Израел с две бебета и половина – част 3: Йерусалим

Вижте първа и втора част съответно ТУК и ТУКIMG_20170124_120215

Вторник беше денят, отреден за посещение на Йерусалим. Вярно, един ден нищо не е, но все пак, успяхме да се насладим на поне малко от този задължителен за пътешественика град. Вероятно, ако бяхме и вярващи, щяхме още повече да го оценим, но и така ни хареса и се впечатлихме от видяното.

Първото нещо, което за мен беше неочаквано, беше хълмистият терен. Колкото и да бяхме чели за града от пътеводители и Интернет, това някак ни свари неподготвени. И като казвам хълмист, това са някакви невъобразими спускания и изкачвания, всички улици са извити и криволичат между склоновете и особено за човек, който не познава местността, шофирането е доста стресово. Успяхме да паркираме в един от малкото безплатни паркинги в сравнителна близост до Стария град. Всъщност, за времето, което си бяхме отделили, успяхме единствено да се разходим там за няколко часа.

IMG_20170124_114657

Там, в далечината се намират стените на Стария град, а на преден план виждаме една от многото криви улици с наклон

Старият град на Йерусалим представлява опасана от високи стени територия от по-малко от 1 квадратен километър. В тези граници градът се помещава през вековете чак до 1860 г., когато се изгражда нов еврейски квартал. Предполагам, няма нужда да навлизам в история и да разказвам колко свещено място е градът за мюсюлмани, християни и юдеи. Със сигурност, по улиците му могат да се видят от всички по много.

IMG_20170124_160941Усещането да се намирам там мога да опиша като пътуване във времето – изведнъж, преминавайки през една от 8-те порти на града, се озоваваш няколко столетия назад сред вековни каменни сгради, хора, изглеждащи като застинали в миналото, малки магазинчета и сергии, продаващи какви ли не местни боклуци, огромен арабски пазар, на който се изострят всичките ти аудио-визуално-обонятелни рецептори и се отключват застинали в сезона алергии. Преминавайки през огромния арабски пазар, сякаш се върнахме отново на Къпалъ Чарши в Истанбул – отново бяхме в лабиринт, под овални арки и коридори, с подвикващи ни търговци, заобиколени от тълпи дезориентирани туристи, които се колебаят между това да гледат за посока в смартфоните си (сякаш изобщо някой имаше представа накъде точно отива) и да се пазарят за някой причудлив сувенир с оригинална хрумка.IMG_20170124_120839IMG_20170124_154604IMG_20170124_154530

IMG_20170124_163215

Древност и съвремие в перфектна симбиоза

В цялата тази олелия обаче има и улици с имена, представете си. Успяхме някак да се ориентираме до Стената на плача, където бяхме си уговорили среща с приятели от френската страна на булката. Събрахме се около 20 души и се запридвижвахме тромаво сред малките тунелчета. IMG_20170124_121646

Да ви разкажа малко за Стената. Уикипедия твърди, че тя е „подпорна стена от времето на Втория храм в Йерусалим. Този храм е бил най-свещеното място в юдаизма. (…) След разрушаването на Втория храм от римляните през I в. сл. Хр. Стената на плача е единствената структура, останала от него.”

IMG_20170124_121819

Площадът пред Стената на плача

За едно просто око като моето обаче, това е огромна стена, съставена от големи каменни блокове, която е застанала от едната страна на големичък площад. На площада е пълно с народ – туристи, богомолци или просто случайно преминаващи хора. Стори ми се, че най-многобройни бяха юдеите. Може да се каже, че всички пътища в Стария град водят към площада. Входовете/изходите са няколко, а от по-високите места се открива страхотна гледка към местността и всъщност това, което виждаме по кориците на повечето пътеводители.IMG_20170124_123001

Пространството пред стената (да кажем, 50-60 метра) е отделено с ограда от другата част на площада, а също отделени с ограда са двете половини на стената – ляво за мъже, дясно – за жени. Впрочем, очевидно има много сериозно разделение в еврейската култура между двата пола. Нещо, което забелязахме едва тук. Преди да се насочат към стената, достъпът към която е от двата ѝ края, вярващите измиват ръцете си на чешма с висящи на връвчици метални кани. Духовно пречистване, един вид. По оградата и отстрани има библиотеки с религиозни книги, затворени в стъклени витрини. Всеки може да потърси каквото му трябва и да вземе за временно ползване. Още съжалявам, че не проявих любопитство и не отворих да разгледам.IMG_20170124_122606

Има много столове за сядане, но народът масово отива близо до самата стена и нещо там прави – стои, пипа я, целува я, моли се, плаче или нещо друго – каквото намира за подходящо. Оказа се, че има поверие, според което ако си напишеш желанията на листче и ги пъхнеш между камънаците на стената, те непременно ще се сбъднат. В резултат, де що има фуга беше натъпкана с листчета. Само не знам дали някой минава да ги почиства после, иначе не си обяснявам при целия този наплив как все още има места за нови листчета. Като катинарите по парижките мостове, с които влюбените „заключват” любовта си… Неслучайно думите „суеверие” и „вяра” са с еднакъв корен.

Най-забавно за мен обаче беше правилото да не обръщаш гръб на стената на тръгване. Това налага вярващите да вървят наобратно към изхода, без да извъртат очи от нея. Предполагам, че на ден по няколко десетки набожни люде се спъват и падат. Остава само някой да ги заснеме и монтира в смешно клипче, съпроводено от музиката към шоуто на Бени Хил.

IMG_20170124_122050

И докато едни се покланят пред светини, други (по-фотогенични) са хванати от местни репортери…

След стената, цялата група седнахме в едно заведение, където обядвахме набързо, а после продължихме из лабиринта в разглеждане на дебрите на стария град. Не се размина и без полагане на длан на Божи гроб, такава си е традицията, трябваше да я почетем, иначе все едно не сме ходили до Йерусалим. Малко бяхме объркани, първо докато намерим църквата Възкресение Христово, където се смята, че е бил разпънат, после – погребан и накрая – възкръснал божият син, след това пък в самата църква изгубихме ориентация.

16300329_10154900745284120_3405137140487765841_o

Кака ви Цура стана хаджийка

Още с влизането се озоваваш в помещение, където те сварва нещо като каменен гроб с лампи над него и където някакви хора полагат длан, целуват и се снимат, та тъкмо си мислиш и ти „а, ето го, бързо снимка!” и после виждаш на стената табела с надпис: „към Божи гроб” и стрелка надясно. Вляво пък се е наредина една дъъъъълга опашка предимно от руснаци, които чакат под един голям купол около някакво кръгло помещение, което на всичкото отгоре е оградено със скелета, тъй като е в процес на реставрация. И докато останалата част от групата започна да се катери по етажите и да оглежда различните помещения на църквата, която впрочем никак не е малка, но тя една да беше – църкви в стария град на Йерусалим не е като да няма, – ние с мъжа  и децата последвахме стадния инстинкт и се наредихме чинно в края на рускоезичната опашка. Излишно е да казвам, че като цяло, информационни табели липсват.

Чакането беше доста досадно, най-вече защото не знаехме за какво точно чакаме, но стоически издържахме на неведението и нахалните дебели лелки, които се опитваха да ни прередят (без успех, защото, нали, шамапрощавате, ама аз също съм от Изтока и имам бегъл опит в кисненето по големи и нецивилизовани опашки без никакви ограничения за по-добра организация, та трудно може да ме пререди някоя си Дуня от Сверловск).

