокър като плъх. Определено беше екстремно преживяване, но пък успяхме да се насладим на езерото.

Шиофок

 

Върнахме се в къщата, ударихме си по един душ, изсушихме се и, тъй като времето се поуспокои и спря да вали, решихме да отидем до Шиофок – най-близкият курортен град. Поразходихме се из централната част, снимахме емблематичната кула, сякаш издигната там, за да има с какво да се снимат туристите за спомен и после отидохме до крайбрежната алея, където се бяха наредили ресторантите и нощните заведения. Обстановката навяваше спомени за българското Черноморие, но все пак не беше толкова кичозно. Минахме през кей с яхти и цял пасаж лебеди, влязохме навътре до един морски фар, а после се върнахме, за да хапнем гулаш в кокетно ресторантче – едно от малкото, които изглеждаха като да нямат нищо против децата. Небето ставаше все по-мрачно, а морето се вълнуваше внушително, но на завет, в ресторанта беше доста приятно.

За следващия ден ни очакваше амбициозното разстояние от 662 км до Мюнхен, където живеят наши приятели, у които винаги се отбиваме, за да пренощуваме и да се видим. Тръгнахме рано сутринта, но поради невнимание, бях отметнала в навигатора да избягва платени магистрали. Като се завъртяхме из едни унгарски села и паланки… може би изгубихме около два часа, докато се усетим. Доста се поизнервихме, но го преживяхме някак. По германските магистрали пък беше пълно с някакви ремонти, опашки заради инциденти, а като наближихме самия Мюнхен, започнаха задръстванията. Едва живи, акостирахме у приятелите ни тъкмо когато те сядаха да вечерят. Трябва да са били доста гладни и вероятно чакането им беше дошло в повече.

Всичко това се случи в събота, а в неделя се придвижихме до поредното езеро, този път немско. Там имахме възможност да се повозим на SUP борд или нещо между сърф и сал, на което се гребе в изправена позиция. Отдавна му се канех, много исках да пробвам и по някакво невероятно стечение на обстоятелствата точно нашите приятели бяха си купили такова нещо и бяха се зарибили по този спорт. Преживяването беше изненадващо приятно и спокойно и далеч от това да е трудно. Децата също се повозиха и, както винаги, после бяхме вир вода, та направихме една хубава, балканска кочина, размятайки разни парцали да съхнат по близките дървета. Добре, че мястото бе сравнително закътано, та селянията ни не се прочу из Дойчландия.

Кучетата, казват, са сред най-добрите детегледачи. Този кадър го доказва.

В понеделник нашите приятели се потопиха в дебрите на работната седмица, а ние, за да докажем, че нищо не е достатъчно амбициозно, си поставихме нова цел – Мюнхен – Париж за един ден. Разстоянието от тяхната до нашата къща е точно 855 км. Първоначално мислех, че няма да успеем да го вземем в рамките на деня и ще се наложи да спим някъде по пътя, но всъщност, децата бяха доста послушни и не се оплакваха, както на същото място от пътуването, само че в другата посока. Сякаш свикнаха да се наслаждават на крайпътните гледки, а и след почивката изчезна тази нервност и нетърпение да стигнем сега, веднага. Като добавим и добро разпределение на времето за спиране за храна и почивка, всъщност се прибрахме у дома, преди още да се е стъмнило. На влизане в парижкия регион ме налегна една тъга. Виждах отново тировете, високите сгради в далечината, електрически стълбове, като гигантски оригами чудовища стояха студено и безмълвно. Нямаше го нито Балкана, нито морето, нито езерата, а и скоро не се очертаваше пак да ги видим.

Прибирайки се вкъщи обаче, настроението ми рязко се оправи. Нашата къща изглеждаше толкова подредена, нова и чиста. Погледнахме я с други очи и преоткривахме с радост някакви неща, които иначе в ежедневието не ни правят впечатление. Колкото до ежедневието, дори то не бе съвсем същото, защото предстояха хубави неща, нови планове и още, още интересни пътувания…

До България и назад с 3 малки деца: Част 3 – Гърция, Пампорово, Крън

Текстът е продължение на ТОЗИ, начало на пътеписа ТУК.

След еднодневно разпускане от дългия път в София и изяждане на всичката баница, шкембе чорба и винен кебап, които ни се изпречиха на пътя, се хванахме, пък скокнахме до Гърция.

Планът беше да спрем за обяд в Сандански, което, твърди се, било много красиво място и аз винаги съм живяла с очакването, че там ще има някакви приказни градини, чудесни сгради, много хора, подозирах, че е голям град и някак с гордост си казвах „ето, сега ще заведа моето франсе да види още един образцов български град“. Естествено, когато пристигнахме, се оказа, че не ни очаква нищо такова. Беше жегаво, безлюдно и доста запуснато. Обиколихме главната за 5-10 минути и после отскочихме до един супер, след което просто хапнахме на една пейка близо до колата и отпрашихме нататък към ГКПП Кулата.

Този ъгъл е най-забележителното нещо в Сандански

Негово величество джипиесът ни посочи, че минаваме близо до Петрич и аз, по някаква причина се сетих, че къщата на Баба Ванга е именно там. Мъжът ми винаги се е забавлявал с историите за пророчицата и като види българин, не пропуска да го попита дали вярва в нея. Обзе ни ненадейно желание да посетим въпросната къща и просто се отклонихме от пътя и обърнахме към Петрич. Нямаше никакъв проблем да я открием, аз първо минах на разузнаване, за да не вадим всички деца от колата. Направи ми лошо впечатление образувалият се битак по пътя за къщата-музей. Продаваха всичко – от дънки през домати до гевгири и дронове. Посещението беше интересно, посрещна ни една мила жена, която прояви милост и таксува трите деца като едно. Имаше много предмети, които може все още да се открият по старите селски къщи, включително и неща, налични в къщата на моята баба. Приветлива и добре поддържана градина, чемшир, здравец, както си му е редът. Поседяхме малко в двора на сянка, снимах децата за спомен с бюста на Ванга, наляхме си вода и продължихме право към границата.

Пътуването из гръцко ни изненада с мрачно и дъждовно време, което аз някак не бях предвидила, но пък приближавайки се към морето, облаците се разотидоха и небето се проясни. Пристигнахме в курорта, който изглеждаше като един оазис по средата на нищото, ама наистина на нищото – наоколо едни безлюдни полета и дори една табела няма, да насочва, че отиваш към населено място. Още като пристигнахме, осъзнахме, че мястото е страхотно – беше толкова спокойно, че след изнервящите 2000 км из цяла Европа, изведнъж сякаш времето беше спряло. Хората се размотаваха по плажни облекла и стържеха лениво с чехли по тротоарите, децата рипкаха напред-назад, прекалили със слънце и сладолед, чуваха се вълни, чайки… идилия. Набързо се настанихме в семейния хотел, който резервирах, хвърлихме дисагите и беж към плажа, който беше на две пресечки оттам.

