Моите 10 истини за детското възпитание

Стана тя каквато стана, връхлетя ме една упорита муза и ми вика: „Ти, като си толкова важна, я вземи драсни нещо по някоя детска, бебешка тема, сподели опит, няма само глупости да слушаме от теб…” – „Добре, няма проблем, зЕми тоя роман” – казах, след като го написах.

Уточнявам, че писанията ми се базират предимно на личен опит и вероятно има още много да уча, тъй като по-голямото ми дете скоро ще навърши едва 4 години. Принципите, които изброявам са основа за мен в начина ми на отглеждане на децата. Опитвам се да се придържам максимално към тях и като че ли ми се получава, пу-пу. 

_LOR6918

С порастването на децата, всеки родител неминуемо се сблъсква с нещото, наречено възпитание. Всеки от нас желае да направи от детето си достоен член на обществото, да внедри в поведението му определени норми, за да бъде прието и харесвано. За родителите е важно децата им да са общителни, да се държат добре сред други хора, да не вършат глупости и в крайна сметка, да се изградят като успешни хора. Понякога в стремежа си да сме идеалните родители, възпитаващи идеалното дете, забравяме за нуждата на детето от щастие, което всъщност е проекция на любовта, с която го даряваме. Струва ни се, че то усеща по презумпция тези неща, че няма нужда да се замисляме чак толкова, достатъчно е да го гушкаме и целуваме достатъчно често и да му говорим мило.

Родителската любов обаче не се изчерпва с това. Тя е също и в това да му осигурим комфорта да даде свобода на личността му и да го оставим да се развива по начина, по който то само усеща. Ако перифразираме известната фраза за свободата, комфортът ни свършва там, където започва комфортът на детето. С други думи, ако искаме детето ни да се чувства щастливо и обичано, се налага да пречупим някои свои навици и задръжки, за да му предоставим нужното пространство за израстване като личност.

Ето и някои истини, до които аз самата съм достигнала по пътя си като родител и които смятам, че важат при повечето деца:

  1. Детето знае колко и кога.

От момента на раждането (че и преди това), родителите започваме да се притесняваме и вайкаме дали детето яде/спи достатъчно или пък прекалено много, мислим за режима му, за теглото, притесняваме се, ако пишка много, ако не ака достатъчно… И това не води до нищо хубаво, напразно се изнервяме, а от там влияем негативно и на детето, което, от своя страна има вграден часовник и индикатор за това колко точно трябва да изяде/да спи. Няма две еднакви деца и това е прекрасно, а препоръчителните стойности, с които ни обстрелват педиатрите се базират на статистика и не могат да обхванат всички възможни случаи, а само дават информация за това какво се случва при по-голяма част от децата. Затова, не се притеснявайте, ако детето не е наддало нито грам за седмица или две, то ще навакса когато има нужда от това. Ако пък спи прекалено много – радвайте се, повече почивка за вас, това едва ли ще продължи дълго. Бъдете уверени в себе си и инстинктите си и всичко ще е наред.

Обличането е другото нещо, за което няма смисъл да се изнервяме. Ако детето ви не търпи пуловера, с който сте го навлекли, просто не настоявайте. Ако си свали якето – значи не му е толкова студено, колкото си мислите. Замислете се, когато на вас ви е студено или горещо, вие се събличате или обличате съответно. Защо смятате, че вашето дете не може да прецени дали му е горещо или студено? Колкото повече го навличате против волята му, толкова по-зиморничаво ще бъде то в крайна сметка и вероятно ще се разболява много по-често от настинки, в сравнение с деца, чиито родители ги „каляват” и не се впрягат толкова за връхните дрехи.

  1. Забраните водят до по-голям интерес и нямат ефект.

Едва ли ще ви изненадам, ако кажа, че колкото повече повтаряте на детето „не прави това, не пипай там, недей…, престани…”, толкова повече то ще се противопоставя. И това е съвсем нормално, защото децата имат нужда да се заявят като отделни личности и това е начинът им да се разграничат от родителя – като се противопоставят. Това изобщо не означава, че мотивацията им да правят нещо е свързана с родителите, както те често се заблуждават. „Защо ми причиняваш това?” е егоистичният въпрос, от който трябва да бягаме. Детето не прави нещата срещу нас или против нас, то ги прави ЗА себе си, за да демонстрира различие, а не за да ни ядоса или разочарова. Подходът при такива ситуации трябва да е много внимателен. Забраните не са достатъчни, за да накарат детето да спре да върши нещо нередно или опасно. По-ефикасно би било да обясним със спокоен тон на детето защо не трябва да прави така, дори с думи, които смятаме, че то все още не разбира. Това ще покаже уважение към неговата индивидуалност, ще му даде нужното внимание, ще демонстрира равнопоставеност помежду ни – нещата, към които то се стреми, правейки въпросната „беля”. Тези моменти не трябва да са придружени със строгост от наша страна, а напротив, трябва да бъдем възможно по-любвеобилни, за да осъзнае детето, че нашето несъгласие с това, което прави, не означава, че не го обичаме.