В края на това продължило около половин час чакане, се шмугнахме през тясна врата и преминахме през малка стаичка надолу в земята, в дъното на която имаше още една врата, охранявана от поп, който стриктно връщаше всяка неприлично облечена жена. Слава на Христос, че пътувахме през януари и не бях по минижуп, да бера срам пред събралите се наоколо религиозни люде. И добре, че не ни искаха документи, че ако бяха разбрали, че сме неженени и с две и половина деца, щяха да ни отлъчат завинаги и от църква, и от Йерусалим въобще – грешници, с грешници такива! Зад въпросната порта имаше второ помещение, горе-долу 2 кв. м., където… абе и ние не знаем какво имаше точно, но предполагам е бил третият Христов гроб (така излиза, че са няколко в тази църква, явно за улеснена логистика бяха го решили, иначе представете си какво меле ще стане, ако всички туристи ходят да целуват едно и също място).

Попът даваше време 5 секунди на човек – ни повече, ни по-малко, няма какво да се офлянкваш толкова вътре – влизаш, прекръстваш се и излизаш. Това вярата да не ви е халва с шанфъстък! Колкото отреди попът – толкова е отредил и Бог, точка! Влязохме ние вътре с мъжа ми, децата, докато се огледаме, нещо табелка да видим – току виж се ориентираме за какво сме висели половин час отвън, и дядо поп почука отривисто по вратата и ни направи знак, че поклонението ни е приключило. Сигурно сме били единствените, които нищо не пипнаха и не целунаха, ама само като си помисля, че целият бивш съветски блок, заедно с мръсните си ръце и усти минава ежедневно от там, стори ми се твърде нехигиенично да бършем микроби след това… Впрочем, в последствие научихме, че двата големи камъка в стаичката са всъщност онези Свещени Камъни, затваряли пещерата с гроба Му. Спирам с важната информация.

IMG_20170124_153123

Калпазани!

Така се случи, че след това просветляващо и пречистващо преживяване, някак се изгубихме с останалите и мъжът ми тръгна да ги търси, а аз останах да чакам пред църквата с децата. Разположих се на едни каменни стълби, които водеха към някаква заключена метална врата и се заозъртах наоколо, а децата тръгнаха да се катерят нагоре. И точно когато си мислех, че ще си почина малко, дъщеря ми, Лора се затътрузи надолу по стълбите с рев. Действието се развиваше пред очите на много туристи и веднага някакви жени заприиждаха да ми предлагат помощ, аз успях да я хвана, но така и не разбрах как точно е паднала и дали се е ударила. Видях само една цицина на челото. Нали знаете колко помага паниката в такива ситуации? Е, хората наоколо бяха по-паникьосани от мен, една ми предлагаше вода, друга ми казваше някакви хватки, да видя дали нямала мозъчно сътресение, дори двама униформени дойдоха да ми обясняват къде е медицинският пункт, а на детето видимо нищо му нямаше и се успокои за секунди, щом я гушнах. Реално беше претърколила 3-4 стъпала докато я хвана. Ясно беше, че не можех да остана там, рискувах да започнат да снимат репортаж за лошите майки с мен в главната роля, затова събрах дечурлигата и багажчето и тръгнах в незнайна посока, където, за мой късмет, открих другите от нашата група. Появи се и мъжът ми и продължихме обиколката.IMG_20170124_162531IMG_20170124_161026IMG_20170124_160934

16252394_10154980800371737_2275006601647824585_oПо-късно се разделихме с останалите, а ние се запътихме към голямата джамия със златния купол (още известна като Палатът на Камъка и съвсем между другото е най-старата, запазена джамия в света). Въпросният мюсюлмански храм е нещо като задължителна забележителност за туристите. Там обаче ударихме не на палат, а на камък. Когато стигнахме до т. нар. арабска част (да, има си определени зони за различните общности), бяхме посрещнати от трима мъже в сериозно военно снаряжение и автомати в ръце. Е, виждали сме такива и в Париж, особено след атентатите от последните години, и не се уплашихме особено. Казаха ни, че след 17:00 часа входът за немюсюлмани е забранен и би било опасно да ни пуснат (опасно за живота, в смисъл, може някой малко да ни позаколи там). Доядя ни, защото се разминахме с голямата джамия със златния купол, но… какво да се прави – правила. От друга страна, остана нещо и за следващия път.

IMG_20170124_162921За утеха, извадихме по един банан от багажа, нахранихме всички налични маймуни (за децата говоря) и продължихме накъдето ни видят очите, а в последствие и към колата, защото вече започнахме сериозно да се изморяваме, особено мъжът ми, който трябваше да носи Лора на рамене от време на време. Впрочем, от количка в стария град на Йерусалим изобщо няма смисъл – навсякъде земята е от каменни блокчета и бутането на количка би било само причина за изнервяне.

Така приключи последната еднодневна екскурзия от престоя ни. На следващия ден събрахме багажа от къщата за гости, простихме се със собствениците, натъпкахме в торби каквото беше останало в хладилника и поехме към Тел Авив и летището. Довиждане, Израел и… до нови срещи, може би?

IMG_20170125_074358

Последното януарско кафе на терасата, докато мъжът и децата все още спят, а аз се наслаждавам на птичето пеене…

Израел с две бебета и половина – част 2: Сватбата

11След разходката из Ашкелон и пътуването до Мъртво море, не се спряхме току така. В събота се засилихме към едно друго море/езеро, Тивериадско, или още Галилейско, което аз предпочитам, защото е по-лесно за изговаряне. То е в северната част на Израел, споменах ли, че страната по площ е горе-долу ¼ от България и разстоянията не са чак толкова големи, освен ако не решите да я прекосявате по вертикала. Тук е моментът да вметна, че когато взимахме колата изрично ни обърнаха внимание да избягваме магистрала No. 6, тъй като тя била единствената платена в страната и плащането ставало по електронен път, а за чужденци нещата твърде много се усложнявали. Затова решихме да се движим максимално по крайбрежието, по магистрала No. 4 и в някакъв хубав момент да завием на изток.

1

По пътя видяхме голямо куче, което се возеше на открито в пикап и изглежда изобщо не го беше страх от скоростта по магистралата. Когато преминавахме близо до град, впечатление правеха тези нови жилищни комплекси, сякаш изникнали сред нищото с 30-тинаетажни блокове – огромни по размери квартали, да се чудиш кой толкова ще се засели там, сякаш имат чак такава нужда от жилища. Видяхме и огромна платформа в морето, предполагам, нефтена.

2Към обяд се озовахме в древния град Цезария, който ни беше на път. Там си направихме пикник (с паста и кренвирши, с какво друго!) в подножието на един акведукт от римско време, поразходихме се измежду арките, а после се покатерихме и отгоре през едни песъчища, та хубавко се изморихме.

4

5

Римски акведукт

Стана време за следобедна дрямка и всички налични деца бяха положени в столчетата си да хъркат, а ние продължихме нататък в търсене на Галилеевото море. По пътя вече се редуваха повече зелени пространства, обработваеми площи и тук-таме някое модерно израелско село.

6

Галилеево море

Морето се оказа почти непристъпна зона. Навсякъде беше оградено от платени паркинги, някакви заведения с изглед към водната шир или пък просто стръмен бряг, без никаква възможност да се паркира покрай него. Поизмина известно време, докато накрая открихме място, където можеше да се спира и където, поради тази причина беше пълно с коли, боклуци и котки. Самата вода също беше ужасно мръсна – с тиня и много отпадъци, носещи се из нея.

7

Галилеево море

Постояхме наоколо известно време, децата си изядоха следобедната закуска, после похвърляха камъчета във водата и това беше. Гелилеево море ни разочарова.

