Две момичета в Мароко – част 2: Рабат

Глава втора, в която все пак стигаме до Мароко

(Продължава от Глава първа, в която си изпускаме самолета)

Утрото е по-мъдро от вечерта! На следващата сутрин, наспани и отпочинали се задействахме и си намерихме билети за вторник до Фес. Плановете за Фес и синьото село Шефшаоуен се отмениха, така че пристигайки във Фес трябваше директно да се отправим към Рабат. Полетът беше рано сутринта, затова, за всеки случай тръгнахме още в понеделник следобед. Аз използвах създалата се ситуация да преразгледам багажа си, да извадя някои неща, които осъзнах, че ще ми пречат, да си сложа по-дебелото яке и един много важен атрибут – чантичка-банан, която се носи на пояса и която общо взето не свалих през цялото време в Мароко. В нея си носех документите, парите, дезинфектант и други дребни джунджурийки. За щастие, Мая си беше взела малка раница, в която можехме да сложим бутилките с вода, тъй като чешмяната вода в Мароко не е питейна.

По традиция, преди да тръгнем за летището, решихме да посетим музея на киното, където обаче не ни пуснаха заради багажа. Седнахме да изпием по едно кафе, а Бате влезе да разгледа някаква книжарница и се върна с навит на руло еднометров плакат на някакъв филм. Каза, че щяла да го остави вкъщи. После се плесна по челото, каза „Офффф!” и започнахме да се смеем. Е, този плакат оцеля през цялото пътуване през Мароко и успешно бе отнесен в България, където вероятно краси някоя от стените в дома на Мая, а аз все още не съм го виждала разгънат и не знам какво е нарисувано на него.

Накъде без плаката?

Пътувахме до летището с автобус на градския транспорт, като накрая останахме само ние и шофьорът и по едно време той ни спря и ни остави да чакаме следващия, защото той се прибирал в гараж. Позъзнахме в мрака на спирката, наречена зловещо „Гробище”, сигурно е излишно да казвам, че наоколо душите бяха единствено мъртви, но поне информационното табло излъчваше топлина, под формата на числото 15. След толкова минути се появи колегата-шофьор и се добрахме, живи и здрави, на летището. Там трябваше да спим, намерихме си закътано местенце в едно затворило вече кафене, наредихме по три стола и легнахме върху раниците си. Мая сякаш спа, аз – не съвсем.

Важното е, че успяхме, качихме се на самолета, въздъхнахме с облекчение, а 3 часа по-късно пилотът каза, че сме пристигнали на летище Оуджа (на 300 км от предвиденото), с което внесе смут сред пътниците. Казах си „ето, знаех си, било е знак!”, но след малко се поправи, че все пак сме във Фес и всички си отдъхнахме.

Летището беше доста впечатляващо и някак силно ми напомни за Китай – беше по комунистически грандоманско и внушително и гъмжеше от служители на реда.

След като попълнихме митнически декларации и минахме проверките на паспортите, тръгнахме да търсим спирка на градския транспорт, тъй като бяхме чели, че в никакъв случай не трябва да приемаме предложения да ни откарат с кола. Също, от предпазливост или мнимост не обменихме пари на летището при човека от чейндж бюрото, който ни приканваше отдалеч. Все пак, имахме и евро в себе си, все щяхме да се оправим. Спирката беше на няколко стотин метра и, след като преминахме с финес през шофьорите, предлагащи превоз, се озовахме на някакъв тротоар с една табела с автобус на нея и никаква друга информация. Имаше няколко местни и двама френски туристи. Местните поетапно се качваха в спиращи коли, които предлагаха да ги закарат. Попитахме французите дали според тях в автобуса ще приемат евро. Казаха, че няма шанс. Трябваше да се върнем, но тъй като автобусът се задаваше, те предложиха да ни дадат местни пари (дирхами) и да ни платят билетите. Опитах се да им върна монети в евро, но отказаха, беше много мило от тяхна страна. Билетът струваше нещо като 2 дирхама, т.е. около 20 евро цента.

Трябваше да стигнем до гарата, откъдето да хванем влак за Рабат. Пътуването дотам беше ужасно дълго, автобусът – стар, влизаше се от предната врата, където имаше турникет и докато не дадеш пари за билет на шофьора, не можеш да минеш навътре. Тази система явно е единственото решение срещу гратисчии, но е и доста затормозяващо, защото още на първите две спирки се качиха може би 50 ученици и можете да си представите колко време отне само висенето на спирките. Автобусът се напълни с хора и викове, добре, че поне бяхме седнали, да не се пречкаме с огромните си раници. Движихме се бавно, чарковете на превозното средство заплашително поскърцваха и имах чувството, че ще се разпадне всеки момент. На една от спирките нещо се случи, но заради многото правостоящи нямаше как да видим какво. Просто спряхме и не помръдвахме дълго време, въпреки че нямаше повече място за нови пътници, а по всичко личеше, че има хора, които напират да се качат. Доколкото разбрахме, някакви деца бяха спрели пред автобуса и не пускаха шофьора да тръгне, ако не ги вземе. Нямаше как да ги обиколи, нито можеше да побере още хора. Чакането беше изнервящо, особено имайки предвид, че въздух вече недостигаше. В такива случаи, ако се намираш в България или Франция, шофьорът поне би отворил задната врата, за да могат хората, които искат да слязат. Не и тук – деца удряха по прозорците, по вратите, крещяха, не бях виждала подобно нещо до този момент. По-късно ми разказаха, че тийнейджърите често се напушвали с хашиш и ставали агресивни, започвали да блъскат по автобусите и да чупят прозорците. Видях доста автобуси, на които вместо стъкла бяха окачени като кръпки едно върху друго парчета плексиглас.

Кварталите, през които минавахме ми оставяха усещането, че сме попаднали в някакво гето и за момент изпитах чувство на несигурност, неяснота, на задаваща се опасност. Всъщност, така се чувствах от самото тръгване, но обстановката наоколо определено подсилваше това усещане. Преди време, по телевизията вървяха интервюта с чужденци, които живеят в България. Няма да забравя думите на една японка, която каза, че когато пристигнала за пръв път в София, имала чувството, че сградите ще се срутят всеки момент. После поживяла известно време и се оказало, че те си стоят, не падат. Точно такова усещане имах, гледайки постройките, покрай които минавахме. Те никнеха директно от земята – без градинки, без тротоари, без асфалт – никаква инфраструктура. Олющени фасади, счупени прозорци или само решетки, а имаше и такива съвсем без прозорци. Откъде получават въздух и светлина тези хора?! По-късно малко ми се проясни този тип архитектура, но за това по-натам.

Към центъра вече гледката рязко се смени и се наредиха големи, луксозни къщи, с масивни огради, поддържани градини с палми, гаражи и камери за наблюдение – както си му е редът.