Селцето се казва Олимпиаки Акти, в превод, Олимпийски плаж. Очевидно е изникнало от нищото, защото попаднах на карта и видях, че наистина, освен няколко паралелни на плажната ивица улици и кръстосващи ги малки пресечки, друго наоколо няма. Но пък в самия курорт има каквото му душа сака на човек – магазини, ресторанти, параклис, медицински и ветеринарен център, зъболекарски кабинет, множество банкомати (няма да се учудя, ако е имало и банка и поща), а щом дори открих откъде да купя торта за рождения ден на малката ни дъщеря, то просто няма какво повече да се желае. Цените са достъпни и бих казала, че са по-евтини от тези на българското Черноморие, така че нищо чудно, че все повече българи се засилват към гръцките курорти. Особено имайки предвид, че от София до Солун, например, се стига почти два пъти по-бързо отколкото до Варна. А дори не ми се зачеква темата за безопасността по крайморските ни пътища, защото е страшно.

Както и да е, за дните там, успяхме да отморим доста добре, да се порадваме на слънцето и вълните, децата откриха що е то надуваем пояс и не искаха да излизат от водата. Отбелязахме първата годинка на малката Ава, качихме се на водно колело за спомен, преядохме с морска храна и въобще, прекарахме си чудесно.

Последната част от пътуването до дома включваше отсядане и нощувка в Пампорово, където аз никога не бях стъпвала, а през лятото, извън сезона, хотелите се надпреварваха да предлагат промоции. Бях резервирала семеен апартамент в някакъв огромен хотелски комплекс и нямах търпение да стигнем. По пътя се отбихме в Солун, където обядвахме и се поразходихме. Солун си е Солун – един такъв широкоскроен, щедър, криещ изненади зад всеки ъгъл, сякаш единственият му кусур е, че не е наш.

След това потеглихме към границата, но искахме да се придвижим малко по-наизток и да минем през ГКПП Илинден. Някак вътрешно вярвах, че гръцките малки пътища ще са по-добри от нашите, но не би, изтървах отбивката и продължих обратно към Кулата, усетих се твърде късно. От границата се започнаха завоите. Мислехме, че ще пристигнем в Пампорово в следобедните часове, а се оказа, че около 7 вечерта бяхме едва в Гоце Делчев. Купихме си пица от една закусвалня и хапнахме на някаква детска площадка. И докато в началото природата ни се струваше приказно красива, по-късно, когато започна да се стъмва, а освен завои и високи борове наоколо нямаше абсолютно нищо, параноята надделя и аз лично се надявах да не се случи нищо по пътя и да стигнем невредими в прословутото Пампорово. Бях се обадила предварително в хотела, за да кажа, че ще пристигнем късно, та ни предупредиха, че няма да има никого на рецепцията и ще си получим ключа от пазача.

В крайна сметка, взехме 179-те километра от границата за около 5 часа, можем спокойно да кандидатстваме за рекорд на Гинес. Преброихме два таралежа, една лисица, три коня, неизброимо количество кучета с неясен произход, две-три стада с овце, кози и тук-там някоя заблудена крава. Също, попаднахме на концерт на Анелия в Борино, за което не съм сигурна дали е град или село, само знам, че жените масово ходят с шалвари и забулени и предпочитаната улична храна е кебапче. В 23 вечерта пристигнахме в заветния хотел, в заветното Пампорово.

На паркинга имаше не повече от 10-ина коли, а светещите прозорци можеха да се преброят на пръсти. Естествено, 3/5 от колата спеше, затова слязох сама на разузнаване. Фоайето беше абсолютно празно. Можеше всеки да влезе и да изнесе каквото си поиска – кафе машина, фотьойл, компютър, билярдна маса… Извиках „ЕХООО!” няколко пъти, надявайки се, че отнейде ще се появи сънен пазач, но такъв отсъстваше. Върнах се към колата и тогава съзрях в мрака топчестата фигура на мъж на средна възраст, който подтичвайки се задаваше към мен. Поздравихме се, той отбеляза, че явно идвам някъде от топло, защото все още бях по шорти и чехли, а в планината беше доста студено, особено в този час. Обясни ми кое къде е и отиде да спи. Апартаментът се оказа огромен – от толкова много легла, постепенно назря проблем кой къде да спи, можехме да направим поне 9 различни конфигурации. Не по-малък проблем се оказа пренасянето на децата, беше рисковано да оставяме някое само в колата, но някак успяхме и да ги пренесем, и да ги позиционираме без засечки. Едно е сигурно – наспахме се!

На сутринта започнаха да ни правят впечатление разни дребни несъвършенства в помещението. Аз ги премълчавах, за да не звучи като мрънкане, но мъжът ми в един момент не се сдържа и ми обърна внимание на нещо. Аз му казах за друго, той – за трето и стигнахме до извода, че красотата си е красота, фасонът си е фасон, но качеството трябва да е на първо място и с него не бива да се прави компромис. Обстановката изглеждаше така, сякаш някой е имал желание да внесе лукс на това място, дал е пари за материали, за маркови електроуреди, но след това нещо е куцало сериозно при изпълнението, а поддръжка направо е липсвала. Имаше счупени врати на шкафове, прах на най-разнообразни места, кухнята беше доста грозно изпълнена, някакви ръбове, лоша изолация, да не говорим, че пускайки водата в тоалетната, под тоалетната чиния започваше да тече малка вада. Но пък децата не забелязваха тези детайли и се радваха, че има толкова много пространство наоколо. Да си призная, малко съжалих, че сме били всичкия този път, само за да спим в някакъв прехвален хотел и на следващия ден отново да се хвърлим в пътуване. Когато оставяхме ключа на рецепцията, служителката каза, че вместо да се бутаме из завоите и дупките, е щяло да бъде по-бързо да обиколим по магистралата през София и Пловдив.

Кула Снежанка на връх Снежанка, 1925 м

Преди да тръгнем в посока центъра на света и на България, град Крън, се отбихме набързо да видим кулата Снежанка, но решихме да не се качваме, защото бебето тъкмо беше заспало. После не се случи нищо, достойно за разказване, затова приключвам тук и ви предлагам да прочетете за завръщането ни ето ТУК.