Другото, което можем да направим в такъв момент е да се запитаме дали ние не сме виновни донякъде за ситуацията? Ако детето върши нещо опасно, до каква степен това е свързано с нашето невнимание и допускането на тази опасност и как можем да я предотвратим в бъдеще? Ако пък е направило „беля”, дали идеята за белята не е само в нашите глави? Защото детето няма как да знае, че дадено нещо е неправилно до момента, в който го направи и родителят се скара. Може би ако променим малко нагласата си и започнем да предвиждаме каква беля би могло да направи то и просто му кажем да не я прави, обяснявайки защо това не е редно, тя никога не би се случила? А ако вече се е стигнало до белята, да преброим до три и да запазим самообладание, след което отново да последва обяснение. Възпитателно в такива случаи би било да накараме детето да поправи грешката си – например, да изтрие маркера, с който е надраскало стената, да извади стотинките, които е хвърлило в тоалетната или да събере всички дрехи, които е свалило от сушилото и да ги закачи отново. Това ще бъде урок, че всяко действие носи отговорност след себе си.

  1. Трябва да държим на думата си.

Ако искаме да изградим авторитет в очите на детето, трябва да бъдем последователни. Затова е хубаво да се мисли навреме, когато се появи определена проблемна ситуация, за предпочитане е да се обсъди с другия родител и да се вземе решение за подхода, който ще се следва и от двамата. Да вземем например позволяването на детето да играе с телефона/таблета. Трябва да сте наясно, че технологиите силно привличат децата и веднъж свикнали да са покрай тях, те трудно могат да ги откажат. Допускаме, че сте от родителите, които не искат децата им изобщо да докосват техника и всеки път, когато детето понечи да вземе телефона ви, вие не позволявате, обяснявайки, че това не е играчка и не може да се пипа от деца. Да, обаче в един прекрасен момент се струпват много задължения, с които трябва да се нагърбите, изнервени сте и това, че детето е взело телефона е последното нещо, което ви вълнува, затова, за да не си причинявате допълнителни нерви, породени от детско недоволство, просто оставяте детето да си играе. Веднъж допуснали това, детето си дава сметка, че всъщност забраната не е категорична и решава да го направи отново. Вие отново забранявате, а то не разбира защо един път може, а друг път – не. Оказва се, че и за други ситуации сте склонили в определени моменти, а то е прекрачило мислената граница на забраната. С течение на времето, думите ви започват да губят стойност и това дали позволявате или забранявате нещо става напълно безразлично за детето, защото то знае, че дори да сте забранили да се разхожда с обувки вкъщи, например, в някакъв момент можете и да позволите. И затова ще направи това, което му харесва.

Много пъти съм чувала родители да казват: „Аз повтарям, но никой не ме чува!” Няма такова положение – децата чуват всичко. Най-вероятно тези родители са се оставили детето да е постоянно определящо дали да прави нещо или не и думата им е престанала да се зачита. Ако и вие сте сред тях, не обвинявайте детето, защото най-вероятно причината за това положение е собствената ви непоследователност. Добрата новина е, че това може да се промени във времето, стига вие да си дадете сметка за пропуска и да си кажете, че от тук нататък няма да отстъпвате. Да, звучи строго, но всъщност, не трябва да бъркаме даването на свобода на детето с това да не поставяме граници и правила. Много е важно да сме помислили предварително дали дадена забрана е наистина необходима. Може да се окаже, че не сме позволили нещо, което всъщност не е толкова съществено за нас самите и след време да го позволим. Отново, това ще се отрази на вашия авторитет пред детето. Затова е хубаво да сте наясно от самото начало, още от появата на конфликтната ситуация. Разбира се, това невинаги е възможно, особено взимайки под внимание честата липса на време за такива уж дреболии. Не трябва да забравяме и че детето има нужда да открива и да експериментира със заобикалящия го свят и ако поставим твърде много граници, има опасност да се превърне в плахо дете, което сляпо изпълнява командите на родителите си и не смее да поеме инициативата за дадено действие.

  1. Наказанията и наградите създават послушни, но нещастни деца.