Дойде неделя – денят на сватбата. Всъщност, събитието започваше в 18 ч., така че нямаше какво особено да направим, затова просто обиколихме всички възможни детски площадки в района, наследниците бяха изключително доволни, а следобед, след дрямката им започнахме да се приготвяме за церемонията.

Действието се развиваше в Ашдод – близък на Ашкелон град – отново на морето. Самата зала, която младоженците бяха наели се намираше на плажната ивица. Всичко беше изпипано до последния детайл. Аз не съм присъствала на много сватби, но определено тази ме впечатли. На входа имаше охрана, влизаше се само с поканите, които всички гости бяха получили предварително. Вън пред залата бяха опънали голяма, бяла шатра, в която се събираха гостите на високи, бели масички. Празнична украса, както си му е редът и най-приятното – джаз, изпълняван на живо от саксофонист. Беше страхотно! Определено вдигна нивото, допринасяйки за и без това изтънчената обстановка. Гостите се бяха издокарали във вечерни облекла, общо взето не видях мъж с нещо различно от костюм и жена с нещо различно от бална рокля, включително и бабата на булката, която гони 90-те.

8

Една малка сватбарка

Още с влизането бях приятно изненадана, че няма да умрем от глад, тъй като беше предвиден кетъринг и коктейл от самото начало. Определено се впечатлих. Представях си как сега ще се точат едни дълги церемонии, народът ще прималява и ще му текат лигите, докато стане време за ядене, а още повече се притеснявах за децата, които са си свикнали да вечерят в определено време. Обикновено така се случва по сватбите – манджата е накрая. А тук ни посрещаха с храна, при това много хубава. Имаше суши, разни хапки, морска храна, много готвени ястия – всичко на шведска маса.

През цялото време си мислех, че ще ни извикат да влезем вътре в някакъв момент, но вместо това, се появиха първо младоженецът, следван от равина, а накрая и булката – в цялата си прелест. Преминаха по дълга бяла пътека, вдясно на която трябваше да са само жените, а вляво – мъжете. Нашите хлапета ги последваха, явно решиха, че това е някаква игра, а младоженците се озоваха на възвишение под нещо като купол. Там се разигра сватбеният ритуал – равинът говореше важни неща, пусна няколко шеги, съдейки по реакциите на гостите, даже попя малко, в някакъв момент им разпънаха бяла покривка над главите, която се държеше в ъглите от четирима мъже, по-ниски от булката, която пък от своя страна е по-висока от младоженеца и така, главата ѝ образуваше нещо като бабуна в плата. Накрая, младоженецът настъпи чаша, увита в станиол, както си му е редът и последва целувка, с което разбрахме, че вече са женени. Зазвуча някакво бясно арабско маане и всички гости се наредихме на опашка да поздравяваме новото семейство и да се снимаме за спомен.

9

Кака ви Цура на сватба, бременна в третия месец

Аз не си бях дояла скаридите и изобщо не разбрах кога банда чевръсти девойки започнаха да вдигат всичко от масите и да ни приканват да влизаме вътре. Вътрето се оказа огромно помещение, с DJ пулт и дансинг, около който бяха наредени и масите. Преди да влезем, обаче, трябваше да се намерим в списък с гостите, за да ни ориентират на коя маса да седнем. Масите бяха отбелязани с номера, а пред всяко място имаше табелка с името. Бяха предвидили отделни места за децата, което много ни зарадва, беше някак много уважително и мило. Разбира се, бяха ни наредили до други приятели на булката, всичко беше предвидено така, че гостите да се забавляват максимално. Менюто пристигаше поетапно: докато ядяхме предястието, саксофонистът ни забавляваше с по-спокойни мелодии, редувайки ги с по-хитови парчета, след което щафетата се поемаше от DJ-я и всички ставаха да танцуват. После отново се връщаше саксофонистът, връщахме се по масите, да хапнем основното и така, на части успявахме хем да танцуваме и да разкараме малко калориите, хем да си починем, ядейки.

Моят мъж и един от приятелите на булката, бяха приготвили изненада – клипче с рисунки, в което се разказва за булката и живота ѝ до този момент. Въпросното клипче се произвеждаше в продължение на няколко седмици и беше изключително трудоемко. Включиха се много от роднините и приятелите на булката, разказвайки смешни случки от живота ѝ. Получи се много весело. Някак успяха да организират нещата с DJ-я и да го пуснат на видео стени в различни части от залата, така че всички гости да могат да видят и чуят разказа. Тя, разбира се, се просълзи и дойде на нашата маса да им благодари.

Сватбата определено ме изненада приятно. Бях с по-различни очаквания, честно казано, мислех, че ще е неловко, защото не познаваме почти никого от роднините на булката, а пък младоженеца го бяхме виждали веднъж и мислехме, че ще има езикова бариера между гостите. Всички много се забавляваха, музиката беше идеално подбрана и задоволяваща всякакви вкусове, децата също се включваха в танците и почти не мрънкаха (а бяхме се притеснили, че ще развалят купона и ще трябва да си тръгнем рано-рано). Когато гостите бяха напълнили тумбаците, се пренесохме трайно на дансинга и няма млади, няма стари – всичко живо танцуваше и се веселеше. О, вероятно тук е моментът да отбележа, че алкохол не се сервираше изобщо (все пак, става въпрос за традиционна еврейска сватба, а при тях по правило не се пие алкохол). Това да видиш толкова много хора да танцуват и да се забавляват истински, без да се налага да удрят по няколко ракии преди това, или някакъв водещ да ги подканва, си е цяло събитие. В някакъв момент около дансинга започна раздаването на парти – атрибути (очила, маски, шапки, светещи гривни) и градусът се вдигна още повече. В продължение на цялата вечер професионален фотограф се навърташе около младоженците и гостите и  събираше интересни кадри, а няколко часа след началото, близо до дансинга сложиха магнитна дъска, на която залепваха вече принтирани върху магнити копия на снимките. Всеки гост можеше да отиде до дъската и да намери своите магнити, след което да си ги занесе за спомен вкъщи. Идеята ми се стори страхотна! Нашите магнити сега гордо стоят на хладилника и ни напомнят за този вълшебен момент.

Всичко описано звучи като да сме пирували цяла нощ, но всъщност, служителите от кетъринга започнаха да прибират и да почистват точно в полунощ. Осветлението се промени и дори за неразбралите, вече нямаше колебание, че купонът е свършил. Излишно е да казвам, че децата заспаха в колата на връщане към Ашкелон и късното лягане по никакъв начин не им попречи да ни събудят в понеделник сутринта към 8. Логично, денят премина в релаксиране на плажа.

10

Ден за почивка след сватбата

Прочетете и за пътуването ни до Йерусалим

Израел с две бебета и половина – част 1: Ашкелон и Мъртво море

В края на януари аз, мъжът ми и двете ни деца (на 1 и 3 години, съответно) се отправихме в едно отдавна планувано приключение до една колкото известна, толкова и непозната за нас дестинация, а именно Израел. Тази безразсъдна на пръв поглед инициатива беше свързана със сватбата на наша приятелка, която трайно се засели там преди няколко години. Добре, че са сватбите, че кога иначе ще ни огрее да мръднем по-далеч от добрата стара Европа с нещо по-различно от добрите стари четири гуми… Че и с деца – абсурд! Това е тя съдбата на пресните родители – стой си вкъщи, сменяй памперси и дишай, след някое и друго десетилетие може и да ти се отвори възможност да видиш свят. Е, и артрит и дископатия може да си завъдил, но пък важното е да се пътува.

