До България и назад с 3 малки деца: завръщането – Нови Сад, Шиофок, Мюнхен

Начало на пътуването – ТУК

София, Европа, XXI век

Поседяхме си ние в България, погостувахме, подишахме чист въздух и към края на август полека се заприготвяхме за връщане обратно към Франция.

Определено искахме да избегнем чакането по гранични опашки, а в края на лятото нещата обещаваха да станат още по-сериозни, тъй като повечето летуващи се прибират тогава, особено имайки предвид, че децата на Запад започват училище от 1-ви септември.

Потеглихме отново от София, като още докато излизахме, усетихме някакъв странен шум, особено при по-висока скорост. Аз много се стреснах, защото тъкмо се бях засилила по околовръстното и си мислех как само да заспят децата, ще карам чак до границата, но затова са плановете – за да се провалят. Спрях на една бензиностанция, там един служител погледна под колата и видя, че гърнето на колата е спукано, след което ни насочи към сервиз, а от сервиза – към друг сервиз. Вече очаквах как някой монтьор ще се възползва от ситуацията и ще ни поиска космическа сума, когато случихме на много свестен човек. Беше грък, явно изтласкан към България от кризата. Поиска ни нещо като 40 лв, аз бях вече изхарчила и последните си банкноти, защото не очаквах, че ще ми се наложи да плащам някъде, та след като я оправи, ме пусна да отида до банкомат и да изтегля, тъй като нямаше наоколо. Сега вече знаех защо децата викат „спукано гърне”! Винаги съм си мислела, че става дума за бебешко гърне.

Някъде из Сърбия

Трябваше да се забързаме, защото бяхме резервирали нощувка отново в нашита любима къща за гости в Нови Сад. Само че вместо да минем през ГКПП Калотина, след който в Сърбия се продължава директно по магистралата към Ниш, ние предприехме предизвикателство и поехме по неизследван до момента път, през Трън и доста по-малки междуселски пътища. Разбира се, изгубихме около час повече, но пък за сметка на това, когато пристигнахме на границата, пред нас имаше само две коли. Кой знае колко часова опашка сме си спестили! На служителите им беше толкова скучно, че се възползваха от преминаващите да обменят някоя и друга приказка. Чувствах се сякаш съм в планината и виждам човек за пръв път от доста време – толкова дружески бяха настроени граничарите.

След като се озовахме в Сърбия, нещата се развиха бързо. Стигнахме до магистралата и оттам нататък беше лесно, макар че и там не се размина без забавни случки.

Бяхме спрели за обяд на една бензиностанция та използвах момента да взема нещо от багажника и явно не го заключих. Пътувахме без да забележим с часове, но тъй като в Сърбия всеки път, когато се качваш и слизаш от магистрала, преминаваш през пункт за плащане, някъде вечерта отново бяхме на такова място. Вече се беше стъмнило, минахме, платихме и на тръгване, тъкмо се засилвахме, зейна кратер на пътя и мъжът ми мина точно през него, като един достоен французин. Колата потъна и след това подскочи недвусмислено, чухме странни звуци отзад. Помислихме, че може би сме ударили нещо, но той продължи да кара и чак след около двеста метра осъзнахме, че багажникът е отворен. Светкавично отбихме вдясно от пътя, добре, че още не бяхме излезли съвсем от разширението след бариерите и имаше накъде да ни обикалят другите коли. Оказа се, че липсва един куфар, шалтетата и… кой ти помни вече… Е, поне компютрите бяха добре застопорени. Останах с децата, а той се върна. Един от служителите на пункта тъкмо събираше торбите ни от пътя. Беше доста комично как мъжът ми се появяваше в далечината като един силует, с шалтета и торби под мишница и дърпащ куфар по магистралата. После през цялото време до Нови Сад мислехме дали не е възможно да сме изтървали и още нещо и някой просто да го е задигнал. Все пак, явно ни провървя. Стигнахме в къщата за гости късно вечерта, когато децата вече бяха заспали и се трупясахме по леглата.

Вярвате или не, това е държавната граница между Сърбия и Унгария.

На следващата сутрин прекосихме сърбо-унгарската граница, като отново минахме през алтернативно място и избегнахме опашката от коли. Чувствахме се като страхотни късметлии. По обяд спряхме в китно унгарско селце, където похарчихме форинтите, които открих в портмонето си от предния път. Стигнаха за няколко консерви, кисели млека и плодове. Така, освен обяд си осигурихме и храна за следващия ден. Седнахме на една полянка, разстлахме шалтетата и си направихме пикник. През цялото време, докато бяхме там, не мина нито един човек.