Искам да засегна и темата за мотивацията. Собственият ми ученически опит показва, че вътрешната мотивация води до по-добри резултати в дългосрочен план. Говоря за учене, защото с възпитанието на детето в предучилищна възраст, ние поставяме основи за начина му на възприемане на информацията на по-късен етап, боравенето с нея и правилното реагиране в определени ситуации. Външната мотивация, каквато е оценяването в училище, може да изиграе лоша шега за любознателността и интереса на детето към учебния материал. Външна мотивация се явяват и наградите и наказанията, както и похвалите и порицанията от родителите.

Пример: казваме на детето „ако си събереш играчките, ще гледаш анимация”. Гледането на анимация се явява награда за действието събиране на играчките. Какво се случва на практика? Първо, ние представяме събирането на играчките като нещо неприятно, което поначало детето няма как да възприема като такова. НИЕ сме тези, които му налагат това отношение. Второ, даваме му да разбере, че всъщност, ако просто ги събере, няма да има никакво удовлетворение за него, но пък анимационният филм накрая е нещо като компенсация за извършената „мръсна работа”. Детето свиква, че всяка подобна нарочена от нас за неприятна работа трябва да бъде награждавана. И така постепенно възпитаваме един опортюнист, концентриран само върху крайната цел, върху наградата, която ще получи накрая. Процесът на събиране на играчки се омаловажава. Всъщност, крайната цел от него би трябвало да бъде удовлетворението от подредената стая, от това, че е чисто и прибрано и едно действие е приключило, а именно играта, за да започне нещо друго, в случая – гледане на анимация.

Ситуацията, която давам за пример може да звучи крайно дребнаво, но всъщност, ако човек започне да се замисля в колко много такива ситуации попадаме всеки ден, ще си даде сметка, че родителят е този, който чертае пред детето представите за нещата в света. Всяка подобна дреболия се отразява на детето и възприятието му на действителността. След време детето ще се превърне в ученик, който ще бъде много по-удовлетворен от процеса на учене и няма да го смята за нещо неприятно и досадно, концентрирайки се единствено върху оценката. За него ще е достатъчно знанието, което е получило накрая и че е отговорило правилно на всички въпроси от теста. Един ден този човек ще бъде доволен, когато в случаен спор се окаже по-подготвен, по-информиран от опонента си, с по-богата обща култура, когато няма да се налага да ползва Гугъл, за да проверява нещо елементарно, заложено в учебната програма.

Това отношение към работния процес ще го преследва през целия му живот. Човекът, който търси външната мотивация, вероятно ще бъде недоволен от работата си, ще я върши с досада и като цяло ще бъде неудовлетворен от това, което прави. Единственото позитивно нещо за него ще бъде заплатата, която получава в края на месеца.

А ако се задълбочим още повече, ще разберем, че методът с наградите е идеален, за да си отгледате един материалист. Защото най-често нещата, с които награждаваме децата са материални – лакомство, играчка, преживяване, свързано с похарчване на определена сума пари. Ако сте от хората, които смятат, че наградите, още наричани за красота „позитивна подкрепа” са важни за детето ви, поне се постарайте това, с което го награждавате да бъде от полза за бъдещото му развитие.

С наказанията нещата стоят по сходен начин. Наказвайки детето, вие му давате да разбере, че не го обичате такова, каквото е, а според това дали действията му са угодни на вас. Ето ви 5 причини, поради които наказанията не действат:

  • Те ядосват детето. То чувства, че няма какво да направи и е безссилно. Историята е доказала, че хората – жертви често преминават от другата страна и се превръщат в мъчители.
  • Те демонстрират модела на силата. Децата виждат как най-важният човек в живота им – родителят – използва сила и по този начин успява да се наложи и го приемат като оправдан модел, който самите те използват след това.
  • Те в крайна сметка се оказват неефективни. С порастването на децата наказанията, които ще са достатъчно неприятни, ще стават все по-малко (както и наградите, които ще носят достатъчно удовлетворение). С времето и наградите, и наказанията губят смисъл, думите ви губят сила и нямат достатъчен ефект.
  • Те подкопават отношенията дете-родител, които би трябвало да се базират на любов, доверие и разбиране. Вместо това биват изместени от негативни емоции и осъзнаване от страна на детето, че то и родителят никога няма да бъдат равнопоставени.
  • Те всъщност отвличат вниманието на детето от най-важното. Когато детето е наказано, родителят смята, че то ще си вземе поука, ще се замисли за грешката си и няма да я повтаря повече. В главата на детето нещата протичат другояче. Наред с яда и безпомощността, които изпитва, то се концентрира и върху това, че наказалият го родител не го обича достатъчно. Със сигурност, последната му мисъл е за допуснатата „грешка” и това как да я поправи. По-скоро си представя какво трябва да направи следващия път, за да са доволни мама и татко или търси начини как следващия път да прикрие по-добре следите от извършеното „злодеяние”.