IMG_20170118_210627

Летище Бен Гурион в Тел Авив, в изграждането на което преди години има пръст и моят собствен баща. Това с балоните явно е посрещаческа традиция…

Този път новото попълнение беше тази „и половина” от заглавието, с думи прости – тръгнах леко бременна, по стара семейна традиция. Упорито обаче отказвах да се правя на болна и дори реших, че ще отложа посещенията при гинеколог за потвърждаване на бременността за след като се върна.

И ако сега очаквате разказ за преяждане с кашерна храна, маслини и портокали, последвано от обилно повръщане, веднага отричам, но пък за сметка на това заради така удобното оправдание „бременна разсеяност” авторката на текста изгуби не обеца, не чадър, а цяла бебешка количка, представете си.

Понеже стана дума за ядене, ама страшна скъпотия в тоя Израел! Храната по магазините е по-скъпа от тази в Европа! Това ни изненада доста неприятно, още повече, че заради по-съществените харчове покрай самолетни билети, нощувки и кола под наем, решихме да заложим на по-скромно пребиваване там и да не разхищаваме, нищо че сме на почивка. Вярно, колата под наем си е глезотия, ама в Израел общо взето с транспорта е тегаво, особено в курортния град Ашкелон, в който се настанихме, а и с деца, а и с нагласата, че ще обикаляме всеки ден в различен град… Един път сме дошли, все пак, а имахме само седмица.

IMG_20170120_105825

Супер като супер

Решихме да спестим от ресторанти и да готвим в къщата за гости, в която имаше горе-долу оборудвана кухня. Мястото беше прилично, видимо чисто, но всъщност доста застаряло и оставящо те с впечатлението за започнал преди години и никога незавършил ремонт. Особено банята и тоалетната! Нещо средно между стар хотел по българското черноморие и някоя позабравена планинска хижа. Но пък бяхме в отделен апартамент с две стаи – една за нас и една за децата. Хазяите – руски имигранти – не бяха по-далеч от къщата като усещане. Позастарели, кичозни, с разбиранията за лукс от онова време и като цяло, нямащи нищо общо с хотелиерския бизнес – нито като поведение, нито като качество на обслужването. Типичните клиенти по по-евтините ни морски курорти. Бяхме пристигнали късно вечерта и децата бяха много изморени и ревящи, а хората започнаха да ни развеждат и да ни показват кое къде е в къщата и да оправяме документи и сметки. Не приемаха плащане с карта, затова оставихме само част от парите в брой, с уговорката на следващия ден да им дадем останалото. Още преди обед на следващия ден бях пресрещната от собственика с грубото изнудване: „Дайте си ми парите!”

IMG_20170119_121048

Зимата в Ашкелон… Да ги ожалиш!

Да ви разкажа, все пак, за Ашкелон – курортно морско градче, по население колкото Плевен, плажната ивица е доста дълга, с божествен пясък и лазурно синя вода, боцнати палми тук-там за разкош. Както навсякъде в Израел, има обособени нови жилищни комплекси с търговски центрове в тях, въобще, явно доста се строи в страната. В крайбрежната част преобладават къщите, има огромни детски площадки, направо изумително големи, децата бяха като в рая.

По принцип, когато попадна в малък град, най-натрапчивата мисъл в главата ми е: „С какво се занимават всичките тези хора? То няма какво да се прави тук!” Въпреки тези размисли, и въпреки че съвсем не бяхме там по време на туристическия сезон, през цялото време виждахме някакви твърде заети хора, които препускат с коли насам-натам и явно работят.

И като казвам „препускат”, изобщо не се шегувам – ограничения в скоростта на практика не съществуват, а от теория явно местните не се вълнуват! За моя радост, автоматичната скоростна кутия явно е на почит в страната и светне ли жълто, всички тръгват моментално. Още преди зеленото, се чуват няколко клаксона отзад. За мудните ни френско-български реакции това си беше рязка промяна, с която обаче успяхме да се адаптираме за седмица и след като се върнахме, аз поне имах усещането, че съм в страната на спящите шофьори. И докато карат, не знам как, но успяват да вдигат по 70 км/ч в града, при положение, че на всеки светофар има радар с камера. За магистралите въобще не се наемам да говоря – лудницата е пълна и мигачът е табу. Как не са се изпотрепали на пътя, за мен си остава загадка, над която още умувам. Но пък пътищата са хубави – почти навсякъде има по две ленти в посока, подобаващо отделени от насрещното. Когато пътуваш извън града, пейзажът често е пуст и може да те обземе лек страх, че аха ти свърши бензинът и си умираш тук, по средата на нищото. Чак е малко сюрреалистично – някаква пустуш, разцепена от гладък като огледало асфалт.

Много лошо впечатление ни направи боклукът. Както си в по-лъскав район, с хотели, магазини и добре облечени хора, така изведнъж пред взора ти се простира някаква голяма кална поляна с купища боклуци на нея и коли, които паркират в калта. Това ме шокира. Бях с нагласата, че Израел е една прекрасно уредена страна, много напреднала и иновативна, спомням си от разказите на учителката по география в гимназията за уникалната им напоителна система, за това как във всяка градинка има малко маркуче и до всяко цветенце има дупчица, която отмерва точното количество вода. Представях си всичко това по-мащабно, но се оказа, че Израел твърде много ми напомня за България, с единствената разлика, че жителите му са една идея по-богати.

Но да се върна на нашето пътуване и по-точно емоциите покрай сватбата. Еврейската традиция повелява преди да се омъжи, момата да премине през ритуал, наречен микве. Прави се в нещо като малко басейнче, с големината на джакузи и представлява потапяне на бъдещата булка 7 пъти във водата с цел пречистване на тялото и духа. Ритуалът се извършва под надзора на равин, който същевременно рецитира някакви важни религиозни заклинания и всъщност те са единствените действащи лица.

За целта се разделихме на жени и мъже, тъй като мъжете нямат работа в микве ритуала. Те отидоха на спа процедури, а жените се събрахме във фоайето на своеобразните бани и след като булката се появи – пречистена и свежа – се отдадохме на ядене на баклави, толумбички, локум и други сладки неща. Интересна подробност е, че след този ритуал булката и младоженецът нямат право да се виждат до самата сватба. В случая ставаше дума за нищо и никакви три дни.

На следващия ден беше петък, т.е. шабат – еврейският уикенд, който продължава до събота вечерта, а неделя е първият работен ден от седмицата. За нас това означаваше, че до обяд трябваше да сме напазарували храна, защото след това всички магазини затваряха за два дни. Купихме разни лесни за готвене неща + кило кренвирши. Това бяха най-отвратителните кренвирши, които някога съм яла! Очаквах да са като френските – от месо – но се оказа, че са като българските и дори по-зле. Съдържанието им беше крайно съмнително, вкусът – нищо общо с месото, а консистенцията много ми напомни за онези репортажи от началото на прехода, в които разказваха за кренвирши от тоалетна хартия. Дъвчеш и ти скърца в устата… Въобще, откъм качество на храните не останахме очаровани, особено за тези цени.

IMG_20170120_153930

След обяд решихме да се отправим на пътешествие до Мъртво море, да оползотворим шабата. Това сякаш беше и най-интересната от всички екскурзии, които направихме. В началото край магистралите се редяха мандаринени и маслинови градини, след това преминахме на по-пустинни местности с огромни кактуси и доста прахоляк. За наша радост, времето беше слънчево и топло, край пътя започнаха да се появяват мистериозни селца, които сякаш временно бяха там, наподобяваха бежански лагери – палатки, колиби, малки стада овце, камили, магарета… Изведнъж осъзнахме, че сме не къде да е, а в Близкия Изток и това си е колкото екзотично, толкова и опасно.

