Нова Зеландия – отдих, забавления и мода

(Продължение от българската общност в Оукланд)

Буйна зелена растителност, усамотени плажове, диви животни, и много слънце – това са нещата, за които мечтае всеки турист и с които се среща веднага щом се озове в Нова Зеландия. Звучи като райско кътче и наистина е такова. Има нещо магнетично в това място – дали е само в непокътнатата природа или местните хора с начина си на живот допринасят за това – не мога да кажа. Из въздуха се носи усещане за непрестанна ваканция. Може би това е само мое усещане, тъй като аз идвам от планински град и свързвам морето най-вече с летните ваканции. Със сигурност обаче маорите са едно от нещата, които постоянно ти напомнят, че си на остров. Много често се случваше да видя мъже, облечени само в шорти, без да се притесняват слънцето да изгори вече мургавата им кожа. Ходенето бос не се счита по никакъв начин за проява на лош вкус и го правят не само маорите, а и всички останали. Не, не говоря за ходене бос вкъщи, на плажа или в градината! – Имам предвид по улиците, дори по централните булеварди. Можеш да срещнеш боси хора практически навсякъде. Когато разказвах това на майка ми, в главата й вече бяха изникнали картини на хора с тръстики около ханша, танцуващи около огън на плажа. И не беше съвсем далеч от истината. Племенните танци на маорите се изпълняват в подобно „облекло”, придружени са с викове от време на време и определено привличат вниманието. В последните години в Нова Зеландия обръщат особено внимание на културата на маорите, правят се различни фестивали, танцува се на големи сцени, появяват се все повече документални филми по телевизията. Като споменах телевизията, няма да пропусна да разкажа и за ръгбито като най-обичания и най-гледан спорт в страната. Голяма част от националния отбор по ръгби на Нова Зеландия се състои именно от маори. Неслучайно световното първенство по ръгби през 2011 се провеждаше именно в Оукланд и, очаквано, All Blacks станаха шампиони, като надвиха френските национали на финала. Впрочем, този мач заслужава цял един отделен пост, защото докато го гледах в един бар в Шанхай, си отговорих на някои основополагащи въпроси за разликите между двата пола.

Като цяло кивитата се водят една от най-спортните нации и въпреки своите едва 4 млн. население, постоянно печелят спортни състезания. Има много възможности за спорт, паркове, спортни клубове, центрове за наем на екипировка, много спортни магазини, условия за всякакви видове спорт – воден, въздушен, планински, зимен, летен.

Много е модерно къмпингуването, но това е възможно само на определени за целта места и се плаща. Новозеландците си пазят природата и с право – ако всеки започне да разпъва палатки където си иска, пейзажът определено ще изглежда различно от действителността.

Но на фона на това има и нещо негативно – видях много млади хора, които в края на седмицата просто забравят кои са и се отдават на нон-стоп купони. Понеже живеехме близо до центъра и дори до нас имаше заведения, се е случвало да виждаме много неприятни гледки. Пияни тийнейджъри, които сякаш от нищо не се вълнуват и не искат да поемат отговорност за нищо. Не казвам, че това го няма и в България, но там е прекалено видимо. При това, ако в България по правило никой не ходи на клуб преди 23.00 ч. и всички домошари вече са се прибрали по домовете си, в Оукланд около 21.00 ч. е вече пълно с нафиркани до козирката младежи, които се полюшват и подпират един на друг по улиците. И се започват викове, крясъци, писъци, сбивания по тротоарите, чупене на бутилки, момичешки кикот и поведение на много отракани мадами.

Добрата новина е, че поне се обличат добре, когато отиват на парти – момичетата задължително оголват бедра с помощта на рокли или поли, често придружени с обувки на висок ток, макар и голяма част от тях да са с тела, които в България биха били определени като дебели. У нас се тачат кльощави момичета и ако си малко по-пълна, започваш да изпитваш комплекс, забравяш напълно за късите поли и рокли и търсиш начини да прикриеш обема си. Там е точно обратното – всеки е това, което е и не се притеснява да го подчертае. За мен лично някои модни решения по улиците на Оукланд бяха напълно нелогични и безвкусни, но май проблемът си беше само мой. Трябваше ми време да започна да мисля по-глобално и да търся позитивната страна и на това. Момчетата в Нова Зеландия като цяло също полагат грижи, за да изглеждат добре. Натъквала съм се на доста стилни младежи – нещо, което в България рядко се вижда, за съжаление, но пък в последните години има явна тенденция на подобрение.