Взимаме същия пример. Казваме „ако не си събереш играчките, няма да гледаш анимация”. Дори някои хора да твърдят, че поощрението все пак е по-добрият от двата метода, в крайна сметка резултатът е същият – омаловажаване на процеса на събиране на играчки и представянето му като нещо негативно, плюс външна мотивация, за да бъде извършено то. В дългосрочен план ефектът върху личността на детето ще бъде също толкова разрушителен.

Наградите и наказанията са много често използвани, защото дават незабавен резултат, а именно, видимо послушно дете. В дългосрочен план обаче те възпитават дете, което свиква да склонява глава пред по-висшестоящите, губи желание да поема инициативата и губи чувството за свобода, от която се нуждае, за да изразява себе си по начина, който смята за естествен.

Може би не е излишно да засегна и темата за насилието, като едно от възможните наказания, които някои родители прилагат. Само по себе си то е признак най-вече на слабост и неспособност да се справим с дадена ситуация. Причините могат да са най-различни – стресът, умората, напрежението са допълнителни фактори да се достигне до физическо насилие над детето. Но каквито и да са, те не са оправдание. Грешните сигнали, които даваме на детето са, че проблемите се решават чрез насилие, че по-силният физически винаги надделява и, не на последно място, че насилието е нещо съвсем нормално. Като резултат, детето ще копира родителите си И в това.

Понякога, вместо да ударите детето и да демонстрирате собствената си неспособност и слабост, е по-добре да го прегърнете. Дори да е направило най-ужасното нещо. След това, когато и двамата сте се успокоили, може да поговорите и да изясните ситуацията. Със сигурност, ефектът ще е по-голям. Децата са плод на любов и трябва да получават любов. Колкото по-обичано и щастливо се чувства едно дете, толкова по-голям е шансът му да стане успешен в професионален и личен план човек.

  1. Желанието да помогнем всъщност пречи на детето.

Много често виждам как родители стоят неотлъчно до децата си по време на игра. Съвсем естествено е за човек да изпитва страх за детето си на детската площадка и да се опитва да му помогне, придържайки го докато се катери или стоейки с протегнати ръце. Някои родители категорично забраняват на децата си определени съоръжения, защото „са още малки и не могат/ще паднат”.

Нека разнищим тази родителска бдителност. Когато децата играят, те изпитват границите на физическите си възможности. Всеки следващ път стават все по-добри и по-силни и това ги окрилява. Отнемайки им възможността да изпробват способностите си на дадена катерушка или пързалка, ние всъщност ги убеждаваме, че са неспособни и спираме развитието им. Спираме и ентусиазма им да опитат. Нещо повече, децата разбират, че поемането на инициатива не е хубаво нещо и очакват родителят да ги насочи. Това в последствие може да ни изиграе лоша шега и когато очакваме детето само да изяви желание за нещо, то да се дърпа и да иска да сме до него.

Другият възможен проблем е детето да развие неувереност в способностите си и да търси непрекъснато помощта ни – независимо дали става въпрос за изкачване на по-стръмни стълби или за това да си напише домашното. Паданията и контузиите са част от естествения процес на осъзнаване на физическите способности. Бъдете сигурни, че детето ви много бързо ще се адаптира към обстановката и ще се научи да се пази много по-добре самo, отколкото ако разчита на вас. Всъщност, стоейки до него, вие му давате сигнал, че не е нужно да се държи здраво и може винаги да разчита на вас. В момента, в който го оставите, детето знае, че трябва да се справи самo и наистина съумява да го направи. По този начин вие не само помагате на развитието му, но и му гласувате доверие, засвидетелствате уважение.

  1. Отношението към детето не трябва да е като към продължение на родителя. Говорете му във второ лице.

