Пола Маринова говори за мода

Текст от поредицата „Интервю с безизвестен”. Можете да проследите всички интервюта в раздела „Личности”.

След толкова различни интервюта, в моя (уж) моден блог беше крайно време да взема и едно интервю на тема мода. И кого-кого да интервюирам по тази пипкава тема, ако не човек, който това именно изучава и на това се е посветил.

Днес ще ви представя Пола Маринова, една моя съгражданка, с която се запознахме съвсем случайно посредством моя приятелка.  Снимах ги веднъж ято красавици-гимназистки от Казанлък. Тогава Пола беше в 12-и клас и беше решена да кандидатства да учи мода. Може да не вярвате, но това си е цяла наука! Няколко години по-късно, Пола е студентка в трети курс в Националната художествена академия, паралелно с това работи за българска модна марка с успехи в чужбина, асистент е в модно списание и се кани да започне трета работа, отново свързана с призванието ѝ – модата. Потърсих я, за да я поразпитам туй-онуй за живота в София, за българския отпечатък в световната мода и други разни интересни неща, няма какво да ви го преразказвам сега, вижте сами:

pola_marinova_%d0%bf%d0%be%d0%bb%d0%b0_%d0%bc%d0%b0%d1%80%d0%b8%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%b0

Пола, какво се случва в Казанлък, какво е това чудо, все към мода ни влече? Ти как „кривна” в тази посока?

Мисля, че Казанлък е много творчески град и отглежда наистина много адекватни хора. А избрах модата, защото просто знаех, че е това. Нямам обяснение.

Какво се промени за теб, откакто се премести в големия град? Би ли се върнала в Казанлък? Защо?

Промени се средата ми и се срещнах с хора, които творят! Независимо какво, в София срещаш много млади и активни хора и започваш да имаш надежда, че нещо може да се случи. В Казанлък, за жалост, няма как това да бъде така. Мога да работя и там, но някак си да не се задържам дълго, защото ще загубя инерция.

Ако имаш власт (да речем, че си кмет), какво би направила, за да задържиш младите хора в Града на розите?

О-о!! Ами фестивалите много оживяват града, ще се опитам да създам повече настроение. Тогава излизат и много занаятчии, което е супер! Но като цяло липсват cool места за млади (че и за възрастни). Заведения, магазини, места, които са модерни.

Примерно, в Казанлък няма къде да изпиеш една готина бира или да хапнеш нещо по-интересно. Или пък да си купиш някоя плоча или диск…

Мдам, знам за какво говориш… При толкова секънд хендове, можеше да се направи нещо по-алтернативно, но явно на никого не му се занимава. Или просто липсва правилната публика.

Ами мисля, че има публика. Вярно по-малко са, но има. Но трудно се пробива, наистина, сред тълпата.

А кaто стана дума за секънд хендове, твоето отношение към тях какво е?

Аз само с това се обличам. Казанлък е меката на секънд хенда (килата). На всички разказвам и всеки иска да дойде само заради това дори. Водя софиянци и правя секънд хенд туризъм. Много е романтично, втората ръка, защото си с нещо, което само ти имаш! Много е ексклузив!!!

Да, и аз ги обожавам и ми липсват. Хайде сега разкажи повече за специалността „Мода”. Първо, каква е разликата между модата и стила, според теб?

Вчера точно видях един цитат, че разликата между модата и стила е качеството, съгласна съм. Иначе, специалността „Мода” в академията е малко по-различна от европейската, разбира се. Нова специалност е и все още нещата не са влезли в ритъм, преподавателите са страхотни обаче! Защото наистина ни обръщат внимание индивидуално. Има какво да се желае по програма. Например кроенето и шиенето, което е най-важно, не са ни сила и това е защото нямаме достатъчно часове… Тук се опитват наистина да ни дадат каквото могат, базата. Бяхме скоро в Берлин и обикаляхме университети и си направихме сравнение, което отвори очите на преподаватели и студенти, защото видяхме какво изискват там и какво – при нас…

Доста тъжно за мен, но пък преподавателите се вдъхновиха.

Какви предмети имате?

Имаме „Моден проект”, което е най-важното, защото там правиш колекция от началото, учат ни как да извлечем идея и да я осъществим. Имаме кроене и шиене, модна илюстрация и история на костюма. Другите предмети са общообразователни- история на изкусвото, философия. А, имаме и фотография, което е яко защото ни учат какво да изискваме от фотографа в бъдеще.

Добре звучи… и като нещо, което не може да се учи самостоятелно, сякаш.

О-о да, аз всичко съм научила от академията за тази сфера.

Ти имаш ли шевна машина и шиеш ли? Ако да, какво си уши последно?

Имам машина, но има нужда от ремонт, така че не съм я ползвала отдавна. Ших риза, но наистина последното нещо, което ших, бяха филетки.

(Тук интервюиращата изпадна в паника, смут и ужас, че не знае какво е „филетка” и се впусна в бурно търсене по търсачки, речници и помощ от приятел, за да не се изложи, та в крайна сметка горе-долу ѝ се изясни, но ако и вие сте като нея, да знаете, че е нещо на джобовете, а какво точно – явно ще си остане професионална тайна).

Трябва ли човек да е постоянно в крак с тенденциите, за да бъде приет в тези среди? Доколко е важно как изглеждаш?

Трябва да си наясно какво е модерно в момента, да имаш усещане за нещата. Лично аз ги предусещам, (което сигурно е нормално). И е важно да изглеждаш спретнат, така да речем, скромно дори. Да си личи, че имаш някакъв личен стил, а не си взел готовия ансамбъл от манекена на магазина. Може да са дънки и тениска, но правилните дънки и тениска, които носят някакво усещане…

Имаш ли понякога чувството, че постоянно изоставаш, че постоянно в модния свят се случва нещо, което си изтървала и че трябва непрекъснато да се информираш?

Ооо даааа!!! Това ме натоварва, не мога да смогна да изгледам всички ревюта или lookbooks. Следя само любимите ми и то не постоянно. Не мисля, че ако искаш да създаваш трябва много да гледаш другите. Кому е нужно да ставаш модна енциклопедия? Има хора обаче които успяват и съм забелязала, че повечето са стилисти. Може би в техните среди е нормално и важно.

Кой е любимият ти дизайнер? Разкажи повече за него/нея, защо ти харесва?

Напоследък HBA (Hood by Air), защото са луди. Правят най-откачените дизайни (според моя вкус) и си играят с границата мъж/жена. Същевременно са супер носими. Edgy са! Харесвам много и Dries van Notten и Raf Simons, просто са богове! Всичко е точно колкото трябва да бъде.

А от българските имаш ли любим?

Ами Владимир Каралеев и Кико Костадинов. Последния го намерих случайно и никъде в България не споменават за него, а е много известен по света и прави страхотни неща!!! Много го харесвам.

Модата в България на какво ниво е? Дай оценка по шестобалната система.

Ако гледаме на модата само според хората, които наистина правят мода – 5! Но общо с дизайнерите, които твърдят, че правят “мода”, а всъщност са само вечерни рокли – 3. Защото ако си на български “фешън уик”, или каквото и да е ревю, е само това – рокли!

Пример за добра нова българска марка са „Errors of youth” правят невероятни неща, много алтернативни, ей-такива хора ме вдъхновяват.

А защо от „Форум Българска мода” превключихме на „Sofia Fashion Week”?

Защото организаторите наистина се интересуват от мода и искат “и ние като другите”. Ама културата е друга, по-чалга култура. А можем да бъдем представени по-добре.

“Sofia Fashion Week” (‘Софийската седмица на модата’) иначе е пародя на каквото трябва да е, била съм няколко пъти зад кулиси само, където има страхотна организация, но самото събитие не се знае какво е: нещо като оскари, викторияс сикрет, кетуалк.. не се знае точно. Има изпълнения между ревютата, обявяват се дизайнери, публиката стои на маси с келнери?!?!?!?!, като на сватба. От другата страна на подиума има правостоящи, които не са ВИП …?!

Моделите пък не са никакви модели, а хора които нямат грам обучение и идея за това. Изказват мнение за грима и косата си, не искат да обличат някои от дрехите, срам ги е без сутиен, да не говоримм дали изобщо могат да вървят или позират на подиума. Отделно се представят стари колекции на дизайнери (известни, не български, Валентино, например?!). Дори не е правилният fashion week за сезона. Последно беше септември, а представиха есен/зима 2016. А така изобщо не се прави…

Явно темата е болезнена, затова преминавам към следващата.

Много модни къщи се навъдиха (в световен мащаб), има ли хляб за всички? Не се ли изчерпват вече откъм идеи?

И аз това се чудя! Иначе хляб, изненадващо, има за всички, защото в момента особено, модата е като бързата храна.

Накъде ще се развива модата в бъдеще?.