Целта този ден беше да стигнем до малко село в близост до езерото Балатон, което е толкова голямо, че унгарците си го наричат море и го ползват за такива цели. Бях открила там достъпна къща за гости и много се надявах да не е твърде мизерно, защото на повечето места цените бяха двойно по-високи. Пристигнахме около 16 часа, посрещна ни собственикът, който ни остави ключовете и каза, че освен нас, други хора в къщата няма, така че можем да се разположим където намерим за добре. Когато влязохме, не повярвах на очите си. Беше огромна. Имаше 11 стаи и ако не ме лъже паметта, преброих 18 легла. А гледайки я отвън, никога не бих предположила, че е толкова просторна вътре. Имаше добре оборудвана кухня, беше чисто, със спално бельо в стаите на първия етаж, детско креватче, въобще – всичко. Направо съжалихме, че не я резервирах за цяла седмица. Отзад в двора имаше зона за барбекю с голяма маса, малко шадраванче за децата и… не какво да е, а борова гора! Както каза моята приятелка Гери, когато ѝ изпратих снимка, „е, това вече е прекалено!”

Нямаше време за губене и след като разхвърляхме багажа, намъкнахме банските, метнахме няколко кърпи, не забравихме и надуваемия пояс – накъде без него – и се насочихме право към езерото. Оказа се, че мястото, където смятах да отидем, беше някакъв частен плаж и се наложи да попътуваме малко по-натам по крайбрежието докато открием безплатен плаж с паркинг. Беше изненадващо спокойно, с много семейства, малки дечица, откъм брега дъното беше каменисто, но пък някъде два метра навътре във водата ставаше песъчливо и много приятно. Дълбочината се променяше плавно, децата най-много оцениха този факт! Разбира се, след като и дъщеря ни разбра какво удоволствие е да плуваш с пояс, падна голяма борба за него, но така или иначе нямаше как всички да сме във водата, та се редувахме.

На езерото Балатон

 

Може би най-незабравимото от този ден беше непредсказуемото време. Когато пристигнахме на плажа, по нищо не личеше, че се задава буря. В някакъв момент от другата страна на езерото видяхме да се задават бавно, но сигурно сиви облаци и за няколко минути задуха силен вятър. Всичко живо се засуети, ние започнахме да събираме децата и партакешите и докато се усетим, вече беше заваляло, а в олелията надуваемият пояс изхвърча някъде далеч по плажа. Аз се засилих към колата с децата, нищо, че вече бяхме почти напълно мокри, а мъжът ми тръгна да преследва пояса. Върна се победоносно, мокър като плъх. Определено беше екстремно преживяване, но пък успяхме да се насладим на езерото.

Шиофок

 

Върнахме се в къщата, ударихме си по един душ, изсушихме се и, тъй като времето се поуспокои и спря да вали, решихме да отидем до Шиофок – най-близкият курортен град. Поразходихме се из централната част, снимахме емблематичната кула, сякаш издигната там, за да има с какво да се снимат туристите за спомен и после отидохме до крайбрежната алея, където се бяха наредили ресторантите и нощните заведения. Обстановката навяваше спомени за българското Черноморие, но все пак не беше толкова кичозно. Минахме през кей с яхти и цял пасаж лебеди, влязохме навътре до един морски фар, а после се върнахме, за да хапнем гулаш в кокетно ресторантче – едно от малкото, които изглеждаха като да нямат нищо против децата. Небето ставаше все по-мрачно, а морето се вълнуваше внушително, но на завет, в ресторанта беше доста приятно.

За следващия ден ни очакваше амбициозното разстояние от 662 км до Мюнхен, където живеят наши приятели, у които винаги се отбиваме, за да пренощуваме и да се видим. Тръгнахме рано сутринта, но поради невнимание, бях отметнала в навигатора да избягва платени магистрали. Като се завъртяхме из едни унгарски села и паланки… може би изгубихме около два часа, докато се усетим. Доста се поизнервихме, но го преживяхме някак. По германските магистрали пък беше пълно с някакви ремонти, опашки заради инциденти, а като наближихме самия Мюнхен, започнаха задръстванията. Едва живи, акостирахме у приятелите ни тъкмо когато те сядаха да вечерят. Трябва да са били доста гладни и вероятно чакането им беше дошло в повече.

