Абитуриентска мода за мъже – тенденции пролет 2019

Този пост е с информативна цел и проследява модните тенденции за 2019. Нищо не продавам и не рекламирам.

Можете да разгледате тенденциите за миналата пролет ТУК.

Пак е онзи момент от годината, макар и тази година лееекинко да се забавих с писането на този пост, за което се извинявам на всички засегнати.

Обявявам треската „Абитуриенти 2019” за официално открита! Де що има абитуриент сега следва да се развълнува, да се паникьоса, родителите му да извадят пачките изпод стария матрак и да започнат трескаво да броят банкнотите, за да видят дали ще им стигнат за събитието на живота – абитуриентския бал на синковеца. Че както е тръгнало с тия моди напоследък, до сватба може и да не доживеем, та поне веднъж да му отпуснем края!

Както се казва, всеки полудява посвоему, така че коя съм аз да ви казвам как трябва? Със сигурност обаче мога да ви дам някой и друг моден съвет, предвид, че съм прекарала дни да ровя из модните дефилета и да трупам материал за тази публикация. На вас предлагам да си отворите сега спокойно една хладка бириШка, един пакет слънчогледови семки и да си люпите и разглеждате снимки, пък току-виж ви сполети магичен някакъв момент и ви проблесне в какво точно искате да сте облечени (или там който е абитуриент покрай вас) за този велик бал.

Идната пролет ни очаква едно истинско завръщане в ’90-те и ерата на рапа. Изключително модерни са широките кройки – за всичко, от панталоните и шортите през тениски, ризи та чак до сака и връхни дрехи. Най-лесно би било да се увиете в чаршаф и да излезете така, но ако сте малко по-суетни, може да го защипете тук-там я с коланче, я с щипка за пране… Бъдете креативни! Попитайте някоя какичка наоколо дали не пази стари плакати на Backstreet Boys и ако откриете някой, просто изкопирайте визията на произволен член на групата. Успехът ви е гарантиран!

Но хайде по-конкретно към тенденциите. Трябва като вървите по улицата, да има нещо да се вее, това следващия сезон ще бъде просто задължително. От пролетта на 2018-та си оставяме костюмите, издържани изцяло в един и същ принт или разцветка, както и тези тип „’30-те” с двата реда копчета и всичките съпровождащи атрибути като шапки, бастуни, стърчащи кърпички, елечета и т.н. Талията при панталоните е с тенденция да е висока, но пък трябва да са достатъчно дълги, че да се влачат по земята. Отново чехлите и маратонките остават предпочитани обувки от дизайнерите, така че там ще падат импровизации за по-смелите. Абсолютен хит ще бъде напластяването на дрехите като долните се виждат под горните, да не е посмял някой да си загащи ризата в панталона!

Друг шокиращ момент са овърсайз саката, което на нормален български ще рече, че сакото трябва да ви е с поне два номера по-голямо, вярвате или не, харесва ви или не – това е още една от настъпващите тенденции.

При прическите дългите коси продължават да са на мода, а от по-късите стрижки се открояват тези тип „паница” или „отстрани късо, отгоре – Чичко Тревичко”.

Ами, горе-доле това е, стига съм ви губила от времето, нападайте снимките и весел бал от мен!

Тук ще направя малко лирическо отклонение и ще ви представя няколко модела, които искрено ме позабавляваха, докато разглеждах колекциите.

Ако искате да споделите мнение или да зададете въпрос, не се бойте – сторете го в коментар под тази статия или се свържете с мен във Фейсбук или Инстаграм.

До България и назад с 3 малки деца – Част 2: Линц – Нови Сад – София

Част 1 – ТУК

По улиците на Линц, Австрия

На втория ден решихме да отидем до Линц, който се оказа един възхитителен град, ама толкова неочаквано красив, че направо ни отвя! Веднага обяснявам – намира се на Дунав, пълен е с катедрали и много интересни сгради, кокетни търговски улички, огромен площад. Пешеходната част е доста разпростряна и може би това създава впечатлението, че градът е по-голям отколкото е. Населението е малко под 200 хиляди, т.е. колкото Бургас. След като се поразходихме из централните улици, случайно видяхме някаква сграда, по която се катереха хора и попитахме що за нещо е това. Оказа се музей, който ни препоръчаха да посетим. Имаше 2 часа до затварянето, преценихме, че ще ни дойдат идеално преди вечеря и направо влязохме. Оказа се един от най-страхотните музеи, в които сме били. Това го казвам като родител на 3 малки деца, които не ги свърта на едно място въобще – беше изключително интересно преживяване, препоръчвам го на всеки.

