Как се гледа дете в двуезична среда

img_20170122_154615

Отдавна се канех да драсна нещо по темата за билингвистичните (двуезични) деца – не просто защото имам влечение към езиците, но и защото аз съм отраснала в такава среда, а, по стечение на обстоятелствата, моите деца също растат в такава. С други думи, вече понатрупах достатъчно наблюдения, които мога да споделя.

Ако и вие като мен сте българи, живеещи в чужбина и се притеснявате дали ще проговори детето ви по-късно от обичайното, на какъв език ще проговори, доколко това зависи от вас и какво трябва да направите, веднага ще ви успокоя, че за децата двуезичната среда не само че не е проблем, но и е предимство.

Най-важното нещо е да говорите на детето на майчиния си език или на езика, който смятате, че говорите най-правилно. Виждала съм български родители във Франция, които говорят на развален френски на децата си, с ужасно произношение, което смятам, че е грешка. Шансът детето да повтаря вашите грешки е огромен, макар и след време, когато тръгне по детски учреждения, те да отпаднат от речта му. Но защо изобщо трябва да поставяме речта му върху грешни основи?

Аз съм единственият българоговорящ родител при нас и въпреки това, моят син, Ян проговори на български. Това си остава и основният език на комуникация помежду ни. Единственото, което съм направила е да говоря с него само на български език. Не съм настоявала по никакъв начин да ми отговаря на български, единствено го поправям, когато пренася френски граматически конструкции на български, защото той все още не може да си даде сметка, че това е грешно.

Синът ми е на три години и половина. Баща му, от своя страна, общува с него предимно на френски. Така от малък той свикна да разбира и двата езика, но на френски започна да отговаря с няколко месеца закъснение, понеже прекарваше повече време с мен. Преди половин година, когато тръгна на градина, изведнъж много бързо започна да наваксва с френския и сега мога да кажа, че двата езика са на едно и също ниво по брой думи, граматика и разбиране.

Много родители се притесняват, че детето ще се обърка с два езика, но всъщност, децата от много ранна възраст имат способността да различават езиците и това не е никаква пречка за тях. Затова няма смисъл, ако сте смесена двойка и двамата родители да се мъчите да говорите само на единия език, за да избегнете това объркване. Според проучванията, такива деца е възможно да проговорят по-късно, но в нашия случай не беше така. И ако не ми вярвате, ще добавя факта, че аз и баща му си говорим на английски, т.е. детето чува ежедневно три различни езика и въпреки това проговори съвсем навреме и се развива нормално за възрастта си.

Интересен факт, който забелязах е, че френският език изглежда по-лесен за проговаряне от българския. И веднага обяснявам – в ежедневието французите използват по кратки думи и фрази, освен това, една дума се изписва по един начин, а се прочита по друг – обикновено звуковете са по-малко от буквите. Децата започват да говорят първо с повтаряне на еднакви срички (мама, баба, дада…), после преминават в двусрични думи с различни срички (тати, пате…) и постепенно обогатяват колекцията от срички и допълват с нови. За едно дете е много по-лесно да произнесе изречението „C’est quoi?” [Се куа] отколкото „Какво е това?” Сами виждате, че във френския вариант сричките са две, а в българския – цели пет, които едно току-що проговорило дете не може да възпроизведе. Същевременно, ако проговаря на френски, можем да считаме, че вече казва цяло изречение. Същото явление се наблюдава и при китайските деца, тъй като в китайския език простите думи, с които децата започват да говорят са едносрични.

Друг интересен феномен е смесването на езиците. Това е напълно естествено и няма нищо страшно, ако и вашето дете го прави. Просто човек използва най-рационалния начин за комуникация и подбира най-лесните думи в словарния си запас. Често се е случвало синът ми да казва изречение на български, но да добави някоя френска дума. Това е или защото не знае съответната дума на български (или пък френската му е по-близо в паметта), или защото думата на френски е по-лесна за изговаряне от българската. Моята работа в такива ситуации се изразява в това да кажа: „тази дума на български е…” или „може би искаше да кажеш…?” В никакъв случай не трябва да се реагира сякаш детето е направило грешка или да му се караме, защото не говори правилно. По-конструктивно би било ние самите да говорим правилно и да не правим съществени грешки на собствения си език.