Всичко това се случи в събота, а в неделя се придвижихме до поредното езеро, този път немско. Там имахме възможност да се повозим на SUP борд или нещо между сърф и сал, на което се гребе в изправена позиция. Отдавна му се канех, много исках да пробвам и по някакво невероятно стечение на обстоятелствата точно нашите приятели бяха си купили такова нещо и бяха се зарибили по този спорт. Преживяването беше изненадващо приятно и спокойно и далеч от това да е трудно. Децата също се повозиха и, както винаги, после бяхме вир вода, та направихме една хубава, балканска кочина, размятайки разни парцали да съхнат по близките дървета. Добре, че мястото бе сравнително закътано, та селянията ни не се прочу из Дойчландия.

Кучетата, казват, са сред най-добрите детегледачи. Този кадър го доказва.

В понеделник нашите приятели се потопиха в дебрите на работната седмица, а ние, за да докажем, че нищо не е достатъчно амбициозно, си поставихме нова цел – Мюнхен – Париж за един ден. Разстоянието от тяхната до нашата къща е точно 855 км. Първоначално мислех, че няма да успеем да го вземем в рамките на деня и ще се наложи да спим някъде по пътя, но всъщност, децата бяха доста послушни и не се оплакваха, както на същото място от пътуването, само че в другата посока. Сякаш свикнаха да се наслаждават на крайпътните гледки, а и след почивката изчезна тази нервност и нетърпение да стигнем сега, веднага. Като добавим и добро разпределение на времето за спиране за храна и почивка, всъщност се прибрахме у дома, преди още да се е стъмнило. На влизане в парижкия регион ме налегна една тъга. Виждах отново тировете, високите сгради в далечината, електрически стълбове, като гигантски оригами чудовища стояха студено и безмълвно. Нямаше го нито Балкана, нито морето, нито езерата, а и скоро не се очертаваше пак да ги видим.

Прибирайки се вкъщи обаче, настроението ми рязко се оправи. Нашата къща изглеждаше толкова подредена, нова и чиста. Погледнахме я с други очи и преоткривахме с радост някакви неща, които иначе в ежедневието не ни правят впечатление. Колкото до ежедневието, дори то не бе съвсем същото, защото предстояха хубави неща, нови планове и още, още интересни пътувания…

Какво имаме ние, което французите нямат?

Да се разберем от сега – това не е текст от рода „хайде сега вкупом всички да обикнем България и да се тупнем рязко в гърдите, защото ние сме най-великите”. Такива текстове просто ненавиждам, защото не само, че не са обективни, ами и насаждат един псевдопатриотизъм, от който не можем да се отърсим с поколения и който ни заслепява и пречи да погледнем истината за самите нас в очите и да си кажем реалистично „да, това и това ни е наред, другото не е, това и това трябва да се направи, за да се подобрят нещата”. И после да го направим.

Този ми текст е нещо като отговор на предния за това какво имат французите, което ние нямаме и дойде съвсем логично. Защото иначе се получава малко черногледо, а аз съм далеч от това. Не страдам и от прекомерен национализъм, не ми липсват кой знае колко неща от България. Е, освен роднините и приятелите ми, и езика (сигурно затова се разписах на български)… Но стига съм се суетила, пристъпвам към обещаното:

1. Хигиена

Българите сме сред най-чистите хора, които съм виждала. Може да ви звучи пресилено, но е така. Стандартът за чистота у нас е много висок и дори и да не личи много-много по улиците, в домовете си по правило българите поддържаме чисто. А още по-чисто поддържаме по хотелите, където идват чужденци. Пътувала съм достатъчно по света и правя сравнение на базата на личен опит, не се шегувам. Разбира се, че може в ежедневието да сме разхвърляни, да нямаме време да изчистим, да се занемарим дори, НО когато идват гости, цялата къща светва, за да се представим по начина, по който очакваме да ни приемат. Може да е малко лицемерно, но показва, че все пак в главите ни стандартът за чистота е висок и ако поискаме, можем. В повечето домове се ходи без обувки, което бие по точки всички жалки опити на французите да запазят чистота вкъщи. Дааа, дааа, при тях улиците се чистят и не е мръсно, няма къде да се изцапат толкова, дрън-дрън. Микробите са си микроби и не се виждат с просто око. Подобна е картината и с личната хигиена. Някои французи се къпят веднъж седмично. Днес! Ок, виждали сте такива българи? А виждали ли сте българи, които ходят с обувки вкъщи и после лягат с тях на леглото върху чаршафите, с които спят? А такива, които ходят боси напред-назад, в градината, из къщата и после качват черните си ходила на дивана или по-зле, на ниската маса пред него? А такива, които като отиват някъде планирано с преспиване си „забравят” четката и пастата за зъби, както и резервно бельо и си ходят без проблем два-три дни така? Е, аз съм виждала такива французи. Хората са просто „над тези неща”…

2. Маслодайна роза

Наааа-на-на-нааа-на! Ние си имамеее, пък вие си няматеее! Изплеееез! Ако ще и пет пъти повече да посадят в Мароко, нашата пак ще е по-хубава!