Като стигнахме гарата, слязохме облекчени. Там първата ни работа беше да обменим пари и веднага след това се сдобихме с билети до Рабат за след около половин час. По препоръка на пътеводителя на Бате, взехме места в първа класа. Влакът не беше нещо впечатляващо: и вагоните, и чистотата, и закъснението не отстъпваха на тези на БДЖ. Наложи се да вдигнем двойка германски туристи, които се бяха настанили на нашите места до прозореца. Ах, тези германци – у тях си държат на реда, а като излязат в чужбина, веднага развалят дисциплината!

Не помня колко часа пътувахме, но пристигайки в Рабат, ни лъхна свежестта на столицата – още с излизането от гарата, се озовахме на голям площад с фонтан в средата и местната версия на Сънсет Булевард – с палми колкото пететажна сграда и внушителни здания със знамена. На тази улица се нижеха една след друга административни институции: Парламентът, Банката на Мароко, Централната поща и т.н. Хората по улиците изглеждаха съвсем нормално, особено момичетата си бяха напълно модерни за нашите разбирания. Може би е имало университет наблизо, защото помня, че имаше доста млади хора.

Имахме резервация за нощувка в медината, т.е. стария град, в една от многото къщи за гости, които в Мароко наричат риад. Умишлено бях избрала нашия така, че да не е далеч от гарата, а и да е на удобно място за забележителностите, така че в Рабат изобщо не се наложи да ползваме транспорт, навсякъде ходехме пеш. Пътят от гарата до риада беше първата ни официална разходка из Мароко. След нея вече нищо не беше същото – знаехме, че тук е безопасно. Нито някой ни задяваше, нито се изгубихме, а приложението за офлайн карти на телефона работеше безотказно. От момента, в който влязохме в медината, се озовахме на автентичен сук (арабски пазар), където се носеха какви ли не миризми, блещукаха разни метални висулки, а идеално подстригани търговци ни приканваха да си купим от стоките им. За голяма изненада, риадът се намираше в една от пазарските улички и ако нямах точни инструкции как да го открием, сигурно щяхме да го подминем. Бях много благодарна, че съм с раница, защото на някои места „настилката” беше в ремонт, т.е. някакви хора къртеха нещо и вдигаха пушилка навсякъде, други мъкнеха тухли в колички, понеже по тези тесни улици няма как да се провре автомобил. Никой не си беше направил труда да обезопаси мястото на ремонта, хората минаваха директно покрай майсторите. Най-смущаващи обаче бяха скутерите. Не знам как не се сблъскахме с някого и не знам как изобщо успяват да оцелеят тези хора ежедневно при такова движение. От друга страна, и те нямат време за губене и не могат да си позволят да се бавят, ходейки пеш сред туристите.

Изглед от покрива на риада. Наоколо се виждат къщите от медината – залепени една за друга и сякаш надстроени една върху друга. Липсват прозорци, но за сметка на това има куполи, които често могат да се отварят и така доставят въздух и светлина в централния атриум, около който са разположени стаите.

Интериорът на нашия риад – стаите се намират отстрани и са без външни прозорци.

Таванът, който може да се отваря при хубаво време

Докато ни настаняваха в риада, пристигнаха двойката германци от влака. Не казаха нищо. Ние набързо си оставихме нещата и се отправихме на разходка, че и без това доста време бяхме изгубили в пътуване, редно беше вече да видим някоя забележителност. Излишно е да казвам, че сметнахме за ненужно да се придържаме строго към начертания план, имайки предвид, че изтървахме цели два дни от екскурзията и контролът така или иначе ни се изплъзваше.

На излизане от медината, минахме през някакви малки улички, които ни отведоха до това. Обяснявам веднага, че това не са просто дупки с боклуци, а е древна система за обработка и боядисване на кожи, която е превърната в бунище. Жалко, но факт. На някои места в Мароко още се ползва този метод, а кожарството продължава да е сред силните традиционни отрасли в страната. Голяма част от сувенирите по пазарите са именно кожени изделия.

Бате каза, че според пътеводителя, задължително трябвало да отидем до мавзолея на Мохамед V, който е изиграл главната роля в отделянето на Мароко като независимо кралство. Е, отидохме и ни паднаха ченетата от красота и изящество. Сега, аз и Мая сме били на места като Забранения град в Пекин, като Версайския дворец във Франция, на Червения площад в Москва, не е като да не сме виждали невероятни красоти. Но тук говорим за един особен вид естетика. Естетика на детайла и на идеята накъдето да се обърнеш, да виждаш нещо, което да ти носи наслада и хармония. И ако в европейската архитектура има едно напластяване, една натруфеност, която те кара да ахнеш и която обаче изглежда добре, погледната като нещо цяло и завършено, то тук водещото е чистотата. Сградите са или едноцветни, но с много орнаменти (които, вероятно крият определена символика, неуловима за лаишкия ни европески поглед), или, ако има някакви цветове, то те не са крещящи, а са в услуга на цялостната концепция, така че хем да ти се струва приказно и нереално, хем в същото време да няма нещо, което да може да определиш като излишно, прекалено или не на мястото си.

Пред основната сграда, където се помещава тялото на починалия през 1961 г. крал, стоят на пост стражи, които са по-скоро атракция за туристите, отколкото да имат някаква реална функция. Впечатляващ е интериорът – таванът е резбован, очевидно на ръка, но толкова прецизно, че е невъзможно да се забележи разлика между два съседни орнамента. Всичко останало е облицовано с прочутата мароканска керамика, която впрочем е запазена марка на страната. Среща се абсолютно навсякъде – не само по забележителностите, но и по улици, в заведения, хотели, по фасадите на сгради, из гарите и летищата…

Срещу мавзолея пък се намира друга забележителност – минарето Хасан, което било част от недовършена джамия, сторена някъде в края на XII в. Куполът му бил разрушен от земетресение, остават и колоните на недовършената сграда, чието количество е впечатляващо.

Докато се въртяхме с бате на всички страни, с пълни погледи и в стремеж да не изпуснем някоя важна подробност, слънцето неусетно се придвижи надолу и започна да захладнява, затова се насочихме обратно, но решихме все пак да слезем до морето. Всъщност, технически погледнато се насочихме към реката Бурегрег, която се влива в морето, но да не издребняваме. Имаше си лодки, имаше и рибари, и скупчени мрежи, и барове на плажа, предлагащи чай, кускус и какво ли още не. Нас обаче ни очакваше вечеря в хотела, та се върнахме в медината и минахме отново през сука.