Тих бял Дунав

Ето сайта на музея, за модерно изкуство е, като темата на експозициите се променя периодично. В периода, в който бяхме ние, темата беше водата – във всякакви аспекти – от визуалните ѝ качества, през агрегатните ѝ състояния до употребата ѝ за превоз на мигранти – най-различни звукови и зрителни инсталации, картини, филми, фотография. Най-хубавата част обаче беше на върха на музея. Интересна беше концепцията – всъщност, основната част се намира в нова сграда, но от покрива ѝ се разпростират обезопасени коридори-мостове към покривите на съседните по-стари сгради. От един покрив по мост се придвижваш до друг, влизаш вътре, разглеждаш, вътре има някаква интересна експозиция или инсталация, после излизаш, продължаваш към купола на друга сграда, от която пък се открива 360-градусова панорама към града и околностите, после продължаваш и така си като в лабиринт – изживяването определено е ново и необичайно. В края на обиколката се озоваваш на висока кула, от която може свят да ти се завие, а покрай нея се издигат метални „кораби” – творение на украинския артист-мореплавател Александър Пономарьов. На покрива на новата част се разполага лятно кино и най-хубавото – водна детска площадка + бар. Естествено, консумацията не е задължителна, имаше пръснати шезлонги за родителите, за да си починат, докато наблюдават бягащите в еуфория под фонтаните отрочета. Естествено, последните тичаха по гащи, никой не идваше подготвен с бански, но пък накрая имаше чисти кърпи, от музея се бяха погрижили. Препоръчвам това място на всеки, който минава през Линц със деца, заслужава си.

За третия ден бяхме оставили посещението на друго езеро в близост Аузее (Aussee).

Въпросното е обиколено от 3 къмпинга и е доста по-туристически населено от това, на което бяхме отседнали ние. Ако Пихлингер е по-скоро за пенсионери и хора, търсещи спокойствие, Аузее е мястото за активни хора. Имаше много млади хора, включително с изкуствени мигли и напомпани мускули. И семейства с деца не липсваха, но не изглеждаше като на някого да му пречи целият глъч и врява наоколо. На мен лично ми дойде в повече, а на всичкото отгоре гърмеше някаква поп музика, сякаш бяхме на аквапарк.

Ако не сте отседнали в къмпинг, минавате през портал, на който таксуват колата и пътниците (възрастните и по-големите деца, за нашите беше безплатно). Цената е символична, но пък е нещо като гаранция, че никой няма да ти отмъкне колата, докато плуваш. Мястото има съоръжение за водни ски и борд, като може да се ползват и под наем. За децата има батути, пързалки, трамплини за скачане във водата, както и цял надуваем „град”, до който се стига с лодка и покрай него е обезопасено, така че никое дете да не се удави. С други думи, има какви ли не забавления, а за възрастните се предлагат лодки и бордове за гребане, въобще, няма как да ви е скучно на подобно място, ако търсите силни усещания. Ние бяхме дошли просто да разгледаме и успяхме да вземем максимума от престоя си, но не съм сигурна, че бих отишла на къмпинг там, просто шумът е в повече.

 

На следващата сутрин станахме рано, защото трябваше да сгънем огромната палатка и да натъпчем наново целия цирк в колата, заедно с децата. Предстоеше най-дългата отсечка от пътя, Линц – Нови Сад, 720 км. Имахме резервация в една къща за гости, в която отсядаме всяка година. Нощувката за двойна стая + е 20 евро, несравнимо с цените в Западна Европа. По пътя спряхме сто и нещо пъти, почти не се впечатлявахме на редовните вече „пишка ми се”, „ака ми се”, „гладен/a съм”, отделно да напълним резервоара, в Унгария пък трябваше да се редим на опашка за винетки, а за капак, на влизане в Сърбия опашката от чакащи коли беше километрична и откарахме два часа само за да преминем граничния контрол. Август е бумът на завръщащи се емигранти от Западна Европа. Наред с нас, българите, се връщат турците, румънците, молдованите…

Много беше трудно да опазя батерията на телефона си, защото абонаментният ми план включва неограничен Интернет и в рамките на ЕС мога да сърфирам безплатно. Да, обаче трябваше да ползваме навигация, затова се възползвах и обявих почивка от социалните мрежи. Все пак, правих доста снимки по пътя и вечерта този ден се наложи да ползваме малко поостарелия телефон на мъжа ми, който обаче работи с офлайн GPS и в някои моменти от пътуването направо ни спасяваше.