Най-накрая в полите на горда Стара планина

До България и назад с 3 малки деца – Част 1: Рубе, Франкфурт, Линц

Маршрутът на отиване – в червено са градовете, където нощувахме.

Нашето голямо, шумно европейско турне тази година бе планирано доста предварително, тъй като решихме да съчетаем традиционното пътуване до България с посещение на някои места из Европа, за да не е, както се казва, само гъз път да види. Веднага пояснявам, че децата са момче на 5 години, момиче – на 3 и бебе, което в хода на пътуването навърши годинка.

С организацията се занимавах само аз, така поне щеше да е сигурно, че всичко ще е обмислено и нищо няма да е забравено. Имах списък с нещата, които трябва да носим, а и с това, което предстои като задачи в България, та мога смело да заявя, че нищо не забравихме този път. Планът се промени в последния момент и тръгнахме два дни по-рано с идеята да спим на север от Париж в град Рубе, където мъжът ми трябваше да бъде по работа. Това добави и още една държава към маршрута, а именно Белгия.

Как ще влезе всичко това вътре? Може би с магия?

Разбира се, че багажът беше умопомрачително много. Все пак, пътуване с три малки деца, 10 дни на пътя, нощувки в къмпинг, няколко на море и една в планината – всичко в едно. Трябваше да предвидя както подходящи за 4 сезона дрехи, така и всичко необходимо за нормално нощуване, та се натоварихме като керван, но за голямо мое учудване, всичко се побра в колата. Освен дрехите и еднократните пелени (не използвам многократни, когато пътуваме), помъкнахме и голяма палатка, 4 спални чувала, две шалтета, завивки, сгъваемо детско легло с придружаващия го матрак, задължителната за бебето количка, отделно кърпи, обувки, чехли, козметични продукти, аптечка, о, да не забравя и книжките и играчките, които бяха неизменна част от багажа. Взехме и три плюшени играчки, федербал и футболна топка, два лаптопа и една кутия, в която да слагаме храна и вода за из път. Бях предвидила и няколко подаръка за приятели. Когато стоварих всичкия багаж до колата, бях сигурна, че ще трябва да мисля кое да оставя, но той пък взе, че се побра.

И така, хубавото на това, че минавахме през Рубе е, че първия ден разстоянието беше някакви си 230 км и децата щяха по-леко да приемат прехода към нон-стоп пътуване. Защото колкото и да са кротки, децата са си деца и стоенето на едно място хич не им е присъщо. Десет минути след тръгването, дъщеря ми попита „защо още не сме пристигнали?” Oттогава знаехме, че това пътуване ще е дълго. Помнихме от предните пъти, че обикновено след първия ден децата свикват и се примиряват, че ще сме дълго в колата и понасят пътя по-леко.

Две хиляди километра не са шега работа, дори за възрастни. Пътят си е път, той е там и трябва да се мине по всеки негов метър, за да пристигнеш. Едни го взимат за по-малко от две денонощия, препускайки с бясна скорост, а други, като нас, го карат по-полека, опитвайки се и да му се насладят. Когато след дълъг застой се наложи да изминеш 500 км за един ден, вечер лягаш в леглото и усещаш, че тялото ти сякаш все още се движи. Чувството е доста странно, бих го сравнила с чувството, което изпитваме вечер след плуване в развълнувано море. Сякаш тялото ти все още се носи на вълните.

В тази сметанова сграда се помещава кметството на Рубе

Пристигнахме в Рубе малко преди обяд, оставих мъжа ми да си свърши работата, а ние с децата се помотахме наоколо. По-късно си направихме пешеходна разходка всички заедно и разгледахме. Рубе е почти на границата с Белгия, близо е до северния френски град Лил. Населението наброява около 95 хиляди души. Може би първото и най-запомнящо се нещо са сградите, облицовани с кирпич. Когато го чух за пръв път от мъжа ми, реших, че преувеличава, но наистина, има цели квартали, където къщите са направени по този начин, впечатляващо е. Опитахме се да посетим най-големия музей в града, помещаващ се в стара градска баня с басейн. Французите го умеят това – да правят музеи в гари, бани и къде ли още не… И им се получава. Така и не успяхме да го видим, беше затворен за ремонт. Все пак, разходката дотам беше приятна, а после напазарувахме храна и се настанихме в хотела.

Пътуването с три деца променя всичко. Ако преди с две деца можехме да се поберем във всяка хотелска стая, сега не навсякъде това е възможно. По-бюджетните места не предлагат големи семейни стаи (или поне не в последния момент), а като едни скромни и разумни хора, се опитвахме да даваме колкото може по-малко пари за нощувки. В Рубе се наложи да вземем две стаи, защото нямаше как да се поберем в стая с три легла. Беше ужасно – адска жега, без климатик и рояци комари! Не можеш да отвориш прозореца, а ако го оставиш затворен, се потиш зверски. На всичкото отгоре, докато успеем да изкъпем децата и себе си, все трябваше да прехвърляме някое дете в стаята на другия, да си предаваме хавлии, шампоани, четки за зъби… Абе, спахме колкото спахме, направихме си на сутринта зърнена закуска с мляко, а после хоп-хоп и прекосихме Белгия, без много-много да се офлянкваме.

Около 19, след сто пъти „пишка ми се”, „искам да ям”, „искам вода”, „искам да рисувам”, „искам книжка” и прочее искания, вече бяхме в близкия до Франкфурт град Ланген, където се намираше някакъв тузарски спа хотел, за който обаче ползвахме 70 % отстъпка заради късната резервация. Докато търсехме хотела, си нахвърлях правила, които трябва да спазваме по време на пътуването, като например:

1. Дете не се пита „пишка ли ти се”, води се до тоалетната при всяка удобна възможност и се заставя да си върши там каквото има да върши;
2. В колата задължително трябва да има по една бутилка вода до всяко дете, за да не ни занимават;
3. Да купя бисквити или крекери или нещо друго, което винаги да ми е под ръка, за да не спираме 5 минути след като сме тръгнали;
4. Книжките да са ми винаги под ръка, както и тефтерите и химикалите (естествено, от 10 химикала в джобчето до мен, за няколко часа оставах с нито един, а дадените на децата бяха разпилявани някъде измежду палатката и торбите с играчки, които се помещаваха в краката им).

Главата ми беше пълна с разсъждения от рода „как може сега тези германци да не си боднат нито една китка под прозорците” и „как изобщо живеят тук”. Този Ланген беше типичната обществена спалня, каквито има покрай всеки голям град – нямаше нищо освен грозни жилищни сгради с онези големи, квадратни прозорци, които тукашните толкова харесват, но пък не видях нито един магазин или ресторант, нито помен за някакъв социален живот. Купчини бетон, издигнати от земята, сякаш на шега, а наоколо – пусти, кални площи. Хотелът се намираше в крайната зона на въпросния град, в която имаше само офис-сгради и отново, нито едно приятно за разходка място.

