Нова Зеландия: Българската общност в Оукланд

(Продължение от Шнорхелинг до Тутукака; начало на поредицата ТУК)

Има един негативен факт около българите, който вероятно си има логично обяснение. Аз такова няма да търся, всеки отговаря сам за решенията си. Говоря за това, че когато българи излязат извън страната и заживеят трайно някъде, голяма част от тях се опитват да прекратят всякакви контакти с други българи. В крайна сметка, това са си лични възгледи, аз самата не съм от тези хора.

И понеже съм обикаляла насам-натам, съм се сблъсквала няколко пъти с това явление, а и познати са ми разказвали за подобни случаи. Тези хора не само че искат да се изолират от сънародниците си, а и често прикриват произхода си. Не искам никого да съдя, но според мен това не е правилно. Не е редно човек да се срамува от корените си и мисля, че това не променя нещо в по-добра посока. Националността е част от нас, тя ни дава една основа, върху която да стъпим. Смятам, че тя не може да определя това какъв е човек. Защото добри и лоши хора има навсякъде, не бива да слагаме чертата под всички. Ако един човек има отворен мироглед, вътрешно усещане за свобода и справедливост и желание да следва целите си с труд и достойнство, това от къде идва няма никакво значение. Аз вярвам в доброто у българите и у хората като цяло, затова не обичам да слагам етикети. Старая се сама да достигам до някакви изводи за този или онзи.

Казвам всичко това, защото когато реших да заминавам за Нова Зеландия, едно от първите неща, които ми хрумнаха беше колко ли други българи живеят там. Веднага се разрових из Интернет и открих, че в Оукланд има голяма българска общност, която е сплотена и успява да съхранява българската култура, да почита по-големите празници, да продължава българските традиции и да ги популяризира. Защото традициите са нещо много ценно. Те ни обогатяват и сплотяват, носят положителни емоции и спомени за моменти, в които сме заедно.

Свързах се с жената, която е учредител на въпросната общност, зададох ѝ много въпроси, тя отговаряше с желание всеки път, даде ми ценни съвети. Благодарна съм ѝ до днес за всичко. След като пристигнах, се свързах с нея и решихме да се срещнем. Получи се в началото на март, когато те организираха празненство по случай Баба Марта и Деня на Освобождението едновременно.

Беше много приятно, имаше доста хора, цели семейства с децата си, като последните говореха перфектно както английски, така и български. Въпросната дама преподава български език в едно от училищата в района. Тя е ръководител и на ансамбъл за народни танци, с който участват в много международни фестивали в Оукланд. На празненството правихме мартеници и ги закичихме на едно дърво. Атмосферата беше много позитивна, запознах се с няколко човека. За съжаление не можахме да останем дълго време и не се включихме в хорàта, които бяха планирани за след това, но пък опитахме от истинските български кебапчетата, които бяха приготвили за случая.

Всъщност, това бе първият и последен път, когато се включих в тяхно мероприятие, тъй като следващите пъти винаги се случваше да съм планирала нещо друго и нямаше как да отида. Ако бях останала трайно в Нова Зеландия, вероятно щях да се включвам по-често в организираните от тях събития и дори с желание бих танцувала с тях в ансамбъла. Но, както моята приятелка каза, точно това е проблемът на състава – много хора идват и си заминават и това прави работата много по-трудна.

(Продължението четете тук)

Нова Зеландия: Шнорхелинг до Тутукака

(Продължение от „за храната и литературата„; начало на поредицата ТУК)

Още в първата седмица след пристигането ми, приятелят ми беше планувал да направим еднодневно пътуване до място на север от Оукланд, наречено Тутукака (Tutukaka). Бяхме 4 души от ЖП гарата и наистина беше едно от най-запомнящите се преживявания въобще от Нова Зеландия. Бам!  – от самото начало…

Въпросното място, което е на брега на морето е известно с това, че от там тръгват корабчета към различни острови в океана и предлагат на всеки желаещ възможността да се запознае отблизо с подводния свят чрез гмуркане. Това става с помощта на инструктор, разбира се, и след подробни обяснения какво трябва и какво не трябва да се прави.

