Текстът е продължение на ТОЗИ, начало на пътеписа ТУК.
След еднодневно разпускане от дългия път в София и изяждане на всичката баница, шкембе чорба и винен кебап, които ни се изпречиха на пътя, се хванахме, пък скокнахме до Гърция.
Планът беше да спрем за обяд в Сандански, което, твърди се, било много красиво място и аз винаги съм живяла с очакването, че там ще има някакви приказни градини, чудесни сгради, много хора, подозирах, че е голям град и някак с гордост си казвах „ето, сега ще заведа моето франсе да види още един образцов български град“. Естествено, когато пристигнахме, се оказа, че не ни очаква нищо такова. Беше жегаво, безлюдно и доста запуснато. Обиколихме главната за 5-10 минути и после отскочихме до един супер, след което просто хапнахме на една пейка близо до колата и отпрашихме нататък към ГКПП Кулата.
Този ъгъл е най-забележителното нещо в Сандански
Негово величество джипиесът ни посочи, че минаваме близо до Петрич и аз, по някаква причина се сетих, че къщата на Баба Ванга е именно там. Мъжът ми винаги се е забавлявал с историите за пророчицата и като види българин, не пропуска да го попита дали вярва в нея. Обзе ни ненадейно желание да посетим въпросната къща и просто се отклонихме от пътя и обърнахме към Петрич. Нямаше никакъв проблем да я открием, аз първо минах на разузнаване, за да не вадим всички деца от колата. Направи ми лошо впечатление образувалият се битак по пътя за къщата-музей. Продаваха всичко – от дънки през домати до гевгири и дронове. Посещението беше интересно, посрещна ни една мила жена, която прояви милост и таксува трите деца като едно. Имаше много предмети, които може все още да се открият по старите селски къщи, включително и неща, налични в къщата на моята баба. Приветлива и добре поддържана градина, чемшир, здравец, както си му е редът. Поседяхме малко в двора на сянка, снимах децата за спомен с бюста на Ванга, наляхме си вода и продължихме право към границата.
Пътуването из гръцко ни изненада с мрачно и дъждовно време, което аз някак не бях предвидила, но пък приближавайки се към морето, облаците се разотидоха и небето се проясни. Пристигнахме в курорта, който изглеждаше като един оазис по средата на нищото, ама наистина на нищото – наоколо едни безлюдни полета и дори една табела няма, да насочва, че отиваш към населено място. Още като пристигнахме, осъзнахме, че мястото е страхотно – беше толкова спокойно, че след изнервящите 2000 км из цяла Европа, изведнъж сякаш времето беше спряло. Хората се размотаваха по плажни облекла и стържеха лениво с чехли по тротоарите, децата рипкаха напред-назад, прекалили със слънце и сладолед, чуваха се вълни, чайки… идилия. Набързо се настанихме в семейния хотел, който резервирах, хвърлихме дисагите и беж към плажа, който беше на две пресечки оттам. 
Селцето се казва Олимпиаки Акти, в превод, Олимпийски плаж. Очевидно е изникнало от нищото, защото попаднах на карта и видях, че наистина, освен няколко паралелни на плажната ивица улици и кръстосващи ги малки пресечки, друго наоколо няма. Но пък в самия курорт има каквото му душа сака на човек – магазини, ресторанти, параклис, медицински и ветеринарен център, зъболекарски кабинет, множество банкомати (няма да се учудя, ако е имало и банка и поща), а щом дори открих откъде да купя торта за рождения ден на малката ни дъщеря, то просто няма какво повече да се желае. Цените са достъпни и бих казала, че са по-евтини от тези на българското Черноморие, така че нищо чудно, че все повече българи се засилват към гръцките курорти. Особено имайки предвид, че от София до Солун, например, се стига почти два пъти по-бързо отколкото до Варна. А дори не ми се зачеква темата за безопасността по крайморските ни пътища, защото е страшно.
Както и да е, за дните там, успяхме да отморим доста добре, да се порадваме на слънцето и вълните, децата откриха що е то надуваем пояс и не искаха да излизат от водата. Отбелязахме първата годинка на малката Ава, качихме се на водно колело за спомен, преядохме с морска храна и въобще, прекарахме си чудесно.
Последната част от пътуването до дома включваше отсядане и нощувка в Пампорово, където аз никога не бях стъпвала, а през лятото, извън сезона, хотелите се надпреварваха да предлагат промоции. Бях резервирала семеен апартамент в някакъв огромен хотелски комплекс и нямах търпение да стигнем. По пътя се отбихме в Солун, където обядвахме и се поразходихме. Солун си е Солун – един такъв широкоскроен, щедър, криещ изненади зад всеки ъгъл, сякаш единственият му кусур е, че не е наш.