Стори ми се твърде луксозно за нас, особено имайки предвид, че трябваше да изпера няколко чифта гащи и чорапи в мивката с позлатени кранчета, за да си препикая мястото, един вид, и да се възползвам докато има условия, че току виж децата останат без чисто бельо към края на пътуването. Изненада беше, че когато резервирах нощувката, писах и децата, но се оказа, че стаята е просто с по-голямо двойно легло. Бяха се погрижили обаче за бебешкото креватче. Йессс! Като разпънахме нашата си кошара, успяхме чудесно да се вместим в квадратурата и леглобазата с едно спящо между родителите дете. Друга изненада бе, че хотелът гъмжеше от пенсионери с лъскави коли и ние никак не се вписвахме в обстановката с нашия рояк деца и номадски лайфстайл. За щастие, имаше подземен паркинг с асансьор, който ни спираше директно на етажа и не се наложи нито веднъж да минаваме през фоайето с цялата тумба. Дори мисля, че никой от персонала не заподозря, че сме повече от двама души с бебе. Не знам кое най ми хареса в този хотел – климатикът, банята или кафе-машината. Още се колебая… Липсата на комари също оцених високо. Тръгнахме си на сутринта, като бели хора, отпочинали, наспани и готови за поредните 500 км път.

Пътуването мина без засечки (е, като изключим вече споменатите искания на децата, с които вече започнахме лека-полека да свикваме и да овладяваме) и следобед вече се озовахме в град Линц, Австрия, където по план трябваше да разпънем палатката и да останем следващите 3 нощи. Къмпингът, в който отсядаме вече за трети път, е едно прекрасно място. Намира се на няколко минути пеш от езерото Пихлингер, а там – разкош: спокойствие, птички пеят, водата е като огледало, позастарели австрийци пристигат с коли, вадят щеки, а след това обикалят езерото, ходейки. Така де, то и ходенето си е спорт и си иска специално оборудване, няма да се излагаме. Покрай езерото може да правиш всичко, което може да се прави на езеро – да се къпеш, да хващаш тен, да хвърляш камъни във водата, да си кибичиш замечтано на брега, да погребеш кану или борд, или пък да разпръскаш малко вода встрани с моторна лодка. Само риба не видях да се лови. Отстрани има дървета с дебела сянка, ресторантчета, полянки, детски площадки и дори тоалетна – всичко за душата, при това добре поддържано.

Самият къмпинг е три алеи –  малък, но пък чист и подреден. Има част за каравани и кемпъри, друга, в която има нещо като мобилни къщички, които може да се наемат и нашата зона – с палатките. За трите нощувки платихме 86 евро, това включва място за палатка и една кола отпред, като в нашия случай, тъй като бяхме с три деца, но под възрастта за таксуване, ни взеха пари като за едно. Има опция да се пусне ток към палатката, но ние не се възползвахме, защото освен да си заредим телефоните, за друго не ни трябваше. Тях ги зареждахме из заведенията. Впрочем, ресторантът на къмпинга е страхотен – готвят вкусно и цените са достъпни. Там вечеряхме, след като разпънахме палатката, а това беше достатъчно дълъг отрязък от време.

На къмпинг като на къмпинг – едни идват, други си отиват. За трите нощи покрай нас непрекъснато се настаняваха нови „съседи”, повечето за по една нощ. Освен с коли, автобуси или каравани, хората прекосяват Европа и с мотори, с колелета, сигурно и с каруци има, или пеш. Най-хубавото е, че общуването винаги е непринудено, „своите” се намират веднага – по регистрациите на колите се познавахме с французите и веднага тръгваше някакъв разговор. Къмпингуващите са предимно семейства с деца, което е съвсем разбираемо, предвид цените. Децата, обаче, са още по-интересни в общуването. Наблюдавах как синът ми се срамуваше да контактува с други деца, заради езиковата бариера. Разбира се, играеха си, но дотам. Дойде обаче веднъж на детската площадка едно германче с лък. Моят имаше топка. Играчката на другия беше по-интересна, естествено. Докато се обърна, вече се бяха разбрали (незнайно как) и се бяха заиграли. Замислих се, колко логично е всичко. Когато има взаимен интерес, има и начин. Всъщност, игрите на децата са проста илюстрация на отношенията на възрастните. Искаш да поддържаш отношения с някого, имате двустранен интерес, двустранна полза – намирате общ език, правите всеки своите компромиси, прилагате такт, дипломатичност на места и воала – нещата се получават!

Времето се изнизваше между пръстите ни, успяхме да си починем, без да се застоим на едно място. Първия ден прекарахме в спане и плаж. Впрочем, наложи се да спасявам сина си от удавяне, не беше предвидил, че дъното може да стане по-стръмно и беше нагазил в място, където не го достигаше. Явно се паникьоса и започна да вика, виждах го как се потапя под водата и реагирах много бързо. Всичко се размина с няколко минути кашляне след това и уплаха от преживяното. Известно време след това не искаше изобщо да влиза във водата. По-късно, в Гърция, където откри надуваемия пояс, сякаш този страх се бе изпарил.

Но спасяването на давещия се Ян не беше най-голямото ми постижение. А беше, че успях да преборя собствения си страх и да се справя с предизвикателството, което мъжът ми ми постави – да преплувам до другия бряг на езерото. Виждате сами, че не става дума за някакво огромно разстояние, може би 200-300 метра. Ходя сравнително редовно да плувам в басейн и правя понякога до километър без да спра. Тук обаче беше различно, защото не се вижда дъното и нямаш представа колко е дълбоко. Вече съм ви разказвала за подобно мое водно преживяване, сега обаче действието се развиваше в някакво най-обикновено езеро, в което ако има живот, говорим за някакви си дребни рибки или най-много жаби. Казах си, „ще го направя, просто трябва да гледам напред и да плувам”. Трябваше да престана и да се вслушвам във фантазията си, защото тя ме плашеше с водни чудовища, водовъртежи и липса на дъно въобще. Някъде към средата на преплуването, когато вече връщането назад щеше да бъде глупаво, покрай мен се размърдаха някакви водорасли и това определено беше миг на паника, в който, за мое голямо учудване аз не се изгубих, а успях да се контролирам някак, повтаряйки си „гледай напред, дишай, няма нищо страшно, ще се справиш”. И взех, че наистина се справих. Всъщност, доста се изморих, защото скоро не бях ходила на басейн и бях отвикнала, но бях много горда от себе си. Естествено, след това трябваше да обикалям езерото, а бях боса и след като повървях малко и си починах, реших, че ще е по-бързо да преплувам езерото обратно. Страхът напълно беше изчезнал и остана само удоволствието.