Факт, че пътуването днес не е като пътуването преди ерата на смартфоните. Нещата са в пъти по-лесни. И въпреки това, има едно място в Европа, на което винаги ме хваща нервата. Магистралата се разделя на три магистрали точно на това място и всяка от тях поема към различна държава. Тази година се падна аз да карам там, а мъжът и децата спяха. Нямаше как да държа телефона и да карам едновременно (а и е малко незаконно). Все пак, запазих самообладание и не се набутах в разделението между магистралите, в първите километри карах и се борех с паниката си, защото нямаше гръмната табела накъде аджеба води тази магистрала, но после, след като видях изписан Нови Сад, се успокоих и се потупах сама по рамото, че и без навигация съм се оправила. Ако можеше, щях и с шоколадов бонбон да се почерпя.

Опашката от коли на унгаро-сръбската граница

Около осем вечерта стигнахме до къщата за гости, настанихме се, разпънахме детското креватче и отидохме да хапнем плескавица – което си трябва, трябва си. Нови Сад би бил прекрасна тема на цял отделен разказ, за който аз обаче не съм достатъчно подготвена. С две думи, за да спираме там всеки път, явно ни е харесало. Ако някой не е ходил и му се чуди – да потегля, много приятно и красиво е.

На сутринта се събудихме, готови за последните и най-бавни 500 км, които обаче обещаваха приключения и изненади. Едва ли ще учудя някого, ако кажа, че магистралите в Сърбия (а и в България) са много различни по качество на изпълнението от тези в Западна Европа. От друга страна, хората, които ги ползват, са доста по-малко и сравнено с Германия, например, шофирането е доста по-спокойно и монотонно. Разбира се, и в Сърбия, както и у нас, не липсват джигити, които си мислят, че всичко им е позволено и сегиз-тогиз ти бъркат в душевния мир. Освен това, магистралите им са платени и се губи време в спиране да си вземеш билетче, пък после да си го платиш… Така на няколко отсечки между по-големите градове.

Някак се дотътрихме до сръбско-българската граница, където, (О, където!) ни чакаше поредната двучасова опашка от коли. Имаше около 5-6 работещи гишета (от 10-ина общо), а колите, които се движиха в 5-6 колони, вместо да продължат да се движат в същите колони, създаваха допълнителни колони в разширението към контролния пункт и след това отново се гъчкаха в съседните колони.

Не мога да пропусна да спомена как едва не се качих на капака на един турски шофьор, който точно на финалната права преди гишетата ме вбеси до крайност с нахалството си (и това на аверчетата му, които умишлено препречваха пътя на нашата кола, с цел да го пропуснат пред нас). Чувството ми за справедливост не можа да понесе подобна наглост и просто излязох от колата, да си премерим силите, по мъжки, както се казва… В крайна сметка, след известен ступор и шок от турската делегация, дали заради дързостта ми или заради късата ми пола, а може да е била и руската жилка – не знам – но моя милост надделя и колата ни тържествено се придвижи със символичното едно място напред в колоната. Не беше въпрос на бързина, а на принцип, а кака ви Цура, като стане въпрос за принципи, се ядосва и тогава вече става страшно. Особено, когато децата пощуряват потни в колата от 2 часа, хленчат и питат: „Защо не пристигаме вече?”

Опашката на сръбско-българската граница

Когато се озовахме на гишето, ми се изясни защо нещата се проточват толкова. Служителката, която ни се падна, очевидно бе крайно отегчена от работата си и търсеше събеседници. Покрай стандартните въпроси, реши да се поинтересува от колко време съм в чужбина, пък как е там, децата там ли са раждани, а говорят ли български… ама къде сме се запознали с мъжа ми. Сякаш някой я беше накарал статистика за емигрантите да води. Беше мила иначе та как да не ѝ отговориш? Току виж вземе да заръча проверка на багажника, после събирай два часа партакеши…

Като минахме от българска страна, пък спряхме на първата удобна бензиностанция за винетка и, не щеш ли, някаква жена на видима възраст около 50 години се опита да ме пререди най-безочливо. Както бях набрала след турците, директно я потупах по рамото и я попитах очи в очи: „Извинете, госпожо, ама защо се пререждате?” А тя пък в какъв ступор изпадна… Явно не очакваше от пикла като мен да подаде сигнал на недоволство. Е, не беше попаднала на правилната пикла. Започна да се оправдава, че не ме била видяла, пообменихме няколко реплики, получих подкерпа от мъжа, който стоеше зад мен и в крайна сметка, провинилата се се нареди чинно в края на опашката. Тогава се замислих, как, на много хора нещо им е изначално сбъркано. Излизат извън България и се държат както трябва, спазват правилата, съобразяват се с другите и в момента, в който се приберат, сякаш инстинктът на стадото ги тласка към нарушаване на правилата. Ето, вече сме си у нас, можем да се отпуснем и да си действаме по старому – законът на джунглата, „който свари, той превари” или „по-силният оцелява”.