3. Хубави момичета

Има ги навсякъде, ще каже някой мозък. Да, ама не толкова масово! Аз като си ида в България, се превръщам в мъж! То не са крака, не са очи, не са тъмни, руси, рижи… всякакви! Свят да ти се завие. Да ме прощават момчетата, че не ги хваля, ама така си е – в една нация жените са по-хубави, в друга – мъжете. Факт неоспорим, ама хайде да не спорим, моля.

4. Мартеница

Тази традиция освен нас я имат и румънците. Подозирам, че са ни я откраднали, както всеки балкански народ си краде нещо от другия и после свади, свади… кой от кого откраднал мусаката, та таратора, та сърмите, та айряна и още една камара вкусотии. Има нещо много мило в тази езическа традиция с мартениците. Нещо, което за разлика от всички други традиции, религиозни или не, не те кара да се червиш, когато обясняваш за варварския му произход. Освен това е начин да използваш нормална поща, а не виртуална поне веднъж в годината. Хм, дали мартениците не са измислени от някой пощальон?

5. Гювеч, сач, баничка с боза

Като подех кулинарната тема, да я довърша докрай. Тези трите са си само наши и още никой не е положил ръка на тях. Изпробвано е, французите са очаровани от всички, без последното. Нищо не разбират!

6. Живот, близо до природата

В България има такива кътчета, ама такива кътчетааа… Може да се изолираш и с месеци да си „хванал гората” и да не ти трябва нищо друго. Имаме реалната възможност за еко-био-живот във всяко едно село. Ха сега да видим как ще ни стигнат французите! Това е и начинът на живот на повечето селски хора – гледаш си дворчето, животните, лятото и есента работиш, затваряш буркани, за да има за зимата. Екологично чист продукт право от твоята оранжерия, няма био, няма мио, няма 5 евро за кило домати.

7. Способност да оцеляваме

В това сме особено добри, не-по-ва-ли-ми сме! Какво ли не сме преживели, как ли не са ни мачкали, и едните, и другите, че и ония отвън… Това безпаричие, това режим на тока, на водата, на парното, инфлация, глобална икономическа криза… А ние си живуркаме като хлебарките и хич не ни дреме! Е, малко може би ни дреме, ама и не е като да сме се размърдали особено да променяме нещата. Затова си казвам, един българин е много по-адаптивен от 10 французи взети заедно, много по-лесно понася поражения и се изправя след това, много по-бързо се съвзема след психически травми и всичко такова. Нямаме равни!

8. Четири сезона

Не става въпрос за пицата, а за времето. Остави астрономическото, за метеорологичното време говоря. Това да имаш и снежец през зимата, и минус десет, и плюс трийсет и безоблачно небенце през лятото си е направо разкош. И допълнително, само сега, есен и пролет! Да, все по-кратки и незабележими, но ги има. Във Франция или поне в Париж, сезонът е един всеки ден. С малки разлики в температурите. Сиво, мрачно, духа. От време на време се развидели, ама замалко.

9. Организираност

Българите, и особено мъжете, са доста организирани хора. В сравнение с французите, обаче! Лични наблюдения. Когато трябва нещо да се направи, се прави. Не веднага, но скоро. Докато при французите е не веднага и не скоро и не в близкия месец, дори година… И дудненето от страна на очакващия нещото да се направи трябва да е неколкократно завишено, за да има ефект. Пример: моят мъж (французин) веднъж беше се навил да поправя нещо по казанчето на тоалетната, купи нов бутон и го ситуира зад тоалетната. Така стоя 3 години, докато се изнесохме от жилището.

10. Най-новото метро в Европа

Признавам си, че не съм си написала домашното и не съм проверила дали има по-ново. Но всички много го хвалят и му се радват и така в сравнение с повечето, които съм видяла, май наистина е по-хубаво и мирише по-приятно. Засега…

11. Кирилица

Наша си, собствена, неоткрадната, даже щедро подарена на шепа други народи.

