Предимствата и недостатъците на малкия град

малък градНа много от нас ни се налага от време на време да направим този мъдър избор – „голям град или малък град”. Причините могат да бъдат най-различни, да не се впускам в подробности, знаете ги. Когото и да питате, ще ви кажат: в малкия град е по-евтино, големият дава много възможности. Какво обаче се крие зад тези клишета? Дайте да я разнищим тази тема веднъж завинаги и да се приключва!

Аз самата съм израснала в Казанлък, затова взимам него като отправна точка, когато казвам „малък град”. Тази статия може да се разглежда и като своеобразна реклама на Казанлък и моето лично обяснение в любов към този страхотен, невероятен, забележителен и раждащ купища талантливи и скромни хора град. Факт, че градът ми е родно място на велики хора и някой път може да се изненадаш от събеседника, който може да откриеш и разговора, който може да проведеш съвсем неочаквано, сядайки на пейка в парка. Разбира се, за нечии чужди критерии Казанлък може и да е голям град. Добре, стискаме си ръцете на „среден”! Направих си мини-проучване и ето до какви изводи стигнах. Ако ви предстои подобен избор, може да четете и да си отмятате дали въпросната точка е важна за вас и така да видите в коя посока клони везната.

Предимства:

  1. Къси разстояния, ходене пеш (и по-здраво тяло), по-малко пари за транспорт, бензин – не е като да не е по-евтино, факт.
  2. По-малко пари за наем, а някой път направо липса на такъв, ако сте случили на родители или прародители, които са ви завещали някое жилище.
  3. Всички видове институции са ви на една ръка разстояние – кеф ти общината, кеф ти полицията, кеф ти мобилния оператор, банката или пощата.
  4. По-евтини услуги, например, зъболекар, часовникар, обущар, майстор-строител, ключар, водопроводчик, коминочистач, мениджър на кола-лайнарка…
  5. По-лесно гледане на деца и най-вече повече места в ясли, градини, училища. Плюс това, децата не им пука от марки и изгъзици в степента, в която това се случва в по-големите градове, съответно, гледането на деца е и по-евтино.
  6. Спокойствие и тишина, нормална среда за семейства и улегнали хора, които нямат нужда от тупца-тупца по цяла нощ, по-малко стрес за бременните. Една позната пометна няколко пъти в София, прибра се в Казанлък и роди.
  7. Помощ от роднини, на които можеш да разчиташ, ако закъсаш. Дали да ти заемат 10 лв до заплатата, или да помогнат да си смениш спуканата гума – роднините са си роднини и със сигурност са там, за да правят живота ни по-лесен.
  8. По-малко хора по болници, обществени места, по-малки опашки и въобще, по-малко хора. Добре са го казали братушките: „есть человек – есть проблема, нет человека – нет проблемъ”.
  9. Села наблизо с градини, оранжерии и домашни плодове, зеленчуци, месо, зимнина – хората в големия град ходят на супермаркет, а ние, от малкия – на село!
  10. По-лесен достъп до културни събития. Че какви културни събития има в малкия град? –Ами , има – като се започне от театъра, фото-изложби, концерти, в Казанлък винаги ги е имало, не сме страдали чак толкова от липса на културен живот.
  11. Може да се прочуеш за 1 ден, особено ако си талантлив и си попаднал на правилното място в правилното време. Едно излизане на площада пред целия град по време на Празника на розата и вече целият град те познава, младите се снимат с теб за Фейсбука, бабите ти стискат ръка, дюнерджията не ти иска пари…
  12. Може да разчиташ на познати да ти свършат услуга, да ти преинсталират Уиндоуса, при това безплатно, при това по-бързо отколкото в сервиз.
  13. Може да разчиташ на връзки. Пример, чакаш на опашка за смяна на паспорт, една от служителките минава да пие кафе и ти разпознаваш в нея Танчето от детската градина. „Ееееех, Танче, от кога не сме се виждали…” и от дума на дума ѝ пробутваш купчинката с документи, а след 5 минути вече пиетезаедно кафе на центъра.
  14. Възможности за собствен бизнес в незаета или слабозаета ниша, по-ниски заплати за служителите, по-малки местни данъци и такси.
  15. Нормално образование до 12-ти клас за децата. Ако си мисли някой, че добрите училища се намират само в големите градове – в грешка е. И доказателство за това е наличието на много деца от малки градове в университетите. Дори след време се оказва, че децата от малките градове се справят по-добре в живота, защото разчитат повече на себе си и така стават самостоятелни по-рано.
  16. Ако си на общинска работа, в пъти по-добре е да си в малък град, защото там има шанс да оцелееш с по-ниска заплата.
  17. Чист въздух и чистота като цяло – няма ги задръстванията, лудия трафик, транспорта… И вечер може да се наслаждаваш на звездите, докато чуваш как собствените ти стъпки тропат по плочките.
  18. По-малко престъпност. Криминалната хроника се изчерпва с някой пиян блъснал пешеходец или как са спипали тийнейджъри с марихуана. Спокойно може да пуснеш децата да играят на улицата с още десетки други деца и да си ги прибереш след няколко часа. Еееех, колко беше хубаво!
  19. Възможност да живееш в къща, но пък и в центъра на града. То реално си има малки градове и само от къщи, де ти такъв лукс в големия град?
  20. Възможност да се изфукаш сериозно. Нова кола? – целият квартал е запознат; отишъл си на сафари в Африка? – целият град знае. Колкото по-голямо нещо направиш, толкова по-голям брой хора ще знаят за него. Защото е супер вървежно да имаш приятел, който скоро е бил в някое ТВ предаване и се хвалиш, хвалиш…
  21. Познаваш си съседите, винаги може да им поискаш захар или да оставиш детето на Мичето от 3-я етаж, защото трябва да свършиш много спешно една работа.
  22. Щастливо детство, без много суетня, без стрес, защото конкуренцията е по-малка, детството е по-близко до „нормалното”, не тичаш от английски на балет, а от там – на конна езда.
  23. Възможност да откриеш радостите на големия град и после пак да се завърнеш в малкия. Обратното е доста по-трудно.