Когато заминавах за Южното полукълбо, в главата ми изникна следният въпрос – „Изостават ли кивитата в модата, при положение, че когато в Северното полукълбо е лято, при тях е зима?” Чудех се, защото ако модните колекции излизат за летния сезон, а при тях е зима, това означава, че могат да носят летни колекции чак следващото лято. Струваше ми се логично, но се оказа, че вместо да изостават, те ни изпреварват, както и австралийците. По правило, седмиците на модата се случват месеци преди сезонът да е започнал и това дава определено време за реакция (колкото и малко да е то) на всички модни марки. Това означава също, че са по-гъвкави във хващането на нови тенденции и бързото им развиване в цели линии. Аз самата видях как някои трендове станаха масови първо в Нова Зеландия, а по-късно започнаха да се появяват и в Европа. Неприятен факт е това, че младите много се копират и наистина модата е масова. Може би се дължи на недостатъчно разнообразие (тъй като страната е малка), на относителната им изолираност или пък на силен маркетинг от определени брандове, но много от хората се обличат идентично и честно казано, на мен в един момент започна да ми става в повече да виждам цялата тази еднаквост. Като че ли са повлияни от едни и същи неща, слушат една и съща музика, гледат едни и същи предавания и се вдъхновяват от едни и същи неща. Но все пак са по-добре облечени от голяма част от българите, което е нещо.

Е, като изключим бизнес дамите, които излизайки от офиса заменят деловите обувки с маратонки (независимо, че още са облечени в костюм) и ходят така по улиците. Очевидно комфортът там е на първо място! Е, добре, че поне не ходят боси…

Снимки от:

julianapse.co.nz

aucklandstreetstyle.com

streetandcityphotos.blogspot.com

shopahillic.blogspot.com

(Продължението четете тук)

Нова Зеландия: Българската общност в Оукланд

(Продължение от Шнорхелинг до Тутукака; начало на поредицата ТУК)

Има един негативен факт около българите, който вероятно си има логично обяснение. Аз такова няма да търся, всеки отговаря сам за решенията си. Говоря за това, че когато българи излязат извън страната и заживеят трайно някъде, голяма част от тях се опитват да прекратят всякакви контакти с други българи. В крайна сметка, това са си лични възгледи, аз самата не съм от тези хора.

И понеже съм обикаляла насам-натам, съм се сблъсквала няколко пъти с това явление, а и познати са ми разказвали за подобни случаи. Тези хора не само че искат да се изолират от сънародниците си, а и често прикриват произхода си. Не искам никого да съдя, но според мен това не е правилно. Не е редно човек да се срамува от корените си и мисля, че това не променя нещо в по-добра посока. Националността е част от нас, тя ни дава една основа, върху която да стъпим. Смятам, че тя не може да определя това какъв е човек. Защото добри и лоши хора има навсякъде, не бива да слагаме чертата под всички. Ако един човек има отворен мироглед, вътрешно усещане за свобода и справедливост и желание да следва целите си с труд и достойнство, това от къде идва няма никакво значение. Аз вярвам в доброто у българите и у хората като цяло, затова не обичам да слагам етикети. Старая се сама да достигам до някакви изводи за този или онзи.

Казвам всичко това, защото когато реших да заминавам за Нова Зеландия, едно от първите неща, които ми хрумнаха беше колко ли други българи живеят там. Веднага се разрових из Интернет и открих, че в Оукланд има голяма българска общност, която е сплотена и успява да съхранява българската култура, да почита по-големите празници, да продължава българските традиции и да ги популяризира. Защото традициите са нещо много ценно. Те ни обогатяват и сплотяват, носят положителни емоции и спомени за моменти, в които сме заедно.

Свързах се с жената, която е учредител на въпросната общност, зададох ѝ много въпроси, тя отговаряше с желание всеки път, даде ми ценни съвети. Благодарна съм ѝ до днес за всичко. След като пристигнах, се свързах с нея и решихме да се срещнем. Получи се в началото на март, когато те организираха празненство по случай Баба Марта и Деня на Освобождението едновременно.

Беше много приятно, имаше доста хора, цели семейства с децата си, като последните говореха перфектно както английски, така и български. Въпросната дама преподава български език в едно от училищата в района. Тя е ръководител и на ансамбъл за народни танци, с който участват в много международни фестивали в Оукланд. На празненството правихме мартеници и ги закичихме на едно дърво. Атмосферата беше много позитивна, запознах се с няколко човека. За съжаление не можахме да останем дълго време и не се включихме в хорàта, които бяха планирани за след това, но пък опитахме от истинските български кебапчетата, които бяха приготвили за случая.

Всъщност, това бе първият и последен път, когато се включих в тяхно мероприятие, тъй като следващите пъти винаги се случваше да съм планирала нещо друго и нямаше как да отида. Ако бях останала трайно в Нова Зеландия, вероятно щях да се включвам по-често в организираните от тях събития и дори с желание бих танцувала с тях в ансамбъла. Но, както моята приятелка каза, точно това е проблемът на състава – много хора идват и си заминават и това прави работата много по-трудна.