Пътувахме много рано сутринта, защото корабчето тръгва в определен час и е само едно. Бяхме се запасили с храна за целия ден, но още като пристигнахме на мястото решихме да закусим обилно. Нашата приятелка Джаки от Индонезия, която работеше като готвач и която ние галено наричахме леля Джаки, беше наготвила какво ли не и всички хапвахме вкусно, когато се появи инструкторът и ни попита дали сме ние тези, които имат резервация. Гледаше ни с недоумение, а ние него – с любопитство. След като ни обясни какво предстои, ни препоръча да не се тъпчем много, защото корабчето се клати и може да ни прилошее. Казваше се Маздак и знаеше географията на света по морета. Когато казах, че съм от България, веднага се сети за Черно море и каза, че вече се е гмуркал там.

В крайна сметка закуската се оказа голяма грешка и всичките около 10 човека на това мъничко корабче (с изключение на инструктора) повърнахме по време на пътуването. Защо се случи така – ами корабчето беше малко, вълните – големи и когато се движехме с висока скорост, подскачахме на всяка вълна. Получаваше се невероятно клатене, на което единствено капитанът и Маздак бяха свикнали. Дори двойката германци, които полагаха усилия да не ни гледат, на връщане не издържаха и също се подадоха на морската болест.

За тези от нас, които никога не бяха се гмуркали, възможността беше единствено с шнорхел. Недостатъкът е, че не може да се слиза много дълбоко, тъй като човек трябва и да диша. На тези, които бяха минали подготвителен курс, дадоха колани с метални  тежести, за да могат да се спускат по-надолу.

Пътувахме по вода около половин час, може би повече, което на всички ни се стори като цяла вечност. Минавахме през много красиви места, имаше невероятни скали, които никнат почти вертикално от океана. Самата вода беше зелена и бистра. Спряха ни до един остров, за чиито скали Маздак ни обясни, че били свещени за Маорите (коренното население на Нова Зеландия) и е забранено да бъдат катерени. Дойде време тези от нас, които все още имаха желание за живот да облекат неопрените и да скочат във водата. Никой не знаеше точно колко дълбоко е и какво ще видим. Беше много дълбоко. И видяхме невероятни неща. Речниковият ми запас е твърде беден, за да опиша цялата тази красота, но ще опитам някак… Първото нещо, което човек вижда и усеща, когато погледне под водата е, че изведнъж е открил цяла една нова вселена. Същите тези вертикални скали, които над водата изглеждат като нещо красиво, но все пак нормално, под водата представляват една своеобразна ботаническа градина, на която живеят какви ли не чудати същества, много видове водорасли, в различни цветове, които се движат непрекъснато и създават усещане, че скалата иска да те погълне. Изведнъж се чувстваш толкова нищожен. Около теб плуват стотици видове риби, които до сега си виждал само в документални филми, а тук са навсякъде и дори не се страхуват – можеш да ги докоснеш, можеш да си играеш на гоненица с тях, можеш да плуваш заедно с тях или да ги стряскаш и да гледаш как се разпръскват в различни посоки. Чувството е просто невероятно. Когато сложиш очилата си наполовина във водата, можеш да усетиш контраста – скуката отгоре и целият този живот под повърхността…

Корабчето ни спираше на различни места, някои доста далеч едно от друго. В една от скалите имаше тунел, част от който беше под водата, а другата – над нея. Инструкторът попита дали има ентусиасти да минат през тунела и, разбира се, ентусиасти не липсваха. Тънкост е това, че неопренът е доста неприятна дреха (особено когато не е твой) и аз го свалях при всяко качване на корабчето, но след като е вече мокър е много трудно да се свали и облече. Та тогава се колебах дали ми се облича пак или да почакам докато другите се върнат. В крайна сметка, реших да не изпускам и секунда от това приключение и бързо намъкнах мокрия костюм, плавниците и шнорхела с очилата. Докато се наканя обаче, групата вече беше напреднала и се насочваше към пещерата, на около 100-тина метра от мен. Не съм добра плувкиня и не можах да ги настигна. В този момент корабчето потегли (за да ги посрещне от другата страна), а аз останах сама по средата на нищото с една огромна скала пред мен, с пещера, в която групата вече се изгуби, без корабче зад гърба ми и с целия този аквапарк под мен. Можете да си представите какъв ужас ме обзе. Беше ме страх да продължавам сама към пещерата, затова реших, че ще обикалям цялата скала. Изпаднах в крайна паника, изпитах страх от неизвестното, което изобилстваше под мен и отчаяно желание да се добера до други хора. Започнах да плувам с всички сили, добре, че бяха плавниците, които доста помагат. Неопренът също дава увереност, защото с него трудно се потъва. Много уморена се добрах до края на скалата, от която се виждаше корабчето в далечината. Виждах как един по един, останалите излизаха от пещерата и се качваха на борда. В този момент много се ядосах, защото никой не ме изчака, когато влизах във водата, последните от групата дори не бяха толкова далеч от мен, но понеже плувам бавно, изостанах доста. И когато вече бях на края на търпението и на силите си, реших да действам рационално и се развиках. Виках колкото можех и видях как корабчето потегля. Но не, не се зарадвах, а се ужасих още повече, защото помислих, че може да не са ме чули и да тръгват да ме търсят. Все пак дойдоха при мен и ме взеха. Компанията ме имитираше как съм викала като удавник, но инструкторът ме похвали и каза, че когато човек сам разбира, че не може да продължи, е по-добре да вика за помощ.