Всъщност, човек започва да си обръща внимание и наистина да си дава сметка, че говори неправилно на езика си, едва когато чуе детето му да повтаря негови грешки. Така аз бързичко превключих от „ше” на „ще”, от „тряа” на „трябва”, от „що” на „защо” и т.н. Това са само част от грешките, които съвсем несъзнателно съм повтаряла в ежедневната си реч и детето ми е усвоило. А представете си още колко грешки бихме допуснали, ако говорим на език, който за нас самите се явява чужд. Затова – всеки на своя език, за да няма после недоразумения.

По малко по-различен начин стоят нещата с дъщеря ми, Лора, която е на година и половина и проговаря отскоро. Тъй като влянието на френския у дома се е увеличило и имаме батко, който говори на френски с баща си, а тя чува и попива всичко това, Лора съвсем съзнателно казва голяма част от думите на френски. Колко пък толкова думи може да казва дете на година и половина, ще се зачудите. Всъщност, немалко, по груби сметки някъде около 40 думи. Разбира се, това са едносрични и двусрични думи, които тя произнася на бебешки, но достатъчно ясно и достатъчно еднакво всеки път, че да разбера, че е съзнателно. Например, много по-лесно за произнасяне в момента е собственото ѝ име като Laura, а не като Лора, тъй като френското „Р” е по-лесно за учленяване от българското.

Бих искала да наблегна върху това, че езикът е средство, а не цел. Той е просто начин, по който комуникираме с дадена група хора и не трябва да се превръща във фикс идея за родителите. Чувала съм за случаи, когато родителите толкова много настояват да се говори на родния им език вкъщи, че децата в един момент започват да бойкотират всичко, свързано с езика и страната му, опитват се да избягат от принадлежността си. За да не стигате до този обратен ефект, просто говорете на родния си език и оставете детето само да избере дали да ви отговаря. Ако все пак това не се случи, не се обвинявайте, някои деца така и не проговарят на езика на родителите си – чужденци, но за сметка на това прекрасно разбират и са предразположени към много по-бързото му научаване на по-късен етап, особено ако попаднат в езиковата среда.

Аз ще продължавам да следя развитието на речта на моите деца, и с особено любопитство тази на дъщеря ми и ще се постарая да включвам тук други интересни факти.

Откровено за майчинството

IMG_20151211_153436

Двете ми прекрасни деца

Забавно е как преди изобщо не бях чела статии за родителството, но за двете години и половина откакто съм майка изчетох какво ли не. Сред купищата статии със съвети за гледане, хранене, поене, приспиване, забавляване и т.н., най-често се открояват две тенденции – умилителни, сърцераздирателни и романтични текстове, които имат за цел да представят майчинството като някаква божествена задача, а майката – като неземно същество, надарено със свръхсили. И втората – цинични текстове, пълни с оплаквания и плосък хумор, които би трябвало да представят майката като мъченица, като някаква изстрадала жена, изгубила истинския си живот, асоциална отчаяна съпруга, която освен за памперси и пюрета за друго не може да мисли и говори.

Така се формират и нагласите на обществото, особено у хората, които никога не са имали деца – очакванията им са или в едната, или в другата посока. И когато реалността им се стовари, те обикновено преминават в другата крайност в отношението си към родителството, защото очакванията им са били излъгани.

Представям ви моя реалистичен разказ от първо лице за това какво представлява майчинството. И аз откакто имам деца съм станала една мъдра, мъдра… Чак и труд реших да напиша. Ето го:

Раждането на сина ми, на първото ми дете, беше най-щастливият момент в моя живот. Наистина! Няма друго такова щастие, признавам, че дори раждането на дъщеря ми след това беше доста по-бледо в емоционален план преживяване. И колкото и да ви го казват хората отстрани, колкото и да е изтъркано, човек не може да го проумее докато не го усети сам. Чак тогава осъзнаваш какво точно означава думата „щастие” – в най-чистия ѝ вид. После идва всичко останало, но тези няколко първи дни наистина мислиш, че си на върха на света, че са ти пораснали криле или каквото там друго може да си представи човек в такъв момент. Е, да, щастието е огромно и когато получаваш удовлетворение или награда за добре свършена работа, когато си направил световно постижение или важно за човечеството откритие, но ми се струва, че личното щастие на човек е по-силно от професионалното. Така съм чувала, нямам лични наблюдения.