Какво друго правихме в Линц можете да прочетете ТУК

Израел с две бебета и половина – част 1: Ашкелон и Мъртво море

В края на януари аз, мъжът ми и двете ни деца (на 1 и 3 години, съответно) се отправихме в едно отдавна планувано приключение до една колкото известна, толкова и непозната за нас дестинация, а именно Израел. Тази безразсъдна на пръв поглед инициатива беше свързана със сватбата на наша приятелка, която трайно се засели там преди няколко години. Добре, че са сватбите, че кога иначе ще ни огрее да мръднем по-далеч от добрата стара Европа с нещо по-различно от добрите стари четири гуми… Че и с деца – абсурд! Това е тя съдбата на пресните родители – стой си вкъщи, сменяй памперси и дишай, след някое и друго десетилетие може и да ти се отвори възможност да видиш свят. Е, и артрит и дископатия може да си завъдил, но пък важното е да се пътува.

Летище Бен Гурион в Тел Авив, в изграждането на което преди години има пръст и моят собствен баща. Това с балоните явно е посрещаческа традиция…

Този път новото попълнение беше тази „и половина” от заглавието, с думи прости – тръгнах леко бременна, по стара семейна традиция. Упорито обаче отказвах да се правя на болна и дори реших, че ще отложа посещенията при гинеколог за потвърждаване на бременността за след като се върна.

И ако сега очаквате разказ за преяждане с кашерна храна, маслини и портокали, последвано от обилно повръщане, веднага отричам, но пък за сметка на това заради така удобното оправдание „бременна разсеяност” авторката на текста изгуби не обеца, не чадър, а цяла бебешка количка, представете си.

Понеже стана дума за ядене, ама страшна скъпотия в тоя Израел! Храната по магазините е по-скъпа от тази в Европа! Това ни изненада доста неприятно, още повече, че заради по-съществените харчове покрай самолетни билети, нощувки и кола под наем, решихме да заложим на по-скромно пребиваване там и да не разхищаваме, нищо че сме на почивка. Вярно, колата под наем си е глезотия, ама в Израел общо взето с транспорта е тегаво, особено в курортния град Ашкелон, в който се настанихме, а и с деца, а и с нагласата, че ще обикаляме всеки ден в различен град… Един път сме дошли, все пак, а имахме само седмица.

Супер като супер

Решихме да спестим от ресторанти и да готвим в къщата за гости, в която имаше горе-долу оборудвана кухня. Мястото беше прилично, видимо чисто, но всъщност доста застаряло и оставящо те с впечатлението за започнал преди години и никога незавършил ремонт. Особено банята и тоалетната! Нещо средно между стар хотел по българското черноморие и някоя позабравена планинска хижа. Но пък бяхме в отделен апартамент с две стаи – една за нас и една за децата. Хазяите – руски имигранти – не бяха по-далеч от къщата като усещане. Позастарели, кичозни, с разбиранията за лукс от онова време и като цяло, нямащи нищо общо с хотелиерския бизнес – нито като поведение, нито като качество на обслужването. Типичните клиенти по по-евтините ни морски курорти. Бяхме пристигнали късно вечерта и децата бяха много изморени и ревящи, а хората започнаха да ни развеждат и да ни показват кое къде е в къщата и да оправяме документи и сметки. Не приемаха плащане с карта, затова оставихме само част от парите в брой, с уговорката на следващия ден да им дадем останалото. Още преди обед на следващия ден бях пресрещната от собственика с грубото изнудване: „Дайте си ми парите!”

Зимата в Ашкелон… Да ги ожалиш!

Да ви разкажа, все пак, за Ашкелон – курортно морско градче, по население колкото Плевен, плажната ивица е доста дълга, с божествен пясък и лазурно синя вода, боцнати палми тук-там за разкош. Както навсякъде в Израел, има обособени нови жилищни комплекси с търговски центрове в тях, въобще, явно доста се строи в страната. В крайбрежната част преобладават къщите, има огромни детски площадки, направо изумително големи, децата бяха като в рая.

По принцип, когато попадна в малък град, най-натрапчивата мисъл в главата ми е: „С какво се занимават всичките тези хора? То няма какво да се прави тук!” Въпреки тези размисли, и въпреки че съвсем не бяхме там по време на туристическия сезон, през цялото време виждахме някакви твърде заети хора, които препускат с коли насам-натам и явно работят.

И като казвам „препускат”, изобщо не се шегувам – ограничения в скоростта на практика не съществуват, а от теория явно местните не се вълнуват! За моя радост, автоматичната скоростна кутия явно е на почит в страната и светне ли жълто, всички тръгват моментално. Още преди зеленото, се чуват няколко клаксона отзад. За мудните ни френско-български реакции това си беше рязка промяна, с която обаче успяхме да се адаптираме за седмица и след като се върнахме, аз поне имах усещането, че съм в страната на спящите шофьори. И докато карат, не знам как, но успяват да вдигат по 70 км/ч в града, при положение, че на всеки светофар има радар с камера. За магистралите въобще не се наемам да говоря – лудницата е пълна и мигачът е табу. Как не са се изпотрепали на пътя, за мен си остава загадка, над която още умувам. Но пък пътищата са хубави – почти навсякъде има по две ленти в посока, подобаващо отделени от насрещното. Когато пътуваш извън града, пейзажът често е пуст и може да те обземе лек страх, че аха ти свърши бензинът и си умираш тук, по средата на нищото. Чак е малко сюрреалистично – някаква пустуш, разцепена от гладък като огледало асфалт.

Много лошо впечатление ни направи боклукът. Както си в по-лъскав район, с хотели, магазини и добре облечени хора, така изведнъж пред взора ти се простира някаква голяма кална поляна с купища боклуци на нея и коли, които паркират в калта. Това ме шокира. Бях с нагласата, че Израел е една прекрасно уредена страна, много напреднала и иновативна, спомням си от разказите на учителката по география в гимназията за уникалната им напоителна система, за това как във всяка градинка има малко маркуче и до всяко цветенце има дупчица, която отмерва точното количество вода. Представях си всичко това по-мащабно, но се оказа, че Израел твърде много ми напомня за България, с единствената разлика, че жителите му са една идея по-богати.

