Нова Зеландия – последна част

(Продължение от „Фиордланд„; начало на поредицата ТУК)

След прекрасните гледки на Фиордланд дойде време да направим обратен завой и да поемем към Дънидън (Dunedin), но преди това минахме през някои интересни природни забележителности. В самия Дънидън останахме няколко часа, в които разгледахме по-интересните места от града, посетихме фабриката за шоколад „Cadbury“, където се запознахме с различните начини за приготвяне на шоколад и имахме възможност да дегустираме всякакви видове, както и да се насладим на тонове шоколад изливащи се от конусовиден съд с диаметър може би около 4 метра. Следващото градче, през което минахме беше Омару (Oamaru). Направи ни впечатление европейският облик на сградите и улиците като цяло. Имаше и няколко много красиви катедрали. Обиколката на Нова Зеландия приключи в Крайстчърч (Christchurch), където намерихме приличен мотел и наблюдавахме на живо венчавката на Принц Уилям с Кейт Мидълтън, която беше водеща новина във всички вестници и списания на следващия ден. За съжаление, не направихме никакви снимки в Крайстчърч, понеже градът все още се съвземаше от станалото по-рано силно земетресение и голяма част от центъра беше напълно отцепена, виждаха се основно руини и порутени фасади на сгради. За няколкото дни, оставащи до полета за Оукланд трябваше да се отървем някак от колата. Участвахме в няколко разпродажби на коли, но без особен успех. Стигнахме дори до там да раздаваме листовки по улиците, което се оказа повече от забавно, защото никой не очакваше такъв тип реклама. Оказа се по-трудно отколкото очаквахме – явно след природното бедствие за жителите на града неминуемо следваше и финансова криза, та малко бяха желаещите да купят кола точно по това време. В крайна сметка я продадохме на много неизгодна цена на един прекупвач на коли, който я позна по номера и каза, че тази кола вече е минавала няколко пъти през него. Вероятно други туристи като нас бяха я ползвали преди това и бяха приключили пътешествието си именно тук.

Когато се върнахме в Оукланд, имахме много малко време да реагираме, тъй като се оказа, че съм получила виза за Австралия и за един ден трябваше да съберем най-необходимото, за да кажем последно „Сбогом“ на Нова Зеландия.

Към начало на поредицата за Китай → ТУК

Нова Зеландия: Южният остров – Фиордланд

(Продължение от „Скок с парашут”; начало на поредицата ТУК)

След като Куинстаун остана зад гърба ни, следващата задължителна местност за разглеждане беше т. нар. Фиордланд. Това е най-югоизточната част на Нова Зеландия, самото име говори за природните особености на това място. Аз никога не бях виждала фиорди, само бях чувала за тях в часовете по география, когато ставаше дума за Норвегия. Дори не знаех, че и в Нова Зеландия има фиорди. Бяхме се насочили към пролива Милфорд (Milford sound), от където тръгват корабчета навътре в морето. На нас ни бе достатъчно да се доберем до мястото и да направим снимки. Вечерта преди да пристигнем трябваше да минем през планински тунел, дълъг 1200 м. Предполагам, копаенето на такова място е доста опасно, затова тунелът беше само от една лента и се изчакваше да светне светофар. Сигнал се появяваше на всеки 15 минути, което вероятно е безопасен период за изтегляне на всички коли от едната страна. В тунела си беше страшничко и клаустрофобично, но всичко приключи добре, а когато се озовахме от другата страна започнаха да се редуват умопомрачителни гледки. Снимките, които качвам тук са твърде некадърно направени, но все пак се надявам да успеете да добиете представа за красотата на тази местност. Когато се добрахме до мястото с корабчетата, вече беше тъмно. Беше и доста студено, все пак колкото по-на юг, толкова по-ниски температури. А и април вече си е есен. Нямаше начин да спим в палатката, затова си направихме обичайната вечеря с консерви от каквото беше останало и заспахме в колата. На сутринта, когато се събудихме мъглата беше изчезнала и пред нас се оформи невероятен пейзаж. Водата беше равна като огледало, а небето – по-синьо от всякога. Определено целият път дотук си струваше.

DSC01623 DSC01628 DSC01632 DSC01637 DSC01643 DSC01647 DSC01652 DSC01668 DSC01679 DSC01680 DSC01684 DSC01688 DSC01689 DSC01697 DSC01699 DSC01701 DSC01702 DSC01704 DSC01709 DSC01711

Последна част ТУК

Нова Зеландия: гледки от Северния остров

(Продължение от „Какво се случи след това“; начало на поредицата ТУК)

Споделям снимки от някои от невероятните места, които посетихме на Северния остров. Стигнахме до нос Рейнга (Cape Reinga), най-северната точка на Нова Зеландия, където се срещат Тасманово море и Тихият океан. Дори на снимките се вижда линия, на която се образува нещо като завихряне. Преди да го видя с очите си мислех, че е само една от многото легенди на Маори, но се оказа истина. Това място е наистина магическо.