Хмм… Странно е защото от една страна, нещата да се забързват, върви се към това да може още като се показва колекцията да я купиш. От друга страна, има тенденция на забавяне, идея да оценяваме повече дрехите си…  Например, да си купиш една дизайнерска дреха на млад, неизвестен творец и да си я пазиш, да си уникален. Мисля, че просто в бъдеще всички ще бъдат “модерни”. Модата ще е супер достъпна, но същевременно ще е по-трудно, защото ще изгуби от ексклузивността си и ще спре да означава нещо.

Има ли още накъде да се създава?

Нещата са много в застой в момента, нищо интересно, нищо ново. Аз лично чакам нещо да се случи.

Е, сигурно някаква ековълна ще се случи… Ще започнат да създават дрехи от… вода!

Хаха! Аз в конструкция и цялостна визия се чудя дали може да се случи нещо драстично.

Освен хората да мутираме и да се появят панталони с три-четири крака…

Какво трябва да има в един гардероб? В твоя какво има?

Да имаш някакви основи като дрехи. И различни връхни неща, с които да разчупиш. Няколко типа дънки, панталони, много тениски. Много якета!!!!

Определяш ли се като жертва на модата?

Понякога да. Наистина е трагично, изпадам в кризи като не знам какво да облека. Много е тежко, защото някои дни съм в определено настроение, имам някаква представа как да изглеждам в този ден и ако не я достигна е тъжно. Някой път пък нямам настроение и тогава е най-фатално.

Случва ли се да си намислиш нещо вечерта, да си приготвиш дрехите, да изпипаш детайлите и на сутринта да станеш и да кажеш: “Ооо, това сега няма да го нося!”

Случвало се е и затова не го правя. Има аутфити, които изглеждат идеално някой дни, обаче не можеш да повториш в други.

Казваш ли си понякога: “Ама как ще изляза така!? Ще ме помислят за луда!”

А-а това никога не си го мисля.

Това е присъщо на модните жертви. Какво би искала да работиш като завършиш, имаш ли идеи?

Свои неща, само за това мисля. Представям си го успоредно с работа, от която се изкарват пари, да направя фирма и сайт. За физическия магазин има време пък и не е необходим в днешно време, особено с българския пазар. Не мисля че ще е умно да разчитам само на това откъм финанси, иначе да, ще е по-трудно ако и работя.

Ще се справиш!

Казвали ли са ти и би ли се подразнила, ако някой ти каже, че това, с което се занимаваш, е несериозно? Какво би отговорила на такъв човек?

Не ми се е случвало, но и не бих се подразнила. Аз все си мисля, че звучи някак повърхностно, но хората не го приемат така, когато го казвам.

Иначе нямам какво да отговоря, всеки си има право на мнение. Не искам да убеждавам някого в нещо. Смешно ми е, когато някой каже, че не се интересува от мода, но си купува нови дрехи и ги подбира. То това е модата!

А ти самата не си ли имала моменти, в които да си мислиш “ей, сега да бях записала едно право или нещо с компютри…”

Оооо, неее, това звучи като кошмар.

За какво мечтаеш?

Да съм доволна от себе си, независимо с какво се занимавам. Да съм доволна, че съм направила каквото съм могла, за да стигна където искам.

Как си представяш думата „година” визуално?

От рождения ми ден до следващия, ама визуално… Златна единица!

Advertisements

Сузан Саамиева за соцталгията, приятелството и идеалите

Текст от поредицата „Интервю с безизвестен”. Всички интервюта можете да проследите в раздела „Личности”.

suzan-saamieva

Сузан Саамиева бих описала с една единствена дума: шарена. Тя е дръзка, космополит, свободомислеща, на моменти непримирима с глупостта, с огромно чувство за хумор и силно изтънчен вкус. Тя самата си признава, че се случва да критикува нечий външен израз на разбиране за мода, например. Със сигурност ако търсиш препоръка за нещо красиво и качествено – книга, филм, музика – тя е точният човек. На 33, занимава се с маркетинг, но се изкушава от PR-a (връзки с обществеността, на български, още ПР). Какво още ми разказа Сузан, вижте сами:

Има ли нещо, което пропускам в представянето ти?

Обичам изкуството и не мога да живея без музика. Обичам да съм влюбена, но и понякога мразя да съм влюбена – прави ме много слаба и неконтролируема. А обичам да държа нещата в живота си под контрол. Не мога да оцелявам без списъци със задачи и без крайни срокове.

Ако трябва да обясниш на едно дете какво е маркетинг, какво би му казала?

Хммм, да направиш така че всяко нещо да изглежда симпатично на подходящия му купувач. За да знаеш кое е симпатично на някого, трябва да разбереш и какво харесва той. Това е малко по-сложно…

Много хора бъркат рекламата и ПР-а. Кое е общото и кое различното между двете?

За рекламата в повечето случаи се плаща, докато за ПР по правило би трябвало да не се плаща. ПР-ът може да оправи или развали това, което рекламата е направила, но е добре да вървят ръка за ръка и да са синхронизирани.

Удовлетворена ли си от това, с което се занимаваш? Би ли го избрала пак?

Да, но понакога съжалявам че не съм продължила да се занимавам с изкуство и писане.

Никога не е късно… Аз си мисля, че вратата винаги е отворена и човек не трябва да си я затваря сам. И също, в България е добре да имаш професия, която ти дава стабилност, а в свободното си време да правиш нещо, което ти доставя удоволствие. Много често става така, че от удоволствието се ражда успех, и то в най-неочаквания момент.

Абсолютно съм съгласна! И аз си помислих това – че и да бях избрала изкуство, трябваше да съм сигурна, че имам стабилна професия.

Аз съм учила китайски, китайците твърдят, че политическата им система е социализъм с китайска специфика. Има ли маркетинг с българска специфика?

Ооооо, да! В момента това е вълната на соцталгия – на 100 %. Всичко да е ретро и като от едно време. Намирам го за много грешно. Иска ми се хората тук да спрат да се взират в миналото, а да живеят за момента и да гледат в бъдещето.

Соцталгия, значи… Не се ли задържа твърде много това? От Пепи и кренвиршите… и май няма изгледи скоро да си отива.

Народопсихология – наречи го Стокхолмски синдром или друго, но когато хората са имали само един вид бира и са ритали срещу това, ми се струва абсурдно да искат отново това, при условие, че имат неограничени възможности. И шанс да надскичят миналото. Дори вече има една рекламна кампания, която се бори срещу това.

Аз се прибирам в България веднъж годишно и съдейки по нивото на рекламите, оставам с впечатлението, че аудиторията се оценява като манипулируема и глупава. Защо българските реклами са толкова плоски, според теб? Предполагам, че има и изключения де, ти ще кажеш.

Според мен, е въпрос на аудитория. Докато се гледат този вид реклами, ще продължават да се правят такива. Има и изключения, но като цяло малко се рискува. В повечето случаи решението се взема от жената на шефа и т.н., която не разбира от това, но щам дава парите, смята, че може да се изкаже. Общо взето, зрителите не са изискващи – ловят се на плоски реклами и това не произвежда нуждата от вдигане на качеството.

Иначе специалистите в рекламата и още 50 човека (образно казано) си коментираме рекламите и се дивим. Аз от дете съм свикнала да гледам чужди реклами и за мен нивото беше вдигнато, затова имам високи очаквания. А и не обичам да ме подценяват. Примерно, тук почти няма добра социална реклама, ако изобщо има такива. Сещам се само за една в момента.

Не е ли въпрос на пари?

Ами не е само до парите. Има компании, които рискуват, обмислят, но залагат на нестандартното. Има и такива с много сериозни бюджети.

А защо, при положение, че могат да минат и с по-глупави реклами, се напрягат? Не са ли усилия на вятъра?

Не, дават резултат. Хората, които държат на това се чувствт оценени и развиват привързаност към марката. Държи се на качество и да се откроиш. Те можеха да правят същото като другите, но това нямаше да ги отличи.

Мен лично страшно много ме дразни сексизмът в рекламите, даже веднъж писах писмо на една фирма, от чиято реклама се почувствах обидена. Някои хора не си дават сметка колко голяма вреда могат да нанесат на обществото с неподходящи или необмислени реклами…

Ооо да! Това е другото, което много се използва. И жените са станали някак резистентни или може би никога не са били по-различни от това. За мен също е обидно. Но има и много световни брандове, които също залагат на това.

Да, защото го има в обществото и е прието за нормално. И как да се бори обществото срещу това, при положение, че по телевизора им го показват? Хората се идентифицират с някакви образи, опитват се да водят живота, който им се налага…

Пебедата на Тръмп и факта че за него са гласували и цветнокожи жени е доказателство, че и в световен план има нещо сбъркано.

Да, от няколко години наблюбаваме как светът затъва синхронно в едни и същи проблеми.