 

Недостатъци:

 

  1. Скука и еднообразие – едни и същи места, едни и същи хора, едни и същи дни… Може да се побъркаш от тази цикличност!
  2. По-малко качествени културни събития и съответно, по-труден достъп до тях, защото когато има нещо хубаво, всички знаят за него с месеци напред.
  3. Повече корупция, ако имаш бизнес и натиск от други местни бизнесмени. Не може да не ти се наложи някъде на някого да бутнеш нещо, ако си местен бизнесмен, просто нямаш този шанс. Дори да си с кристално чисти намерения, винаги някъде ще се намери някой, който да ти сложи прът между спиците и да ти каже „чааакай малко, тука така не става!”
  4. Липса на университети, раздяла с децата, като станат на 18 – болката на повечето малки градове, но и надежда, че един ден изучените вече деца ще се завърнат по родните места, за да отгледат семействата си там, а защо не и да завъртят собствен бизнес?
  5. Връзкарство. Колкото и да си говорим за Танчето от паспортната служба и това каква хубава услуга ви прави, и вие, и аз знаем, че това не е редно и днес вие прецаквате хората на опашката, но утре вас ще ви прецакат по същия гаден, долен и мизерен начин.
  6. Модата закъснява, ама не просто закъснява, а някой път направо подминава града. Ако искаш да си направиш супер-модерен дом, трябва да се разходиш до близкия голям град, просто защото в твоя няма достатъчно мебелни магазини или стоката им напомня на музейни експонати. Колкото до парцалите, веднъж вече писах за местната мода – това е явление, характерно само за малкия град. Един определен модел дънки става модерен, защото определен човек ги е облякъл и цееееелият град се юрва да си купи от същия модел. Не знам кое е по-лошо – тази масовост или фактът, че и след 5 години още може да видиш хора, носещи този модел с претенцията, че са в крак с тенденциите.
  7. Ограничена професионална реализация и кариерно израстване – ако искаш да градиш кариера и да се развиваш – нямаш работа в малкия град. Компаниите са малки, ако има по-големи, половината град работи в тях и, общо взето, няма кой знае накъде да мръднеш в йерархията, защото по-добрите постове са заети от познати . Рядко в малките градове има присъствие на международни фирми, а за шанс за глобално корпоративно развитие и дума не може да става. Хм, а дали не греша?
  8. Липса на добри медици и въобще, не достатъчно високо качество на медицинската грижа. В някои градове освен поликлиника, друго няма, в някои докторът е един за всички и всички за един. Ако ти се наложи нещо по-специфично, пу-пу, някоя операция, трябва да търсиш близкия голям град.
  9. По-малко публика за артистите – визуални, музикални, каквито се сетите… Ако смятате да се издържате от артистична дейност, бягайте надалеч от малкия град!
  10. По-малък пазар за хората, които се занимават с услуги (споменах вече някои), от там и по-голяма конкуренция между предлагащите ги хора, т.е. по-ниски цени, което е добре за клиентите, но не и за бизнеса.
  11. Няма летище и всяко пътуване до чужбина се оскъпява и удължава, щеш – не щеш… И каненето на гости от чужбина също е предизвикателство, та да идеш да ги посрещнеш, та после да ги изпратиш, а и трябва да има къде да ги поразведеш, а в малкия град за 3-4 дни вече са обиколили всичко.