(Вижте продължението ТУК)

Нова Зеландия – отдих, забавления и мода

(Продължение от българската общност в Оукланд)

Буйна зелена растителност, усамотени плажове, диви животни, и много слънце – това са нещата, за които мечтае всеки турист и с които се среща веднага щом се озове в Нова Зеландия. Звучи като райско кътче и наистина е такова. Има нещо магнетично в това място – дали е само в непокътнатата природа или местните хора с начина си на живот допринасят за това – не мога да кажа. Из въздуха се носи усещане за непрестанна ваканция. Може би това е само мое усещане, тъй като аз идвам от планински град и свързвам морето най-вече с летните ваканции. Със сигурност обаче маорите са едно от нещата, които постоянно ти напомнят, че си на остров. Много често се случваше да видя мъже, облечени само в шорти, без да се притесняват слънцето да изгори вече мургавата им кожа. Ходенето бос не се счита по никакъв начин за проява на лош вкус и го правят не само маорите, а и всички останали. Не, не говоря за ходене бос вкъщи, на плажа или в градината! – Имам предвид по улиците, дори по централните булеварди. Можеш да срещнеш боси хора практически навсякъде. Когато разказвах това на майка ми, в главата й вече бяха изникнали картини на хора с тръстики около ханша, танцуващи около огън на плажа. И не беше съвсем далеч от истината. Племенните танци на маорите се изпълняват в подобно „облекло”, придружени са с викове от време на време и определено привличат вниманието. В последните години в Нова Зеландия обръщат особено внимание на културата на маорите, правят се различни фестивали, танцува се на големи сцени, появяват се все повече документални филми по телевизията. Като споменах телевизията, няма да пропусна да разкажа и за ръгбито като най-обичания и най-гледан спорт в страната. Голяма част от националния отбор по ръгби на Нова Зеландия се състои именно от маори. Неслучайно световното първенство по ръгби през 2011 се провеждаше именно в Оукланд и, очаквано, All Blacks станаха шампиони, като надвиха френските национали на финала. Впрочем, този мач заслужава цял един отделен пост, защото докато го гледах в един бар в Шанхай, си отговорих на някои основополагащи въпроси за разликите между двата пола.

Като цяло кивитата се водят една от най-спортните нации и въпреки своите едва 4 млн. население, постоянно печелят спортни състезания. Има много възможности за спорт, паркове, спортни клубове, центрове за наем на екипировка, много спортни магазини, условия за всякакви видове спорт – воден, въздушен, планински, зимен, летен.

Много е модерно къмпингуването, но това е възможно само на определени за целта места и се плаща. Новозеландците си пазят природата и с право – ако всеки започне да разпъва палатки където си иска, пейзажът определено ще изглежда различно от действителността.

Но на фона на това има и нещо негативно – видях много млади хора, които в края на седмицата просто забравят кои са и се отдават на нон-стоп купони. Понеже живеехме близо до центъра и дори до нас имаше заведения, се е случвало да виждаме много неприятни гледки. Пияни тийнейджъри, които сякаш от нищо не се вълнуват и не искат да поемат отговорност за нищо. Не казвам, че това го няма и в България, но там е прекалено видимо. При това, ако в България по правило никой не ходи на клуб преди 23.00 ч. и всички домошари вече са се прибрали по домовете си, в Оукланд около 21.00 ч. е вече пълно с нафиркани до козирката младежи, които се полюшват и подпират един на друг по улиците. И се започват викове, крясъци, писъци, сбивания по тротоарите, чупене на бутилки, момичешки кикот и поведение на много отракани мадами.

Добрата новина е, че поне се обличат добре, когато отиват на парти – момичетата задължително оголват бедра с помощта на рокли или поли, често придружени с обувки на висок ток, макар и голяма част от тях да са с тела, които в България биха били определени като дебели. У нас се тачат кльощави момичета и ако си малко по-пълна, започваш да изпитваш комплекс, забравяш напълно за късите поли и рокли и търсиш начини да прикриеш обема си. Там е точно обратното – всеки е това, което е и не се притеснява да го подчертае. За мен лично някои модни решения по улиците на Оукланд бяха напълно нелогични и безвкусни, но май проблемът си беше само мой. Трябваше ми време да започна да мисля по-глобално и да търся позитивната страна и на това. Момчетата в Нова Зеландия като цяло също полагат грижи, за да изглеждат добре. Натъквала съм се на доста стилни младежи – нещо, което в България рядко се вижда, за съжаление, но пък в последните години има явна тенденция на подобрение.