Приготвиха ни тажин с пиле. Тажинът е глинен съд, нещо като нашето гювече, само че с по-различна форма. Долната му част е като дебела глинена чиния, а капакът прилича на висок конус с дръжка. Принципът е следният: на дъното се слага кускус (мароканският кускус няма нищо общо с кускуса, който ние помним от детството), зеленчуци, месо, добавя се мазнина и вода, захлупва се и тук идва разликата – слага се не във фурна, а на огън, като по този начин ястието се задушава. От време на време се добавя допълнително вода, за да не остане сухо.

Хотелският тажин не беше най-вкусният, който съм яла, а и като цяло, храната, която пробвахме по ресторантите не беше кой знае какво. Аз лично очаквах повече, тъй като бях ходила преди на марокански ресторант и имах вече някаква изградена положителна представа за тамошната кухня. Все пак, за мен голяма радост беше фактът, че се храня като нормален човек, на маса, без да се налага да ставам, без да ми казват по хиляда пъти „мамо, искам още вода”, „искам десерт” или „изаках се, ела да ми избършеш дупето” и без да се налага да събирам спагети и грах от пода. Това само по себе си беше една голяма крачка в развитието ми като личност и спомогна неимоверно за интелектуалния ми баланс.

Един от многото магазини за подправки на пазара. За мен си остава загадка как точно се правят тези пирамиди и по какъв начин се дълбае дупка в тях, без да се изсипе всичко…

Популярни са фурмите, ядките, чайовете и всякакви видове сушени плодове

Из уличните лафки, за късмет, продаваха какви ли не вкусотии – разни тестени неща, от рода на нашите селски банички, сандвичи с риба и зеленчуци, дюнери, халва, фурми и какво ли още не. Нещото, за което малко съжалявам е, че не пихме достатъчно плодови сокове – имаше от всякакви плодове, изстискват ги пред очите ти, после ти дават чаша, от която вероятно някой друг е пил преди малко и чието добро измиване е под въпрос, имайки предвид условията. След първото съмнение искахме пластмасови чаши, въпреки че не са окей за природата. С други думи избрахме себе си пред природата, мястото го предразполагаше.

Сок от захарна тръстика – 10 дирхама (1 евро) чашата

След вечеря се отправихме към покоите си, където се отдадохме на заслужена почивка и с радост отбелязахме първата нощ, в която най-накрая се наспахме.

Продължението –> ТУК

 

Две момичета в Мароко – част 1

Глава първа, в която си изпускаме самолета

(И която можете спокойно да пропуснете и да чакате следващата)

Мая (Бате) в Париж

Мароко, ах, Мароко! Можете ли да си представите, че когато тръгвах, допусках, че няма да ми се пише пътепис за това пътуване? Ами, не можах да се стърпя – трябва да се разкаже, трябва да се опише, защото е наистина интересно и различно от всички други места, на които съм ходила. С една дума, Африка! С повече – едновременно екзотично и близко до Европа, наситено с цветове, вкусове и подправки. Място, на което да останеш насаме със себе си, да осмислиш някои неща, да оцениш други… Място, на което се редуват изящни паметници на културата, величествени храмове, блясък и орнаменти и същевременно автентичен бит, на места дори мизерен и огромен хаос в определянето и спазването на правила, граничещ с безконтрол. Една силно различна култура, изповядвана от същите хора, каквито сме и ние – земни, преходни, с простички потребности и страсти; привидно свободни, но всъщност вечно забързани и пренебрегващи важните неща.

Моята приятелка Мая отдавна ми повтаряше, че трябва да посетим Мароко. Аз гледах скептично на тази дестинация, може би защото съм ежедневно в сблъсък с напористи мароканки с по 5-6 деца, или пък защото посещението на още една мюсюлманска страна не беше сред приоритетите ми. Но след доста натякване от нейна страна и с наближаване на момента, в който аз щях отново да бъда свободна майка, т.е. нямаше да се налага нито да кърмя някого, нито да съм непрекъснато наоколо, постепенно започнах да приемам тази мисъл.

И тъй като в моя предвидим живот нещата трябва да се случват с много предварително планиране, някъде януари месец 2018-та купихме самолетните билети и бетонирахме датите на предстоящото пътуване. 20-28 октомври или 10 месеца по-късно. Имахме цялото това време за подготовка – психическа, морална, логистическа, информационна – всякаква.

Естествено, на когото и да споделях, че заминаваме в Мароко само двете, ни обявяваха за луди и безотговорни, меко казано. Било опасно, щели да ни закачат, да ни оберат, понеже сме чужденки, а нямаме мъж в компанията, да ни пази, недай си боже и по-зле… На моменти някоя от нас наистина се замисляше за тези неща, но за щастие, другата беше насреща, за да я окуражи и така някак се успокоявахме една друга, че всичко ще бъде наред и ще си изкараме чудесно.

По план Мая, позната още като Бате, трябваше да пристигне в Париж още на 19-и и оттук да летим на следващия ден до Фес. Бяхме резервирали нощувки в 4 марокански града: Фес, Рабат, Казабланка и Маракеш. Оттам хващахме самолет за Мадрид, където да пренощуваме и на 28-и Бате летеше за София, а аз се прибирах в Париж. Надявахме се от Фес да направим и еднодневно пътуване до Шефшаоуен – синьото село, задължително за всеки истински турист. Няколко месеца преди пътуването вкъщи дойде електротехник – мароканец и използвах случая да го разпитам, а той ме успокои, че абсолютно никой няма и „копче” да ни каже, без значение дали сме с мъж или без. Мароканците имали много строги закони, в случай, че местен застраши чужденец по някакъв начин. Отделно пък, никой не смеел с пръст да докосне жена, това им било в културата. Когато ме попита в кой град ще ходим и му нахвърлях горе-долу плана, му падна ченето. Каза, че за толкова малко време нищо нямало да успеем да видим и щяло да е постоянно пътуване. Не че беше далеч от истината – попътувахме доста, но и видяхме немалко.

И така, дългоочакваният ден настъпи, Бате пристигна и продължително се смя, когато видя каква раница съм си купила за пътуването. Тя, от своя страна, се бе престарала с екипирането, но понеже има повече опит от мен в дълги пътешествия със съмнително наличие на перилни условия, реших да я послушам и още на следващия ден отидох да сменя раницата с по-голяма, 40-литрова и поне две идеи по-красива от нейната. Който се смее последен, го прави най-добре.

Прогнозата за времето беше чудна – слънце и 20+ градуса през цялото време. Сама се изненадах колко малко багаж ми бе необходим. Сякаш покрай пътуванията с децата свикнах да „заемам” малко място, за да се събере всичко останало. Колко му трябва на човек, няколко тениски, един-два панталона, бельо и задължителната обаче козметика. На себе си сложих шал и шушляково яке, което пази от вятър и същевременно не заема място. Още като стигнахме до гарата, знаех, че ще ми е студено. Казвах си, ще го преживея някак, нали до летището ще се движим, а после кацаме директно в лятото.