Говорейки за детски площадки, не мога да подмина и темата за намесата на родителите в игрите на децата. Нормално е децата да се посдърпат за нещо по време на игра, в това няма нищо притеснително, всъщност това е начинът им да се научат на комуникация и социализация. Сблъсквайки се с други деца, се появяват ситуации, в които родителите понякога твърде прибързано се намесват. Намесват се като правят забележка на своето дете и по-рядко на чуждото. Самата забележка не е проблем, стига да не се прави с рязък тон и стига да е придружена с обяснение защо нещо е неправилно. Понякога обаче е по-добре да оставим децата да разрешат въпроса помежду си. Това ще е сигнал, че не може постоянно да очакват някой възрастен да помогне или да се скара, за да се разреши конфликтът. Нерядко се случва един родител да се оплаче на друг родител от детето му. Сякаш така прехвърляме вината за поведението на въпросното дете върху родителя му. И сякаш очакваме другият родител да се скара на своето дете, а ако не го направи, го обявяваме за незаинтересован. Не е наша работа да се месим в отношенията на другите родители с децата им, нито пък да ги съдим. Но ако ситуацията наистина налага намесата на възрастен, а другият родител не показва по никакъв начин, че иска да се занимава и да обясни на детето си защо не е право (хора всякакви), можем любезно и спокойно да се обърнем към чуждото дете и да му кажем каквото мислим. Това са деликатни ситуации, в които повечето родители биха се засегнали и биха защитили детето си, но всъщност по-правилният подход е, ако се случи на нас, да претеглим ситуацията и да преценим дали човекът, който се обръща към нашето дете не е прав и това няма да е полезно за детето. Поставянето на детето по-често извън зоната на сляпа семейна подкрепа ще го подготви да бъде по-самостоятелно и отговорно и ще го накара да се почувства като пълноправен член на обществото.

Възпитанието на децата е отговорност на цялото общество – без значение дали са наши или чужди. За чуждите деца нашите думи може би звучат дори по-сериозно отколкото думите на собствените им родители. Сигурно сте забелязали, че детето ви се държи по коренно различен начин, когато е с вас, с ваши познати, с които не се срещате толкова често или пък в детската  градина/училището. Както възрастните, така и децата знаят, че навън трябва да се държим по определен начин, който да е приемлив за останалите. Родителите задават тези правила на поведение и децата ги копират. Говорейки директно на детето (вместо на родителя му), вие премахвате бариерата, обусловена от възрастовата разлика и му засвидетелствате уважение. Обратното е унизително за детето, колкото и пресилено да звучи. Усещането, че не сте равнопоставени със сигурност ще се отрази на по-нататъшното поведение на детето. Ето защо, когато имате да кажете нещо, кажете го директно на детето. И не става дума само за конкретния пример с конфликт на детската площадка, а въобще. Отношението към децата като към възрастни води до по-ранното им осъзнаване като отделна личност, а не като опашка на мама или татко. Ако смятате, че можете да попитате детето нещо, няма нужда да задавате въпроса на родителя, сякаш е преводач. Въпроси като „как се казва, на колко е години, храни ли се добре, как е в детската градина…” спокойно могат да бъдат зададени на самото дете. Дори и да ви се струва, че детето е твърде малко, за да разбере въпроса или да ви отвърне, то ще отчете факта, че се обръщате към него и ще се почувства значимо.

  1. Личният пример е най-добрият учител.

Вече споменах за това, че родителите залагат определени норми на поведение, които се смятат за приемливи в обществото. Задачата на домашното възпитание е да даде на детето възможно повече добри примери за това как трябва да се държи в определени ситуации. Но само думи не помагат, трябват и дела. Човек най-добре осъзнава основите на цивилизацията, когато му се наложи да ги преподаде на своето дете. Дава си сметка, че всяко негово действие се гледа под лупа и след време може да бъде преекспонирано многократно. Добрият родител дава най-доброто от себе си що се отнася до поведение и отношения с другите хора. Защото децата наблюдават и в последствие повтарят видяното. Ако пък родителите се държат лошо или грубо, рано или късно същото отношение се връща като бумеранг от техните деца.

Особено внимание бих искала да обърна на любезността. Да бъдем любезни е важно, но още по-важно е да сме искрени в тази любезност. Ако насилвате детето да казва „моля, благодаря” да поздравява, да се извинява, то ще го прави по-скоро лицемерно и външно мотивирано от вашето задоволство. Въобще, най-добре е за нищо да не насилвате детето. Ако вие самите правите тези дребни жестове и ги правите не само навън пред непознати хора, а и вкъщи, включително и с вашето дете, то тогава няма от какво да се притеснявате – детето ще ви копира и в крайна сметка ще бъде любезно. Ще дам пример със сина ми. От раждането му бях убедена, че най-добре се учи чрез нагледно демонстриране и личен пример. Затова не пропусках възможност да му кажа „благодаря, наздраве (когато киха), извинявай, моля, добро утро, лека нощ, обичам те…”. В резултат, той сам започна да ги казва. Не помня точно кога се случи за пръв път да ми каже „мерси”, но бях изключително развълнувана и си дадох сметка, че съм на прав път. Сега същото се случва с дъщеря ми, която тепърва проговаря, но вече казва „мерси” и „моля”, тъй като примерите вече са двойно повече – от мен, и от брат ѝ.