  12. Възможностите за спорт понякога са ограничени и в големите градове, но в малкия не стига че може да няма водоем или планина наблизо, а и стадионите и плувните басейни често се броят на пръстите на една ръка. Другата причина за това е чисто и просто липсата на инструктори по някои спортове. Добре, че вече може и по интернет да се инструктираш, поне от части.
  13. Всеки познава всеки и не може да „пръднеш”, без да разбере целият град; ако си успял, има завист и това се усеща; не можеш да направиш и нещо крайно различно, защото колкото и да не ти пука, шушукането на околните е много досадно нещо.
  14. Невъзможност да практикуваш чужд език в реална среда, защото просто няма достатъчно чужденци.
  15. „Комплекс на малкия град”, изразяващ се в желанието на хората да са като „в големия град” – за това даже не знам дали да започвам, темата е неизчерпаема и само човек, който е живял в малък град може да разбере.
  16. Безработица и нищета, които виждаш навсякъде и те потискат съзнателно или подсъзнателно, особено в местата със застаряващо население, които едва кретат с мизерните си пенсии.
  17. Ограничен избор на партньор, всички достойни кандидати са вече заети, а тези, които не са, са бивши.
  18. Повече пари за забавления – тъй като местата за срещи, и социален живот изобщо, се изчерпват със заведенията по центъра, всяко излизане е свързано с консумацията на напитка или храна. В Казанлък този проблем е решен с разхвърлянето на множество пейки навсякъде по центъра и нови зелени площи. Винаги има свободна пейка със сянка някъде, където може да си седнеш със собствената водичка, налята от вкъщи или пък, да си купиш двулитровка бира привечер и да си я разлеете в пластмасови чашки с тайфата, да полафите, да обсъдите околните и кой от къде е. Все пак, на местен език, то си е въпрос на престиж да прекараш няколко часа пред огледалото, да дефилираш по главната, след което да положиш дупе в мек фотьойл, на видно място в някое от по-скъпите заведения и да се правиш на естествен/а, докато сърбаш фреш от папая или, често пъти, просто най-евтиното кафе.
  19. Липса на смелост и инициативност поради „комплекса на малкия град”, защото сме убедени, че нещата се случват само в големия град и с много по-големи връзки от нашите, с много повече пари от нашите, а не на последно място, и хората са много по-можещи от нас… И усещането за масова липса на свобода и за граници, поставени от самите нас вкарвам в тази точка, защото отново се дължат на същия комплекс.
  20. Невъзможност да срещнеш хора, с подобни на твоите интереси, а от там и опасност да се чувстваш самотен в малкия град.
  21. 21. Лицемерие или негативни емоции – изберете си. Или трябва да се усмихваш и да се съгласяваш, или рискуваш да те мразят. И докато в големия град може с месеци да не се срещнеш с някого, с когото не се понасяш, в малкия рискът да се натъкваш на него всеки ден и да се избягвате с поглед е огромен. Ако сте от по-премите, непременно ще свършите като самотни

Стефан Иванчев за китайския, свободата и… вижте сами!