В съзнанието ми се надпреварваха да изскачат кадри от филма „Вавилон” и сякаш ентусиазмът ми попритихна. Съвсем обичайна гледка бяха деца, носещи се на коне из пустушта, а на едно място видяхме дори нещо като състезание с коне или някаква местна игра, беше се събрала голяма тълпа зяпачи, но ние решихме да си спестим това преживяване, толкова бързахме да видим Мъртво море преди залез слънце. Друга атракция бяха пътните табели „Внимание, възможност от преминаващи камили по пътното платно”, които се опитах да фокусирам с камерата, но така и не успях. И камили по платното не видяхме, а толкова се надявахме.

IMG_20170120_154040

Леко с камилите!

Затова пък в един момент вниманието ни беше привлечено от НЛО. Загледах се в него и първо помислих, че е самолет. След известно време обаче отново го съзрях в небето – голямо и неподвижно. Зачудих се какво ли е и в някакъв момент споделих с мъжа ми, който също се беше чудил мълчаливо. Сред предположенията ни бяха дрон, балон или някакъв боклук, който е по-близо, отколкото си мислим, като торба, например. Синът ни беше по-поетично настроен и каза, че е кит. Когато се приближихме достатъчно, се оказа, че това е дирижабъл и явно беше в услуга на някаква военна зона, покрай която минавахме и на чиято ограда пишеше „Влизането и снимането строго забранено”. Май в крайна сметка синът ни беше най-близо до истината…

Като споменах за военните, веднага си проличава, че си в страна с чести военни конфликти. Службата в Израел е задължителна и за двата пола – за мъжете е 3 години, а за жените – 22 месеца. Присъствието на младежи и девойки в униформи е навсякъде, често са въоръжени с автомати и въобще, успяват да всеят страх.

IMG_20170120_161844

Сол от Мъртво море – там не е като да няма

След като минахме военната зона, започна спускането – Мъртво море се намира на най-ниската точка от земната повърхност, около 500 м под морското равнище. В резултат, за да стигнеш до него, навлизаш в нещо като котловина и пътят е доста криволичещ, а наоколо – само едни голи, червени скали, които в късния следобед съвсем пламваха, огрени от залязващото слънце. Ушите ти заглъхват, от завои ти се вие свят, а морето все още е далеч. Всъщност, морето си е баш езеро, ако трябва да сме терминологично точни. Цялото му дъно е покрито в сол, което и обуславя много солената вода, в която нищо живо не вирее – нито растения, нито животни. По пътя за първото място, достъпно за човешки крак, видяхме завод за магнезий и се полюбувахме на внушителни по размери бели дюни сол. На единствената в района бензиностанция пък се запознахме с групичка китайски студенти от Тиендзин, които първо бяха изумени, че говорим китайски и второ, още по-изумени, че сме ходили в Тиендзин. И след като обсъдихме европейската архитектура на този азиатски град и констатирахме колко малък е светът, всеки продължи по пътя си.

IMG_20170120_165750

Дъщеря ми се разхожда по соления бряг

Когато стигнахме брега, вече почти се мръкваше и трябваше да действаме бързо, ако искахме да изпитаме удоволствието от това, да плаваме над водата, без да потъваме. Наоколо нямаше много туристи, изгарящи от желание да се топват в солената вода, така че плажът си беше само наш. Температурата на водата беше може би 16-17 градуса, но нас със студена вода не може да ни изплаши човек… Дъното боцкаше подобаващо, солта не е от най-меките неща. Аз се пльоснах първа, тъй като трябваше някой да остане с децата, които изобщо нямахме намерение да тормозим. Синът ни реши да влезе сам и дрехите не бяха никаква пречка за него – докато се усетим, беше нагазил до коляно с все обувките. Впоследствие научих, че солта доста добре се загнездва в обувките и дрехите и не може току-така да ги изплакнеш и да си мислиш, че ще са измити – трябва си сериозно пране в пералня.

IMG_20170120_170332

Удивително, но дори китовете не потъват

Усещането да плуваш в толкова солена вода е… странно. Първо, наистина не потъваш! Аз влязох на дълбочина малко над коляното, за да не се отдалечавам много от децата, не беше никак дълбоко, но определено водата  е тази, която ме държеше постоянно на повърхността. Второ, въпреки рационалната си природа и познанието, че в тази вода не може да има живи организми, човек постоянно си внушава, че нещо лошо ще се случи. И това не е само мое чувство, мъжът ми също го изпита. Сякаш аха-аха някое чудовище ще те сграбчи и ще те затътрузи по твърдото дъно към другия край – чак към йорданския бряг. Трето, трябва да внимаваш да не ти влезе вода в очите и да имаш предвид, че ако имаш прясна раничка някъде, ще щипе та пушек ще се вдига. На вкус водата не е просто солена, ами направо е горчива – не я препоръчвам за пиене. Мъжът ми, като по-смел влезе по-навътре и се опита да плува, но не му се получи. Сякаш всеки път, щом опита да стъпи на дъното, нещо го буташе нагоре. Докато се нарадваме на солта, слънцето се скри и трябваше набързо да събираме партакешите, да мятаме децата в колата и да се връщаме в Ашкелон, преди да е станало толкова тъмно, че да не можем да ги открием.

IMG_20170121_093921

Ето как изглежда къс необработена сол

Продължението четете ТУК

Югоизточна Азия с бебе и половина – Сингапур

DSCN5783

Изглед към Marina Bay Sands – хотелът, с който градът се гордее заради многото поставени рекорди. На покрива се намира най-дългият басейн и парк върху сграда, с формата на плавателен съд.

Този пост е от поредицата “Югоизточна Азия с бебе и половина”. Първата част е ТУК, а предишната – ТУК.

И така, след почти двумесечна пауза най-накрая се наканих да напиша нещо и за Сингапур.

DSCN5735

В града-градина дори пътните “детелини” са покрити в буйна растителност.

Решихме, че ще му заделим около 3-4 дни за разглеждане. Наспани и отпочинали в малкия и уютен хотел в Джохор Бахру, който открихме (Bliss Boutique Hotel, препоръчан е от приложението Trip Advisor), сутринта се запътихме към гарата, от където тръгваха автобуси за Сингапур. След дълго премисляне как да стане това (с оглед на бебешкото столче и традиционната му липса в такситата), решихме да отидем с кола и да я оставим за през деня на паркинг близо до гарата. Сумата, за щастие, не беше много голяма. Изгубихме ценно време в паркиране, ориентиране на самата гара, обмяна на пари, а и опашките на малайзийската граница не бяха малки, но поне се движеха сравнително бързо. Реално, гарата е и граница, т.е. няма как да хванеш транспорт за Сингапур, без да си минал паспортен и багажен контрол. Дори това, че бяхме с бебе не ни осигури по-бързо минаване. За различните автобуси има различни опашки, които са сравнително организирани и има хора, помагащи на гладкото преминаване на пътниците. Навсякъде имаше асансьори и ескалатори – голям плюс за нас. С автобусните маршрути беше пълна каша, така и не разбрахме кой точно автобус до къде ходи, а освен това има и различни видове – едни спират на всяка спирка, други са по-бързи и ви карат директно до централната автогара в Сингапур.

DSCN5569

Между Малайзия и Сингапур

Всички автобуси спират на сингапурската граница и отново се преминава през паспортен контрол, всички пътници слизат, минават през опашките за печат, преди това се попълват декларации за това къде ще се отседне в града-държава и допълнителна информация. Всеки, влизащ в Сингапур получава и брошура с най-сериозните забрани и предупреждение да се спазва законът.