Понякога виждам как родители насилват децата си да „бъдат добри”, да споделят играчка или храна. Хората сме егоисти по природа, но ако вместо да карате децата насила, им дадете личен пример, може би те ще го последват. А може би не – и имат пълното право да не го направят.

Ето ви конкретна ситуация: две деца се карат за люлка. Застанали са от двете страни на люлката и никое не отстъпва. Първо, трябва да изчакате, за да видите дали няма да се разберат някак помежду си. В единия случай, и двете деца ще са отстъпчиви и ще намерят начин да си поделят „поравно” люлката – едното да се люлее първо, а после да е ред на другото и т.н. Може обаче да се окаже, че са инати, едното започва да реве, другото – също или по-зле, стават агресивни. Има и трети случай, при който едното надделява, а другото стои отстрани и неговият ред никога не идва. В последните два случая, най-ефективно би било да отидете и да им обясните, че люлката е само една, а те са двама и трябва да се редуват. Позволявате на едното дете да се полюлее първо, докато обяснявате на другото, че след малко и то ще се люлее. Приемаме и друго, вашето дете е това, което е надделяло в спора и се люлее, без да отстъпва люлката. Редно е да му кажете, че не е право. Това не означава непременно да му се скарате или да го свалите насила от люлката, за да я отстъпи на другото дете. Просто обяснявате със спокоен тон, че то не е единствено и другите деца също искат да се възползват от люлката. Ако сте били последователни във възпитанието, вярвам, че детето ще се вслуша в думите ви и може би не веднага (за да не признае моментално, че сте прави, все пак, ролята му е да се противопоставя на родителя), но ще отстъпи люлката на другото дете. Дори и това да не се случи, бъдете сигурни, че то е разбрало какво сте му казали и това е най-важното в случая. Достатъчно е, че сте се намесили, свършили сте си работата, а от там нататък – нещата са извън контрола ви. В крайна сметка, едва ли едно дете може да се люлее безкрайно на люлка, все някога ще му омръзне.

  1. Доверие се изгражда без лъжи.

Всеки родител иска да изгради връзка на взаимно доверие с детето си. Представяме си как нашето дете никога няма да ни лъже, да крие нещо, да премълчава и ще споделя смело всичко, което му се случва, всичко, което мисли и чувства. Иска ни се да бъдем не просто родители, а и приятели с детето си. Иска ни се също така, когато направи беля, да дойде и просто да си признае, вместо да се опита да скрие. Всъщност – първото действие е подтикнато от чувство на вина, а второто – от чувство на срам и това по какъв начин детето ще реагира зависи от степента на доверие, която сме изградили помежду си.

На практика обаче доверието се постига доста трудно и с множество компромиси. За да научим детето си да казва истината, трябва да започнем от себе си. Ако ние сме честни, то ще иска да бъде като нас. Ние сме тези, които го запознават с понятията „добро” и „зло” и от нас зависи кое как ще възприема в бъдеще. И когато казвам „да сме честни”, имам предвид, че трябва да сме честни на първо място с детето. Някои истини са болезнени, но винаги има подходящ начин да бъдат поднесени на дете – в която и възраст да е то. Детското любопитство обикновено е разтегливо понятие, което се изменя с годините. Дете на 2 години може да бъде задоволено със съвсем малка част от истината, докато 4-годишното може да ви задава купища въпроси и да иска да му казвате още и още.

Всъщност, нашето време ни предоставя много обществено приети лъжи, които да предадем на децата си. Можем да изберем в какво да вярва детето ни, но трябва да сме наясно, че по този начин му отнемаме правото на избор. В това число влизат и такива уж безобидни персонажи като Дядо Коледа, Феята на зъбките, Баба Яга, Баба Меца, Дядо Торбалан и т.н. Разбира се, всеки родител решава доколко иска да повлияе на психиката на децата си и е свободен да го направи. Някои родители държат децата им да вярват в Бог, например, без да си задават въпроса доколко те самите вярват в него и необходимо ли е наистина налагането пред детето на един образ, който се очаква да го „научи” на добро и зло или това може да се случи и по друг начин. Нещата отново опират до мотивация. Няма нищо лошо детето да вярва в нещо, това показва, че въображението му се развива, но е в пъти по-добре когато това нещо е дошло от самото него, а не от нас, като родители. Защото в момента, в който детето престане да вярва в наложения от нас образ, автоматично ние се превръщаме в лъжци, а у него се появява усещането за празнина и разочарование, както и въпросът „Защо?”.