(Продължението четете тук)

Нова Зеландия: за храната и литературата

(Продължение от първи впечатления от Оукланд; начало на поредицата ТУК)

Предния път заговорих за храна и сега продължавам с повече подробности.

В Оукланд има рибен пазар, където може да се купят доста изгодно различни морски продукти. Много често се отбивах там, тъй като обожавам морска храна и обичах да сготвя риба, калмари, миди, скариди или нещо друго от местните морски животинки. Понякога правех суши, но по-често го купувах, тъй като има много заведения за суши. Сушито в Нова Зеландия не се яде задължително в ресторант и не струва задължително скъпо. В повечето случаи отиваш пред един бар, на който са наредени различните видове и си избираш каквото ти харесва. Минаваш след това през каса, където ти добавят соев сос, джинджифил и уасаби по желание, плащаш, избираш си маса и се храниш. Нещо като ресторант за бързо хранене, само че храната е доста по-здравословна отколкото в МакДоналдс, да речем. Или може направо да сложиш сушито в кутия и да се настаниш в някой парк, както правех аз обикновено.

Иначе, градът е пълен с азиати, предимно китайци. Може би съотношението азиати:останали е нещо като 50:50. Съответно на всеки ъгъл работи по някой китайски, японски или корейски ресторант.  Индийски също не липсват. В Оукланд дори празнуват китайския фестивал на фенерите, на който се събират хиляди хора. Така да се каже, управата на града е осъзнала, че при наличието на толкова много китайци, най-добрият начин за съвместно съжителство е да им създадат необходимия комфорт, за да се чувстват като у дома си.

Има и много специализирани магазини за хранителни стоки и други продукти. Любими ми бяха китайските, заради голямото разнообразие от странни храни и индийските, в които обикновено можеха да се намерят близки до българските продукти като кисело мляко и някои подправки. Така спокойно можех да си сготвя мусака или таратор.

Оукланд определено е един мулти-национален град. Освен по улиците и в лицата на минувачите, това се усеща и в централната градска библиотека, където има огромна част, посветена на чужда  литература и печатни медии. Сред огромното разнообразие от книги и вестници на китайски, имаше няколко рафта с български автори, като повечето бяха дарени от българската общност в Оукланд. Моя добра приятелка ми беше пратила няколко книги от България, които в последствие дарих на библиотеката, тъй като когато напускахме страната имахме много багаж и нямаше как да взема всичко. Реших, че след като вече съм ги прочела, мога да зарадвам и някой друг българин със съвременна литература. Спомням си от часовете по философия една мисъл на Бъркли, ако не се лъжа, която гласи следното: „Начините, с които се изкачваме нагоре не са важни, ако наистина действат, те са като една стълба, която можеш да ритнеш, след като се изкачиш до върха“. (карам по спомени и по това как аз съм разбрала това) В моя случай, книгите, които съм прочела и са ми дали някакво знание или идеи също не са важни и мога да ги дам на друг, който ще открие, вероятно, някакви други идеи в тях.

Ето и малко снимки от въпросния фестивал на фенерите, както и от централната част на Оукланд. Следва да спомена и факта, че кивитата са много запалени по спорта и обичат да прекарват уикендите си в парка. Парковете са много добре поддържани, тоалетните в тях са винаги чисти и независимо къде се намират – винаги снабдени с тоалетна хартия.

Продължението четете тук

Нова Зеландия: първи впечатления от Оукланд

(Продължение от Срещата; начало на поредицата ТУК)

Първата седмица в Оукланд беше изпълнена с емоции, нови усещания, опознаване на града… Ако трябва само с една дума да опиша тази страна, то това несъмнено ще е „зелено”. Природата е запазена дотолкова, че изглежда сякаш никога не е имала конфликт с човека. Наистина райско кътче. Но освен с природата си, Нова Зеландия ме грабна и с начина на живот. Всичко ми се струваше ново, подредено и спокойно. И наистина е такова.

Оукланд е най-големият град, с около 2 млн. души население (близо половината от страната живее там), но за сметка на това, разпръснато на доста голяма площ. Оукланд се намира на морето, наоколо има много плажове, острови, полуострови, които са свързани един с друг чрез мостове… Това предразполага един доста спокоен начин на живот. Има сравнително голяма централна част, където са по-големите бизнес сгради, търговски центрове и улици, административни институции и т.н., който е заобиколен от жилищни квартали с къщи. Подобен модел забелязах и в Австралия, а доколкото знам и в САЩ повечето градове представляват нещо такова. Голяма част от хората живеят в просторни къщи, с градини, много от тях са съвсем близо до плаж, тъй като плажовете са навсякъде. Не знам дали има смисъл да говоря за новозеландските къщи, може би е по-добре направо да предоставя снимков материал.