Поне чакането по границата беше балансирано от новопостроената магистрала между Ниш и границата, която ни спести доста време и нерви. Пристигнахме в София в нормален час и се настанихме при моята приятелка Мая, по прякор Бате. Бате е сред най-близките ми хора и мога винаги да разчитам на нея. Живее в апартамент и има съквартирантка, но това не ѝ пречи да е насреща, когато имам нужда от подслон. Освен това винаги много се смеем, когато се съберем, абе, истински приятел и това е.

Разбира се, пътуването не приключи тук. Имахме резервация за две нощувки в Гърция. Цурето е малко разсеяна и понеже не е много наясно с географията на южната ни съседка, нито пък с езика, докато гледаше картата няколко месеца по-рано и кроеше планове за лятна ваканция с деца на море, малко се пообърка. Гледам – най-близкото познато място до България е Кавала. Вървя от Кавала по крайбрежието и гледам какви други градове излизат. По едно време ми излиза Паралия. Викам си, бре, това звучи познато! И се сещам, че има нещо, наречено Паралия Катерини. Те си вървят така по рекламите за почивки в Гърция – Метеора, Паралия Катерини, Солун, Кавала… в тоя ред. Гледам в сайт за резервации на хотели – някаква много изгодна оферта ми излиза за Паралия Катерини. Без да му мисля много резервирам и, доволна, се връщам на картата, да видя, с цялата си наглост, колко далеч се пада адресът на хотела от плажа. Въвеждам адреса горе в поленцето и глобусът се завърта, препращайки ме някъде доста на запад, на има-няма 200 км от мястото, което съм гледала близо до Кавала. После разбрах, че „паралия” всъщност на гръцки означавало „бряг” и към всеки по-голям град си има паралия, видиш ли. Така, изгубена в превода, започнах да мисля други варианти за резервация, но навсякъде излизаха скъпи нощувки и след дълго умуване и признание пред мъжа ми каква глупост съм допуснала, решихме, че „колко са едни 200 км разлика след път през цяла Европа – нищо не са“ и решихме, че ще си отидем където съм резервирала вече, пък хем на връщане ще видим и Солун.

За гръцкото ни приключение можете да прочетете ТУК!

 

 

 

 

До България и назад с 3 малки деца – Част 1: Рубе, Франкфурт, Линц

Маршрутът на отиване – в червено са градовете, където нощувахме.

Нашето голямо, шумно европейско турне тази година бе планирано доста предварително, тъй като решихме да съчетаем традиционното пътуване до България с посещение на някои места из Европа, за да не е, както се казва, само гъз път да види. Веднага пояснявам, че децата са момче на 5 години, момиче – на 3 и бебе, което в хода на пътуването навърши годинка.

С организацията се занимавах само аз, така поне щеше да е сигурно, че всичко ще е обмислено и нищо няма да е забравено. Имах списък с нещата, които трябва да носим, а и с това, което предстои като задачи в България, та мога смело да заявя, че нищо не забравихме този път. Планът се промени в последния момент и тръгнахме два дни по-рано с идеята да спим на север от Париж в град Рубе, където мъжът ми трябваше да бъде по работа. Това добави и още една държава към маршрута, а именно Белгия.

Как ще влезе всичко това вътре? Може би с магия?

Разбира се, че багажът беше умопомрачително много. Все пак, пътуване с три малки деца, 10 дни на пътя, нощувки в къмпинг, няколко на море и една в планината – всичко в едно. Трябваше да предвидя както подходящи за 4 сезона дрехи, така и всичко необходимо за нормално нощуване, та се натоварихме като керван, но за голямо мое учудване, всичко се побра в колата. Освен дрехите и еднократните пелени (не използвам многократни, когато пътуваме), помъкнахме и голяма палатка, 4 спални чувала, две шалтета, завивки, сгъваемо детско легло с придружаващия го матрак, задължителната за бебето количка, отделно кърпи, обувки, чехли, козметични продукти, аптечка, о, да не забравя и книжките и играчките, които бяха неизменна част от багажа. Взехме и три плюшени играчки, федербал и футболна топка, два лаптопа и една кутия, в която да слагаме храна и вода за из път. Бях предвидила и няколко подаръка за приятели. Когато стоварих всичкия багаж до колата, бях сигурна, че ще трябва да мисля кое да оставя, но той пък взе, че се побра.