Полетът беше в 21 часа, а ние излязохме след обяд с идеята да се разходим из централен Париж, за да стартира по-отрано това пътуване и към 18 часа да си хванем метрото към летището. Да, обаче малко се забавихме и тръгнахме около 18:30. Оттук нататък се разигра същински холивудски екшън. Качихме се на метро, платихме по 10 евро за билет и на следващата спирка метрото спря и съобщиха, че има някакъв проблем по нашата линия и се налага да се придвижим по алтернативен маршрут. Бързо хванахме друга линия на метрото, придвижихме се малко по на север, където свършваше линията и започнахме вече леко да се паникьосваме, защото имаше реален шанс да закъснеем за чекирането. Един от служителите ни посъветва да вземем друга линия до крайната ѝ спирка и оттам били организирани автобуси до летището.

Тук трябва да направя пауза и да си поема дъх, защото това беше преломен момент, за който се опитвам да не мисля. Вероятно, ако се бях вслушала в съвета му, нещата щяха да се развият по коренно различен начин. Ние с Мая обаче решихме, че не искаме да играем игри на късмета и спешно се отправихме да търсим такси. Трябва да уточня, че аз по принцип с такси не се придвижвам, затова първо се насочих към шофьор, който беше в почивка. „60 евро!” – отсече. „Как 60 евро?! Този за малоумни ли ни има?!” – казахме си с Бате, вирнахме носове и продължихме нататък по улицата, след което изгубихме ценни 10 минути, в които покрай нас минаваха непрекъснато заети таксита, шофьорат на едно от които ми направи знак да отида от другата страна на пресечката. Добре, че беше този човек, за да науча, че в Париж имало, моля ви се, специални спирки за таксита. Знаех, че има стоянки, паркоместа за тях, но не очаквах, че е възможно да съществува спирка, на която да чакат хора на опашка, за да си хванат такси. Това напълно ме потресе, защото когато пристигнахме на въпросната спирка, там чакаха още 5-6 души с куфари, а таксита просто липсваха. Така изгубихме още може би 15 минути, междувременно се появиха две баби в инвалидни колички и, естествено ни прередиха, лишавайки ни от следващите две ценни таксита.

Качихме се, в крайна сметка, за да влезем в гъстото парижко задръстване: в час пик и с неработеща линия на метрото, което от своя страна бе довело и до липсата на таксита, а оттам и за още по-гъстото задръстване от обикновено.

Намирахме се някъде между надеждата, паниката, стреса и отчаянието, придружавани често от чувство за хумор. Докато говореше по телефона със свой колега, шофьорът, който беше чернокож, каза нещо като „братле, не знаеш какво е положението, тук е Африка!” Доста неочаквано изречение, което ме накара да се засмея, имайки предвид, че и ние натам сме се засилили… Все пак, трябва да му се признае, че правеше всичко възможно, за да се придвижваме по-бързо и в крайна сметка, се материализирахме след спринт на гишето за регистрация точно 40 минути преди полета. Последното беше празно, а от съседното гише ни информираха, че регистрацията приключва 60 минути преди полета. Разочарованието ни беше огромно. Така де, на мен ми се случва за трети път, така че не беше чак толкова болезнено, като изключим финансовия момент.

Започнахме да търсим офис на авиокомпанията, откъдето разбрахме, че в общи линии, те нищо не могат да направят, билетът ни беше от най-евтините, без застраховка, нито можеха да ни върнат парите, нито да ни съдействат с намирането на нов полет. Трябваше да се реши обаче въпросът какво да правим оттук нататък. Седнахме на една пейка и започнахме да ровим в телефоните си за варианти.

Вариантите бяха огромно количество, защото можеше да пътуваме от Париж, от Мадрид, от Барселона, докъдето пък можеше да стигнем с влак, можеше от Испания да хванем ферибот до Мароко, въобще – опции бол, но със сигурност трябваше да отменим нощувката във Фес. Обадих се на Джон (мъжа ми) да дойде да ни прибере от летището с колата. Естествено, децата вече бяха заспали, но нали затова са съседите! Проблемът се реши, благодарение на услужливия ни съсед, който се съгласи да остане вкъщи, а докато дойде превозът, ние вече бяхме открили полет за сутринта на следващия ден, само че от друго летище, на другия край на Париж. Когато Джон пристигна, го сюрпризирахме, че ще трябва да ни откара на другото летище, а по пътя трескаво се опитвахме да купим билети. Нещо не сработваше – отказана карта, после чакахме за потвърждение, което трябваше да получим на имейл, но така и не получавахме. Пристигнахме на другото летище, а още не беше ясно дали имаме билети изобщо. Оказа се, че не е толкова лесно човек импулсивно да реши да си купи самолетен билет от днес за утре и да офейка нанякъде. Иска си планиране.

Мъжът ми ни остави и тръгна да се прибира, за да освободи клетия съсед, когото бяхме заточили вкъщи, а ние зачакахме потвърждение. Може би не беше най-разумното решение, но някак наивно вярвахме, че ще отлетим на сутринта. Летището постепенно опустяваше, последните самолети бяха кацнали и хората лека-полека се разотиваха, а за отворени офиси на авиокомпании и дума не можеше да става. Опитахме се да звъним на някакъв телефон на компанията, от която уж поръчахме билети, но никой не вдигаше.

Вече се чудихме дали има смисъл да висим на летището, при това положение, когато видях отвън да преминава автобус на градския транспорт и си казах, че това е възможност да стигнем до централен Париж, след което да се върнем сами до вкъщи. Взех решението малко еднолично, Бате ме последва, качихме се в автобуса и тогава звънна отново мъжът ми, който почти се беше прибрал. Каза ни да слизаме веднага от него и че щял да се върне да ни вземе. Голямо чакане чакахме този ден. Прибрахме се, без ясна представа какво предстои, а аз дори подходих суеверно и си казах, че това сигурно е знак, че не трябва да ходим. Каква нощ само!

Към глава втора –> ТУК

До България и назад с 3 малки деца: завръщането – Нови Сад, Шиофок, Мюнхен

Начало на пътуването – ТУК

София, Европа, XXI век

Поседяхме си ние в България, погостувахме, подишахме чист въздух и към края на август полека се заприготвяхме за връщане обратно към Франция.

Определено искахме да избегнем чакането по гранични опашки, а в края на лятото нещата обещаваха да станат още по-сериозни, тъй като повечето летуващи се прибират тогава, особено имайки предвид, че децата на Запад започват училище от 1-ви септември.