А според теб как трябва да се рекламира България? Ако ти си министър на туризма, например, какво би направила?

Бих заложила на позитивизъм и на образа на младите хора тук – има вдъхновяващи, умни хора, с които е добре да се запознаеш и да обмените идеи. Бих заложила и на природата, но по по-Инсаграм начин. Изобщо трябва комуникацията да се насочи съм милениали, които пътуват много и има смисъл да са тук. Това ни е шансът! Не само руски пенсионери или алкохолен туризъм. Тук храната е вкусна и евтина – но не бих заложила на мусака, а на прекрасна и евтина риба, да речем.

Би ли емигрирала? Защо?

Бих. За по-добро. На моменти когато се усетя че съм се вкопала в балона от единомислещи хора, а това далеч не са всички, и се сблъскам с грубост, лицемерие и простотия, това ме отчайва. Искам децата ми да живеят по-добре от мен. И съжалявам че не го направих. Не мислех така допреди няколко години обаче.

Резултатите от изборите ми показаха каква е преобладаващата част от обкръжаващата ме среда. Има подобрения, но има и силна резистентност към облагородяването. Искам да живея някъде, където мога да отида с пижама на работа и това да не се сочи с пръст.

Неотдавна във Фейсбук профила си написа нещо за приятелството – че няма драма в това да приключиш приятелство, това са нормални неща. И на мен ми се е случвало да „късам” подобни връзки. Дай да я разчепкаме тази тема по-подробно…

Давай! На мен ми е за първи път да го осъзная това. Иска ми се да имам силата да се обадя на този човек и да му кажа, че вече няма смисъл, че не е същото, но все още е само вътрешно решение.

На мен ми се е случвало точно 3 пъти като последният беше съвсем скоро и като че ли ти ми даде допълнително кураж с поста си.

Просто нещата се изчерпвват, не даваме нищо един на друг и обичайно връзките свършват така. Освен ако не се поддадем на инерцията. Когато при мисълта, че ще се видиш с приятел ти е безразлично или се дразниш, значи е краят.

Аз смятам, че за да се стигне до там, явно сме си затворили очите за нещо веднъж, после още веднъж и после се е превърнало в навик. Аз много сериозно си подбирам контактите и приятелите. Не допускам неискрени хора покрай себе си. И ако не направя това отсяване в самото начало, после е неизбежно нещата да тръгнат в лоша посока. Виждам около мен хора, които с години поддържат приятелства, на които не държат, които ги натоварват, които не им дават нищо и нищо не означават. Просто да убиеш времето, да разнообразиш.

Да и при мен е така. Аз имам много малко приятели. Но в последния случай причината беше че човекът прекарено силно даваше свобода на егото си, а в приятелството трябва да уважаваме личността един на друг и да се грижим един за друг. Както в любовта, впрочем.

Може би просто ни е страх да не останем сами?

Категорично.

Ти как разбираш стила като понятие?

Стилът е като част от твоята идентичност. Това е личният ти почерк. Нещо което имаш, но възпитаваш и променяш с времето. Не съм фен на хора, които цял живот имат само един стил. За мен той трябва да е жив организъм.

Важен ли е стилът в маркетинга? А в живота?

Във всичко което правиш – дори и във възпитанието на децата. Ако разбира се държиш да имаш собствен подход, който да те отличава.

Една хипотетична ситуация: с теб се свързва някой важен политик и ти казва колко много те е похвалил някой, иска да му правиш ПР. Би ли се навила?

Ако бях ПР, не бих го направила. Не харесвам политиците. Бих го пренасочила към друг. Познавам доста политически ПР-и.

Защо?

Защото те лъжат. И не го правят за доброто на хората. Работила съм тясно с политици. Не съм срещнала нито един читав. Просто това са правилата на играта.

Ако имаш пред себе си човек, който има потенциал, но не е полагал никакви усилия да го развива, как ще го направиш достатъчно ерудиран/дипломатичен/изискан, за да стои адекватно в помещение с хора от хайлайфа?

Направо бих го пратила при консултант по личен имидж и етикет. Има специалисти, които биха се справили чудно с това.

Има ли такива в България?

Има. Познавам поне един, а вчера бях на лекция на друг.

Добре, значи, ако някой има нужда, да се свърже с мен, за да ги свържа с теб, за да ги свържеш с тях…

Абсолютно!

Какво обичаш?

Любовта и живота. Клишета, но… И себе си обичам. Трябваше ми време, но малко по малко го постигам.

Това да се обичаш ли?

Да.

За какво мечтаеш?

За това един ден да съм щастлива с това, което съм постигнала, да се развивам постоянно и да имам пълноценно семейство. А, и да пътувам повече.

Къде ти се ходи най-много?

Португалия.

И на мен ми се ходи там! Как си представяш един идеален ден?

Кафе, много рязходки, малки детайли които дя снимам, вдъхновявщи разговори и вкусна храна и ласките на човека, когото обичам. По-просто казано, като си легна в края на деня да се усмихна и да си кажа – ето заради такива дни си струва.

А думата „година” визуално?

Като листата на дърветата в преходния период между лятото и есента. Изреждат се картини на забързан кадър, но ми се иска да са шарени като тези листа – ярки и красиви. Такава искам да е годината ми.

Васко Атанасовски: “Каквото и да правиш, прави го със стил”/ Vasko Atanasovski: “Whatever you do, do it with style”

(Scroll down for the English version)

Текст от поредицата “Интервю с безизвестен”. Всички интервюта можете да проследите в раздела “Личности“.

boris-b-voglar

Васко Атанасовски е вероятно най-успелият музикант, когото познавам лично. Той е от Словения и е създател на “Трио Васко Атанасовски”. Композира, пише текстове, едновременно свири на няколко вида саксофон и флейта и пее вокали. Музикант, в пълния смисъл на думата! Срещнах го в един Шанхайски бар, бяхме излезли с две приятелки по женски, гледаме – сред всички китайски физиономии – трима чужденци в един доста изолиран ъгъл от бара. Имаше свободна маса до тях, така че се настанихме. Малко по-късно вече си говорехме за живота в Източна Европа и викахме „Наздраве!” – всеки на собствения си славянски език. Оказа се, че сме от един и същи регион. Бяха леко подозрителни, когато ги заведохме да опитат от шишчетата агнешко на скара от улицата. На следващата вечер вече ги гледахме как свирят в друг клуб, като същевременно се шегувахме, че „Фръц-фръц, вече познаваме известни хора!”

Пет години по-късно, реших да интервюирам Васко и да го разпитам за музиката, живота и стила. Вижте сами…

Първо, разкажи ми за себе си – къде си израснал, в какво семейство, как се насочи към музиката?

Роден съм и съм израснал в Марибор, Словения. Родителите ми са балетни танцьори и всички от семейството ми по майчина линия бяха много артистични. Започнах да свиря на цигулка, когато бях на 5, а по-късно музиката се превърна в мой живот във всички смисли.

Имаше ли момент на колебание, когато избираше пътя, по който да продължиш? Често сме склонни да гледаме несериозно на хората, като кажат „Аз съм музикант”.

Ами аз се интересувах също от поезия и рисуване в началното училище, но музиката винаги е била единствена. За мен музиката е едно от най-важните и „сериозни” неща в живота. Това, да бъда музикант и композитор на свободна практика ми дава страхотна свобода и възможност да живея така, както искам и ми харесва. Смятам, че едно от най-важните неща е да правиш това, което обичаш.

Добре казано. А кога осъзна идеята за свободата като нещо важно? Ето, аз съм от бивша социалистическа държава, никой не ми е говорил за свобода, все някак е отсъствала от общата картина. Трябваше да попътувам достатъчно, за да започна да я мисля като концепция.

Вероятно още като дете. И аз съм от бивша социалистическа държава.

Тогава вероятно е нещо, което родителите са ти дали? Казваш, че семейството ти са били образовани хора…

Родителите ми не са били образовани формално. Т. е. никой от тях не е завършил университет или нещо подобно, но ме отглеждаха така, че станах много самостоятелен. Винаги съм мислил, че тотално бих си похабил живота, ако правех неща, които другите очакват от мен да правя. Например да ходя на работа, която не харесвам и да стоя там по 8 часа на ден. Това за мен би било като затвор. Да не можеш да откриваш кой си, какви са твоите страсти и таланти. Без всичко това, за мен би било все едно да не живея въобще.

Предполагам, че е въпрос на гледна точка, т.е. можеш също да отидеш в един офис за 8 часа и да вършиш нещо колосално по важност за обществото.

Ами тази система, такава, каквато е, не е за мен. Особено в днешно време, мисля, че светът все повече губи стойностното и все повече се оказва, че парите са най-важното. Обедняваме, ако питаш мен.

Как беше… „някои хора са толкова бедни, че всичко, което имат е пари”.