Стефан Иванчев

Нали знаете как винаги по списанията интервюират известни личности? Е, аз пък реших да интервюирам безизвестни. Първо, защото са повече и второ, защото са не по-малко интересни от известните такива. Сред моите приятели има купища интересни хора, които реших да овековеча чрез поредица от интервюта, пък ако ще да ги чете някой после – при мен важен е процесът, а не крайният резултат. Можете да проследите всички интервюта от поредицата в раздела “Личности“.

Стефан Иванчев е от малкото хора, които, когато ги попиташ за адекватен съвет, ще се отзоват и ще ти помогнат. Ерудиран, интелигентен, с чувство за хумор, все още ерген… Дотук с рекламата! Познаваме се от университета, където изучавахме заедно Китаистика, беше (и предполагам, все още е) един от най-добрите във випуска. Сега е от другата страна и съм го поканила да ми разкаже повече за преподаването, Китаистиката, живота и въобще, каквото още ни хрумне.

Здравей, Стеф, кажи ми как се насочи към Китаистиката и имаше ли представа в какво се впускаш?

Здрасти! При мен се получи така, че в един момент се струпаха много фактори, като всичките сочеха към Китаистиката. Бях завършил семестриално първата си специалност – Стопанско управление в СУ – и работех работа, свързана с нея, като анализатор на валутни пазари. Беше ми сравнително интересно, но не си представях, че това е нещо, на което ще посветя живота си, а и в един момент ежедневният работен цикъл от 9 до 5 започна да ми натежава, и реших, че искам да тръгна по нов път, който би могъл да ми даде повече свобода. Освен това, по време на работата си тогава бях тръгнал на частни уроци по японски, и той ми беше станал много интересен, особено с йероглифите си – а японските йероглифи, както знаем, идват от Китай. Друг момент беше, че в работата си с валутните пазари бях получил сравнително добър поглед върху световната икономика, и се виждаше много ясно как влиянието и значението на Китай постоянно се увеличава и това ми се струваше, че би отворило добри перспективи пред човек, който успее да овладее езика. Беше от значение също и че имах информация, че следването на Китаистика дава на студентите големи възможности да пътуват и живеят в Китай, а аз съм човек, който се стреми да използва всеки случай да пътува; още повече, че по време на първата ми специалност не бях ходил на обмен – да уча в чужбина – и, след като я завърших, ми се стори, че съм изпуснал доста с това и исках да си наваксам. Все пак, бих казал, че най-важният фактор беше предизвикателството, което представлява китайският език: всички говорят колко е труден, а аз обичам да уча езици, и мисля, че имам известен талант в това направление, затова и реших, че искам да се боря с предизвикателството „китайски език”. Колкото до втората част на въпроса, дали съм си представял какво ме очаква, бих казал, само в най-общи линии, доколкото очаквах да ми бъде интересно и непредсказуемо; иначе – не, с Китай и китайския език човек никога не може да е готов за това, което са му подготвили.

Как оценяваш избора си сега?

Като най-добрия, който съм правил за себе си.

Работата на преподавател по китайски език удовлетворява ли те?

Много. Възхищавал съм се на много от преподавателите си, и винаги съм считал преподавателската работа за една от най-благородните, затова и сега е чест за мен, че също съм на такова място. Харесва ми и това да работя с млади хора и да съм в постоянен досег с тях. Естествено, когато работиш в българската образователна система, има и недотам положителни моменти, но за мен въпреки тях си заслужава да се посветя на тази работа.

 Как да накараме един човек, когото адски много го мързи да учи, да си седне на дупето и да учи? Коя мотивация е по-важна – вътрешната или външната и защо?

Според мен едно от най-важните неща е на човека, който се учи, да му е интересно и да се забавлява в процеса на учене, доколкото може. Аз лично, особено по отношение на китайския, винаги съм търсел мотивацията в себе си, никога не ми е била нужна “външна” – просто това беше нещото, на което бях решил да се посветя, когато го учех. Използвах и разни компютърни програми и интернет приложения, които правеха ученето малко пò като игра. Иначе за това как да накараме някой, на когото не му се учи, да учи, всъщност нямам много идеи, аз имам привилегията да преподавам на студенти, повечето от които знаят защо са се заели с това, което учат, и няма необходимост да предприемам някакви специални действия, за да ги мотивирам; представям си, че да преподаваш на деца в училище в това отношение е доста по-сложно.