Когато заминавах за Южното полукълбо, в главата ми изникна следният въпрос – „Изостават ли кивитата в модата, при положение, че когато в Северното полукълбо е лято, при тях е зима?” Чудех се, защото ако модните колекции излизат за летния сезон, а при тях е зима, това означава, че могат да носят летни колекции чак следващото лято. Струваше ми се логично, но се оказа, че вместо да изостават, те ни изпреварват, както и австралийците. По правило, седмиците на модата се случват месеци преди сезонът да е започнал и това дава определено време за реакция (колкото и малко да е то) на всички модни марки. Това означава също, че са по-гъвкави във хващането на нови тенденции и бързото им развиване в цели линии. Аз самата видях как някои трендове станаха масови първо в Нова Зеландия, а по-късно започнаха да се появяват и в Европа. Неприятен факт е това, че младите много се копират и наистина модата е масова. Може би се дължи на недостатъчно разнообразие (тъй като страната е малка), на относителната им изолираност или пък на силен маркетинг от определени брандове, но много от хората се обличат идентично и честно казано, на мен в един момент започна да ми става в повече да виждам цялата тази еднаквост. Като че ли са повлияни от едни и същи неща, слушат една и съща музика, гледат едни и същи предавания и се вдъхновяват от едни и същи неща. Но все пак са по-добре облечени от голяма част от българите, което е нещо.

Е, като изключим бизнес дамите, които излизайки от офиса заменят деловите обувки с маратонки (независимо, че още са облечени в костюм) и ходят така по улиците. Очевидно комфортът там е на първо място! Е, добре, че поне не ходят боси…

Снимки от:

julianapse.co.nz

aucklandstreetstyle.com

streetandcityphotos.blogspot.com

shopahillic.blogspot.com

(Продължението четете тук)

Нова Зеландия: Българската общност в Оукланд

(Продължение от Шнорхелинг до Тутукака; начало на поредицата ТУК)

Има един негативен факт около българите, който вероятно си има логично обяснение. Аз такова няма да търся, всеки отговаря сам за решенията си. Говоря за това, че когато българи излязат извън страната и заживеят трайно някъде, голяма част от тях се опитват да прекратят всякакви контакти с други българи. В крайна сметка, това са си лични възгледи, аз самата не съм от тези хора.

И понеже съм обикаляла насам-натам, съм се сблъсквала няколко пъти с това явление, а и познати са ми разказвали за подобни случаи. Тези хора не само че искат да се изолират от сънародниците си, а и често прикриват произхода си. Не искам никого да съдя, но според мен това не е правилно. Не е редно човек да се срамува от корените си и мисля, че това не променя нещо в по-добра посока. Националността е част от нас, тя ни дава една основа, върху която да стъпим. Смятам, че тя не може да определя това какъв е човек. Защото добри и лоши хора има навсякъде, не бива да слагаме чертата под всички. Ако един човек има отворен мироглед, вътрешно усещане за свобода и справедливост и желание да следва целите си с труд и достойнство, това от къде идва няма никакво значение. Аз вярвам в доброто у българите и у хората като цяло, затова не обичам да слагам етикети. Старая се сама да достигам до някакви изводи за този или онзи.

Казвам всичко това, защото когато реших да заминавам за Нова Зеландия, едно от първите неща, които ми хрумнаха беше колко ли други българи живеят там. Веднага се разрових из Интернет и открих, че в Оукланд има голяма българска общност, която е сплотена и успява да съхранява българската култура, да почита по-големите празници, да продължава българските традиции и да ги популяризира. Защото традициите са нещо много ценно. Те ни обогатяват и сплотяват, носят положителни емоции и спомени за моменти, в които сме заедно.

Свързах се с жената, която е учредител на въпросната общност, зададох ѝ много въпроси, тя отговаряше с желание всеки път, даде ми ценни съвети. Благодарна съм ѝ до днес за всичко. След като пристигнах, се свързах с нея и решихме да се срещнем. Получи се в началото на март, когато те организираха празненство по случай Баба Марта и Деня на Освобождението едновременно.

Беше много приятно, имаше доста хора, цели семейства с децата си, като последните говореха перфектно както английски, така и български. Въпросната дама преподава български език в едно от училищата в района. Тя е ръководител и на ансамбъл за народни танци, с който участват в много международни фестивали в Оукланд. На празненството правихме мартеници и ги закичихме на едно дърво. Атмосферата беше много позитивна, запознах се с няколко човека. За съжаление не можахме да останем дълго време и не се включихме в хорàта, които бяха планирани за след това, но пък опитахме от истинските български кебапчетата, които бяха приготвили за случая.

Всъщност, това бе първият и последен път, когато се включих в тяхно мероприятие, тъй като следващите пъти винаги се случваше да съм планирала нещо друго и нямаше как да отида. Ако бях останала трайно в Нова Зеландия, вероятно щях да се включвам по-често в организираните от тях събития и дори с желание бих танцувала с тях в ансамбъла. Но, както моята приятелка каза, точно това е проблемът на състава – много хора идват и си заминават и това прави работата много по-трудна.

(Продължението четете тук)