Потеглихме отново от София, като още докато излизахме, усетихме някакъв странен шум, особено при по-висока скорост. Аз много се стреснах, защото тъкмо се бях засилила по околовръстното и си мислех как само да заспят децата, ще карам чак до границата, но затова са плановете – за да се провалят. Спрях на една бензиностанция, там един служител погледна под колата и видя, че гърнето на колата е спукано, след което ни насочи към сервиз, а от сервиза – към друг сервиз. Вече очаквах как някой монтьор ще се възползва от ситуацията и ще ни поиска космическа сума, когато случихме на много свестен човек. Беше грък, явно изтласкан към България от кризата. Поиска ни нещо като 40 лв, аз бях вече изхарчила и последните си банкноти, защото не очаквах, че ще ми се наложи да плащам някъде, та след като я оправи, ме пусна да отида до банкомат и да изтегля, тъй като нямаше наоколо. Сега вече знаех защо децата викат „спукано гърне”! Винаги съм си мислела, че става дума за бебешко гърне.

Някъде из Сърбия

Трябваше да се забързаме, защото бяхме резервирали нощувка отново в нашита любима къща за гости в Нови Сад. Само че вместо да минем през ГКПП Калотина, след който в Сърбия се продължава директно по магистралата към Ниш, ние предприехме предизвикателство и поехме по неизследван до момента път, през Трън и доста по-малки междуселски пътища. Разбира се, изгубихме около час повече, но пък за сметка на това, когато пристигнахме на границата, пред нас имаше само две коли. Кой знае колко часова опашка сме си спестили! На служителите им беше толкова скучно, че се възползваха от преминаващите да обменят някоя и друга приказка. Чувствах се сякаш съм в планината и виждам човек за пръв път от доста време – толкова дружески бяха настроени граничарите.

След като се озовахме в Сърбия, нещата се развиха бързо. Стигнахме до магистралата и оттам нататък беше лесно, макар че и там не се размина без забавни случки.

Бяхме спрели за обяд на една бензиностанция та използвах момента да взема нещо от багажника и явно не го заключих. Пътувахме без да забележим с часове, но тъй като в Сърбия всеки път, когато се качваш и слизаш от магистрала, преминаваш през пункт за плащане, някъде вечерта отново бяхме на такова място. Вече се беше стъмнило, минахме, платихме и на тръгване, тъкмо се засилвахме, зейна кратер на пътя и мъжът ми мина точно през него, като един достоен французин. Колата потъна и след това подскочи недвусмислено, чухме странни звуци отзад. Помислихме, че може би сме ударили нещо, но той продължи да кара и чак след около двеста метра осъзнахме, че багажникът е отворен. Светкавично отбихме вдясно от пътя, добре, че още не бяхме излезли съвсем от разширението след бариерите и имаше накъде да ни обикалят другите коли. Оказа се, че липсва един куфар, шалтетата и… кой ти помни вече… Е, поне компютрите бяха добре застопорени. Останах с децата, а той се върна. Един от служителите на пункта тъкмо събираше торбите ни от пътя. Беше доста комично как мъжът ми се появяваше в далечината като един силует, с шалтета и торби под мишница и дърпащ куфар по магистралата. После през цялото време до Нови Сад мислехме дали не е възможно да сме изтървали и още нещо и някой просто да го е задигнал. Все пак, явно ни провървя. Стигнахме в къщата за гости късно вечерта, когато децата вече бяха заспали и се трупясахме по леглата.

Вярвате или не, това е държавната граница между Сърбия и Унгария.

На следващата сутрин прекосихме сърбо-унгарската граница, като отново минахме през алтернативно място и избегнахме опашката от коли. Чувствахме се като страхотни късметлии. По обяд спряхме в китно унгарско селце, където похарчихме форинтите, които открих в портмонето си от предния път. Стигнаха за няколко консерви, кисели млека и плодове. Така, освен обяд си осигурихме и храна за следващия ден. Седнахме на една полянка, разстлахме шалтетата и си направихме пикник. През цялото време, докато бяхме там, не мина нито един човек.

Целта този ден беше да стигнем до малко село в близост до езерото Балатон, което е толкова голямо, че унгарците си го наричат море и го ползват за такива цели. Бях открила там достъпна къща за гости и много се надявах да не е твърде мизерно, защото на повечето места цените бяха двойно по-високи. Пристигнахме около 16 часа, посрещна ни собственикът, който ни остави ключовете и каза, че освен нас, други хора в къщата няма, така че можем да се разположим където намерим за добре. Когато влязохме, не повярвах на очите си. Беше огромна. Имаше 11 стаи и ако не ме лъже паметта, преброих 18 легла. А гледайки я отвън, никога не бих предположила, че е толкова просторна вътре. Имаше добре оборудвана кухня, беше чисто, със спално бельо в стаите на първия етаж, детско креватче, въобще – всичко. Направо съжалихме, че не я резервирах за цяла седмица. Отзад в двора имаше зона за барбекю с голяма маса, малко шадраванче за децата и… не какво да е, а борова гора! Както каза моята приятелка Гери, когато ѝ изпратих снимка, „е, това вече е прекалено!”

Нямаше време за губене и след като разхвърляхме багажа, намъкнахме банските, метнахме няколко кърпи, не забравихме и надуваемия пояс – накъде без него – и се насочихме право към езерото. Оказа се, че мястото, където смятах да отидем, беше някакъв частен плаж и се наложи да попътуваме малко по-натам по крайбрежието докато открием безплатен плаж с паркинг. Беше изненадващо спокойно, с много семейства, малки дечица, откъм брега дъното беше каменисто, но пък някъде два метра навътре във водата ставаше песъчливо и много приятно. Дълбочината се променяше плавно, децата най-много оцениха този факт! Разбира се, след като и дъщеря ни разбра какво удоволствие е да плуваш с пояс, падна голяма борба за него, но така или иначе нямаше как всички да сме във водата, та се редувахме.

На езерото Балатон

 

Може би най-незабравимото от този ден беше непредсказуемото време. Когато пристигнахме на плажа, по нищо не личеше, че се задава буря. В някакъв момент от другата страна на езерото видяхме да се задават бавно, но сигурно сиви облаци и за няколко минути задуха силен вятър. Всичко живо се засуети, ние започнахме да събираме децата и партакешите и докато се усетим, вече беше заваляло, а в олелията надуваемият пояс изхвърча някъде далеч по плажа. Аз се засилих към колата с децата, нищо, че вече бяхме почти напълно мокри, а мъжът ми тръгна да преследва пояса. Върна се победоносно, мокър като плъх. Определено беше екстремно преживяване, но пък успяхме да се насладим на езерото.

Шиофок

 

Върнахме се в къщата, ударихме си по един душ, изсушихме се и, тъй като времето се поуспокои и спря да вали, решихме да отидем до Шиофок – най-близкият курортен град. Поразходихме се из централната част, снимахме емблематичната кула, сякаш издигната там, за да има с какво да се снимат туристите за спомен и после отидохме до крайбрежната алея, където се бяха наредили ресторантите и нощните заведения. Обстановката навяваше спомени за българското Черноморие, но все пак не беше толкова кичозно. Минахме през кей с яхти и цял пасаж лебеди, влязохме навътре до един морски фар, а после се върнахме, за да хапнем гулаш в кокетно ресторантче – едно от малкото, които изглеждаха като да нямат нищо против децата. Небето ставаше все по-мрачно, а морето се вълнуваше внушително, но на завет, в ресторанта беше доста приятно.