Всеизвестен факт е, че Сингапур е страна със строги закони и много високи глоби за какво ли не. На няколко места успях да снимам предупредителни табели. Пушенето е забранено на повечето обществени места и, в интерес на истината, почти не видях пушачи докато бяхме там. Толкова по-добре за нас! В града-държава все още съществува смъртното наказание и то се прилага, без значение спрямо кого. Всеки е длъжен да се съобразява със закона и нарушителите биват наказвани, без изключения. Нерядко се чуват случаи за чужденци, решили да използват наркотици или да прибягват до вандализъм, но, бързо заловени, си получават наказанието.2014-12-16-4954

След проверката, отново се качихме на автобуса и от тук имаше две опции: или да слезем на една от първите спирки и да хванем метро, или да продължим с автобуса, без да сме много сигурни до къде ще ни закара и колко време ще отнеме това. Предпочетохме метрото, тъй като бяхме убедени, че ще е по-бързо и удобно, а и Ян не можеше да стои много време кротко седейки в един от нас, а количката трябваше да сгъваме на всяко влизане в автобуса.DSCN5575

Влакът, който пристигна беше много широк, напомни ни малко на корейските влакове, с тази разлика, че вагоните изглеждаха чисто нови и много поддържани. Поради дестинацията, явно се очакваше да има много хора с багаж и имаше големи пространства само за правостоящи, без места за сядане. Влакът всъщност се движеше предимно над земята и само условно може да се нарече метро, тъй като все пак е свързан с метро-мрежата. Веднага ни направи впечатление и смяната на лицата – от забулените малайзийки бяха останали много малко, за сметка на това се появиха доста китайци, индийци и европеидни. Изведнъж се усетихме в малко по-свои води и сякаш по-свободни. Пътуването продължи около 30 минути – учудващо дълго, предвид първоначалните ни очаквания за кратко разстояние. Но пък имахме време да разгледаме наоколо – минавахме през жилищни квартали и всичко изглеждаше перфектно уредено – паркове, градинки, спортни площадки, училища, болници, супермаркети… И нито една кола, паркирана на пътя! Очевидно всички имаха място в подземни или наземни паркинги. Всъщност, много от жилищните сгради започваха с няколко етажа паркинг. Бих се обзаложила, че апартаментите вътре са толкова спретнати и подредени, колкото и сградите отвън, личеше си високият стандарт, въпреки че дори не бяхме в центъра.

DSCN5586 2014-12-16-4953 DSCN5684

В последствие разбрахме, че огромен процент от местните живеят в държавни жилища, които успяват да изплатят с времето, благодарение на тамошната комунална политика, позволяваща на всеки достъпно жилище. Научихме още, че частните жилища са около 20 % от всички, но и наемите, особено в централните части на града, са много високи. В един от кварталите се намират предимно посолства и дипломатически представителства, но и немалко къщи, в които живеят заможни хора или крупни бизнесмени.

Когато пристигнахме от Woodlands в Orchard (в централната част на града), първото нещо, което се опитахме да намерим беше центърът за туристическа информация. Наложи се да повървим 20-тина минути докато стигнем до него. Там една много мила дама ни показа по-интересните места на картата и ни препоръча, тъй като вече беше обяд и не ни оставаше много време, да хванем един от туристическите автобуси, които правят обиколка на града. Така и направихме. Качвайки се на такъв автобус, човек може да слиза и да се разхожда колкото си иска пъти в рамките на един ден. Ние улучихме дъждовно време, а и детето заспа, затова направихме наведнъж цялата обиколка (отнема около час и половина).

DSCN5604

Търговски център, чиято сграда наподобява дървета и короните им. Много от сградите са подвластни на идеята за симбиоза с природата. Екологичните нововъведенията да добре дошли и това личи.

DSCN5593DSCN5601

Признавам, че до този момент винаги съм гледала с пренебрежение на туристическите автобуси, имах усещането, че човек нищо не успява да види от самия град и само го влачат от едно на друго място, за да направи снимки. Е, лъгала съм се – информацията и цялостният обзор на града, които човек получава от такава обиколка са безценни. Имаш карта на маршрута и успяваш да се ориентираш кое къде е. За първи ден е много добра идея, а и вървят интересни факти за историята и жителите на града. Виждайки забележителностите веднъж и чувайки основна информация за всяка, човек много по-лесно решава къде да отиде след това, къде ще му е интересно и дали ще е удачно да помъкне 18-месечно бебе на въпросното място.DSCN5655 DSCN5656 DSCN5609

След обиколката се поразходихме малко пеш и решихме, че ще е по-добре да се прибираме обратно в Джохор Бахру, но и си дадохме сметка, че ако всеки ден пътуваме по този начин, няма да успеем да разгледаме добре града. Затова, когато се върнахме обратно, резервирахме евтин хотел в Сингапур за следващите две нощи. На другата сутрин, отпочинали и заредени с нови сили за справяне с границата, отново се насочихме към града-градина, както го наричат.DSCN5669DSCN5781

От хотела в Джохор бяха така любезни да се съгласят да оставим колата на техния паркинг, въпреки че нямахме повече нощувки при тях. Трябваше мъжът ми да ни закара с колата до гарата, където да го чакаме, а той да върне колата пред хотела и да вземе такси, за да се присъедини към нас. Нямаше друг вариант, за да превозим нашия „малък принц” безопасно.DSCN5673

DSCN5662На втория ден от обиколката се насладихме на Музея на изкуствата (Singapore Arts Museum), който, честно казано, малко ни разочарова. Може би защото сме обикаляли по доста европейски музеи и имахме представата за Сингапур като за средище на изкуството и сборен пункт на артисти от цял свят. Колекцията в този музей беше сравнително малка, а някои от гидовете се държаха не съвсем адекватно и подхождаха към всички с някаква странна инфантилност.

DSCN5733

Една от станциите на метрото…

DSCN5636

След това се запътихме към Научния център на Сингапур (Science Centre Singapore), където са събрани научни познания и историята на града под формата на снимки, игри и интерактивни експозиции, където всеки може да намери нещо интересно за себе си. Мястото се оказа доста далеч от туристическия център и попътувахме може би около час с наземен влак. Към края на пътуването се изсипа пороен дъжд, заради който се наложи да вземем такси от станцията до музея. От паркинга за таксита до входа на музея имаше около 5 минути път, но, за щастие, всички алеи бяха покрити с навеси.

Самият център е любопитно място, дава възможност на хора от различни възрасти да научат каквото ги интересува за Сингапур и заобикалящия ни свят. Останах обаче с впечатлението, че има зле прикрита пропаганда – сякаш се опитваха да натрапят на сингапурците някакво национално самосъзнание, което вероятно липсва като цяло, заради разнородния облик на населението и заради „младостта” на държавата. Имаше много „игри” и „викторини” с въпроси от рода „какво би направил един сингапурец в тази ситуация?” и се внушаваше предприемачески дух (най-вече на децата, явно съобразено с очакванията към тях). И все пак, трябва да се отчете, че може би това е един от най-добрите начини да се образова едно дете – чрез игри, интерактивни занимания и като цяло, с модерни методи.DSCN5610 DSCN5700 DSCN5659