След това потеглихме към границата, но искахме да се придвижим малко по-наизток и да минем през ГКПП Илинден. Някак вътрешно вярвах, че гръцките малки пътища ще са по-добри от нашите, но не би, изтървах отбивката и продължих обратно към Кулата, усетих се твърде късно. От границата се започнаха завоите. Мислехме, че ще пристигнем в Пампорово в следобедните часове, а се оказа, че около 7 вечерта бяхме едва в Гоце Делчев. Купихме си пица от една закусвалня и хапнахме на някаква детска площадка. И докато в началото природата ни се струваше приказно красива, по-късно, когато започна да се стъмва, а освен завои и високи борове наоколо нямаше абсолютно нищо, параноята надделя и аз лично се надявах да не се случи нищо по пътя и да стигнем невредими в прословутото Пампорово. Бях се обадила предварително в хотела, за да кажа, че ще пристигнем късно, та ни предупредиха, че няма да има никого на рецепцията и ще си получим ключа от пазача.
В крайна сметка, взехме 179-те километра от границата за около 5 часа, можем спокойно да кандидатстваме за рекорд на Гинес. Преброихме два таралежа, една лисица, три коня, неизброимо количество кучета с неясен произход, две-три стада с овце, кози и тук-там някоя заблудена крава. Също, попаднахме на концерт на Анелия в Борино, за което не съм сигурна дали е град или село, само знам, че жените масово ходят с шалвари и забулени и предпочитаната улична храна е кебапче. В 23 вечерта пристигнахме в заветния хотел, в заветното Пампорово.
На паркинга имаше не повече от 10-ина коли, а светещите прозорци можеха да се преброят на пръсти. Естествено, 3/5 от колата спеше, затова слязох сама на разузнаване. Фоайето беше абсолютно празно. Можеше всеки да влезе и да изнесе каквото си поиска – кафе машина, фотьойл, компютър, билярдна маса… Извиках „ЕХООО!” няколко пъти, надявайки се, че отнейде ще се появи сънен пазач, но такъв отсъстваше. Върнах се към колата и тогава съзрях в мрака топчестата фигура на мъж на средна възраст, който подтичвайки се задаваше към мен. Поздравихме се, той отбеляза, че явно идвам някъде от топло, защото все още бях по шорти и чехли, а в планината беше доста студено, особено в този час. Обясни ми кое къде е и отиде да спи. Апартаментът се оказа огромен – от толкова много легла, постепенно назря проблем кой къде да спи, можехме да направим поне 9 различни конфигурации. Не по-малък проблем се оказа пренасянето на децата, беше рисковано да оставяме някое само в колата, но някак успяхме и да ги пренесем, и да ги позиционираме без засечки. Едно е сигурно – наспахме се!
На сутринта започнаха да ни правят впечатление разни дребни несъвършенства в помещението. Аз ги премълчавах, за да не звучи като мрънкане, но мъжът ми в един момент не се сдържа и ми обърна внимание на нещо. Аз му казах за друго, той – за трето и стигнахме до извода, че красотата си е красота, фасонът си е фасон, но качеството трябва да е на първо място и с него не бива да се прави компромис. Обстановката изглеждаше така, сякаш някой е имал желание да внесе лукс на това място, дал е пари за материали, за маркови електроуреди, но след това нещо е куцало сериозно при изпълнението, а поддръжка направо е липсвала. Имаше счупени врати на шкафове, прах на най-разнообразни места, кухнята беше доста грозно изпълнена, някакви ръбове, лоша изолация, да не говорим, че пускайки водата в тоалетната, под тоалетната чиния започваше да тече малка вада. Но пък децата не забелязваха тези детайли и се радваха, че има толкова много пространство наоколо. Да си призная, малко съжалих, че сме били всичкия този път, само за да спим в някакъв прехвален хотел и на следващия ден отново да се хвърлим в пътуване. Когато оставяхме ключа на рецепцията, служителката каза, че вместо да се бутаме из завоите и дупките, е щяло да бъде по-бързо да обиколим по магистралата през София и Пловдив.
Кула Снежанка на връх Снежанка, 1925 м
Преди да тръгнем в посока центъра на света и на България, град Крън, се отбихме набързо да видим кулата Снежанка, но решихме да не се качваме, защото бебето тъкмо беше заспало. После не се случи нищо, достойно за разказване, затова приключвам тук и ви предлагам да прочетете за завръщането ни ето ТУК.
Най-накрая в полите на горда Стара планина
zuramode.wordpress.com 