После идва негативното – повторението на едни и същи действия всеки ден може да убие всеки. Сменяне на пелени, кърмене, миене на дупе, преобличане, къпане, разходки, после пак кърмене, пак сменяне на пелени, дупета, кърмене, сменяне, дупета, преобличане… Да не забравяме и къщната работа, ежедневното пране, готвене, чистене… Човек се чувства като затворник и в един момент осъзнава факта, че ЕТО, ТОВА Е КРАЯТ, ЖИВОТЪТ МИ НИКОГА НЯМА ДА БЪДЕ СЪЩИЯТ! Но веднъж осъзнал тази истина, започва да се примирява с нея и да търси и в това положителното – радва се на всеки следващ етап от развитието на бебето, учи се на търпение, на самоконтрол, започва да гледа навътре в себе си, да си задава въпроси за това как и защо трябва да възпитава детето си, какво да му позволява, какво да му забранява, до какво ще доведе всяка казана дума в бъдеще. Родителят започва да изисква от себе си много повече, защото вече не е сам, а трябва да бъде пример за едно малко човече. Човече, което много искаме да се превърне в най-добрия, най-щастлив и най-успял човек наоколо.

Веднъж прегърнал идеята да бъде родител и да върши всички тези досадни и постоянно повтарящи се дейности, човек започва да търси и разнообразие – да се среща с нови хора, да се разсейва, да обогатява себе си, за да може да обогати и детето си. Нещата, които преди сме правили от скука, се превръщат в неща, които правим, за да се разсеем от еднообразието с детето. Много често заниманията, които преди са били самостоятелни се превръщат в занимания заедно с детето или направо в семейни занимания. Търсят се варианти, които да ни забавляват заедно с детето, за да не затъпяваме от постоянните повторения вкъщи. Кръгът ни от познати се разширява и все по-често се срещаме с други родители – нещо, което според някои е негативен елемент, а според мен е колкото неизбежно, толкова и полезно – и за родителите, и за децата. Хората понякога се оплакваме от ограниченията, които родителството ни поставя, но всъщност, това са ограничения, които ние сами си поставяме и винаги има изход, стига да има желание.

Позитивната страна на всичко това е, че за разлика от всякаква друга работа (защото това да си родител си е работа, при това 24/7), в този случай виждаш много бързо резултатите от труда си. Имаш срещу себе си човече, което ти се усмихва или плаче, т.е. показва някаква реакция, дава ти да разбереш дали е доволно или не, дали е разбрало какво му казваш, дали е съгласно с това, което му казваш, изпълнява или не това, което му казваш. Докато се обърнеш, бебето вече е проходило, разбира всяка твоя дума и дори отговаря в смислени изречения. Лека-полека започваш да виждаш ефекта от това, че си повтарял непрекъснато едни и същи действия – детето се учи чрез подражаване. Започва да подрежда, започва да изхвърля боклука в кофата, без да си го помолил, а просто защото знае, че така трябва, защото мама/татко прави така, започва да прави нещата по начина, по който ти се иска. Казва „благодаря”, „моля” и дори „наздраве” когато кихнеш. Разбира се, често се случва и да прави бели, но това е по-скоро неволно, защото не знае, че не бива да прави едно или друго нещо или защото търси границите на свободата си. Нашата работа като родители е не да се ядосваме и караме, а да проявим търпение в такива ситуации и да обясним, че не може, защото… Да, не е никак лесно да бъдеш пример, особено когато ти самият си наясно, че никакъв пример не можеш да бъдеш. Но трябва да се стараем. Никой не ни е обещавал, че родителството и възпитанието на дете е лесна работа. Може да е благородна, но не е лесна. Все пак, не е и непосилна.

Всъщност, в живота си човек се изправя пред всякакви предизвикателства и се научава малко или много на подход. Когато имаме невероятно къси срокове за приключване на дадена работа, когато учим за няколко изпита едновременно, когато трябва да се справим с някакъв житейски проблем от личен характер – човек винаги полага дадени усилия – физически, ментални, психологически и израства като личност. Гледането на дете също е предизвикателство и изисква усилия. Затова човек не бива да го отделя като някаква нова категория предизвикателство, с което не може да се справи, а просто да подходи по начините, с които подхожда към останалите предизвикателства – труди се, мисли, чувства и позволява на тези подходи да го променят към по-добро.