Вечерта се прибрахме в хотела, който се намираше в китайския квартал и, съответно, беше пълен с китайски туристи. Ужасно място – стаите не отговаряха на моите очаквания за комфорт и чистота, за Ян нямаше легло и трябваше да го приспособяваме на нещо като диван, защото леглото беше малко. Но поне имаше работещ климатик, а и телевизорът с китайски канали много ме зарадва – така имах възможност да си упражня малко слушането. Докато стигнем от метрото до хотела, минавахме през някакви тесни тротоари, пълни с магазини, които изкарваха стоката отпред и поради постоянния поток от хора, минаването с количка беше цяло предизвикателство. Минахме и през редица азиатски проститутки, а след това видяхме и 10-тина пред хотела ни. Напълно беше възможно мястото да е редовно посещавано от тях и клиентите им. Да не говорим, че рецепционистката, която ни се падна беше много нелюбезна и отговаряше едносрично, често с „НЕ” на въпросите ни, без дори да ни погледне. Липсваше й само пила за нокти, всичко друго – зелена коса, изкуствени мигли и тениска „Hello Kitty” – беше налично. Може би единственият плюс на китайския квартал (освен цената на нощувките) бяха множеството китайски ресторанти, от които спокойно можеше да поръчаме за вкъщи. И това, че човек можеше да усети китайската атмосфера, без да му се налага да посещава Китай. Това не е характерно за китайските квартали в много други градове, там винаги има някаква смесица с местното.2014-12-18-4985 2014-12-18-4983 2014-12-19-4990 DSCN5866

На другата сутрин решихме да си направим една голяма пешеходна разходка, тъй като това щеше да е последният ни ден тук. Тръгнахме от Ботаническата градина – друга забележителност на Сингапур и продължихме накъдето ни видят очите. Това се оказа и най-позитивното ни преживяване в крайна сметка. Времето беше слънчево и горещо, обиколихме немалко места, включително и хотела-визитна картичка на града, Marina Bay Sands. Влязохме във фоайето и се разходихме просто от любопитство. Обещахме си следващия път като посещаваме Сингапур да нощуваме там, вместо в китайския квартал.

2014-12-18-49722014-12-18-49682014-12-18-49692014-12-18-4970DSCN5741 DSCN5765 DSCN5760 DSCN5739DSCN5776

DSCN5766 DSCN5859 DSCN5852 DSCN5860

Останаха, разбира се, и много неща, които не успяхме да разгледаме, като островът Сентоса, например, но за малкото време, в което бяхме там, успяхме да се насладим на мястото и да почерпим максимално от преживяването. В моите очи Сингапур остава като една магия, някаква невероятна смесица от старо и ново, симбиоза между природа и архитектура, сблъсък на различни култури и националности. Хората са много топли и приветливи, човек се чувства навсякъде като у дома си и няма това усещане за изгубване и туристическа самота, каквито има в повечето големи градове. Хареса ми и това, че е доста спокойно, движението е добре уредено, може би защото не бяхме с кола, но стресът липсваше. Най-доволни обаче безспорно са децата, защото там е техният рай! Толкова много начини да се забавляваш, при това без да се налага да плащаш за това – всичко е достъпно, модерно и добре поддържано. Има страхотни паркове, детски площадки, водни игри…DSCN5818 DSCN5800 DSCN5737 DSCN5780

За момент с мъжа ми се размечтахме как бихме живели в Сингапур след някоя и друга петилетка. Кой знае, може би един ден и това ще се случи. Но нека първо ни омръзне Париж…

На другата сутрин тръгнахме обратно за Джохор Бахру, около обяд взехме колата и се отправихме към следващата спирка – град Малака.

Югоизточна Азия с бебе и половина – Куала Лумпур

DSCN4263

Кулите-близнаци Петронас в центъра на Куала Лумпур позират с моя милост

Идеята за пътуването се зароди след като писах на моя приятелка и с учудване установих, че се е преместила да живее на о. Пукет, Тайланд. Канеше ме на гости, тъй като щяла да се задържи там в близките две години. Ето на това му се казва късмет! Споменах на мъжа ми, той не го взе изобщо насериозно, но пък се измайтапи: „може да идем зимата, като стане студено тук“. От майтап на майтап, в един момент се оказахме с билети и планове в главите. И, както е логично, ако отиваш в Азия, трябва да обиколиш поне няколко места. Решихме да посетим и Малайзия, където също имаме познат (местен), и Сингапур. Тъкмо вече се бяхме наканили, когато разбрахме, че съм бременна. Ами сега? Навсякъде четях едни и същи неща – не се препоръчват дълги пътувания със самолет, екзотични дестинации, няма как да се ваксинирам допълнително, а в Малайзия съществува риск от малария. А и синът ми, Ян (още ненавършил година и половина) трябваше да дойде с нас… Колкото повече четях, толкова повече решавах, че е по-разумно да отменим пътуването. Защото просто да го отложим нямаше как да стане – Ян навършва две години лятото, тогава се очаква и появата на новия член на семейството и общо взето, с едно дете и едно бебе едно такова пътуване би било обречено на провал от самото начало. А и едва ли би могло да се нарече „почивка“ изобщо. Моментът беше сега или никога. И, след консултация със следящия ме доктор, от когото получихме успокоение и „зелена светлина“, все пак решихме да рискуваме и да осъществим тази дълго мечтана дестинация – Югоизточна Азия. Реших да опиша пътуването ни, защото когато аз четях за тези страни, не открих информация за пътуващи българи с деца, но пък имаше много такива от Русия. Впоследствие разбрахме, че много руснаци прекарват половината година на Пукет – най-често това са бизнесмени или просто заможни хора, на които не им харесва руският студ и предпочитат да се преселват всяка година на топло. Купуват къщи, имат прислуга, която готви, чисти или се грижи за градината, с две думи, живот си живеят.

2014-12-02-4852

Ян във влака KLIA Express, свързващ двата терминала на летището с центъра на града

Относно пътуването в повечето случаи, моите познати реагираха с репликата: „Къде ще го водите това дете по Азия – да го разболявате само?!“ Малко бяха тези, приели с ентузиазъм нашия план. Странно – сякаш в Азия не се раждат бебета и сякаш Азия е място само за възрастни. Надявам се, че след този импровизиран пътепис, ще има повече хора, които се осмеляват на такива пътешествия с деца, защото, според мен, тези мигове са още по-незабравими, когато са споделени с нашите малки съкровища. Не е ли егоистично да си зарежеш детето за месец и да отпрашиш нанякъде, докато то усеща липсата на мама и татко и не разбира защо са го изоставили. Всъщност, не сме се подготвяли кой знае колко предварително – просто бях купила един пакет еднократни пелени и няколко опаковки храна за бебета, за да имаме на първо време. Както в Малайзия, така и в Тайланд си има огромни супермаркети, където можете да намерите от пиле мляко, в това число и всевъзможни бебешки продукти. Вярно, пюретата са дефицит, но все пак се намират. Моето дете не хареса местната продукция, затова наблягахме на чист ориз, приготвен на пара и каквото можем да му намерим като месо и зеленчуци. Когато сядахме на ресторант, гледахме да има нещо, което можем да поръчаме и за него. Оказа се, че има много места, в които предлагат и детско меню и тъй като детето ми вече ядеше почти всичко, проблемът с пюретата беше решен. Еднократните пелени са дори по-евтини отколкото в Европа, адаптираните млека – също.