(Признавам си, че аз не бях от тези студенти, на които учителите се чувстват привилегировани да преподават.)

Какво е отношението ти за оценяването, за наградите и похвалите и наказанията и хокането?

За оценяването, смущава ме, че все по-лесно се пишат високи оценки на учащите, и у нас, и по света, доколкото имам наблюдения; а според мен все пак е редно да се откроят тези, които се стараят повече и са по-усърдни, защото, ако те виждат, че и с по-малко усилия биха могли да изкарат висока оценка, това няма как да не им подейства демотивиращо. За хокането и наказанията, в средата, в която аз работя, почти не ми се налага да ги прилагам, все пак преподавам предимно на сериозни и мотивирани хора; но в много други случаи според мен “морковът и тоягата” трябва да се използват, и всъщност е голямо изкуство да ги използва човек правилно, защото е достатъчно да сгрешиш малко в едната или другата посока, за да накараш някого да се почувства онеправдан.

Аз по-скоро питах от гледна точка на това дали има нужда изобщо от оценяване, доколко то може да е мотиватор и дали като се явява именно външен такъв, не се обезсмисля само по себе си?

В този смисъл, чувал съм, че в някои западни образователни системи, например финландската, оценяването в училище е премахнато – и отзивите за резултатите от този подход като че ли са по-скоро положителни. Но самият аз не съм запознат с тези иновативни подходи в дълбочина и не мога да се ангажирам с някакво категорично мнение. По-скоро ми е чудно как биха могли да работят нещата по този начин, защото оценките все пак служат за нещо, например за кандидатстване за университет, работодателите също ги гледат, когато набират кандидати за работа, и ми е трудно да си представя, че може съвсем да се мине без оценяване.

Не се знае, темата е интересна. Питам те като родител, защото се придържам доколкото е възможно към възпитанието без награди и наказания. Според теб, доколко такава една система може да се впише в нашата реалност, с оглед на това, че след училището/университета, хората отново влизат в традиционната система на “оценяване”, но вече на професионално ниво? Т.е., от постигнатия резултат биваш повишен или не, похвален или не…

Ами, може би съм по-консервативен в това отношение, но човек реагира на стимули, положителни или отрицателни, и, ако искаш да му въздействаш по някакъв начин, да го научиш кое е добре да прави и кое не е, трябва да му създадеш такива стимули – а такива са именно похвалите и наказанията. Трудно ми е да си представя, че при възпитанието може да се мине без тях.

Що се отнася до вписването на една такава система в нашето образование, на мен ми се струва, че сме сред по-консервативните нации, поне в рамките на Европа, а такива иновации са твърде радикални, за да успеят да хванат почва бързо. Предполагам, че е възможно и това да се случи, но със сигурност би отнело доста време.

Накъде върви родната Китаистика и какви хоризонти има пред настоящите и бъдещи китаисти?

Бих казал, че се развива добре, предвид че интересът към специалността остава висок и тя е една от малкото, в които не остават незапълнени бройки от кандидат-студенти. Перспективите са доста добри, доколкото, например, на практика всички студенти, дипломирали се през последните няколко години, откакто аз следя нещата, които са си търсили работа по специалността, са успели да си намерят такава.

Ще има ли скоро китайско-български речник или да не се надяваме?

Наскоро излезе един тематичен китайско-български речник, който е издаден в Китай. Български такъв речник в близките година-две поне не очаквам.

Ето ти предизвикателство за младите китаисти! Ако трябва честно да посъветваш един кандидат-студент, би ли го насочил към Китаистика?

Само ако е сигурен, че има волята и желанието да се занимава с това, както и готовността да жертва много значима част от времето си в продължение на няколко години.

 Кажи нещо за Китай, което не знаем?

В Китай има хиляди протести годишно, макар че за тях не се говори и пише никъде по медиите.

Приличаме ли си българите и китайците и ако да, по какво?

По-скоро не, но има някои отношения, в които като начин на мислене сме по-близки до китайците, отколкото до хората от Запада, например в по-гъвкавото отношение към правилата, в правенето на всичко с ‘връзки’ с правилния човек, и, бих казал, с по-голямата отвореност и приветливост и по-лекия поглед върху живота.