Но да се върна на нашето пътуване и по-точно емоциите покрай сватбата. Еврейската традиция повелява преди да се омъжи, момата да премине през ритуал, наречен микве. Прави се в нещо като малко басейнче, с големината на джакузи и представлява потапяне на бъдещата булка 7 пъти във водата с цел пречистване на тялото и духа. Ритуалът се извършва под надзора на равин, който същевременно рецитира някакви важни религиозни заклинания и всъщност те са единствените действащи лица.

За целта се разделихме на жени и мъже, тъй като мъжете нямат работа в микве ритуала. Те отидоха на спа процедури, а жените се събрахме във фоайето на своеобразните бани и след като булката се появи – пречистена и свежа – се отдадохме на ядене на баклави, толумбички, локум и други сладки неща. Интересна подробност е, че след този ритуал булката и младоженецът нямат право да се виждат до самата сватба. В случая ставаше дума за нищо и никакви три дни.

На следващия ден беше петък, т.е. шабат – еврейският уикенд, който продължава до събота вечерта, а неделя е първият работен ден от седмицата. За нас това означаваше, че до обяд трябваше да сме напазарували храна, защото след това всички магазини затваряха за два дни. Купихме разни лесни за готвене неща + кило кренвирши. Това бяха най-отвратителните кренвирши, които някога съм яла! Очаквах да са като френските – от месо – но се оказа, че са като българските и дори по-зле. Съдържанието им беше крайно съмнително, вкусът – нищо общо с месото, а консистенцията много ми напомни за онези репортажи от началото на прехода, в които разказваха за кренвирши от тоалетна хартия. Дъвчеш и ти скърца в устата… Въобще, откъм качество на храните не останахме очаровани, особено за тези цени.

След обяд решихме да се отправим на пътешествие до Мъртво море, да оползотворим шабата. Това сякаш беше и най-интересната от всички екскурзии, които направихме. В началото край магистралите се редяха мандаринени и маслинови градини, след това преминахме на по-пустинни местности с огромни кактуси и доста прахоляк. За наша радост, времето беше слънчево и топло, край пътя започнаха да се появяват мистериозни селца, които сякаш временно бяха там, наподобяваха бежански лагери – палатки, колиби, малки стада овце, камили, магарета… Изведнъж осъзнахме, че сме не къде да е, а в Близкия Изток и това си е колкото екзотично, толкова и опасно.

В съзнанието ми се надпреварваха да изскачат кадри от филма „Вавилон” и сякаш ентусиазмът ми попритихна. Съвсем обичайна гледка бяха деца, носещи се на коне из пустушта, а на едно място видяхме дори нещо като състезание с коне или някаква местна игра, беше се събрала голяма тълпа зяпачи, но ние решихме да си спестим това преживяване, толкова бързахме да видим Мъртво море преди залез слънце. Друга атракция бяха пътните табели „Внимание, възможност от преминаващи камили по пътното платно”, които се опитах да фокусирам с камерата, но така и не успях. И камили по платното не видяхме, а толкова се надявахме.

Леко с камилите!

Затова пък в един момент вниманието ни беше привлечено от НЛО. Загледах се в него и първо помислих, че е самолет. След известно време обаче отново го съзрях в небето – голямо и неподвижно. Зачудих се какво ли е и в някакъв момент споделих с мъжа ми, който също се беше чудил мълчаливо. Сред предположенията ни бяха дрон, балон или някакъв боклук, който е по-близо, отколкото си мислим, като торба, например. Синът ни беше по-поетично настроен и каза, че е кит. Когато се приближихме достатъчно, се оказа, че това е дирижабъл и явно беше в услуга на някаква военна зона, покрай която минавахме и на чиято ограда пишеше „Влизането и снимането строго забранено”. Май в крайна сметка синът ни беше най-близо до истината…

Като споменах за военните, веднага си проличава, че си в страна с чести военни конфликти. Службата в Израел е задължителна и за двата пола – за мъжете е 3 години, а за жените – 22 месеца. Присъствието на младежи и девойки в униформи е навсякъде, често са въоръжени с автомати и въобще, успяват да всеят страх.

Сол от Мъртво море – там не е като да няма

След като минахме военната зона, започна спускането – Мъртво море се намира на най-ниската точка от земната повърхност, около 500 м под морското равнище. В резултат, за да стигнеш до него, навлизаш в нещо като котловина и пътят е доста криволичещ, а наоколо – само едни голи, червени скали, които в късния следобед съвсем пламваха, огрени от залязващото слънце. Ушите ти заглъхват, от завои ти се вие свят, а морето все още е далеч. Всъщност, морето си е баш езеро, ако трябва да сме терминологично точни. Цялото му дъно е покрито в сол, което и обуславя много солената вода, в която нищо живо не вирее – нито растения, нито животни. По пътя за първото място, достъпно за човешки крак, видяхме завод за магнезий и се полюбувахме на внушителни по размери бели дюни сол. На единствената в района бензиностанция пък се запознахме с групичка китайски студенти от Тиендзин, които първо бяха изумени, че говорим китайски и второ, още по-изумени, че сме ходили в Тиендзин. И след като обсъдихме европейската архитектура на този азиатски град и констатирахме колко малък е светът, всеки продължи по пътя си.

Дъщеря ми се разхожда по соления бряг

Когато стигнахме брега, вече почти се мръкваше и трябваше да действаме бързо, ако искахме да изпитаме удоволствието от това, да плаваме над водата, без да потъваме. Наоколо нямаше много туристи, изгарящи от желание да се топват в солената вода, така че плажът си беше само наш. Температурата на водата беше може би 16-17 градуса, но нас със студена вода не може да ни изплаши човек… Дъното боцкаше подобаващо, солта не е от най-меките неща. Аз се пльоснах първа, тъй като трябваше някой да остане с децата, които изобщо нямахме намерение да тормозим. Синът ни реши да влезе сам и дрехите не бяха никаква пречка за него – докато се усетим, беше нагазил до коляно с все обувките. Впоследствие научих, че солта доста добре се загнездва в обувките и дрехите и не може току-така да ги изплакнеш и да си мислиш, че ще са измити – трябва си сериозно пране в пералня.