За следващия ден ни очакваше амбициозното разстояние от 662 км до Мюнхен, където живеят наши приятели, у които винаги се отбиваме, за да пренощуваме и да се видим. Тръгнахме рано сутринта, но поради невнимание, бях отметнала в навигатора да избягва платени магистрали. Като се завъртяхме из едни унгарски села и паланки… може би изгубихме около два часа, докато се усетим. Доста се поизнервихме, но го преживяхме някак. По германските магистрали пък беше пълно с някакви ремонти, опашки заради инциденти, а като наближихме самия Мюнхен, започнаха задръстванията. Едва живи, акостирахме у приятелите ни тъкмо когато те сядаха да вечерят. Трябва да са били доста гладни и вероятно чакането им беше дошло в повече.

Всичко това се случи в събота, а в неделя се придвижихме до поредното езеро, този път немско. Там имахме възможност да се повозим на SUP борд или нещо между сърф и сал, на което се гребе в изправена позиция. Отдавна му се канех, много исках да пробвам и по някакво невероятно стечение на обстоятелствата точно нашите приятели бяха си купили такова нещо и бяха се зарибили по този спорт. Преживяването беше изненадващо приятно и спокойно и далеч от това да е трудно. Децата също се повозиха и, както винаги, после бяхме вир вода, та направихме една хубава, балканска кочина, размятайки разни парцали да съхнат по близките дървета. Добре, че мястото бе сравнително закътано, та селянията ни не се прочу из Дойчландия.

Кучетата, казват, са сред най-добрите детегледачи. Този кадър го доказва.

В понеделник нашите приятели се потопиха в дебрите на работната седмица, а ние, за да докажем, че нищо не е достатъчно амбициозно, си поставихме нова цел – Мюнхен – Париж за един ден. Разстоянието от тяхната до нашата къща е точно 855 км. Първоначално мислех, че няма да успеем да го вземем в рамките на деня и ще се наложи да спим някъде по пътя, но всъщност, децата бяха доста послушни и не се оплакваха, както на същото място от пътуването, само че в другата посока. Сякаш свикнаха да се наслаждават на крайпътните гледки, а и след почивката изчезна тази нервност и нетърпение да стигнем сега, веднага. Като добавим и добро разпределение на времето за спиране за храна и почивка, всъщност се прибрахме у дома, преди още да се е стъмнило. На влизане в парижкия регион ме налегна една тъга. Виждах отново тировете, високите сгради в далечината, електрически стълбове, като гигантски оригами чудовища стояха студено и безмълвно. Нямаше го нито Балкана, нито морето, нито езерата, а и скоро не се очертаваше пак да ги видим.

Прибирайки се вкъщи обаче, настроението ми рязко се оправи. Нашата къща изглеждаше толкова подредена, нова и чиста. Погледнахме я с други очи и преоткривахме с радост някакви неща, които иначе в ежедневието не ни правят впечатление. Колкото до ежедневието, дори то не бе съвсем същото, защото предстояха хубави неща, нови планове и още, още интересни пътувания…

Милчо Кюркчиев – дете, бохем, творец

Този текст е поредното „Интервю с безизвестен“. Всички интервюта четете ето ТУК

Днес съм решила да ви срещна с един малко по-особен човек. Той е вечното дете. Така го възприемат другите, така се самоопределя и той. И в добрия смисъл, и в не чак толкова добрия. Защото все някога се очаква да пораснем, нали? Е, да, ама, както казах, той е малко по-особен случай.

С Милчо ни събраха общи познати и така някак се озовахме в една компания, членовете на която са пръснати в различни точки на България и света, но сякаш изобщо не сме се разделяли. Той е от онези млади хора, които живеят в новото, в интернет, в социалните мрежи. Той е сред първите ми познати, които имаха ютюб канал и се е захващал с какви ли не извънредно щури, но и много креативни неща. За някои, проектите му могат да изглеждат напълно абсурдни и лишени от смисъл, но пък кой точно ще дръзне да определя границите в изкуството? Запознайте се с Милчо – такъв, какъвто е. И се опитайте да не го съдите.

Цура: Здрасти, Милчо, хващам те в Шанхай, ало-ало, чуваме ли се? Започвам от най-оригиналния въпрос, какво твориш и какви са бъдещите ти творчески планове?

Милчо: Благодаря преди всичко за проявения интерес към моята особа. Към настоящия момент обмислям с какво да зарадвам милчоганите (моите фенове)… дали ще бъде влог или музикално видео – за мен също е изненада.

Кротна ли се малко или си си все същият?

В интерес на истината, вътрешно не усещам никаква разлика. Единствената промяна е, че напоследък съм започнал повече да консумирам, отколкото да създавам и да публикувам. Предполагам, че това може да създава тази илюзия. Уви, Милчо в главата все още е на 8.

Я ми кажи каква е твоята житейска философия. Откри ли себе си, наясно ли си какво искаш от живота?

Безкрайно много се обичам. За мен аз съм най-якият човек, сам съм си идол. Опитвам се да вредя минимално на планетата. До момента в живота си съм имал късмета да правя предимно неща, които ми доставят удоволствие. Или просто избирам да си фокусирам вниманието върху хубавите моменти, и на мен самия ми е трудно да определя точно. Също се кефя страшно много на животните и обичам да ги пипам, с изключение на насекомите. От живота искам да ми предостави възможността да живея на място, където температурите са над 30 градуса целогодишно, да имам всичкото свободно време на света, за да мога да се занимавам с дейности, които са ми интересни. Например, йога, пиано, пясъчни скулптури на плажа, да се грижа за здравето си, да медитирам. В общи линии това ми е крайната цел.

Не мислиш ли, че целта ти е нереалистична? За да живееш на място с вечно лято и общо взето да се забавляваш, трябва да си роден милионер.

Животът е пред мен. Смятам, че съм се родил с достатъчно привилегии, и определено пред мен стои възможността да постигна всичко, което искам. Въпросът за мен е единствено дали си струва да инвестирам времето и усилията си в името на заветната цел.

Преди 10 години беше доста лудичък, не съвсем ориентиран, но напълно убеден, че искаш да си известен. Защо толкова го искаше тогава, искаш ли го все още? Защо?