И така, хубавото на това, че минавахме през Рубе е, че първия ден разстоянието беше някакви си 230 км и децата щяха по-леко да приемат прехода към нон-стоп пътуване. Защото колкото и да са кротки, децата са си деца и стоенето на едно място хич не им е присъщо. Десет минути след тръгването, дъщеря ми попита „защо още не сме пристигнали?” Oттогава знаехме, че това пътуване ще е дълго. Помнихме от предните пъти, че обикновено след първия ден децата свикват и се примиряват, че ще сме дълго в колата и понасят пътя по-леко.

Две хиляди километра не са шега работа, дори за възрастни. Пътят си е път, той е там и трябва да се мине по всеки негов метър, за да пристигнеш. Едни го взимат за по-малко от две денонощия, препускайки с бясна скорост, а други, като нас, го карат по-полека, опитвайки се и да му се насладят. Когато след дълъг застой се наложи да изминеш 500 км за един ден, вечер лягаш в леглото и усещаш, че тялото ти сякаш все още се движи. Чувството е доста странно, бих го сравнила с чувството, което изпитваме вечер след плуване в развълнувано море. Сякаш тялото ти все още се носи на вълните.

В тази сметанова сграда се помещава кметството на Рубе

Пристигнахме в Рубе малко преди обяд, оставих мъжа ми да си свърши работата, а ние с децата се помотахме наоколо. По-късно си направихме пешеходна разходка всички заедно и разгледахме. Рубе е почти на границата с Белгия, близо е до северния френски град Лил. Населението наброява около 95 хиляди души. Може би първото и най-запомнящо се нещо са сградите, облицовани с кирпич. Когато го чух за пръв път от мъжа ми, реших, че преувеличава, но наистина, има цели квартали, където къщите са направени по този начин, впечатляващо е. Опитахме се да посетим най-големия музей в града, помещаващ се в стара градска баня с басейн. Французите го умеят това – да правят музеи в гари, бани и къде ли още не… И им се получава. Така и не успяхме да го видим, беше затворен за ремонт. Все пак, разходката дотам беше приятна, а после напазарувахме храна и се настанихме в хотела.

Пътуването с три деца променя всичко. Ако преди с две деца можехме да се поберем във всяка хотелска стая, сега не навсякъде това е възможно. По-бюджетните места не предлагат големи семейни стаи (или поне не в последния момент), а като едни скромни и разумни хора, се опитвахме да даваме колкото може по-малко пари за нощувки. В Рубе се наложи да вземем две стаи, защото нямаше как да се поберем в стая с три легла. Беше ужасно – адска жега, без климатик и рояци комари! Не можеш да отвориш прозореца, а ако го оставиш затворен, се потиш зверски. На всичкото отгоре, докато успеем да изкъпем децата и себе си, все трябваше да прехвърляме някое дете в стаята на другия, да си предаваме хавлии, шампоани, четки за зъби… Абе, спахме колкото спахме, направихме си на сутринта зърнена закуска с мляко, а после хоп-хоп и прекосихме Белгия, без много-много да се офлянкваме.

Около 19, след сто пъти „пишка ми се”, „искам да ям”, „искам вода”, „искам да рисувам”, „искам книжка” и прочее искания, вече бяхме в близкия до Франкфурт град Ланген, където се намираше някакъв тузарски спа хотел, за който обаче ползвахме 70 % отстъпка заради късната резервация. Докато търсехме хотела, си нахвърлях правила, които трябва да спазваме по време на пътуването, като например:

1. Дете не се пита „пишка ли ти се”, води се до тоалетната при всяка удобна възможност и се заставя да си върши там каквото има да върши;
2. В колата задължително трябва да има по една бутилка вода до всяко дете, за да не ни занимават;
3. Да купя бисквити или крекери или нещо друго, което винаги да ми е под ръка, за да не спираме 5 минути след като сме тръгнали;
4. Книжките да са ми винаги под ръка, както и тефтерите и химикалите (естествено, от 10 химикала в джобчето до мен, за няколко часа оставах с нито един, а дадените на децата бяха разпилявани някъде измежду палатката и торбите с играчки, които се помещаваха в краката им).