12. Платено майчинство до година

А? Това някак все го забравяме, обаче е доста приятен факт. За сравнение, френското майчинство е 3 месеца. После всеки да се спасява както намери, като трябва да се вземе под внимание фактът, че тук няма навик баби да се грижат за Унучетата си, т.е. родителите са принудени я да си хвърлят челядта в някоя ясла, където ще се скъса от рев (имам една точно срещу моята къща, сърцето ми се къса десетки пъти на ден за чужди бебета), я да си наемат детегледачка за по 10 евро на час. На ти сега майчинство!

13. Фолклор, с който хората се идентифицират

Нямат си французите хоро и това е. И въобще, нямат някакъв всенароден танц. Сухари! А ние си имаме и не само това, но и всеки човек може да удари едно право, даже и най-неритмичният. А някои знаят по 5-6 дори. И си ги играем по поводи, по сватби, по кръщенета, по всякакви празници. Когато българинът играе хоро, душата му пее, лицето му грее и той престава да мисли за проблемите, за това кой какъв бил, всички сме хванати за ръце, всички сме едно цяло, хубаво, голямо, кръгло, завършено хоро. Точка.

14. Балкански темперамент

Силно любим и силно мразим. Това ни е в манталитета. Както може да направиш бетонни приятелства и да ги поддържаш цял живот, така можеш да си изгориш къщата, за да отиде на съседа плевнята. Какво да се прави, човещинка.

15. Напук и на инат

Две характерни за българите черти. Ако нещо не можем да го направим по каналния ред, го правим напук или на инат. Така хубаво работим, като се ядосаме. Някой път си мисля, че ако не беше напукът и наинатът, тази нация щеше отдавна да е загинала.

16. Завист

Много ни бива да гледаме в чуждата паница, да броим чуждите пари, все си врем в носа, да научим кой каква заплата получава, колко наем плаща, дали апартаментът му е на кредит или по наследство, каква кола кара и дали е на изплащане… И се пукаме от завист. И обичаме другите да се пукат от завист за нашите победи и придобивки. Както се пее в народната песен „Рипни, Калинке, да тропниме, да са пукат душманине… хем и мойне, хем и твойне”.

17. Срам

На личностно и национално ниво. Срам ни е от това как живеем, срам ни е да кажем „секс” пред хора, срам ни е да попитаме непознат, срам ни е да бъдем без чанта и без джобове, защото не знаем какво да правим с ръцете си… Срам ни е да си признаем, дори на самите себе си. Срам ни е като сме нови някъде, срам ни е от възрастта, срам ни е от този и онзи политик, срам ни е, че познаваме някого, срам ни е дори, че сме българи (независимо от това колко много се тупаме в гърдите понякога). Абе, от почти всичко ни е срам. Но не ни е срам да разкажем „кааак само се напих снощи…” или „вдигнах 250 на магистралата, човек!” или как „избягахме целият клас от час по история” – все неща, за които би трябвало да ни е срам, пък не ни е. Сбъркана работа. Срамота!

18. Дребнавост

– Абе, Койчо, ония 25 стотинки за бирата кога ще ми ги върнеш? – Ще ти ги върна, когато ти ми върнеш чука, дето ми иска миналата година да забиваш корниза на жена си – Ааа, а жена ти като иска на моята адреса на магазина за пердета, така и не я почерпила за услугата, хем ѝ свалиха от цената. – Да, ама помниш ли онзи път като я почерпи за раждането на малкия как не ѝ върна чинията, е как да я черпи пак? И т.н. и т.н. Пословични сме в дребнавостта си. Толкова сме свикнали да живеем „на дребно”, че някой път забравяме да излезем от собствения си квадрат и да се погледнем колко сме смешни отстрани. Едно от най-досадните за мен неща е постоянното говорене и обговаряне от рода „сега ще отида тука да махна тенджерата от котлона, че да сложа още вода, че после това и това трябва да направя…” Или пък „чакай да се преместя от другата ти страна, че от тази ми пречи торбата като вървя” и „отивам само замалко ей-там да си хвърля книжката в коша”. Тънем в детайли и подробности! Не може ли просто тихичко да си действаме, без да запознаваме целия свят с незначителните си намерения? И защо, вместо това не поговорим за международната ситуация, например? Или за последната книга на Господинов? Или да помълчим на различни теми? Хубаво е човек понякога да излезе от средата си, да се запознае с различни начини и да си признае кусурите, след което да се опита да се отърси от тях.