И в нещо друго си приличаме с тях – в мързела, който е маскиран като “трудолюбие”.

Да, май си права и за това.

Би ли напуснал България? Защо?

Нямам никакво желание, но бих, ако се наложи, а би се наложило, ако усетя, че по някакъв начин са застрашени свободата и/или достойнството ми. За момента по-скоро ми се струва, че не е така, но има и доста смущаващи сигнали, които показват, че има подобни рискове.

Ако ще те успокоя, май навсякъде е така по отношение на свободата, за достойнството нямам наблюдения. Но винаги има едно ниво на несвобода по един или друг начин, където и да си.

Ами зависи, ако стане като в Турция, където в момента човек би се страхувал да каже каквото и да било против властта и където няма елементарни гаранции за основни човешки права, не бих искал да оставам на такова място.

Добре, а Китай не е ли също такова място?

Разбира се, че е, в много отношения; аз затова и не съм се възползвал от възможността си да остана да живея там.

Какво стана с ударните?

С ударните, нищо, изоставил съм ги, искам да мога да свиря, но процесът на ученето по-скоро ми е досаден.

Значи музиката просто не ти е страст, ако беше, нямаше да ти е досадно. Виж, как пак опираме до мотивацията…

Да, вероятно не ми е чак такава страст. Поне в частта с изпълняването ѝ…

А с планинските преходи докъде я докара?

Ами, обичаме си се с тях…

Ти пътуваш много, май си единственият ми приятел, който е обиколил пет континента (ако не съм в грешка). Коя е следващата дестинация? Има ли място, което винаги си искал да видиш?

В близкия месец ще ходя в 2 страни, където не съм бил досега: Ирландия и Полша. Иначе най много ме влекат отдалечените места в далечния север (или юг), като Аляска, Гренландия, Норвегия, Камчатка, Нова Зеландия, Патагония. От местата, където вече съм ходил, най-много искам да се върна в Исландия.

Природата те зове, явно… Еее, успокоих се сега, че има една държава, в която аз съм ходила, а ти не си (Нова Зеландия). Иначе бях почнала да позеленявам от завист.

Е, хайде хайде, ти вече си прекарала в чужбина повече време от мен, сумарно… Макар че не знам дали Франция все още се води „чужбина” за теб.

Вече май не се, направо си се чувствам като у дома си. Местното ме погълна и ме изплю и сега съм нещо средно между онова и това.

С тенденция все повече към “онова”, явно.

Май говорим за различни “онова”-та. Ама стига за мен, кажи ми за какво мечтаеш.

Най-вече за един по-справедлив и мирен свят, в който хората да спрат да се ограждат с граници и да се сочат едни други като врагове; а също и нямам търпение да видя докъде ще успее да стигне науката.

Кой е въпросът, който ти сам би си задал в интервю? Или ако искаш, кой е въпросът, който би задал в интервю на всеки? Не може да не си си представял, че те интервюират един ден и ти задават тъпи (или може и умни, ама обикновено са тъпи) въпроси…

O, не мога да измисля, такъв универсален въпрос. Може би, ако интервюто е с цел да опознаем някого, „Какво те прави щастлив?”

Ами ето! Какво те прави щастлив?

Ами, например, усещането, че съм цèнен, а също и усещането, че съм ценèн, както и усещането да съм сред природата, а също и най-вече, разбира се, и любовта, когато я има.

 ОК, ето го моя: Как си представяш думата „година” визуално?

Сега като ми го задаваш, ми изниква пред очите китайският йероглиф за година; неизбежно професионално изкривяване, опасявам се.

Много удобно… Бонус въпрос – това означава ли, че горките китайци страдат от липса на въображение във визуален аспект?

Според мен точно в това отношение китайците са абсолютно несравними – в създаването на визуални зрелища; например най-красивите филми според мен са китайските, най-зрелищните олимпийски церемонии бяха тези в Пекин, и поначало, китайците са изключително добри в това да създадат нещо, което изглежда впечатляващо на външен вид. А за създаването на такива зрелища е нужна много фантазия.

Благодаря ти за това интервю.

Моля, моля.