Главата ми беше пълна с разсъждения от рода „как може сега тези германци да не си боднат нито една китка под прозорците” и „как изобщо живеят тук”. Този Ланген беше типичната обществена спалня, каквито има покрай всеки голям град – нямаше нищо освен грозни жилищни сгради с онези големи, квадратни прозорци, които тукашните толкова харесват, но пък не видях нито един магазин или ресторант, нито помен за някакъв социален живот. Купчини бетон, издигнати от земята, сякаш на шега, а наоколо – пусти, кални площи. Хотелът се намираше в крайната зона на въпросния град, в която имаше само офис-сгради и отново, нито едно приятно за разходка място.

Стори ми се твърде луксозно за нас, особено имайки предвид, че трябваше да изпера няколко чифта гащи и чорапи в мивката с позлатени кранчета, за да си препикая мястото, един вид, и да се възползвам докато има условия, че току виж децата останат без чисто бельо към края на пътуването. Изненада беше, че когато резервирах нощувката, писах и децата, но се оказа, че стаята е просто с по-голямо двойно легло. Бяха се погрижили обаче за бебешкото креватче. Йессс! Като разпънахме нашата си кошара, успяхме чудесно да се вместим в квадратурата и леглобазата с едно спящо между родителите дете. Друга изненада бе, че хотелът гъмжеше от пенсионери с лъскави коли и ние никак не се вписвахме в обстановката с нашия рояк деца и номадски лайфстайл. За щастие, имаше подземен паркинг с асансьор, който ни спираше директно на етажа и не се наложи нито веднъж да минаваме през фоайето с цялата тумба. Дори мисля, че никой от персонала не заподозря, че сме повече от двама души с бебе. Не знам кое най ми хареса в този хотел – климатикът, банята или кафе-машината. Още се колебая… Липсата на комари също оцених високо. Тръгнахме си на сутринта, като бели хора, отпочинали, наспани и готови за поредните 500 км път.

Пътуването мина без засечки (е, като изключим вече споменатите искания на децата, с които вече започнахме лека-полека да свикваме и да овладяваме) и следобед вече се озовахме в град Линц, Австрия, където по план трябваше да разпънем палатката и да останем следващите 3 нощи. Къмпингът, в който отсядаме вече за трети път, е едно прекрасно място. Намира се на няколко минути пеш от езерото Пихлингер, а там – разкош: спокойствие, птички пеят, водата е като огледало, позастарели австрийци пристигат с коли, вадят щеки, а след това обикалят езерото, ходейки. Така де, то и ходенето си е спорт и си иска специално оборудване, няма да се излагаме. Покрай езерото може да правиш всичко, което може да се прави на езеро – да се къпеш, да хващаш тен, да хвърляш камъни във водата, да си кибичиш замечтано на брега, да погребеш кану или борд, или пък да разпръскаш малко вода встрани с моторна лодка. Само риба не видях да се лови. Отстрани има дървета с дебела сянка, ресторантчета, полянки, детски площадки и дори тоалетна – всичко за душата, при това добре поддържано.

Самият къмпинг е три алеи –  малък, но пък чист и подреден. Има част за каравани и кемпъри, друга, в която има нещо като мобилни къщички, които може да се наемат и нашата зона – с палатките. За трите нощувки платихме 86 евро, това включва място за палатка и една кола отпред, като в нашия случай, тъй като бяхме с три деца, но под възрастта за таксуване, ни взеха пари като за едно. Има опция да се пусне ток към палатката, но ние не се възползвахме, защото освен да си заредим телефоните, за друго не ни трябваше. Тях ги зареждахме из заведенията. Впрочем, ресторантът на къмпинга е страхотен – готвят вкусно и цените са достъпни. Там вечеряхме, след като разпънахме палатката, а това беше достатъчно дълъг отрязък от време.

На къмпинг като на къмпинг – едни идват, други си отиват. За трите нощи покрай нас непрекъснато се настаняваха нови „съседи”, повечето за по една нощ. Освен с коли, автобуси или каравани, хората прекосяват Европа и с мотори, с колелета, сигурно и с каруци има, или пеш. Най-хубавото е, че общуването винаги е непринудено, „своите” се намират веднага – по регистрациите на колите се познавахме с французите и веднага тръгваше някакъв разговор. Къмпингуващите са предимно семейства с деца, което е съвсем разбираемо, предвид цените. Децата, обаче, са още по-интересни в общуването. Наблюдавах как синът ми се срамуваше да контактува с други деца, заради езиковата бариера. Разбира се, играеха си, но дотам. Дойде обаче веднъж на детската площадка едно германче с лък. Моят имаше топка. Играчката на другия беше по-интересна, естествено. Докато се обърна, вече се бяха разбрали (незнайно как) и се бяха заиграли. Замислих се, колко логично е всичко. Когато има взаимен интерес, има и начин. Всъщност, игрите на децата са проста илюстрация на отношенията на възрастните. Искаш да поддържаш отношения с някого, имате двустранен интерес, двустранна полза – намирате общ език, правите всеки своите компромиси, прилагате такт, дипломатичност на места и воала – нещата се получават!