Все още ми е цел. Виждам потенциал в това да имам голяма аудитория. Яко ми е да получавам обратна връзка от публиката след като кача видео или снимка, или след някакъв тип представление. Ако стана известен благодарение на лично творчество, това би означавало, че съм сътворил интересен продукт. Току виж съм успял да вдъхновя някого. О, и когато ме аплодират и скандират името ми изпадам в екстаз. Просто е готино усещане.

Според мен, известността трябва да има някаква цел. Например, да я използваш за нещо благородно, да популяризираш някаква кауза, да вършиш нещо за другите. Ако беше известен, на каква инициатива щеше да се посветиш?

Не виждам достатъчно грижа в обществото. Забелязвам, че някои хора не ги е грижа за себе си, и съответно за останалите още по-малко. С удоволствие бих участвал в кауза против тютюнопушенето, примерно. Не по-малко важно за мен е опазването на околната среда и животните, тъй като ако човеците не се погрижат за тях – те сами не могат.

Ти си от хората, които са винаги млади, да не кажа направо деца. Как би описал младите хора в България? Има ли нещо, което да е характерно за всички или пък нещо, което би изкоренил от всички?

Трудно ми е да поставям социални групи под общ знаменател. Съдейки по себе си, няма как да знам какво е в главата на някого, камо ли на много хора наведнъж. За мен няма страшно. Нямам нищо против никого, до момента в който не започне да пречи или да вреди на останалите. Забелязал съм в сторитата на Сузанита или Криско, как качват ‘лапета, които им лип-синкват на песните, само че изглеждат мега вдървени и сдухани. Аз си падам по по-отпуснати и смешни хора с чувство за хумор.

Какво е лип-синкват?

Ми, върви песента, а те само си отварят устата и правят някакви минимални движения с ръка. Вместо да избухнат.

Ахааа, схванах. Ти фен ли си на Криско и Сузанита?

На Сузанита съм фен, на Криско – не съвсем.

Веднага ми кажи защо – и за двамата.

Сузанита ми е женската Джорджано, пее смешно, има смешно чело и е мега слаба. Всичко това много ми допада и ме забавлява. А Криско има гадна вафла и средно-ставащи песни.

Чакай, че трябваше да се образовам сега кой е този Джорджано… А като си толкова обвързан с интернет и всякакви видове социални мрежи, как си представяш живота без тях?

Сакат. Като си помисля как са живели хората само допреди няколко години, без да могат да си чатят, без да се къпят и обезкосмяват и ми става лошо.

Влюбен ли си? Какви момичета харесваш?

В момента само в себе си. Кефя се на слаби, със симетрично лице, хубави зъби и чувство за хумор.

И за мен чувството за хумор е определящо. Каква музика слушаш в момента?

От 1-2 дена слушам Drake – Too good. Преди около две седмици открих Poppy, новата ми любима изпълнителка, пее за компютри. От много години съм зарибен по К-рор, но слушам само женските групи. Обичам хаус, джаз, чилаут, поп. Не понасям реге, рок и метал.

Би ли отишъл в Космоса?

Пш. Аз по цял ден за него си мисля, естествено, че бих. Не за цял живот, но бих ходил редовно, ако имах възможността. Мисля, че ще се разцепя от кеф на безтегловността и спокойствието.

А aко ти остават 10 години живот и ти предложат да ги замениш за 1 година в Космоса, ще приемеш ли?

Не. Бих ги прекарал на тропически плаж. С котка (или лисица, ако намеря дружелюбна).

Ще се върнеш ли да живееш пак в България? Защо?

За момента нямам такова намерение. Смятам да се възползвам от факта, че не съм роден дърво и мога да се местя. Има далеч по-привлекателни за мен дестинации по света. Възнамерявам, обаче, да продължавам да се връщам за юли и август в Черноморец.

Изброй три неща, които харесваш и три, които мразиш.

Харесвам шпагат, пианисти и безгрижие. Мразя миризма на риба, паяци и когато някой плюе на улицата. Т’ва последното не знам дали да не го заменя с “пушачи”.

Как си представяш думата „година” визуално?

Като безброй снимки. Аз страшно много снимам, понеже обичам да имам спомени във вариант, който е вечен, а не само в мозъка ми. Също съм гледал едно видео, в което показват как Земята се движи не само около Слънцето, но и в галактиката, и образува една спирала.

Има ли въпрос, който би си задал сам?

Не ме пита какъв ми е девизът: НЕ СЕ СЪМНЯВАЙ В МЕН!

Можете да последвате Милчо в неговия You Tube Канал или Instagram

До България и назад с 3 малки деца: Част 3 – Гърция, Пампорово, Крън

Текстът е продължение на ТОЗИ, начало на пътеписа ТУК.

След еднодневно разпускане от дългия път в София и изяждане на всичката баница, шкембе чорба и винен кебап, които ни се изпречиха на пътя, се хванахме, пък скокнахме до Гърция.

Планът беше да спрем за обяд в Сандански, което, твърди се, било много красиво място и аз винаги съм живяла с очакването, че там ще има някакви приказни градини, чудесни сгради, много хора, подозирах, че е голям град и някак с гордост си казвах „ето, сега ще заведа моето франсе да види още един образцов български град“. Естествено, когато пристигнахме, се оказа, че не ни очаква нищо такова. Беше жегаво, безлюдно и доста запуснато. Обиколихме главната за 5-10 минути и после отскочихме до един супер, след което просто хапнахме на една пейка близо до колата и отпрашихме нататък към ГКПП Кулата.

Този ъгъл е най-забележителното нещо в Сандански

Негово величество джипиесът ни посочи, че минаваме близо до Петрич и аз, по някаква причина се сетих, че къщата на Баба Ванга е именно там. Мъжът ми винаги се е забавлявал с историите за пророчицата и като види българин, не пропуска да го попита дали вярва в нея. Обзе ни ненадейно желание да посетим въпросната къща и просто се отклонихме от пътя и обърнахме към Петрич. Нямаше никакъв проблем да я открием, аз първо минах на разузнаване, за да не вадим всички деца от колата. Направи ми лошо впечатление образувалият се битак по пътя за къщата-музей. Продаваха всичко – от дънки през домати до гевгири и дронове. Посещението беше интересно, посрещна ни една мила жена, която прояви милост и таксува трите деца като едно. Имаше много предмети, които може все още да се открият по старите селски къщи, включително и неща, налични в къщата на моята баба. Приветлива и добре поддържана градина, чемшир, здравец, както си му е редът. Поседяхме малко в двора на сянка, снимах децата за спомен с бюста на Ванга, наляхме си вода и продължихме право към границата.