И като стана дума, в България си имаме поговорката „музикант къща не храни”. Няма да те питам дали храниш къща, защото очевидно си професионален музикант, успешен си. Но ако трябва да дадеш съвет на млад човек, който иска да се занимава с това, какво би му казал?

Както във всички други сфери, мисля, че трябва да се гмурнеш и да следващ мечтите си. Ще трябва да работиш здраво, да правиш много жертви и може би нещата няма да станат толкова бързо, колкото си очаквал, но ако си се справил, ако си работил със страст, усилията ще ти се отплатят. За добрата музика и добрите музиканти винаги ще има хляб.

Бих те описала като етно-джаз музикант, поправи ме, ако греша. Какво мислиш за електронната музика, например? Впечатлява ли те? Аз, например, винаги съм разграничавала музиката, правена с „истински” инструменти и електронната. Как виждаш ти нещата?

Аз не се вкарвам в някакви стилови граници, тъй като моята музика е пресичане, микс от Балкански фолклор, рок, джаз и класическа. Електронната музика не е много интересна за мен. Намирам я за плоска, скучна и без много емоции. Предполагам, че затова на електронните партита много хора взимат наркотици, за да се развълнуват. Разбира се, както навсякъде, и тук има изключения и електронната музика може да бъде използвана по интересен начин.

Би ли направил дует с някоя от новите звезди – Лейди Гага, Бийонсе? Защо?

Хаха, не мисля, че ще ме поканят, но защо не. Би било удоволствие.

Как така „Защо не”!? Ами защото пеят по гащи!

Хаха!

Трябва ли непременно да знаеш теория на музиката, за да станеш добър на практика?

Не е задължително. Някои от най-добрите музиканти в историята дори не са знаели как да четат партитури. Вероятно е по-необходимо, ако изпълняваш или композираш класическа музика.

Уморяваш ли се понякога? Ако да, от какво? Би ли променил нещо в живота си?

Според мен е добре да живееш в хармония, така че ако понякога нещо е в повече, мога да се изморя или да ми омръзне. Но с годините се научих да балансирам живота си, така че да нямам много от тези моменти, а повече моменти на удоволствие.

Би ли променил нещо в света?

Аз се опитвам да променям себе си към по-добро всеки ден. Ако всеки го направи, може би светът би бил по-добро място, без войни и експлоатация.

Съгласна съм. А вярно ли е, че най-добрите идеи идват, когато човек е с разбито сърце? Теб какво те вдъхновява да композираш и пишеш песни?

Хм, мисля, че винаги е до това да направиш от нещо изкуство, да трансформираш една енергия в друга. Не е вярно, че може да се създава само от болката, но изкуството има нужда от катарзис. То може също да е лечител. Понякога пиша музика просто заради някакво чувство, може да е тъга, меланхолия или пък радост, щастие.

Разкажи ми сега за Словения, за Любляна. Признавам, че само съм минавала през магистралата от там, когато се връщах от България.

За мен Словения е един оазис между Запада и Изтока, между Западна Европа и Балканите. Добра отправна точка за човек като мен, който пътува много. Малка е, но красива. Не е прекалено населено, можеш лесно да намериш спокойствие и страхотна природа с море, реки, езера, планини и гори. Близо е до Виена, Венеция, Будапеща, Белград. Животът не е толкова скъп и нещата са някак подредени, със щипка балкански подправки.

Има ли нещо, което наистина мразиш в родината си?

Не колекционирам негативни неща, търся позитивните. Не следя и чак толкова новини, но мисля, че политиците са много зле, не само в Словения, ами като цяло.

Хаха, това май е световна тенденция. Дефинирай „стил”. Стилни хора ли са словенците?

Не бих казал, че са стилни, което е странно, имайки предвид колко близо сме до Италия. Може би в последното десетилетие има раздвижване, също по-младото поколение има по-различен подход в това отношение. Намирам стила за много важен.

Какво точно е той за теб? От къде идва?

Предполагам, че е още един начин да изразиш себе си. Каквото и да правиш, прави го със стил. Стилът е нещо, което градиш и създаваш през целия си живот, израствайки като личност. Например, в Италия имат La moda…, модата – това е стил от гледна точка на това какво носиш, но стилът като цяло е много повече неща.

 Кое е любимото ти място в света, ти си видял много?

Не мисля, че е възможно да отговоря на този въпрос, освен да кажа, че главата ми винаги е у дома. Има толкова много красиви места по Земята, но по-важното е какво е вътре в нас, когато ги посещаваме.

Ти какво би се попитал в интервю?

Ами, тъкмо се питах – както си лежа в леглото – кой ден е днес. Осъзнах, че е неделя, стана ми хубаво, че още е слънчево. Зимата става с всяка година по-тежка за мен, аз съм създаден за 40 градуса. Имам доста неща за вършене и предполагам, че денят ще бъде къс, но ще се опитам да го направя хубав.

Как си представяш думата „година” визуално?

Не съм сигурен, че си я представям, т.е. че я визуализирам. Знам само, че е нещо, което става постоянно по-късо, като банан, когато го ядеш.

ОК, пиша „банан”. Да се оправят!

vasko-atanasovski-trio-by-francesco-moretti

Photo: Francesco Moretty – Васко (вдясно) и колегите му от Триото: Мариян Станич (в средата) и Деян Лапаня

Vasko Atanasovski is probably the most successful musician that I personally know. He is from Slovenia and is the front man of the ‘Vasko Atanasovski Trio’. He is a composer, song writer, vocalist and great saxophone and flute player. I guess, ‘musician’ still describes him best. I met Vasko in a bar in Shanghai. It was a girls’night out, I went to a bar with two of my friends and among all the Chinese faces in the place, we discovered them – three foreigners, looking cool, sitting in kind of the most isolated part of the bar. There was a free table so we sat close to them. Shortly after we were already talking about Eastern European life and shouting „Cheers!” – each in their own Slavic language. Turned out we were all coming from the same region. They were very suspicious when we brought them to try some lamb BBQ sticks on the street. The next night we watched them playing in another club while giggling and saying “Yay, we know someone famous!”

Five years later, I decided to interview Vasko and ask him more about music, life and style. See for yourselves…

First, tell me about you – where did you grow up, what was your family like, what steered you towards music?

I was born and grew up in Maribor, Slovenija. My parents were ballet dancers and all the family on my mother’s side was very artistic. So I started playing the violin when I was 5 years old and later music became my life in every sense.

Was there a moment of hesitation when you were choosing your path in life? We usually tend to not take seriously people when they say “I’m a musician”.

Well I was also interested in poetry and painting in my early school years, but music was always the one. And for me music is one of the most important and ‘serious’ things in life. Living as a freelance musician and composer gives me great freedom and opportunity to spent my life as I want and like. I think one of the most important things in life is to do what you love.

Well said.When did the idea of freedom come to you as something important?I mean, I come from a postsocialist country, nobody talks to you about freedom there, it’s somehow out of the picture… I needed to travel a lot to start thinking of it as a concept.

Ah probably when I was a child. And I also come from a post-socialist country.

So it’s probably something your parents gave you? You say your family was quite highly educated…

My parents were not really highly educated in sense of formal education. None of them graduated from university or something, but they raised me in a way that I was very independent.I always thought that it would be a total waste of my life if I would just do things others tell me to do. Like doing a job you don’t like for 8 hours a day. For me that would be like living in prison. Not discovering who you are, what are your passions and talents. Without that it would be as if I was not living at all.

I guess it’s just a different point of view, I mean, you can also work in an office for 8 hours and do something enormously important for the society.

Well this system as it is doesn’t really work for me. And especially nowadays I think the world is losing values more and more ending with just money as something important. Pretty poor if you ask me.

What was it… “some people are so poor all they have is money”.

Talking about money, in Bulgarian we have a proverb saying “a musician cannot feed a family”. I’m not going to ask you if you feed a family, because obviously you are a professional musician and you are successful. But if you have to give advice to a young person who wants to work in this field, what would you say?

As in any other field I think you have to jump for your dreams. You will have to work hard, sacrifice a lot and maybe things won’t work immediately as you think they should, but if you’re doing it right and with passion things will come back to you. Good music will always be appreciated and good musicians will never stay hungry.

I would define you as a ethno jazz musician, correct me if I am wrong. What do you think about electronic music for instance? Does it excite you? I mean, I’ve always made this distinction between “real” instrument music and electronic. What’s your own idea about all this?

I don’t put myself into any style basket – my music is crossover, mix of Balkan folk, rock, jazz and classical. Electronic music is not very interesting to me. It’s quite flat, boring and without many emotions. I guess that’s why at electronic music parties lots of people have to take drugs to feel excited. Of course as always there are exceptions and electronic music can also be played in interesting ways.

Would you make a duet with one of the new stars – Lady Gaga, Beyoncé…? Why?

Haha I think they will never call me, but why not. It would be a pleasure.