Съществува раздут мит за безсънието или недоспиването на новите родители. Моят личен опит показва, че това недоспиване може много бързо да се преодолее. Първо, с него се живее, свиква се, особено в началото, когато бебето още не е наясно кога е ден и кога – нощ. Второ, то не трае чак толкова дълго. А ако трае много дълго, тогава вероятно нещо не е наред. При мен важи правилото „спокоен родител – спокойно дете”. Синът ми е отраснал без телевизия, в сравнително спокойна среда, със сравнително спокойни родители. Според мен, колкото повече агресивната външна среда влияние на детето, толкова по-раздразнително и нервно става то и толкова по-неспокоен е сънят му. Физическите занимания също са важни. Ако детето не може да изразходва качествено енергията си, а седи по цял ден пред телевизора или играе видео игри, това със сигурност няма да му помогне да има спокоен сън. Лично мнение, не се ангажирам с обекнивност по този въпрос, тъй като наблюденията ми са ограничени до познатите с деца.

Може би най-важното, което научих през този период е, че към детето трябва да се отнасяме с уважение. То е човешко същество, мисли, чувства и всяко наше действие или недействие се отразява на личността му. Родителството изисква да мислим в аванс. Едно от проявленията на уважението към детето е обясняването „ЗАЩО”. Обясняването на причината за нещо дава на детето увереност, че то е значимо и му вдъхва доверие в себе си. Знаенето на тази причина му вдъхва доверие в света и сигурност, дава му опора, на която да стъпи. Даването на избор на детето е друга форма на уважение. Всяко дете иска да бъде възрастен, всички сме били деца и помним колко много сме искали да пораснем и да станем като мама и татко. Възможността да избираме ни прави една крачка по-зрели, тъй като с избора идва и отговорността. Внушаването на отговорност в ранна детска възраст ще направи детето по-разсъдително в бъдеще, по-логично и последователно. И не на последно място, трябва да можем да се поставяме на мястото на детето, да погледнем ситуацията с неговите очи. Мисля, че всеки родител, който прекарва достатъчно време с децата си и наблюдава реакциите им, може да го направи с успех и да види нещата през детския поглед. Така взимането на родителски решения не е насочено срещу детето, а в негова полза.

Кой знае още колко истини ми предстои да открия. И все пак, най-романтичното и красиво нещо от това да бъдеш майка е че непрестанно се връщаш в детството си, всяко ново откритие на детето ти пропомня твоето собствено такова, завладява те неповторимо чувство на сигурност и уют, които си имал като дете. Радваш се на малките неща, на дъгата, на тревичката, поникнала между плочките на тротоара, на локвата, в която може да цопаш колкото си искаш с лъскавите си гумени ботуши, на калинките и паяците, които възрастните често подминават с пренебрежение, на свещичките на тортата, на балоните, които хвърчат във въздуха, на облаците, на лакомствата, на играчките…

Разбира се, че има моменти на безсилие, на изтощение, на отчаяние дори. Има разочарование, излъгани очаквания, несправедливост, а понякога и изолация (често доброволна). Но има и удовлетворение, радост и щастие, има ново измерение на любовта, което откриваме с раждането на детето, има гордост, мечти, нови и нови предизвикателства, които само родителството може да ни даде. В крайна сметка, има нов живот, който сме дали, който е бил даден и на нас от нашите родители и който трябва да продължи въпреки всичко. Има и усещането, че ако не си постигнал нищо значимо за благодентсвието на човешкия род, то може би твоето дете ще го постигне. Може би твоето дете ще спаси света от гибелта, към която сам върви.

В заключение ще кажа, че ДА, ЖИВОТЪТ МИ КОРЕННО СЕ ПРОМЕНИ, НО към по-добро. С две деца успявам някак да се организирам и мотивирам да свърша всичко по-бързо, за да ми остава време за мен самата. Започнах да поддържам външността си дори повече от преди, да се храня по-здравословно, да заделям време за излизания и спорт. Имам достатъчно време да чета, да се разсейвам в социалните мрежи, да си говоря с приятели, да гледам филми, да кулинарствам и дори успях да намеря време да напиша този текст! И през цялото това време аз съм майка, жена и домакиня. Не мрънкам и не се хваля. Това е моят живот в момента, след някоя и друга година може би ще е по-различен, но в момента е такъв и си го харесвам.