Времето се изнизваше между пръстите ни, успяхме да си починем, без да се застоим на едно място. Първия ден прекарахме в спане и плаж. Впрочем, наложи се да спасявам сина си от удавяне, не беше предвидил, че дъното може да стане по-стръмно и беше нагазил в място, където не го достигаше. Явно се паникьоса и започна да вика, виждах го как се потапя под водата и реагирах много бързо. Всичко се размина с няколко минути кашляне след това и уплаха от преживяното. Известно време след това не искаше изобщо да влиза във водата. По-късно, в Гърция, където откри надуваемия пояс, сякаш този страх се бе изпарил.

Но спасяването на давещия се Ян не беше най-голямото ми постижение. А беше, че успях да преборя собствения си страх и да се справя с предизвикателството, което мъжът ми ми постави – да преплувам до другия бряг на езерото. Виждате сами, че не става дума за някакво огромно разстояние, може би 200-300 метра. Ходя сравнително редовно да плувам в басейн и правя понякога до километър без да спра. Тук обаче беше различно, защото не се вижда дъното и нямаш представа колко е дълбоко. Вече съм ви разказвала за подобно мое водно преживяване, сега обаче действието се развиваше в някакво най-обикновено езеро, в което ако има живот, говорим за някакви си дребни рибки или най-много жаби. Казах си, „ще го направя, просто трябва да гледам напред и да плувам”. Трябваше да престана и да се вслушвам във фантазията си, защото тя ме плашеше с водни чудовища, водовъртежи и липса на дъно въобще. Някъде към средата на преплуването, когато вече връщането назад щеше да бъде глупаво, покрай мен се размърдаха някакви водорасли и това определено беше миг на паника, в който, за мое голямо учудване аз не се изгубих, а успях да се контролирам някак, повтаряйки си „гледай напред, дишай, няма нищо страшно, ще се справиш”. И взех, че наистина се справих. Всъщност, доста се изморих, защото скоро не бях ходила на басейн и бях отвикнала, но бях много горда от себе си. Естествено, след това трябваше да обикалям езерото, а бях боса и след като повървях малко и си починах, реших, че ще е по-бързо да преплувам езерото обратно. Страхът напълно беше изчезнал и остана само удоволствието.

Какво друго правихме в Линц можете да прочетете ТУК

Как се гримирам

Тази кучка диастазата или защо мразя да чувам „Честито, госпожо!”

(Ако не ви се чете, спокойно може да минете на вариант Б – ето този КЛИП в YOUTUBE канала ми, където се обяснявам надълго и нашироко за диастазата.)

Който не е чул, имам три деца. С три, придружаващи ги бременности и всички допълнителни екстри.

Винаги съм била кльощава и до известна степен суетна, но покрай децата, грижите за тялото ми минаха на заден план и така, лека по лека, бременност след бременност, се оказах с 10-ина килограма над идеалните 50 и ужасното нещо, наречено „абдоминална диастаза” или на прост език, раздалечаване на плоските коремни мускули. Съединителната тъкан помежду им се разтяга по време на бременност и после може да се върне само до едно положение, като ластик, който се е износил. Особено ако сте го разпъвали и отпускали интензивно в рамките на 5 години, нещата хич не отиват на добре.

Здрав корем (вляво) и с диастаза

Още след първото раждане ми се заформи малка дупка между мускулите, на която не обърнах чак такова внимание. След някое и друго упражнение коремът ми се върна обратно, но тези 2 см дупка си останаха и сякаш не ми правеха впечатление. След второто раждане обаче нещата се задълбочиха. Отне ми година да се върна към тялото „преди” и диастазата така се разтвори, че коремът ми започна да стърчи и каквито и упражнения да правех, все си стоеше „леко бременен”. Все пак, след всичките месеци усърдни усилия и след консултации и насоки от специалист в тази област, успях да се докарам до приемлив вид, който особено с дрехи изглеждаше чудесно и не ми създаваше чак такъв проблем.