What do you mean “why not”!? Because they sing in their underwear?

Hahah!

Do you absolutely need to know music theory to become a good practitioner?

Not really. Some of the best musicians in history never кnew how to read scores. Probably it is more necessary if you play or compose classical music.

Do you feel tired sometimes? If yes, what of? Would you change something in your life?

I think it’s good to live in equilibrium, so if sometimes there is too much of something, I can get tired or bored. But over the years I have learned how to balance my life, so I don’t really have many of those moments now and I have more moments of enjoyment.

Would you change something in the world?

I try to change myself into a better person day after day. If everyone would do that, maybe the world would be a better place, without wars and exploitation.

I agree. Is it true that best ideas come when we have a broken heart? What does inspire you to compose and write songs?

Hm I think it‘s always about turning something into art, turning one energy into another. It’s not true you can create only from pain, but anyway art needs some catharsis. So that it can also be healing. Sometimes I write music starting from a certain feeling. It can be sadness, melancholy or also joy, happiness.

Now tell me about Slovenia, about Ljubljana. I admit, I’ve only passed trough, takingthe highway on my way back from Bulgaria.

I see Slovenia as a fine oasis between West and East, between Western Europe and the Balkans. For me it’s a good base as I’m travelling a lot around. It’s small but beautiful. Not overpopulated – it‘s easy to find peace and great nature with sea, rivers, lakes, mountains and woods. It’s also quite close to Vienna, Venice, Budapest and Belgrade. Life is not too expensive and things are somehow in order with a touch of Balkan spices.

Is there something you really hate about your country?

I usually don’t collect negative emotions, but only look for the positive. However, while I don’t follow the news and media much, I think politics really sucks – not only in Slovenia, but in general.

Hahaha, that’s kind of a global trend. Define “style”. Are Slovenians stylish people?

I don’t find them very stylish, which is strange because we are so close to Italy. Maybe in the last decade things are moving forward and the younger generation has another approach to it. I think style is very important.

What is it for you? Where does it come from?

It’s another form of expressing yourself I guess. And you know, whatever you do, do it with style. Style is something you build up and create all your life as you grow up as a person. For example, Italy has La moda…, fashion… so that’s style in the sense of what you wear, but style is also many other things.

What is your favorite place in the world? You’ve travelled a lot

I thing it’s impossible for me to answer that unless I say where I lay my head is home. There are so many beautiful places on Earth and even more important is what’s inside you when you visit them.

What’s the question you would ask yourself in an interview?

Well I was just asking myself – as I’m still lying in bed – what day is it today? I realised it’s Sunday. Then I got happy that it is still sunny outside. Winter is getting harder for me every year, I was made for 40 degrees. Anyway there is a lot of things to do and I guess the day will be too short, but I’ll try to make it sweet.

How do you imagine the word “year” visually?

I’m not sure I imagine it, I mean visualise it. I just know it’s something that is getting shorter all the time, like a banana when you eat it.

OK, I’ll just write “banana”. Go figure!

Цветомира Ангелова: „Чалгата е материализация и синтез на нещата, за които я обвиняваме”

Текст от поредицата “Интервю с безизвестен”. Вижте всички интервюта в раздела “Личности“.

tsvetomira_angelova_%d1%86%d0%b2%d0%b5%d1%82%d0%be%d0%bc%d0%b8%d1%80%d0%b0_%d0%b0%d0%bd%d0%b3%d0%b5%d0%bb%d0%be%d0%b2%d0%b0

Днес ще ви запозная с Цвети, на 28, чиято натура идеално отговаря на името ѝ. Тя е цветна, различна, екстроверт. От четири години Цвети, съпругът ѝ Иво и двете им деца живеят в родопското село Горно Поле, в близост до Маджарово, където се заселват от екологични подбуди и от желание да бъдат най-вече себе си, а не това, което всички очакват от тях. Орнитолог по образование, номад по душа, любознателна, бъбрива и въоръжена с всички информативни статии, що се касае до естествено родителство, бебеносене, кърмене, хранене, поддържане на добра форма и въобще, природосъобразен начин на живот – така я виждам аз от задочното ни познанство. Освен че сме от една зодия, и двете имаме сръчни мъже и си падаме по голата глава, ни свързват и децата, които са на еднаква възраст, желанието за още поне по две деца, както и многото споделени часове в интернет, под формата на непрестанно обсъждане, комуникиране, съвети и спорове по най-различни теми, заедно с още една камара други жени. Правилно разбрахте, че става дума за една от хилядите групи за родителство във Фейсбук. Признавам, че се опитах  няколко пъти да я подхлъзна, но тя умело се задържа и не падна. Признавам и, че интервюто продължи по-дълго от очакваното във времето, (а и в двуизмерното пространство, както се вижда). Имайте търпение и… абе, я вижте сами!

Какво е здравословен начин на живот и колко точно е по-трудно да се живее близо до природата?

Здравословен е малко субективно определение, всеки си слага един куп “правила и условия” за здравословност. Моите се менят с времето и се радвам, че не стоя на едно място. Здравословен живот е най-вече този в хармония със себе си и собствените разбирания, граници, отношения. За мен неизменно е свързан с близостта до природата, няма как, чиста храна (колкото може повече), движение, свобода. Ако приемем, че ние живеем близо до природата, все пак сме на село, да, има трудности – битови, финансови, но са несравними с предимствата. Иначе съвсем нямам претенцията, че сме кой знае колко “агро-био-еко”, както обичаме да се шегуваме с Иво. Имаме си своите “криввания”, но сме на Пътя и му се наслаждаваме

За правия път ли става дума?

„Правия път” звучи ужасно. Не. Моя си Път, който си е прав за точно този момент от развитието ми. По-сетне може да завие в друга посока представата ми за “правота”. Няма универсална истина по въпроса, всичко е частен случай .

Пиеш ли алкохол?

Да. Много рядко. Но чаша вино с приятели или на заведение ми е приятна. Наистина рядко се случва, обаче. О, скоро пих мента, да си спомня “доброто старо време”. Имала съм доста алкохолни периоди, ама какво да правиш – първи курс, Студентски град, държано на въже, трябваше да имам своите “луди години” (всъщност не бяха години, за щастие).

Е, какво е сега това – ако се храниш здравословно, а пиеш алкохол, това не е ли като да се из…ходиш на метеното?

Със сигурност, ако се храниш здравословно… и т.н. Все пак не говорим за половинка ракия на обяд, а за чаша вино през месец. Хехе, нали уж има антиоксиданти сега, няма да го демонизираме. Иначе то и като дишам дима на някой пушач или автомобилни газове пак е като… такова на метеното. Нека не сме прекалено светци. По-нездравословно би било да потискаш някакви импулси и желания дълго време, гаранция. Пък аз, както казах, съм далече от идеала си за наистина здравословно хранене все още.

Дай едно резюме на философията ти за живота, за децата, пък аз междувременно ще си взема душ.

Такааа… Основно намирам за близки идеите за безусловна любов, принципите на ненасилие (ахимса) – към себе си и другите. Опитвам се да подобрявам и развивам себе си, за да съм способна и да давам по-адекватно. Много, много имам да уча. Гледам да приемам всичко като уроци, някои усвоявам бързо, на други цикля от години и може да ми останат и за друг живот. Вярвам много силно в безсмъртието на Душата, прераждането, личната мисия. Много ми е близка идеята, че предварително си избираме какво да учим в този живот като уроци, кого да срещнем и пр. Наистина ми се иска да живея/живеем максимално естествено и природосъобразно. И не, не говоря за живот в землянка, живеем в 21-ви век, в материален свят, никой не призовавам да ходи в пещера и да яде корени, както често се шегуват хората. Да, и аз пиша в момента от пластмасов телефон, изработен от петрол и с куп метали в него. Но не смятам за лицемерно да спазвам някакви си мои идеи за естествено и природосъобразно в същото време.

Голямото нещо – децата и родителството. Това го мислех доста преди да реша да имам деца. Четях, четях и пак четях. Знаех, че ще имам божествено естествено раждане, супер спокойно и хармонично дете, което ще кърмя и нося в слинг близо до сърцето! “Поръчката” до Вселената беше изпълнена, досега два пъти. Втория път само девойката е дооооста шумна. В родителството са ми близки принципите на “привързаното” родителството, макар че този термин ми е неприятен, по-скоро “естествено родителство” или такова, основано на връзката. Гледаме да даваме максимална свобода на децата, да откликвме на нуждите им, като същевременно поставяме здравословни граници. Ключови думи тук са ми: емпатия, безусловна любов, без подкупи, награди, заплахи и наказания, без бой. Опитваме се да наблягаме на вътрешната мотивация, личния пример, обясненията. Фенове сме на т.нар. unschooling или не-училище. Неструктурирано образование, вън от институции, което се осъществява тук и сега, навсякъде и по всяко време.