Приятелят ми се беше настанил в една от многото квартири в огромно общежитие, което преди това е било ЖП гара. Намираше се доста близо до центъра на града, цените бяха приемливи, а условията – много добри. В квартирите имаше всичко необходимо, единственото нещо, което беше по-различно от един жилищен блок, например, беше това, че имаше обща кухня – огромно хале оборудвано с всичко необходимо за готвене, което можеше да побере може би около 50 човека, които готвят и още толкова, които стоят отстрани и наблюдават. Имаше отделен хладилник за всяка квартира, както и шкаф, в който може да се съхраняват различни съдове, подправки и други неща, свързани с готвене. Близо до кухнята имаше зала за хранене – доста обширна и светла. Освен това, беше снабдена и с пиано, което беше една от добрите новини за мен, тъй като преди време свирех, но бях прекъснала за няколко години. Във времето, което прекарах в ЖП гарата (така наричахме общежитието), свирих почти всеки ден на пиано и това безкрайно ме забавляваше. Веднъж, както си свирех, при мен дойде едно момиче от Южна Арабия (Йемен) и ми каза, че искала да свири на пиано. Попита ме дали ще се съглася да й преподам няколко начални урока. Поговорихме си, тя ми разказа, че родителите й не й разрешават да свири на пиано, като цяло в страната им е забранено слушането на музика (!). Каза още, че жените при тях са нещо като собственост на мъжете и не могат да взимат почти никакви решения сами. И така започнах да преподавам уроци по пиано и солфеж. Оказа се, че наоколо има доста хора, които имат талант и желание да свирят, но не познават нотите. Дори записахме едно парче с един местен рапър, в което аз акомпанирах на пианото и се включвах в припева като бек вокал. Може би някой път ще го кача тук, ако някой има желание да го чуе.

Страхотно беше, че имаше такива места, на които можехме да се срещаме с останалите наематели на ЖП гарата. Така се запознахме с много хора от различни страни и за кратко време направихме добри приятели. Често празнувахме нечий рожден ден в залата за хранене, готвехме заедно ястия от различни страни и се забавлявахме заедно. Редувахме вечер на китайската, малайската, българската, френската или италиянската кухня, а когато ни омръзнеше, отивахме до близкия Бъргър Кинг и взимахме някакво меню. Разликата между новозеландския Бъргър Кинг и българския е в това, че при тях, когато си купиш напитка, ти връчват само празна чаша и сам се обслужваш на автомат за напитки. Щом изпиеш първата, винаги можеш да се върнеш при автомата и да си долееш колкото искаш.

Ето и малко снимки от ЖП гарата.

(продължението четете тук)

Нова Зеландия: срещата

(Продължение от Столицата на спасението; начало на поредицата ТУК)

След близо 12 часа пристигнах в Нова Зеландия. Беше около 23.00 ч. на 18-ти февруари. Наложи се да чакам на много дълги опашки, първата от които, и най-страшната за мен, се оказа и най-лесна за минаване. Човекът от паспортния контрол просто ме попита къде смятам да се настаня по време на престоя си в страната, а аз обясних, че отивам на гости на приятеля ми, който вече ме чака на летището. Попита ме кои градове ще посетя освен Оукланд и тогава се сетих, че всъщност бях направила подробен план, но го забравих в куфара (груба грешка след всички приготовления). Обясних това и последва просто въпрос колко време ще стоя, на което отговорих, че още не съм решила, но знам, че имам право на 3 месеца. Сънлив поглед – печат – следващият! Датата в паспорта все още беше 18-ти, макар че докато изляза от летището вече беше 19-ти. Чакане за багаж, чакане за био-контрол на багажа и накрая излязох. Като споменах био-контрол, много е важно да се каже, че влизайки в Нова Зеландия трябва да изключите от багажа си всякакви предмети от биологично естество, особено ако са имали контакт с почва. В това число влизат кални обувки, спортна екипировка, всякакви видове кожени предмети със съмнителен произход и други подобни. Не рискувайте и не носете подправки или храни от България. Чела съм, че ако са вакуумирани, например някакви колбаси, няма да ви ги конфискуват, но ако не искате да се набивате на очи и да будите подозрение, по-добре си го спестете.

Когато излязох, започнах да се оглеждах за моя любим, но не го виждах никъде. Изведнъж  видях един висок, спретнат господин с черен костюм и риза. Никога не го бях виждала толкова сериозен. Беше се подготвил за пред имиграционните, ако случайно го извикат за потвърждение, че ме познава. Първата ми реакция беше искрен смях, но после му казах, че изглежда по-добре от всякога. Той ми каза, че изглеждам по-изморена от всякога. Останалото оставям на фантазията на читателя.

Продължението четете тук.