Пътуването из гръцко ни изненада с мрачно и дъждовно време, което аз някак не бях предвидила, но пък приближавайки се към морето, облаците се разотидоха и небето се проясни. Пристигнахме в курорта, който изглеждаше като един оазис по средата на нищото, ама наистина на нищото – наоколо едни безлюдни полета и дори една табела няма, да насочва, че отиваш към населено място. Още като пристигнахме, осъзнахме, че мястото е страхотно – беше толкова спокойно, че след изнервящите 2000 км из цяла Европа, изведнъж сякаш времето беше спряло. Хората се размотаваха по плажни облекла и стържеха лениво с чехли по тротоарите, децата рипкаха напред-назад, прекалили със слънце и сладолед, чуваха се вълни, чайки… идилия. Набързо се настанихме в семейния хотел, който резервирах, хвърлихме дисагите и беж към плажа, който беше на две пресечки оттам.

Селцето се казва Олимпиаки Акти, в превод, Олимпийски плаж. Очевидно е изникнало от нищото, защото попаднах на карта и видях, че наистина, освен няколко паралелни на плажната ивица улици и кръстосващи ги малки пресечки, друго наоколо няма. Но пък в самия курорт има каквото му душа сака на човек – магазини, ресторанти, параклис, медицински и ветеринарен център, зъболекарски кабинет, множество банкомати (няма да се учудя, ако е имало и банка и поща), а щом дори открих откъде да купя торта за рождения ден на малката ни дъщеря, то просто няма какво повече да се желае. Цените са достъпни и бих казала, че са по-евтини от тези на българското Черноморие, така че нищо чудно, че все повече българи се засилват към гръцките курорти. Особено имайки предвид, че от София до Солун, например, се стига почти два пъти по-бързо отколкото до Варна. А дори не ми се зачеква темата за безопасността по крайморските ни пътища, защото е страшно.

Както и да е, за дните там, успяхме да отморим доста добре, да се порадваме на слънцето и вълните, децата откриха що е то надуваем пояс и не искаха да излизат от водата. Отбелязахме първата годинка на малката Ава, качихме се на водно колело за спомен, преядохме с морска храна и въобще, прекарахме си чудесно.

Последната част от пътуването до дома включваше отсядане и нощувка в Пампорово, където аз никога не бях стъпвала, а през лятото, извън сезона, хотелите се надпреварваха да предлагат промоции. Бях резервирала семеен апартамент в някакъв огромен хотелски комплекс и нямах търпение да стигнем. По пътя се отбихме в Солун, където обядвахме и се поразходихме. Солун си е Солун – един такъв широкоскроен, щедър, криещ изненади зад всеки ъгъл, сякаш единственият му кусур е, че не е наш.

След това потеглихме към границата, но искахме да се придвижим малко по-наизток и да минем през ГКПП Илинден. Някак вътрешно вярвах, че гръцките малки пътища ще са по-добри от нашите, но не би, изтървах отбивката и продължих обратно към Кулата, усетих се твърде късно. От границата се започнаха завоите. Мислехме, че ще пристигнем в Пампорово в следобедните часове, а се оказа, че около 7 вечерта бяхме едва в Гоце Делчев. Купихме си пица от една закусвалня и хапнахме на някаква детска площадка. И докато в началото природата ни се струваше приказно красива, по-късно, когато започна да се стъмва, а освен завои и високи борове наоколо нямаше абсолютно нищо, параноята надделя и аз лично се надявах да не се случи нищо по пътя и да стигнем невредими в прословутото Пампорово. Бях се обадила предварително в хотела, за да кажа, че ще пристигнем късно, та ни предупредиха, че няма да има никого на рецепцията и ще си получим ключа от пазача.

В крайна сметка, взехме 179-те километра от границата за около 5 часа, можем спокойно да кандидатстваме за рекорд на Гинес. Преброихме два таралежа, една лисица, три коня, неизброимо количество кучета с неясен произход, две-три стада с овце, кози и тук-там някоя заблудена крава. Също, попаднахме на концерт на Анелия в Борино, за което не съм сигурна дали е град или село, само знам, че жените масово ходят с шалвари и забулени и предпочитаната улична храна е кебапче. В 23 вечерта пристигнахме в заветния хотел, в заветното Пампорово.

На паркинга имаше не повече от 10-ина коли, а светещите прозорци можеха да се преброят на пръсти. Естествено, 3/5 от колата спеше, затова слязох сама на разузнаване. Фоайето беше абсолютно празно. Можеше всеки да влезе и да изнесе каквото си поиска – кафе машина, фотьойл, компютър, билярдна маса… Извиках „ЕХООО!” няколко пъти, надявайки се, че отнейде ще се появи сънен пазач, но такъв отсъстваше. Върнах се към колата и тогава съзрях в мрака топчестата фигура на мъж на средна възраст, който подтичвайки се задаваше към мен. Поздравихме се, той отбеляза, че явно идвам някъде от топло, защото все още бях по шорти и чехли, а в планината беше доста студено, особено в този час. Обясни ми кое къде е и отиде да спи. Апартаментът се оказа огромен – от толкова много легла, постепенно назря проблем кой къде да спи, можехме да направим поне 9 различни конфигурации. Не по-малък проблем се оказа пренасянето на децата, беше рисковано да оставяме някое само в колата, но някак успяхме и да ги пренесем, и да ги позиционираме без засечки. Едно е сигурно – наспахме се!

На сутринта започнаха да ни правят впечатление разни дребни несъвършенства в помещението. Аз ги премълчавах, за да не звучи като мрънкане, но мъжът ми в един момент не се сдържа и ми обърна внимание на нещо. Аз му казах за друго, той – за трето и стигнахме до извода, че красотата си е красота, фасонът си е фасон, но качеството трябва да е на първо място и с него не бива да се прави компромис. Обстановката изглеждаше така, сякаш някой е имал желание да внесе лукс на това място, дал е пари за материали, за маркови електроуреди, но след това нещо е куцало сериозно при изпълнението, а поддръжка направо е липсвала. Имаше счупени врати на шкафове, прах на най-разнообразни места, кухнята беше доста грозно изпълнена, някакви ръбове, лоша изолация, да не говорим, че пускайки водата в тоалетната, под тоалетната чиния започваше да тече малка вада. Но пък децата не забелязваха тези детайли и се радваха, че има толкова много пространство наоколо. Да си призная, малко съжалих, че сме били всичкия този път, само за да спим в някакъв прехвален хотел и на следващия ден отново да се хвърлим в пътуване. Когато оставяхме ключа на рецепцията, служителката каза, че вместо да се бутаме из завоите и дупките, е щяло да бъде по-бързо да обиколим по магистралата през София и Пловдив.

Кула Снежанка на връх Снежанка, 1925 м

Преди да тръгнем в посока центъра на света и на България, град Крън, се отбихме набързо да видим кулата Снежанка, но решихме да не се качваме, защото бебето тъкмо беше заспало. После не се случи нищо, достойно за разказване, затова приключвам тук и ви предлагам да прочетете за завръщането ни ето ТУК.

Най-накрая в полите на горда Стара планина