Имаме си своите трудности и ситуации. Работата с децата не е непременно да избегнеш ситуацията, примерно тръшкане, а как ще го отиграеш, така че да има някакъв лечебен и положителен ефект. В този смисъл доста са ми помагали някои книги. Някой път много се дразня на изказвания от типа на “Аз не чета книги, слушай си инстинкта”. Като гледам как 90% от населението няма базови инстинкти за родителство, в днешния свят доста естествени неща са потиснати. Няма лошо малко да посъбудиш инстинкта и с качествена информация. Вярно, морето е огромно, но просто се информираш много, много, много, вкарваш някакви филтри, личен опит, пречупваш през собствения си поглед и се мяташ в дълбокото.

Знаеш ли, аз се имам за анти-религиозен човек, ама сигурно заради генетично заложеното ми суеверие, съм без думи от личността на Баба Ванга. И има едно нещо, което тя е казала и което адски много ми се е загнездило в мозъка – че човек сам избира семейството, в което да се роди. Тази мисъл ме окрилява понякога.

И аз се имам за антирелигиозен човек, силно при това. Според мен религия и вяра са тотално различни неща. В този смисъл съм вярваща, но не религиозна. Вярвам в куп мои си принципи и неща. За избора на семейството – също. Понякога просто избираме да научим тежки уроци от най-близките.

Някой път не ти ли се струва, че звучиш прекалено осъдително към някого, който не споделя твоите виждания? Ей-сега примерно усетих леко раздразнение в тона ти. Със сигурност това пък би се приело като осъждане от другата страна на оградата.

Да. Понякога се раздразвам и звуча раздразнително – спор няма. Понякога един малък въпрос отключва фон от десетки разговори, спорове, коментари и се изсипва нещо, за което коментарът е само повод, а не причина. С моя си начин на живот, определено често привличам… ъхм, коментари. Понякога ги приемам, друг път ми идват в повече. Неосъждането е хубаво нещо. Но съвсем не е лесно за практикуване. Нали… защото и за религия и вяра говорихме, който в безгрешен, пръв да хвърли камъка.

Хаха, извъртя го, ей!

Понякога имам склонност да демагоствам, кофти е.

Ще си признаеш всичко! В името на какво би направила компромис със себе си? Или, ако искаш, при какви условия би прояла месо?

Ами, ако умирам от глад и няма изгледи да си набавя в следващите 45 дни храна, примерно. Или, ако някой ме заплаши, че ще ме убие, хаха, ще си бодна едно парче. Или пък, ако нещо изтрещя много и ми се прияде. Нищо не е на всяка цена. Съвсем не.

Уби ме! А ако един ден дойде синът ти и ти каже “писна ми, искам пържола”, ще го почувстваш ли като родителски провал?

Не. Но, ако разбера, че се е крил от мен да яде пържоли, да. Защото това говори за сериозно нарушена връзка и липса на доверие. Иначе да заповяда с пържолите, щом е осъзнат за това.

В кои моменти ти липсва градът?

В моментите, в които си изям и последното авокадо. Шегувам се. Чак да ми липсва не. Сега ходенето в град е като туризъм и е вълнуващо, кефим се, наслаждаваме се, но сме облекчени, като си тръгнем . Обичам да отида във Варна и да пия кафе на плажа, да ходя във „Веда хаус” в София и т.н. Но не ми липсва, когато не го правя. Наслаждавам се и после „чао”.

Богати ли са българските орнитолози?

Да. Богати са на знания, повечето са наистина добри експерти. Много от тях имат интересни природозащитни разбирания, обичат природата, в този смисъл пак са богати. Финансово – не им броя парите. Нещата там са сложни. Трудно се оцелява. Някои работят в научни институти на БАН, там е ниско заплащането, а когато има ангажименти по проекти, е различно, но те са неясни във времето. Някои колеги работят и като водачи на наблюдатели на птици, например моят съпруг. Различно е. Ние като семейство (бивши) орнитолози сме видели 2 и 200, кой не е?

Съжаляваш ли понякога за избора си на професия?

Не. Това с биологията съм си го измислила от 10-годишна. Просто знаех какво ще уча. Сууупер много ме вдъхновяваха книгите на Джералд Даръл, Бернхард Гжимек, Джой Адамс, направо се виждах как изкупувам половин Африка и я превръщам в резерват (цитирам себе си в пети клас). Нещата се развиха малко различно, де. Но все пак прекрасно. Обаче след пет години мноооого интензивна работа в неправителствения сектора, получихме професионално прегаряне. В момента аз май повече се изявявам на “майчинския” фронт, не искам да го наричам работа, професия или кариера. По-скоро мисия. Отказах се да спасявам света, като “спасявам” лешояди (това е страшна игра на егото, между другото). Сега гледам, ако мога, да подобрявам себе си и да помагам на другите с личен пример и знания. Захванах се с Библиотеката за слинговете, скоро ще правим курс за консултанти по бебеносене, искам да стана дула…въобще установявам, че да подкрепяш и помагаш хората в родителството може да е по-полезен начин да допринесеш за доброто по света от това да опръстеняваш египетски лешояди, (което е една прекрасна дейност откъм приключения).

Като спомена Библиотеката за слингове, ти си много активна онлайн. Това не противоречи ли на „естествената идея”? Не губим ли много от виртуалната комуникация?

На моята идея не противоречи. Там е работата, че няма “Ръководство по естественост”. Всеки си го интерпретира, както му пасва на светогледа. В този смисъл, Интернет е прекрасно средство за комуникация и разпространение на идеи и информация. Оттам нататък всичко, обаче, е лична отговорност. Губим много от виртуалната комуникация, безспорно. Обаче и много печелим. Пак е до човек. Има го като средство. Твоя е отговорността дали и как ще го използваш. Това е като с колите и ножовете. Може да стигнеш с колата до морето и да си нарежеш ябълка, обаче може и да стигнеш до мантинелата и да си порежеш пръста. Нищо не е добро или лошо само по себе си. То просто Е. Ние му лепим етикети. Така е и с онлайн общуването.

Съгласна! Как се поддържат къща, градина, две деца и една камара професионални занимания?

Всичко е в процес на подобряване постоянно. Иво е основният двигател на нещата по къщата и градината. Сам прави всички ремонти. Т.е. без майстори, родителите му са ни помагали с труд също. С градината е трудно да си призная. Не за друго, а с честите ни пътувания точно напролет, земеделието куца. Тази година, заради едно вече отменено пътуване до Индия, я писахме нулева и бяхме сели само картофи. Други години сме били доста успешни. Особено с доматите! Децата пък си имат двама родители, грижим се заедно за тях, помага ни това, че нямаме някаква работа в офис в стил от 9 до 5. Абе, има трудности. Готино е, невероятно е, но има доста моменти, в които ти идва нагорно, няма да си кривя душата. Нали всички го търсим този прословут баланс, а той постоянно се променя и ни се изплъзва.

Като стана дума за двама родители, равни ли са жените и мъжете в България по твои наблюдения? Какво още трябва да се направи, за да се изравнят?

Равни… Само ме размяташ с определения като „здравословно”, „компромиси”, „естествено”, сега „равни”! Склонна съм да почна да нищя какво значи думата и кой аспект визираш ти. Ми някои са равни, други са по-равни. На повърхността са равни, да. Обаче има един много щекотлив момент със семейството и децата – там виждам едно сериозно неравенство. Жената гледа децата, мъжът работи, дотук добре. Но виждам много бащи тотално да абдикират от родителството – слаба връзка с децата, никакво внимание и съвместни дейности. Майката възпитава изцяло. Бащата е духовно и емоционално отсъстващ. Това е кофти неравенство, наследено от поколението на родителите ни, спор няма. Чувала съм възрастен баща да се подиграва на сина си, млад татко, че сменя памперси… Но има и много вдъхновяващи примери за осъзнати родители, които споделят (казвам споделят, а не делят по равно, това не е парче торта) отговорностите и удоволствията при отглеждането на децата.

Абе, я дай да я разнищим темата! Равни значи равни в нещата, в които могат да са равни. Не говорим за силово равенство, някои неща са ни заложени биологично. Жената ражда, мъжът изкарва прехраната известно време, като при животните. Наскоро ми попадна френско проучване, по колко часа домакинска работа извършват мъжете и жените във Франция, ако и двамата работят. Оказва се, че жените бачкат 28 часа седмично срещу 8 за мъжете. А ако сложим градинарство, ремонти и водене на деца от и на училище, разхождане на куче, мъжете „скачали” до 16 часа. И пак по-малко работят. В България ми се струва, че е дори по-несправедливо спрямо жените.