19. Боклук

Говорих за чистотата, но това е цял един отделен абзац. С боклука винаги има проблеми. Има проблеми със събирането му, с извозването му, а някой път и със съседите, които го хвърлят директно през терасата долу, зад блока. Такива съседи също отнасям към този абзац. Първо, кофите ни са по тротоарите, да се виждат хубаво, да не ги пропусне някой случайно. А помните ли онова лято, когато София беше затънала в боклуци? Как миришеше само… Сметта преливаше отвсякъде, а кметът се чудеше как и накъде да запрати насъбралите се бали. Периодично такива проблеми има из цяла България. Изобщо няма да подхващам темата за разделното сметосъбиране, безсмислено е. Наскоро гледах клипче с певицата Белослава, която обяснява как да си изхвърляме боклука разделно. Няма да е зле да направят и едно, в което се обяснява как разделното сметосъбиране започва още пред рафта в магазина, с избора на продукт и съответно опаковка. Май прекалявам в отклоненията, простете. Разделно или не, кофата, опа, темата е отворена и боклук не е като да няма.

20. Цигани

И във Франция си имат, но са привнесени предимно от Румъния, и малко от нашите – за цвят. Имат си и местни, които живеят в скъпи каравани и кемпъри, отказват да се подчиняват на нормите на обществото и въобще, свободолюбиви хора. Но аз не говоря толкова за хората, колкото за социалния феномен. Тук нещата са много сериозни и мургави, затова няма да задълбавам, а само маркирам.

21. Слънчев бряг

Някак логично ми дойде, след циганите да напиша и за циганията. А какво по-циганско от Слънчев бряг? И по-кичозно? Ми няма! Под лупа да търсиш друг такъв курорт – няма и няма, бе! Единствен и неповторим…

22. Корупция

Има я навсякъде, факт. Но корупцията, за която съм чувала във Франция е на доста по-високо ниво. Тя е една почти достойна и почти честна корупция. В България корупцията най-често е в мозъка на отделния индивид. Малцина са тези, незасегнати от нея, наивни души. Някой път корупцията е умишлена, друг път – съвсем невинна и дори благородна. Както например човек не осъзнава, че произвежда корупция, когато си оставя билетчето в градския транспорт, за да го ползва още един човек след това. Ама как? Нали правим добро дело? Да де, ама после се чудим защо скачат цените на билетите… Накрая пак себе си прецакваме. Запомнете, всеки път, когато правите нещо, което смятате, че е нередно или незаконно или че нерелигиозно, ако щете (убедена съм, че всеки нормален човек има вграден коруптометър у себе си), вие правите корупция и това е в ущърб на всички – на обществото, на държавата, на децата ви и на самите вас. Просто спрете да го правите!

23. Катастрофи на пътя

Като съм ги зачекнала такива сериозни теми и не мога да я подмина тази. Защо, бе, хора? Защо не можем да си караме спокойно и бавно? Защо все бързаме, все искаме да покажем, че сме повече, по-бързи, по-технични, по-богати и т.н. „по” от останалите? Всички сме хора и всички сме еднакво уязвими на пътя. Все в черните статистики влизаме по брой катастрофи; когото и да попиташ, ще ти изброи поне три случая на свои познати, пострадали или станали участници в тежки пътни инциденти, а да не се случва, и починали при такива. Обещайте ми, че ще внимавате повече на пътя и няма да изпреварвате, ако не се налага наистина. Особено на двулентов път, без междинна лента за изпреварване. Особено като виждате, че има колона отпред и така или иначе не можете да изпреварите всички.

Благодаря за вниманието. Ако този пост ви е бил интересен, помислете над него, обсъдете го с приятели, ако трябва, и ако не сте съгласни с нещо, не се притеснявайте да ми пишете коментарите си, аз много обичам критика.

 

 

Bulgarian beauty: Nadya and Dani / Българска хубост: Надя и Дани

In this post I’m going to present you two very charming girls. Here is Nadya who is a brilliant singer and just took part in the reality show „Bulgaria’s got talent“.

В този пост искам да ви представя две много очарователни момичета. Това е Надя, която е брилянтна певица и взе участие в риалити формата „България търси талант“.

And this is her beautiful friend and classmate Dani.

А това е красивата й приятелка и съученичка Дани.