Бебешките щандове в местните супермаркети предлагат разнообразие от стоки

Бебешките щандове в местните супермаркети предлагат разнообразие от стоки

Пюретата са сравнително малко като варианти, но все пак се откриват

Пюретата са сравнително малко като варианти, но все пак се откриват

1 декември – Париж – Куала Лумпур Полетът беше около 12 часа, но пък директен и през нощта. Пътувахме с Air France. Очаквахме, че ще спим, дадоха ни много удобни места, като имахме допълнителни две свободни места, на които в идеалния вариант можеше спокойно да сложим детето в хоризонтално положение. Да, обаче той беше решил друго – изобщо не искаше да спи. Дали заради многото емоции, събрани от летището, самолета и като цяло, смяната на обстановката, дали заради шума от двигателите – не разбрахме. Освен това, искаше непрекъснато да пипа ту мониторите, ту дистанционното и дори няколко пъти „извика“ стюардесата. Успяваше да заспи за половин-един час и след това се събуждаше с рев. На мен ми беше много неудобно, защото будеше околните пасажери. След това започваше борбата за приспиване, която изобщо не беше лесна. Веднъж отворило очи, малкото диване искаше да обикаля самолета, да пипа навсякъде и да закача будните стюардеси. DSCN4457 На 2-ри декември пристигнахме в Куала Лумпур, около 15:30 местно време. Аз, естествено, не бях спала изобщо, но пък до вечерта не оставаше много. Настанихме се в хотела, който резервирахме предварително по интернет – оказа се ужасно място, но пък беше с хубава локация. Климатикът работеше и това беше единственото хубаво нещо в този хотел. Стаята беше малка, нямаше легло за сина ми и се наложи да го приспиваме върху нещо като диван. Нашият приятел Дейвид ни заведе в приличен ресторант, където вечеряхме.

DSCN4301

Строежите покрай метростанции са често срещано явление. На заден план се вижда и част от Еднорелсника

Кварталът, където бяхме (Bukit Bintang), е пълен с нощни заведения и през цялата нощ се чуваше музика от съседните дискотеки, при това, хитови парчета, които няма как да те оставят да заспиш. На следващия ден тръгнахме да обикаляме града – направихме си пешеходна разходка до централната част, където се намират кулите Петронас – символи на Куала Лумпур. Добре, че бяхме взели количката – Ян явно все още не беше наясно с часовата разлика и заспиваше в много необичайни за него часове. Бях се зарекла, че няма да влизам в търговски центрове, докато сме на почивка (не за да не пазарувам, а защото все пак не отиваме до Азия, за да обикаляме молове, а за да видим нещо ново и различно). Е, оказа се, че моловете са единственото спасение от жегите, тъй като след час разходка на 30 градуса, изобщо не те интересува мол ли е, ресторант ли е или обществена тоалетна – иска ти се само да има климатик!

Коледна украса в търговски център

Коледна украса в търговски център

Вечерта ходихме на гости у Дейвид (нямаше как да отседнем при него, тъй като живее със съквартиранти и мястото е малко). Убедихме се, че метрото и като цяло транспортът не е изобщо измислен за колички – ескалатори има само нагоре, на много от местата изобщо няма, а ако има асансьори, те невинаги работят. Зарекохме се, че повече с количка няма да излизаме, но си давахме сметка, че това означава много носене на малкия или търпене на хленченето му. В жегите изобщо не му се ходеше. Въобще, Куала Лумпур не е място, създадено за пешеходци – независимо на колко централно място се намирате, може да се окажете в ситуация да няма тротоар, по който да вървите и да трябва да се движите по пътното платно, като карате колите да ви заобикалят. Това е доста досадно и след дълги разсъждения какво е довело до това, стигнахме до дълбокия извод, че може би има много силно лоби от петролната индустрия, която промотира придвижването с коли и прави живота на пешеходците твърде сложен, за да се откажат от това си „начинание“ и да яхнат някой автомобил с цел да консумират повече петрол. Дали е точно така – не знам, но липсата на базова инфраструктура в толкова голям град доста ни озадачи. Все пак, за сравнение, в големите градове на Китай тези неща се развиват със скоростта на светлината. Там пък имат нужда от редуциране на автомобилите, та… може би това е логиката.

Една от по-добре организираните улици

Една от по-добре организираните улици

4-ти декември Най-накрая наспани и отпочинали, се замислихме и за някаква културна програма. Културна, културна – с малко дете трябва нещата да се съобразяват така че и на него да му е интересно. Така се озовахме в Discovery Center – ситуиран в основата на кулите Петронас. Това е място, където за децата се обясняват нагледно различни явления в различни области на науката – застъпени са физика, география, геология, астрономия и, разбира се, има част посветена само на нефта, добиването и употребата му (тази част се спонсорира от петролния гигант Петронас, който е и собственик на половината сграда). Ян се спираше най-вече пред експерименти, включващи шум или нещо, което може да се удря. Много се впечатли от един огромен динозавър, който се движеше и се смееше зловещо. Като цяло има много забавни неща не само за деца, но и за възрастни – например, може да влезете в симулатор на Формула 1 и да се състезавате с още двама участници. Не бяхме предполагали, че ще прекараме толкова много време вътре: за да се разгледа центърът достатъчно подробно, са необходими поне 2-3 часа. След това бяхме изгладнели като вълци и се запътихме към къта с ресторантите.DSCN4310 Местата, на които се хранихме в Куала Лумпур ми оставиха впечатлението, че малайската кухня не е много разнообразна. Като че всички ястия се приготвят с пилешко месо. Дори веднъж мъжът ми си поръча някаква патица и отново му сервираха пиле, а той е голям фен на патешкото и веднага разпозна измамата. За щастие, по-късно разбрахме, че разнообразие в храната има, но то невинаги отговаря на очакванията на европейския вкус или, меко казано, не винаги е в съчетание с висок стандарт на хигиена. Добрата новина е, че не всичко е люто и все пак някои от гозбите са доста приятни. На някои места, където се сервира и европейска кухня, правеха страхотни супи с местни подправки, които придават екзотична нотка към общото усещане и особено Ян много ги хареса. След обяда се качихме на един от безплатните автобуси GO KL, за които бях чела преди това. Стигнахме до Jalan Petaling, където се намира един от значимите будистки храмове в града, както и голям китайски пазар с всевъзможни стоки. Бяхме направили грешката да вземем отново количката на Ян и отново се зарекохме, че повече няма да я взимаме. Единственото й удобство е, че детето може да спи вътре, но всичките стълби и пълните вагони с пътници просто ни отказаха.DSCN4304 DSCN4311 DSCN4318 DSCN4328 DSCN4333 Сега да кажа малко за транспорта – от летището се стига до центъра с влака KL Express. Той ви стоварва на гарата KL Sentral, от където водят началото си няколко линии на метрото, както и тази на т. нар. Monorail (Еднорелсник). Това е влак, който се движи над земята по издигната платформа и има само една релса. Такъв бяхме видели преди време в Сидни, но така и не ни се наложи да се качим. Е, този път качването беше неизбежно и първото усещане е, че си в някое скоростно влакче в увеселителен парк – особено на завоите, целият вагон се накланя настрани и меко казано те обзема страх. За по-лесно придвижване се снабдихме с Easy Pass – магнитни карти, които се пълнят с определена сума и на всяко влизане във- и излизане от метрото се долепят до апарат, отчитащ сумата, която отговаря на изпътуваното разстояние.DSCN4347DSCN4369 DSCN4370 На 5-ти декември успяхме да се организираме навреме и да отидем до парка на птиците, където Ян много се впечатли от по-големите екземпляри, а ние си направихме една голяма разходка. Паркът представлява пространство, покрито с мрежа и разделено на няколко зони, в които свободно се „разхождат“ различни видове птици. Като зоопарк, но без клетки. На едно място имаше и семейство маймуни, които скачаха по една от мрежите.DSCN4404 DSCN4409 DSCN4411 DSCN4419 DSCN4450 След обяд трябваше да отпътуваме към летището, от където взехме самолет за Пукет. Част от багажа предвидливо оставихме у Дейвид.

Следващата част четете ТУК

Към поредицата за Нова Зеландия -> ТУК