Когато се върнахме, някой на брега ни каза много лоша новина – беше се случило земетресението в Крайстчърч, където загинаха стотици хора. Беше 21-ви февруари. Лично аз изпитах някаква вина, че съм се забавлявала, докато други хора някъде са се борели за живота си. Ужасно е, но и в момента, докато пиша това, си давам сметка, че някой някъде се бори за живота си. И отново се чувствам виновна и отговорна.

На връщане минахме през град Уангарей (Whangarei) и си направихме пикник в природния резерват Тикипунга (Tikipunga) в близост до града. Докато се любувахме на водопадите и зеленината наоколо, няколко хлапета си играеха покрай нас. Решихме да се снимаме за спомен, а те решиха да влязат в образ и като истински Маори направиха страшните си физиономии.

Продължението четете тук.

Нова Зеландия: за храната и литературата

(Продължение от първи впечатления от Оукланд; начало на поредицата ТУК)

Предния път заговорих за храна и сега продължавам с повече подробности.

В Оукланд има рибен пазар, където може да се купят доста изгодно различни морски продукти. Много често се отбивах там, тъй като обожавам морска храна и обичах да сготвя риба, калмари, миди, скариди или нещо друго от местните морски животинки. Понякога правех суши, но по-често го купувах, тъй като има много заведения за суши. Сушито в Нова Зеландия не се яде задължително в ресторант и не струва задължително скъпо. В повечето случаи отиваш пред един бар, на който са наредени различните видове и си избираш каквото ти харесва. Минаваш след това през каса, където ти добавят соев сос, джинджифил и уасаби по желание, плащаш, избираш си маса и се храниш. Нещо като ресторант за бързо хранене, само че храната е доста по-здравословна отколкото в МакДоналдс, да речем. Или може направо да сложиш сушито в кутия и да се настаниш в някой парк, както правех аз обикновено.

Иначе, градът е пълен с азиати, предимно китайци. Може би съотношението азиати:останали е нещо като 50:50. Съответно на всеки ъгъл работи по някой китайски, японски или корейски ресторант.  Индийски също не липсват. В Оукланд дори празнуват китайския фестивал на фенерите, на който се събират хиляди хора. Така да се каже, управата на града е осъзнала, че при наличието на толкова много китайци, най-добрият начин за съвместно съжителство е да им създадат необходимия комфорт, за да се чувстват като у дома си.

Има и много специализирани магазини за хранителни стоки и други продукти. Любими ми бяха китайските, заради голямото разнообразие от странни храни и индийските, в които обикновено можеха да се намерят близки до българските продукти като кисело мляко и някои подправки. Така спокойно можех да си сготвя мусака или таратор.

Оукланд определено е един мулти-национален град. Освен по улиците и в лицата на минувачите, това се усеща и в централната градска библиотека, където има огромна част, посветена на чужда  литература и печатни медии. Сред огромното разнообразие от книги и вестници на китайски, имаше няколко рафта с български автори, като повечето бяха дарени от българската общност в Оукланд. Моя добра приятелка ми беше пратила няколко книги от България, които в последствие дарих на библиотеката, тъй като когато напускахме страната имахме много багаж и нямаше как да взема всичко. Реших, че след като вече съм ги прочела, мога да зарадвам и някой друг българин със съвременна литература. Спомням си от часовете по философия една мисъл на Бъркли, ако не се лъжа, която гласи следното: „Начините, с които се изкачваме нагоре не са важни, ако наистина действат, те са като една стълба, която можеш да ритнеш, след като се изкачиш до върха“. (карам по спомени и по това как аз съм разбрала това) В моя случай, книгите, които съм прочела и са ми дали някакво знание или идеи също не са важни и мога да ги дам на друг, който ще открие, вероятно, някакви други идеи в тях.