Със сигурност! Обществото е със силно ориенталски патриархален модел и мъжете масово не помагат в домакинството. Не искам да генерализирам, но, да, сигурна съм, че е по-зле положението отколкото във Франция. Но се променят нещата, бавно, но все повече мъже осъзнават, че жените им не са домашни прислужници. Идва обаче ред на отговорността на жените да си извоюват определени неща вкъщи и – нещо много важно – да възпитат синовете си по определен начин, чрез личен пример. Виждам много български майки и жени – търчат подир мъжа, подир сина, после синът очаква и жена му да е така… Как да се промени моделът?

Замислих се колко политици мъже има и колко жени – има нещо гнило. Друго, за което се сещам е, че според статистиката (и в световен мащаб), повечето ръководни постове били заети от мъже, макар че аз съм се сблъсквала с доста жени-мениджъри… Защото като наемаш мъж на работа, очакваш, че ще е за дълго, с жената не е сигурно – утре ще забременее, съответно ѝ предлагаш по-ниска заплата, за да не се овътриш твърде много.

Моя позната наскоро сподели как не искали да я наемат, защото била потенциална майка и щели да “загубят” пари от нея. Евентуалната работодателка била жена, забележи.

Ок, дай да си представим, че с теб сме работодателки. Еднакво са компетентни, мъжа ли наемаме или жената? Искат еднакви пари, обаче жената ще се съгласи на по-малко.

Вероятно бих наела жената съвсем пристрастно. И не за по-малко пари. Да не звучи героично, ама това ми е супер гнусно с опитите за прецаквсне с пари.

А ти ако си на мястото на жената, ще се съгласиш ли на по-малко пари, ако ти ги предложат и ти кажат в прав текст: “сега, тука така… ще ви наемем, обаче имаме кандидат мъж и понеже знаем, че вие може така малко да позабременеете и да зачезнете, ви предлагаме с 500 лв по-малко”. В същото време, мъжът ти е колега и работи в друга фирма за парите, които би трябвало да вземаш.

Не, естествено. При положение, че съм квалифицирана, ще си намеря по-читаво място. С такива работодатели, които изначално поставят нещата на такава плоскост, няма смисъл да се хващаш.

Супер!

В университета имах една ситуация относно дипломна работа. Исках да пиша за скалния орел, любимия ми вид. Аз съм доста добре физически, по терен се справям наравно с момчетата, дори по-добре от някои. Ииии един доцент ми вика: “Ти за не-знам-си-коя птичка в София да пишеш, щото си момиче и това е женска тема” Алоооу!!! Женска тема.

Ето, значи половата дискриминация я „научаваме” още в университета. Минавам нататък, че това интервю ще разкаже играта на всеки, осмелил се да го дочете до края. Ако все още четете, РЕСПЕКТ! Може да напишете коментар отдолу, за да ви преброим колко сте.

Какъв е проблемът на модерния човек?

Един ли е? Няма връзка с Майката Земя, колкото и сектантски и хипарско да ти звучи. От там идват и куп други проблеми. Няма връзка и със себе си често, а и с хората.

Как разбираш ти стила и къде се ражда той?

Стил, моден стил? Някъде в излъчването ще да е, не в модните тенденции. Аз, например, нямам стил, ама никакъв. Пълна еклектика, от тук, от там… На някои им е вродено, според мен. Сигурно може да се докултивира и излъска, но трябва да го има някъде там.

Би ли живяла в чужбина и защо?

Да. Бих живяла навсякъде. Обичам си сегашното място. Но не изключвам след време, не за цял живот, да поживеем другаде. Кеф ти Видин, кеф ти Сингапур. Обичаме да пътуваме, искаме да пътуваме в Централа и Югоизточна Азия, Близкия Изток, Далечния Изток на Русия, Централна и Източна Африка. Бъдещите пътешествия, по-кратки или по-дълги, са постоянна тема у дома.

А коя черта у българите би изкоренила веднага?

В тон с ненасилието – сигурно това ни е някаква естествена еволюция и карма на народа да сме… каквито сме. И все пак трябва да работим по темата със склонността да обвиняваме другите и да не поемаме отговорност за себе си и живота си. То много неща има, ама това така ми е най-неприятно, изключвам клюкарщината, тесногръдието, завистта (о, да, много неосъдително стана).

Абе, не знам дали това с отказването да поемем отговорност е проблем само при българите… Май е глобален. Така като гледам наоколо… И по-лошо, обвиняване на другия, за да отвлечем вниманието.

Нищо не е саааамо национален проблем. Със сигурност. Нямаме ендемични проблеми, според мен. Всички са общочовешки.

Има надежда в думите ти! Отношението ти към чалгата?

Ами не ме кефи. Като студентка съм ходила с колегите на чалга дискотеки. Със сигурност не е моята музика и предпочитам да не я слушам край мен.

Не ти ли се струва, че я обвиняваме за твърде много неща, които всъщност нямат много общо с музиката?

Да. Тя е продукт на тия неща, за които я обвиняваме, а не причина за тях. Тя е по-скоро тяхна материализация и синтез.

Добре казано! Как си представяш думата “година” визуално?

Смокинята до къщата ни. “Година” и БАМ! – виждам смокинята, която е посадена при построяването на къщата. Толкоз. Сега опитах втори път и “видях” химикал.

Стефан Иванчев за китайския, свободата и… вижте сами!

Стефан Иванчев

Нали знаете как винаги по списанията интервюират известни личности? Е, аз пък реших да интервюирам безизвестни. Първо, защото са повече и второ, защото са не по-малко интересни от известните такива. Сред моите приятели има купища интересни хора, които реших да овековеча чрез поредица от интервюта, пък ако ще да ги чете някой после – при мен важен е процесът, а не крайният резултат. Можете да проследите всички интервюта от поредицата в раздела “Личности“.

Стефан Иванчев е от малкото хора, които, когато ги попиташ за адекватен съвет, ще се отзоват и ще ти помогнат. Ерудиран, интелигентен, с чувство за хумор, все още ерген… Дотук с рекламата! Познаваме се от университета, където изучавахме заедно Китаистика, беше (и предполагам, все още е) един от най-добрите във випуска. Сега е от другата страна и съм го поканила да ми разкаже повече за преподаването, Китаистиката, живота и въобще, каквото още ни хрумне.

Здравей, Стеф, кажи ми как се насочи към Китаистиката и имаше ли представа в какво се впускаш?

Здрасти! При мен се получи така, че в един момент се струпаха много фактори, като всичките сочеха към Китаистиката. Бях завършил семестриално първата си специалност – Стопанско управление в СУ – и работех работа, свързана с нея, като анализатор на валутни пазари. Беше ми сравнително интересно, но не си представях, че това е нещо, на което ще посветя живота си, а и в един момент ежедневният работен цикъл от 9 до 5 започна да ми натежава, и реших, че искам да тръгна по нов път, който би могъл да ми даде повече свобода. Освен това, по време на работата си тогава бях тръгнал на частни уроци по японски, и той ми беше станал много интересен, особено с йероглифите си – а японските йероглифи, както знаем, идват от Китай. Друг момент беше, че в работата си с валутните пазари бях получил сравнително добър поглед върху световната икономика, и се виждаше много ясно как влиянието и значението на Китай постоянно се увеличава и това ми се струваше, че би отворило добри перспективи пред човек, който успее да овладее езика. Беше от значение също и че имах информация, че следването на Китаистика дава на студентите големи възможности да пътуват и живеят в Китай, а аз съм човек, който се стреми да използва всеки случай да пътува; още повече, че по време на първата ми специалност не бях ходил на обмен – да уча в чужбина – и, след като я завърших, ми се стори, че съм изпуснал доста с това и исках да си наваксам. Все пак, бих казал, че най-важният фактор беше предизвикателството, което представлява китайският език: всички говорят колко е труден, а аз обичам да уча езици, и мисля, че имам известен талант в това направление, затова и реших, че искам да се боря с предизвикателството „китайски език”. Колкото до втората част на въпроса, дали съм си представял какво ме очаква, бих казал, само в най-общи линии, доколкото очаквах да ми бъде интересно и непредсказуемо; иначе – не, с Китай и китайския език човек никога не може да е готов за това, което са му подготвили.

Как оценяваш избора си сега?

Като най-добрия, който съм правил за себе си.

Работата на преподавател по китайски език удовлетворява ли те?

Много. Възхищавал съм се на много от преподавателите си, и винаги съм считал преподавателската работа за една от най-благородните, затова и сега е чест за мен, че също съм на такова място. Харесва ми и това да работя с млади хора и да съм в постоянен досег с тях. Естествено, когато работиш в българската образователна система, има и недотам положителни моменти, но за мен въпреки тях си заслужава да се посветя на тази работа.

 Как да накараме един човек, когото адски много го мързи да учи, да си седне на дупето и да учи? Коя мотивация е по-важна – вътрешната или външната и защо?