Може би всичко това ви звучи твърде драматично, но е факт, че голяма част от хората споделят огромното си разочарование и тъга в момента, в който са разбрали, че Дядо Коледа не съществува. Защо трябва да им причиняваме тази негативна емоция? За да ги научим да бъдат добри (и да получат много подаръци)? Убедена съм, че човек вътрешно има нуждата да е добър, защото вярва, че е такъв по рождение и това му доставя удоволствие. Ако родителят успее чрез своите действия да дава пример на наследника си и покаже нагледно кое е добро, то детето няма как да се обърка и ще го прави просто защото иска да прилича на вас.

Друг общоприет начин да излъжете детето си е като премълчите нещо важно за него. Например, трябва да го оставите при роднина/приятел/детегледачка, докато излизате да свършите нещо спешно и решавате, че ще е по-лесно като го разсеете за миг и в този момент офейкате през вратата, докато не се е усетило. Бииииийп – Грешка! Може детето да не се усети веднага, но когато го направи, ще се почувства изоставено и предадено. Няма дете, което да се радва на раздялата с родителите си (дори и да е краткотрайна, не забравяйте, че времето за едно дете се усеща по различен начин и 5 минути за вас могат да са като 5 часа за него). Въпреки това, най-печелившият в дългосрочен план начин за действие е да подготвите детето предварително какво ще се случи, да му обясните точно преди да тръгнете, че няма да се бавите много и се налага да го оставите за известно време при въпросния човек, а накрая да кажете „чао” или да му помахате преди да тръгнете. Дори детето да е много малко, за да разбере какво му казвате, интонацията ви ще е достатъчно успокоение за него. Може би ще плаче, може би дори ще изпадне в истерия, щом доближите вратата, но това е по-добрият вариант, защото няма да сте го излъгали и след няколко минути, когато се успокои, то ще бъде наясно, че ще се върнете, защото сте обещали. Приемете го като първи урок по самостоятелност. Всеки следващ път раздялата ще бъде по-лесна за него, защото ще знае, че казвате истината. Много по-вероятно е и адаптацията на такова дете в ясла или детска градина да е по-плавна и малко болезнена. В обратния случай, ще имате дете, което ще се залепва за вас от момента, в който прекрачите прага на чуждия дом и няма да иска да ви изпусне от поглед.

  1. Телата на децата ни не са наши тела.

Разсъждавайки по темата с доверието, не мога да пропусна и момента с информирането на децата относно телата им и това кое какво е. Много родители се срамуват да назовават нещата с истинските им имена, а сексуалното възпитание започва още от съвсем ранна детска възраст. Осъзнаването на тялото като наша собственост е изключително важно за малкия човек. Използването от родителите на странни „термини” за назоваване на половите органи създава табу и впоследствие детето изпитва срам да говори изобщо за неща, свързани със сексуалността си. Като родители сме длъжни да си дадем сметка, че тялото на детето не ни принадлежи и е хубаво да го научим на това от самото начало, за да го уважава и то в бъдеще, за да не допуска да бъде удряно, насилвано от други деца, или дори по-лошо, сексуално тормозено. И не на последно място, за да отглежда характера си в една уважавана от самия него обвивка, каквато е тялото.

За детето няма абсолютно никаква разлика дали ще кажете „патка” или „пенис”, „шушулка” или „вагина”. То възприема думата като име на интимното си място и използването на тази дума без срам му дава увереност, че това е един най-нормален орган, като всяка друга част от тялото му. Смятам, че срамът, който една майка би изпитала евентуално, ако 3-годишното ѝ дете произнесе публично „вагината ми” е несравним със срама, който би изпитала, ако порасналото ѝ, 15-годишно дете каже „маймунката ми”. Уви, самите родители понякога изпитват срам от произнасянето на биологично приетите термини.

В същата категория спада и въпросът „от къде идват бебетата”, който всъщност не е толкова страшен и не е нужно да се лъже и да се измислят истории с неясен произход, само и само да уталожим детското любопитство. Най-лесният начин да се справите с подобен въпрос е като кажете истината. Повярвайте, детето няма нито да бъде увредено, нито травмирано в сексуален или друг аспект. В зависимост от възрастта му можете да обясните нещата по много прост и разбираем за него начин, без твърде много подробности, така че хем да задоволите любопитството му, хем да сте казали истината и след време, когато ви зададе допълнителен въпрос, да не попаднете в капана на собствените си лъжливи обяснения. Най-лесно е да отговаряте кратко и просто на конкретния въпрос, който ви се задава. Възможно е отговорът ви да е напълно достатъчен за детето и то да не ви зададе повече въпроси. Възможно е и да навлезе в подробности и да ви разпитва още дълго време. При всички положения, след време вашето дете ще ви е благодарно, че не сте го забаламосали с истории за щъркели, зелки и др. и ще се радва, че сте му оказали още веднъж нужното уважение.