Ето и малко снимки от въпросния фестивал на фенерите, както и от централната част на Оукланд. Следва да спомена и факта, че кивитата са много запалени по спорта и обичат да прекарват уикендите си в парка. Парковете са много добре поддържани, тоалетните в тях са винаги чисти и независимо къде се намират – винаги снабдени с тоалетна хартия.

Продължението четете тук

Нова Зеландия: първи впечатления от Оукланд

(Продължение от Срещата; начало на поредицата ТУК)

Първата седмица в Оукланд беше изпълнена с емоции, нови усещания, опознаване на града… Ако трябва само с една дума да опиша тази страна, то това несъмнено ще е „зелено”. Природата е запазена дотолкова, че изглежда сякаш никога не е имала конфликт с човека. Наистина райско кътче. Но освен с природата си, Нова Зеландия ме грабна и с начина на живот. Всичко ми се струваше ново, подредено и спокойно. И наистина е такова.

Оукланд е най-големият град, с около 2 млн. души население (близо половината от страната живее там), но за сметка на това, разпръснато на доста голяма площ. Оукланд се намира на морето, наоколо има много плажове, острови, полуострови, които са свързани един с друг чрез мостове… Това предразполага един доста спокоен начин на живот. Има сравнително голяма централна част, където са по-големите бизнес сгради, търговски центрове и улици, административни институции и т.н., който е заобиколен от жилищни квартали с къщи. Подобен модел забелязах и в Австралия, а доколкото знам и в САЩ повечето градове представляват нещо такова. Голяма част от хората живеят в просторни къщи, с градини, много от тях са съвсем близо до плаж, тъй като плажовете са навсякъде. Не знам дали има смисъл да говоря за новозеландските къщи, може би е по-добре направо да предоставя снимков материал.

Приятелят ми се беше настанил в една от многото квартири в огромно общежитие, което преди това е било ЖП гара. Намираше се доста близо до центъра на града, цените бяха приемливи, а условията – много добри. В квартирите имаше всичко необходимо, единственото нещо, което беше по-различно от един жилищен блок, например, беше това, че имаше обща кухня – огромно хале оборудвано с всичко необходимо за готвене, което можеше да побере може би около 50 човека, които готвят и още толкова, които стоят отстрани и наблюдават. Имаше отделен хладилник за всяка квартира, както и шкаф, в който може да се съхраняват различни съдове, подправки и други неща, свързани с готвене. Близо до кухнята имаше зала за хранене – доста обширна и светла. Освен това, беше снабдена и с пиано, което беше една от добрите новини за мен, тъй като преди време свирех, но бях прекъснала за няколко години. Във времето, което прекарах в ЖП гарата (така наричахме общежитието), свирих почти всеки ден на пиано и това безкрайно ме забавляваше. Веднъж, както си свирех, при мен дойде едно момиче от Южна Арабия (Йемен) и ми каза, че искала да свири на пиано. Попита ме дали ще се съглася да й преподам няколко начални урока. Поговорихме си, тя ми разказа, че родителите й не й разрешават да свири на пиано, като цяло в страната им е забранено слушането на музика (!). Каза още, че жените при тях са нещо като собственост на мъжете и не могат да взимат почти никакви решения сами. И така започнах да преподавам уроци по пиано и солфеж. Оказа се, че наоколо има доста хора, които имат талант и желание да свирят, но не познават нотите. Дори записахме едно парче с един местен рапър, в което аз акомпанирах на пианото и се включвах в припева като бек вокал. Може би някой път ще го кача тук, ако някой има желание да го чуе.

Страхотно беше, че имаше такива места, на които можехме да се срещаме с останалите наематели на ЖП гарата. Така се запознахме с много хора от различни страни и за кратко време направихме добри приятели. Често празнувахме нечий рожден ден в залата за хранене, готвехме заедно ястия от различни страни и се забавлявахме заедно. Редувахме вечер на китайската, малайската, българската, френската или италиянската кухня, а когато ни омръзнеше, отивахме до близкия Бъргър Кинг и взимахме някакво меню. Разликата между новозеландския Бъргър Кинг и българския е в това, че при тях, когато си купиш напитка, ти връчват само празна чаша и сам се обслужваш на автомат за напитки. Щом изпиеш първата, винаги можеш да се върнеш при автомата и да си долееш колкото искаш.