Удивително, но дори китовете не потъват

Усещането да плуваш в толкова солена вода е… странно. Първо, наистина не потъваш! Аз влязох на дълбочина малко над коляното, за да не се отдалечавам много от децата, не беше никак дълбоко, но определено водата  е тази, която ме държеше постоянно на повърхността. Второ, въпреки рационалната си природа и познанието, че в тази вода не може да има живи организми, човек постоянно си внушава, че нещо лошо ще се случи. И това не е само мое чувство, мъжът ми също го изпита. Сякаш аха-аха някое чудовище ще те сграбчи и ще те затътрузи по твърдото дъно към другия край – чак към йорданския бряг. Трето, трябва да внимаваш да не ти влезе вода в очите и да имаш предвид, че ако имаш прясна раничка някъде, ще щипе та пушек ще се вдига. На вкус водата не е просто солена, ами направо е горчива – не я препоръчвам за пиене. Мъжът ми, като по-смел влезе по-навътре и се опита да плува, но не му се получи. Сякаш всеки път, щом опита да стъпи на дъното, нещо го буташе нагоре. Докато се нарадваме на солта, слънцето се скри и трябваше набързо да събираме партакешите, да мятаме децата в колата и да се връщаме в Ашкелон, преди да е станало толкова тъмно, че да не можем да ги открием.

Ето как изглежда къс необработена сол

Продължението четете ТУК

Югоизточна Азия с бебе и половина – Сингапур

Изглед към Marina Bay Sands – хотелът, с който градът се гордее заради многото поставени рекорди. На покрива се намира най-дългият басейн и парк върху сграда, с формата на плавателен съд.

Този пост е от поредицата „Югоизточна Азия с бебе и половина“. Първата част е ТУК, а предишната – ТУК.

И така, след почти двумесечна пауза най-накрая се наканих да напиша нещо и за Сингапур.

В града-градина дори пътните „детелини“ са покрити в буйна растителност.

Решихме, че ще му заделим около 3-4 дни за разглеждане. Наспани и отпочинали в малкия и уютен хотел в Джохор Бахру, който открихме (Bliss Boutique Hotel, препоръчан е от приложението Trip Advisor), сутринта се запътихме към гарата, от където тръгваха автобуси за Сингапур. След дълго премисляне как да стане това (с оглед на бебешкото столче и традиционната му липса в такситата), решихме да отидем с кола и да я оставим за през деня на паркинг близо до гарата. Сумата, за щастие, не беше много голяма. Изгубихме ценно време в паркиране, ориентиране на самата гара, обмяна на пари, а и опашките на малайзийската граница не бяха малки, но поне се движеха сравнително бързо. Реално, гарата е и граница, т.е. няма как да хванеш транспорт за Сингапур, без да си минал паспортен и багажен контрол. Дори това, че бяхме с бебе не ни осигури по-бързо минаване. За различните автобуси има различни опашки, които са сравнително организирани и има хора, помагащи на гладкото преминаване на пътниците. Навсякъде имаше асансьори и ескалатори – голям плюс за нас. С автобусните маршрути беше пълна каша, така и не разбрахме кой точно автобус до къде ходи, а освен това има и различни видове – едни спират на всяка спирка, други са по-бързи и ви карат директно до централната автогара в Сингапур.

Между Малайзия и Сингапур

Всички автобуси спират на сингапурската граница и отново се преминава през паспортен контрол, всички пътници слизат, минават през опашките за печат, преди това се попълват декларации за това къде ще се отседне в града-държава и допълнителна информация. Всеки, влизащ в Сингапур получава и брошура с най-сериозните забрани и предупреждение да се спазва законът.

Всеизвестен факт е, че Сингапур е страна със строги закони и много високи глоби за какво ли не. На няколко места успях да снимам предупредителни табели. Пушенето е забранено на повечето обществени места и, в интерес на истината, почти не видях пушачи докато бяхме там. Толкова по-добре за нас! В града-държава все още съществува смъртното наказание и то се прилага, без значение спрямо кого. Всеки е длъжен да се съобразява със закона и нарушителите биват наказвани, без изключения. Нерядко се чуват случаи за чужденци, решили да използват наркотици или да прибягват до вандализъм, но, бързо заловени, си получават наказанието.

След проверката, отново се качихме на автобуса и от тук имаше две опции: или да слезем на една от първите спирки и да хванем метро, или да продължим с автобуса, без да сме много сигурни до къде ще ни закара и колко време ще отнеме това. Предпочетохме метрото, тъй като бяхме убедени, че ще е по-бързо и удобно, а и Ян не можеше да стои много време кротко седейки в един от нас, а количката трябваше да сгъваме на всяко влизане в автобуса.

Влакът, който пристигна беше много широк, напомни ни малко на корейските влакове, с тази разлика, че вагоните изглеждаха чисто нови и много поддържани. Поради дестинацията, явно се очакваше да има много хора с багаж и имаше големи пространства само за правостоящи, без места за сядане. Влакът всъщност се движеше предимно над земята и само условно може да се нарече метро, тъй като все пак е свързан с метро-мрежата. Веднага ни направи впечатление и смяната на лицата – от забулените малайзийки бяха останали много малко, за сметка на това се появиха доста китайци, индийци и европеидни. Изведнъж се усетихме в малко по-свои води и сякаш по-свободни. Пътуването продължи около 30 минути – учудващо дълго, предвид първоначалните ни очаквания за кратко разстояние. Но пък имахме време да разгледаме наоколо – минавахме през жилищни квартали и всичко изглеждаше перфектно уредено – паркове, градинки, спортни площадки, училища, болници, супермаркети… И нито една кола, паркирана на пътя! Очевидно всички имаха място в подземни или наземни паркинги. Всъщност, много от жилищните сгради започваха с няколко етажа паркинг. Бих се обзаложила, че апартаментите вътре са толкова спретнати и подредени, колкото и сградите отвън, личеше си високият стандарт, въпреки че дори не бяхме в центъра.

В последствие разбрахме, че огромен процент от местните живеят в държавни жилища, които успяват да изплатят с времето, благодарение на тамошната комунална политика, позволяваща на всеки достъпно жилище. Научихме още, че частните жилища са около 20 % от всички, но и наемите, особено в централните части на града, са много високи. В един от кварталите се намират предимно посолства и дипломатически представителства, но и немалко къщи, в които живеят заможни хора или крупни бизнесмени.

Когато пристигнахме от Woodlands в Orchard (в централната част на града), първото нещо, което се опитахме да намерим беше центърът за туристическа информация. Наложи се да повървим 20-тина минути докато стигнем до него. Там една много мила дама ни показа по-интересните места на картата и ни препоръча, тъй като вече беше обяд и не ни оставаше много време, да хванем един от туристическите автобуси, които правят обиколка на града. Така и направихме. Качвайки се на такъв автобус, човек може да слиза и да се разхожда колкото си иска пъти в рамките на един ден. Ние улучихме дъждовно време, а и детето заспа, затова направихме наведнъж цялата обиколка (отнема около час и половина).