Готово ли е бебе 1 за бебе 2?

Много се разпрострях в този блог, вече спокойно мога да го прекръстя…

Темите за бебета ме вълнуват по обективни причини и не можах да устоя на желанието и аз да добавя някой текст към морето от текстове за настоящи и бъдещи родители.

И така, имате си бебе вкъщи и в някакъв прекрасен момент ви щуква идеята да си направите още едно. Като родители сте наясно, че това крие рискове, но сте готови да се опълчите срещу тях, а и винаги сте мечтали децата ви да имат малка разлика. Какво обаче мисли бебето по въпроса с появата на братче/сестриче в семейството? Нов съперник за обичта и вниманието на мама, другарче за цял живот или врещящо създание, което ще направи нощите му кошмарни? Повечето родители биха отговорили с „че кой ще пита бебето – то няма думата” или още по-логичното „то е малко, и без това не разбира” и ще са прави. Ето обаче някои знаци, които могат да ви наведат на мисълта, че малкото ви съкровище е готово да стане батко/кака. Достатъчно е едновременното наличие на 3 от тях, за да се впускате смело в това ново начинание.

  • Бебето ви най-накрая е започнало да спи през нощта, без да се буди, и вие се чувствате отпочинали за пръв път от раждането насам… Не се отпускайте, бързо се залавяйте за работа, докато все още сте ОК със среднощното ставане, защото колкото повече време минава, толкова повече ще го отлагате.
  • Взело е да ви доскучава: дечко се заиграва сам и имате прекалено много време за себе си. Поправете тази несправедливост на момента!
  • Обратното – постоянно ви търси, за да си играете заедно, не ви оставя свободна минутка. Бебе 2 ще реши проблема с игрите, а казват, че с появата на бебе 3, децата направо си се гледат сами. Е, всяко начало е тежко и ще минат година-две, докато започнат наистина да си играят заедно, но трябва да мислите в перспектива – след някоя и друга година ще можете да си четете списание с опънати крака на дивана, докато децата бавно, но сигурно разбиват къщата.
  • Бебе 1 вече е осъзнато и ходи на гърне, а многократните пелени прашасват неупотребявани в някой ъгъл. Трябва спешно да се вземат мерки, за да има още по-добра възвръщаемост на инвестицията.
  • Синът/дъщеря ви прави сцени и проявява неимоверен егоизъм. Време е да се научи да дели с други деца, а какво по-добро от ежедневните домашни уроци по коректно поведение в обществото?
  • Детето ви е проходило, т.е. вдигането на ръце е намалено поне наполовина – голям плюс за бременната жена.
  • Бебе 1 не ползва количката си, а сърце не ви дава да я приберете в мазето. Веднага я напълнете с нов материал! Същото се отнася и за креватчето. И за купищата неносени или малко носени бебешки дрешки, и за кантара за бебе, и за коритото, и за шезлонга, и за всичко останало, което сте купили при появата на бебе 1.
  • Малкото човече е престанало да ползва биберон-залъгалка, т.е. няма да краде тази на по-малкото човече. Е, може да му краде някоя играчка периодично, но това ще ви направи още по-изобретателни и ще постави нови предизвикателства пред търпението ви. Приемете го като начин да израснете и да се обогатите като личност.
  • Синът/дъщеря ви храни и облича всички играчки, животинки, че и възрастните в къщата – недвусмислен знак, че е готово да се грижи за нов член на семейството.
  • Когато яде, детето ви няма нужда от помощ – справя се отлично само. Е, може и да понамаца наоколо, но важното е, че няма да се налага да жонглирате с бутилки, купички и лъжици, когато и двете зейнат гладни. Все пак, имате само две ръце.
  • На по-късен етап, детето може само да дойде при вас и да ви попита: „мамо/татко, кога и аз ще имам братче/сестриче?” Е, ако вашият случай е такъв, вероятно изобщо няма да четете този текст.