Според мен едно от най-важните неща е на човека, който се учи, да му е интересно и да се забавлява в процеса на учене, доколкото може. Аз лично, особено по отношение на китайския, винаги съм търсел мотивацията в себе си, никога не ми е била нужна “външна” – просто това беше нещото, на което бях решил да се посветя, когато го учех. Използвах и разни компютърни програми и интернет приложения, които правеха ученето малко пò като игра. Иначе за това как да накараме някой, на когото не му се учи, да учи, всъщност нямам много идеи, аз имам привилегията да преподавам на студенти, повечето от които знаят защо са се заели с това, което учат, и няма необходимост да предприемам някакви специални действия, за да ги мотивирам; представям си, че да преподаваш на деца в училище в това отношение е доста по-сложно.

(Признавам си, че аз не бях от тези студенти, на които учителите се чувстват привилегировани да преподават.)

Какво е отношението ти за оценяването, за наградите и похвалите и наказанията и хокането?

За оценяването, смущава ме, че все по-лесно се пишат високи оценки на учащите, и у нас, и по света, доколкото имам наблюдения; а според мен все пак е редно да се откроят тези, които се стараят повече и са по-усърдни, защото, ако те виждат, че и с по-малко усилия биха могли да изкарат висока оценка, това няма как да не им подейства демотивиращо. За хокането и наказанията, в средата, в която аз работя, почти не ми се налага да ги прилагам, все пак преподавам предимно на сериозни и мотивирани хора; но в много други случаи според мен “морковът и тоягата” трябва да се използват, и всъщност е голямо изкуство да ги използва човек правилно, защото е достатъчно да сгрешиш малко в едната или другата посока, за да накараш някого да се почувства онеправдан.

Аз по-скоро питах от гледна точка на това дали има нужда изобщо от оценяване, доколко то може да е мотиватор и дали като се явява именно външен такъв, не се обезсмисля само по себе си?

В този смисъл, чувал съм, че в някои западни образователни системи, например финландската, оценяването в училище е премахнато – и отзивите за резултатите от този подход като че ли са по-скоро положителни. Но самият аз не съм запознат с тези иновативни подходи в дълбочина и не мога да се ангажирам с някакво категорично мнение. По-скоро ми е чудно как биха могли да работят нещата по този начин, защото оценките все пак служат за нещо, например за кандидатстване за университет, работодателите също ги гледат, когато набират кандидати за работа, и ми е трудно да си представя, че може съвсем да се мине без оценяване.

Не се знае, темата е интересна. Питам те като родител, защото се придържам доколкото е възможно към възпитанието без награди и наказания. Според теб, доколко такава една система може да се впише в нашата реалност, с оглед на това, че след училището/университета, хората отново влизат в традиционната система на “оценяване”, но вече на професионално ниво? Т.е., от постигнатия резултат биваш повишен или не, похвален или не…

Ами, може би съм по-консервативен в това отношение, но човек реагира на стимули, положителни или отрицателни, и, ако искаш да му въздействаш по някакъв начин, да го научиш кое е добре да прави и кое не е, трябва да му създадеш такива стимули – а такива са именно похвалите и наказанията. Трудно ми е да си представя, че при възпитанието може да се мине без тях.

Що се отнася до вписването на една такава система в нашето образование, на мен ми се струва, че сме сред по-консервативните нации, поне в рамките на Европа, а такива иновации са твърде радикални, за да успеят да хванат почва бързо. Предполагам, че е възможно и това да се случи, но със сигурност би отнело доста време.

Накъде върви родната Китаистика и какви хоризонти има пред настоящите и бъдещи китаисти?

Бих казал, че се развива добре, предвид че интересът към специалността остава висок и тя е една от малкото, в които не остават незапълнени бройки от кандидат-студенти. Перспективите са доста добри, доколкото, например, на практика всички студенти, дипломирали се през последните няколко години, откакто аз следя нещата, които са си търсили работа по специалността, са успели да си намерят такава.

Ще има ли скоро китайско-български речник или да не се надяваме?

Наскоро излезе един тематичен китайско-български речник, който е издаден в Китай. Български такъв речник в близките година-две поне не очаквам.

Ето ти предизвикателство за младите китаисти! Ако трябва честно да посъветваш един кандидат-студент, би ли го насочил към Китаистика?

Само ако е сигурен, че има волята и желанието да се занимава с това, както и готовността да жертва много значима част от времето си в продължение на няколко години.

 Кажи нещо за Китай, което не знаем?

В Китай има хиляди протести годишно, макар че за тях не се говори и пише никъде по медиите.

Приличаме ли си българите и китайците и ако да, по какво?

По-скоро не, но има някои отношения, в които като начин на мислене сме по-близки до китайците, отколкото до хората от Запада, например в по-гъвкавото отношение към правилата, в правенето на всичко с ‘връзки’ с правилния човек, и, бих казал, с по-голямата отвореност и приветливост и по-лекия поглед върху живота.

И в нещо друго си приличаме с тях – в мързела, който е маскиран като “трудолюбие”.

Да, май си права и за това.

Би ли напуснал България? Защо?

Нямам никакво желание, но бих, ако се наложи, а би се наложило, ако усетя, че по някакъв начин са застрашени свободата и/или достойнството ми. За момента по-скоро ми се струва, че не е така, но има и доста смущаващи сигнали, които показват, че има подобни рискове.

Ако ще те успокоя, май навсякъде е така по отношение на свободата, за достойнството нямам наблюдения. Но винаги има едно ниво на несвобода по един или друг начин, където и да си.

Ами зависи, ако стане като в Турция, където в момента човек би се страхувал да каже каквото и да било против властта и където няма елементарни гаранции за основни човешки права, не бих искал да оставам на такова място.

Добре, а Китай не е ли също такова място?

Разбира се, че е, в много отношения; аз затова и не съм се възползвал от възможността си да остана да живея там.

Какво стана с ударните?

С ударните, нищо, изоставил съм ги, искам да мога да свиря, но процесът на ученето по-скоро ми е досаден.

Значи музиката просто не ти е страст, ако беше, нямаше да ти е досадно. Виж, как пак опираме до мотивацията…

Да, вероятно не ми е чак такава страст. Поне в частта с изпълняването ѝ…

А с планинските преходи докъде я докара?

Ами, обичаме си се с тях…

Ти пътуваш много, май си единственият ми приятел, който е обиколил пет континента (ако не съм в грешка). Коя е следващата дестинация? Има ли място, което винаги си искал да видиш?

В близкия месец ще ходя в 2 страни, където не съм бил досега: Ирландия и Полша. Иначе най много ме влекат отдалечените места в далечния север (или юг), като Аляска, Гренландия, Норвегия, Камчатка, Нова Зеландия, Патагония. От местата, където вече съм ходил, най-много искам да се върна в Исландия.

Природата те зове, явно… Еее, успокоих се сега, че има една държава, в която аз съм ходила, а ти не си (Нова Зеландия). Иначе бях почнала да позеленявам от завист.

Е, хайде хайде, ти вече си прекарала в чужбина повече време от мен, сумарно… Макар че не знам дали Франция все още се води „чужбина” за теб.

Вече май не се, направо си се чувствам като у дома си. Местното ме погълна и ме изплю и сега съм нещо средно между онова и това.

С тенденция все повече към “онова”, явно.

Май говорим за различни “онова”-та. Ама стига за мен, кажи ми за какво мечтаеш.

Най-вече за един по-справедлив и мирен свят, в който хората да спрат да се ограждат с граници и да се сочат едни други като врагове; а също и нямам търпение да видя докъде ще успее да стигне науката.

Кой е въпросът, който ти сам би си задал в интервю? Или ако искаш, кой е въпросът, който би задал в интервю на всеки? Не може да не си си представял, че те интервюират един ден и ти задават тъпи (или може и умни, ама обикновено са тъпи) въпроси…

O, не мога да измисля, такъв универсален въпрос. Може би, ако интервюто е с цел да опознаем някого, „Какво те прави щастлив?”

Ами ето! Какво те прави щастлив?

Ами, например, усещането, че съм цèнен, а също и усещането, че съм ценèн, както и усещането да съм сред природата, а също и най-вече, разбира се, и любовта, когато я има.

 ОК, ето го моя: Как си представяш думата „година” визуално?

Сега като ми го задаваш, ми изниква пред очите китайският йероглиф за година; неизбежно професионално изкривяване, опасявам се.

Много удобно… Бонус въпрос – това означава ли, че горките китайци страдат от липса на въображение във визуален аспект?

Според мен точно в това отношение китайците са абсолютно несравними – в създаването на визуални зрелища; например най-красивите филми според мен са китайските, най-зрелищните олимпийски церемонии бяха тези в Пекин, и поначало, китайците са изключително добри в това да създадат нещо, което изглежда впечатляващо на външен вид. А за създаването на такива зрелища е нужна много фантазия.

Благодаря ти за това интервю.

Моля, моля.