Търговски център, чиято сграда наподобява дървета и короните им. Много от сградите са подвластни на идеята за симбиоза с природата. Екологичните нововъведенията да добре дошли и това личи.

Признавам, че до този момент винаги съм гледала с пренебрежение на туристическите автобуси, имах усещането, че човек нищо не успява да види от самия град и само го влачат от едно на друго място, за да направи снимки. Е, лъгала съм се – информацията и цялостният обзор на града, които човек получава от такава обиколка са безценни. Имаш карта на маршрута и успяваш да се ориентираш кое къде е. За първи ден е много добра идея, а и вървят интересни факти за историята и жителите на града. Виждайки забележителностите веднъж и чувайки основна информация за всяка, човек много по-лесно решава къде да отиде след това, къде ще му е интересно и дали ще е удачно да помъкне 18-месечно бебе на въпросното място.

След обиколката се поразходихме малко пеш и решихме, че ще е по-добре да се прибираме обратно в Джохор Бахру, но и си дадохме сметка, че ако всеки ден пътуваме по този начин, няма да успеем да разгледаме добре града. Затова, когато се върнахме обратно, резервирахме евтин хотел в Сингапур за следващите две нощи. На другата сутрин, отпочинали и заредени с нови сили за справяне с границата, отново се насочихме към града-градина, както го наричат.

От хотела в Джохор бяха така любезни да се съгласят да оставим колата на техния паркинг, въпреки че нямахме повече нощувки при тях. Трябваше мъжът ми да ни закара с колата до гарата, където да го чакаме, а той да върне колата пред хотела и да вземе такси, за да се присъедини към нас. Нямаше друг вариант, за да превозим нашия „малък принц” безопасно.

На втория ден от обиколката се насладихме на Музея на изкуствата (Singapore Arts Museum), който, честно казано, малко ни разочарова. Може би защото сме обикаляли по доста европейски музеи и имахме представата за Сингапур като за средище на изкуството и сборен пункт на артисти от цял свят. Колекцията в този музей беше сравнително малка, а някои от гидовете се държаха не съвсем адекватно и подхождаха към всички с някаква странна инфантилност.

Една от станциите на метрото…

След това се запътихме към Научния център на Сингапур (Science Centre Singapore), където са събрани научни познания и историята на града под формата на снимки, игри и интерактивни експозиции, където всеки може да намери нещо интересно за себе си. Мястото се оказа доста далеч от туристическия център и попътувахме може би около час с наземен влак. Към края на пътуването се изсипа пороен дъжд, заради който се наложи да вземем такси от станцията до музея. От паркинга за таксита до входа на музея имаше около 5 минути път, но, за щастие, всички алеи бяха покрити с навеси.

Самият център е любопитно място, дава възможност на хора от различни възрасти да научат каквото ги интересува за Сингапур и заобикалящия ни свят. Останах обаче с впечатлението, че има зле прикрита пропаганда – сякаш се опитваха да натрапят на сингапурците някакво национално самосъзнание, което вероятно липсва като цяло, заради разнородния облик на населението и заради „младостта” на държавата. Имаше много „игри” и „викторини” с въпроси от рода „какво би направил един сингапурец в тази ситуация?” и се внушаваше предприемачески дух (най-вече на децата, явно съобразено с очакванията към тях). И все пак, трябва да се отчете, че може би това е един от най-добрите начини да се образова едно дете – чрез игри, интерактивни занимания и като цяло, с модерни методи.

Вечерта се прибрахме в хотела, който се намираше в китайския квартал и, съответно, беше пълен с китайски туристи. Ужасно място – стаите не отговаряха на моите очаквания за комфорт и чистота, за Ян нямаше легло и трябваше да го приспособяваме на нещо като диван, защото леглото беше малко. Но поне имаше работещ климатик, а и телевизорът с китайски канали много ме зарадва – така имах възможност да си упражня малко слушането. Докато стигнем от метрото до хотела, минавахме през някакви тесни тротоари, пълни с магазини, които изкарваха стоката отпред и поради постоянния поток от хора, минаването с количка беше цяло предизвикателство. Минахме и през редица азиатски проститутки, а след това видяхме и 10-тина пред хотела ни. Напълно беше възможно мястото да е редовно посещавано от тях и клиентите им. Да не говорим, че рецепционистката, която ни се падна беше много нелюбезна и отговаряше едносрично, често с „НЕ” на въпросите ни, без дори да ни погледне. Липсваше й само пила за нокти, всичко друго – зелена коса, изкуствени мигли и тениска „Hello Kitty” – беше налично. Може би единственият плюс на китайския квартал (освен цената на нощувките) бяха множеството китайски ресторанти, от които спокойно можеше да поръчаме за вкъщи. И това, че човек можеше да усети китайската атмосфера, без да му се налага да посещава Китай. Това не е характерно за китайските квартали в много други градове, там винаги има някаква смесица с местното.

На другата сутрин решихме да си направим една голяма пешеходна разходка, тъй като това щеше да е последният ни ден тук. Тръгнахме от Ботаническата градина – друга забележителност на Сингапур и продължихме накъдето ни видят очите. Това се оказа и най-позитивното ни преживяване в крайна сметка. Времето беше слънчево и горещо, обиколихме немалко места, включително и хотела-визитна картичка на града, Marina Bay Sands. Влязохме във фоайето и се разходихме просто от любопитство. Обещахме си следващия път като посещаваме Сингапур да нощуваме там, вместо в китайския квартал.

Останаха, разбира се, и много неща, които не успяхме да разгледаме, като островът Сентоса, например, но за малкото време, в което бяхме там, успяхме да се насладим на мястото и да почерпим максимално от преживяването. В моите очи Сингапур остава като една магия, някаква невероятна смесица от старо и ново, симбиоза между природа и архитектура, сблъсък на различни култури и националности. Хората са много топли и приветливи, човек се чувства навсякъде като у дома си и няма това усещане за изгубване и туристическа самота, каквито има в повечето големи градове. Хареса ми и това, че е доста спокойно, движението е добре уредено, може би защото не бяхме с кола, но стресът липсваше. Най-доволни обаче безспорно са децата, защото там е техният рай! Толкова много начини да се забавляваш, при това без да се налага да плащаш за това – всичко е достъпно, модерно и добре поддържано. Има страхотни паркове, детски площадки, водни игри…

За момент с мъжа ми се размечтахме как бихме живели в Сингапур след някоя и друга петилетка. Кой знае, може би един ден и това ще се случи. Но нека първо ни омръзне Париж…

На другата сутрин тръгнахме обратно за Джохор Бахру, около обяд взехме колата и се отправихме към следващата спирка – град Малака.