Тъъъкмо започнах да влизам във форма и хоп! – забременях за трети път и вече тотално нещата излязоха извън контрол. Още от втория месец на бременността мускулите ми не успяваха да задържат тежестта на иновациите в тялото ми и започна да ми личи, че съм бременна. За това усещане спомогна и кожата, която вече се беше поразпъвала два пъти и коремът ми щръкна идеално напред още от 3-я месец. Рекордно големият ми корем от първия и втория път се превърна в абсолютно чудовище по време на третата бременност и въпроси като „близнаци ли чакате?” и „май сте в последния месец?” се превърнаха в ежедневие. Кимах утвърдително и се усмихвах учтиво, без много-много да го изживявам, защото знаех, че след бременността ще положа усилия и ще вляза отново във форма, каквото и да ми коства това.

По едно и също време, в 20-та гестационна седмица

Не корем, а чудовище! Тук съм към края на последната бременност, когато бяха ме диагностицирали с многоводие и макрозомия (големи размери) на плода.

Колкото до килограмите – те си играеха на йо-йо през това време – началните 53 достигнаха до 72 през първата бременност, после ги свалих изцяло и постепенно пак качих до 58. Втория път качих само 12 и достигнах до 70. Свалих всички и дори отслабнах до 55. Третия път наддадох отново драстично до 70 и до момента съм свалила 10 от тях. Всъщност, килограмите изобщо не ме притесняват, чувствам се добре така, стига да не беше този ужасен корем, който, от една страна, ми осигурява място в транспорта, но пък кара разни случайни хора да ми честитят, а това вече малко ми бърка в личното пространство, тъй като аз за четвърто не съм готова на този етап и не бих искала непрекъснато някой да ми натяква, че съм бременна.

Но да оставим настрана естетиката. Откъм функционалност нещата хич не са добре. Всяко по-голямо напрежение – скачане, бягане, вдигане на тежко (в това число спадат и децата) ми се отразява. Затова и обмислям да поизчакам още малко (докато проходи и малката ми дъщеря, а другата тръгне на градина) и да се подложа на абдоминопластика или коремна операция, която има за цел съединяване на мускулите и отстраняване на излишната кожа. Често при такива операции извършват и липосукция, но след консултация с хирург, ме увериха, че при мен просто няма какво да изсмучат.

Ако искате да разберете дали имате диастаза, най-добрият начин е като легнете по гръб, отпуснете ръцете и надигнете само главата. Ако имате диастаза, в средата на корема ви ще се образува подутина, а с напипване може да усетите отдалечеността на мускулите един от друг. По-леката диастаза след раждане е обратима, особено с течение на времето. Моят непрофесионален съвет е да изчакате поне няколко месеца, преди да предприемете каквито и да били упражнения. Много е важно да не се правят обикновени коремни преси при налична диастаза, защото всъщност ефектът може да бъде само отрицателен. Има редица други полезни упражнения, които могат да помогнат при диастаза, така че да имате поне видимо резултат.

Ето ги и етапите, през които преминах откакто родих последното си дете.

Разликите са видими, но крайният резултат не е обнадеждаващ. Трябва да уточня, че това, което изскача напред не са тлъстини, а органи. След хранене мога да се облегна и спокойно да наблюдавам как храната ми се придвижва по червата, защото е изчезнала защитата от мускули отпред. Според един хирург, имам и сериозна херния.

Преди усещах натиск и надолу към перинеума (тазовото дъно). Това, което знам е, че ако имаме слаби мускули на перинеума, трябва първо да положим усилия за стягането им и едва след това да се концентрираме върху корема. Поради същата причина и ползването на стягащи колани и бельо не се препоръчва. Затова аз лично минах през серия кинезитерапветични процедури за стягане на перинеума, а когато се почувствах по-добре опитах и с упражнения за стягане на коремните мускули при диастаза. Ефект нямаше абсолютно никакъв, затова и спрях след месец-два. Все пак, с течение на времето, коремът сам се поприбра, но продължава да стои неестествено на фона на слабото ми тяло, което кара хората да мислят, че съм бременна.

Колкото до упражненията, те винаги са добре дошли, възможно е да подобрят вида на корема ви, да стегнат мускулите, така че да изглеждате задоволително, но ако имате съмнения за сериозна диастаза, особено ако изпитвате болки в гърба или корема, по-добре не се надявайте на чудеса, а се консултирайте със лекар, който да ви посъветва и насочи.

Ако имате мнения по темата или опит за споделяне, ще се радвам да ги напишете в коментар под тази публикация.