  1. Децата са като пясъка в ръката, не трябва да ги притискаме.

Когато държим пясък в отворена длан, той просто си стои там, без да се изсипва. Понечим ли да стиснем ръката в юмрук, обаче, пясъкът започва да се процежда между пръстите ни и колкото повече го стискаме, толкова по-малко остава в ръката ни. Свободата, която даваме на децата си ни се отплаща в доверие от тяхна страна и обратно, колкото повече се опитваме да ги контролираме, толкова повече ги отблъскваме от себе си.

Да си представим следната ситуация: вървите с детето си по тротоара и го държите за ръка. То обаче се дърпа и не иска ръката ви. Да го оставите да върви само означава да го подложите на опасност. Но ако не го пуснете, вие сякаш му казвате „нямам ти доверие, затова предпочитам да те държа”. Как да се измъкнете от тази ситуация? Опитайте чрез двустранен компромис, който аз простичко наричам „сделка”. Разберете се, че ще го пуснете, но при условие да се движи плътно до вас, а когато стане време да пресичате, ще го хванете отново за ръка. За вас отстъпката не е чак толкова голяма, тъй като сигурността на детето не е под въпрос в този случай, докато за него това ще е една огромна извоювана свобода и от благодарност, че сте му я дали, то няма да злоупотреби с доверието ви. Ако пък по някаква причина го направи, дайте му да разбере, че не е изпълнило условието на сделката и отново го хванете за ръка. Може би ще упорства известно време, но трябва ясно да разбере, че когато заедно се съгласявате за нещо, вие заедно сте определили правилата и те следва да се спазват. Отстъпите ли, губите авторитет и следващия път изобщо няма да има смисъл да правите сделка, защото детето ще знае, че може да я наруши, когато пожелае.

Подобни „сделки” можете да сключвате по всякакви поводи, когато трябва да тръгвате нанякъде, а детето е съсредоточено в игра, можете да се споразумеете за още 5 минути, например. Можете да го повикате и след една и това няма да е толкова драматично, защото ще е малко по-подготвено психически, че трябва да тръгва, а и ще се радва на отстъпката, която сте му направили. Въобще, такива ситуации се случват много често в ежедневието и използването на двустранен компромис е един удобен начин да ги разрешите, без да се стига до рев, тръшкане или повишаване на тон. Нито да се налага да прибягвате до употребата на външни мотиватори като награди, заплахи или наказания.

Със сигурност, колкото повече се опитвате да контролирате детето си, толкова повече то ще бяга от този контрол и ще се опитва по всякакви начини да си издейства малко повече свобода. То ще пробва да си я извоюва и работата на родителя е да отчете това желание, да постави ясни и оправдани граници, да обясни на детето защо тези граници са там и да се надява, че то няма да ги прекрачи.

Някои родители прекаляват в желанието си да защитят детето и му оставят неоправдано малко свобода да действа, да се изразява и въобще, да бъде такова, каквото е. На по-късен етап то започва да привиква към липсата на свобода и я приема за нормална, а от там става неспособно да взема само решения и винаги търси одобрението на родителите си. Те, от своя страна, само това и чакат – да наложат още веднъж мнението си и да насочат детето в „правилната посока”. Обикновено такива родители са много амбициозни, децата им могат да постигнат много, но с цената на това винаги да очакват одобрение и още насоки от родителите си. Грешките се преекспонират, тъй като разочароват най-важните хора и не могат да бъдат понесени нормално.

Заключение, в случай, че някой изобщо е дочел дотук (за което благодаря):

Перфектни родители НЯМА! Всеки има своята теория, своя опит, своите разбирания и своите деца, които не приличат на никои други. Всички се опитваме да даваме най-доброто от себе си и се стремим поне частично да следваме нашите собствени правила и принципи. На всички ни се случва да кривнем в грешна посока, да изневерим на себе си, да направим нещо, за което след време да съжаляваме. Добрата новина е, че децата ни ще ни обичат такива, каквито сме, каквото и да направим. Да, може би след време ще ни обвиняват, както се случва ние да обвиняваме своите родители понякога. Единственото, което ни остава е да се замисляме повече, да се стараем да бъдем най-добрата версия на себе си и в никакъв случай да не се обвиняваме, защото от това полза няма. И най-важното, да даряваме децата с много любов.