Ето и малко снимки от ЖП гарата.

(продължението четете тук)

Нова Зеландия: събиране на багаж а ла моа

(Първа част четете тук)

След като вече всичко беше планирано, първо трябваше да реша проблема с купищата си дрехи и да пренеса колкото мога към родния ми Казанлък, тъй като по това време живеех и работех в София. Като казвам „проблем” имам предвид „ПРОБЛЕМ”! Да приемем, че едно средностатистическо българско момиче на 24 има средно 2-3 чифта джинси или панталони, 3-4 поли, 10-тина блузи, 1-2 палта, 3-5 рокли, 3-4 чифта чорапогащи, бельо, и, да кажем, 5, максимум 10 чифта обувки (говоря за нещата, които се носят през един сезон). Правя тази статистика според момичетата, които аз съм срещала и съдейки по тоалетите им всеки ден, нека никой да не се обижда. Е, умножете всичко това по 10 и ще разберете що за човек съм (или по-точно бях) аз. О да, забравих да спомена факта, че българките в общия случай не обичат да носят шапки, шалове и ръкавици през зимата. Аз съм изключение – обожавам всякакви видове аксесоари – полезни или безполезни. Чанти, колани, украшения, прибори за коса или какъвто и да е друг вид джаджи – всички са добре дошли. А обувките ми, които веднъж пробвах да подредя, наброяват десетки чифтове, точна бройка не мога да кажа. Просто обожавам парцали и не изхвърлям нищо такова!

Казанлък е известен с многото магазини за дрехи и аксесоари втора употреба. Там е моят рай – сред всички тези стари вещи, всяка от които носи история, винаги успявам да изровя нещо уникално, нещо интересно и всеки път, щом вляза там, отприщвам твореца в себе си. Невероятно е как просто някакви дрехи могат да накарат мислите ми да летят. Всъщност, те ме карат да мечтая, да си представям един красив и добър свят, макар и да осъзнавам, че дори в света на богатите красотата често е лишена от смисъл.

Трябва да спомена, че през 2007-ма и 2008-ма в продължение на една година живях в Китай и безсрамно купувах дрехи от там, защото бяха екстремно евтини. Комбинирайки това с факта, че майка ми умее да шие и обича да изпълнява моите понякога не съвсем практични желания, се оказа, че съм натрупала обилно текстилно богатство. Вероятно съм повлияна от всички женски предавания и сериали, които струят от телевизорите на прехода, но това е моят начин за бягство от реалността, от проблемите, а и начин да изразя креативността и свободата, с които живея вече 25 години. Нищо по-лесно не успях да измисля. Някой може да изтълкува тази любов към всичко красиво като любов към всичко материално – сама доказах на себе си, че нещата не стоят така, след като се наложи няколко пъти да изхвърлям голяма част от материалното си имущество.

Защото когато натрупаните парцали и вещи застанат на пътя на промяната и личностното израстване, изходът е само един – да се отървем от тях. Благодарение на приятелите ми и на няколко случайности, всичко отиде в добри ръце – част бяха подарени или продадени на добри хора в специално събитие под надслов „да попречим на унищожаването на качествени вещи и да ги използваме повторно”; друга просто подарих на съквартирантката си, а последната част от ненужни и вече неносени от мен неща бяха разпределени в организирано от мен парти-търг, на който присъстваха моите приятелки от университета и някои други. Разбира се, това беше и повод да си кажем последно „чао”и да се почерпим с нещо сготвено и нещо в бутилка преди да замина за неопределено време на не съвсем определено място. Остатъкът беше прилежно сложен в куфари и сакове и оставен в ръцете на моите приятели Ивка и Додо, които се наеха със задачата да помогнат за тяхното пренасяне към Казанлък след моето заминаване. Тук е моментът да им благодаря сърдечно.

Благодаря ви сърдечно, Ивка и Додо!

Самолетната компания, с която летях ми предоставяше лукса да пренеса куфар от 30 килограма плюс ръчен багаж от още 10. Взех най-важното: 10-те любими чифта обувки и онзи изключителен минимум, без който не бих могла да оцелея. Можете да си представите каква дилема беше. При това, трябваше да мисля в перспектива, защото когато в София е зима, в Оукланд е лято, а и не се знаеше колко време ще се застоя.

(Следва продължение)