Мъжът ми не ми е враг

добрият баща

Откакто станах майка, а и предходните 9 месеца, започнаха да ми попадат все повече статии от рода: „магията на майчинството”, „колко тежко е майчинството”, „за умората и радостта от майчинството” и т.п. крайно сантиментални или пък болезнено цинични текстове с елементи на черен (разбирай, акан) хумор, имащи за цел да умилят или пък оправдаят определени емоции у майките.

Прави ми впечатление, че в повечето случаи фигурата на бащата се появява все в негативен контекст. Виждате ли, как майката е онеправдана, как мъжът й все не я разбира и я обвинява, че нищо не е свършила вкъщи. Тя пък вместо да отиде да си поговори на четири очи с човека, с който е направила деца, излива гнева си в някакви статии в Интернет, с които да докаже пред другите или по-скоро да убеди себе си в правотата си. Кому е нужно всичко това и до какво води? Със сигурност, до нищо конструктивно, по-скоро води до негативния резултат и други майки да подхождат с такова лицемерие към партньорите си и да си мълчат пред тях, а в разните му групи за родителство да ги обливат с всевъзможни епитети. И не само тях, а и свекървата, свекъра и цялата им рода.

И на мен, като на Black Eyed Peas ми убягна едно нещо – къде е любовта? Или в днешно време тази думичка вече не е на мода? Ами да, май често се случва гледала-недогледала, да намериш там някакъв мъж, да направиш деца, семейство и ето, вече си изпълнила обществения „дълг”. Че дори успяваш да си внушиш, че си щастлива. А може би е достатъчно другите да си го мислят и да ти завиждат? Редно ли е да говорим за любов изобщо, при наличието на такова лицемерие и неуважение към партньора? „Аз го обичам въпреки всичко!”, твърдят същите тези, които се оплакват от мъжете си нон-стоп по форумите. Е да, ама любовта е и уважение, а то малко отсъства от картинката.

Отскоро се появи и кампания, имаща за цел да накара татковците да се включат по-активно в отглеждането на децата. Инициативата е амбициозна и, вярвам, добронамерена, но колко ли от тези татковци, които така и така са абдикирали от родителските задължения ще се трогнат? Може би онези, които по една или друга причина изпитват вина за недостатъчното си присъствие в семейството, ще се замислят и ще положат повече усилия, за да са там, когато децата имат нужда от тях. А може би просто чувството им за вина ще се увеличи?

След подобни разсъждения, реших да напиша едно обръщение към моя мъж, а и към всички останали мъже, които достойно се справят с ролята на бащи и за които сякаш забравяме да говорим, слагайки всички под общ знаменател и създавайки допълнително междуполови конфликти. Като че ли и без това са малко…

Ще започна с:

„Любов моя,

Радвам се, че съм имала късмета да срещна толкова добър, открит, толерантен и честен човек. Надявам се нашите деца да успеят да наследят поне част от твоите качества. Благодаря ти, че беше до мен в трудните моменти и не подви опашка, както направиха някои други, а се изправи заедно с мен пред проблемите. Заедно преодоляхме доста неща, кой знае още колко ни очакват.

Благодаря ти, че докато бях бременна с първото ни дете се грижеше за мен и ми носеше чантата, без да те е срам от коментарите на околните.

Благодаря ти, че ставаше нощем и тичаше до магазина за някоя храна, която много ми се беше дояла. Може би щях да мина и без нея, но оценявам факта, че го направи, а не ме обяви за опортюнистка.

Благодаря ти, че беше до мен, когато на бял свят се появи нашият син и плакахме заедно тримата. И за това, че сменяше пелените му в първите дни и ми носеше вода, когато все още не можех да ставам от леглото. Благодаря ти, че научи и мен как да сменям пелени.

Благодаря ти, че не ме упрекваше за това как го гледам (с малки изключения) и повярва в майчинския ми инстинкт. За сметка на това аз те упреквах често, когато трябваше да свършиш нещо вместо мен, но ти не се отказа и продължи да поемаш инициативата.

Благодаря ти, че когато бях твърде изморена, за да подредя къщата, не се разсърди нито веднъж, а когато, прибирайки се от работа не намираше приготвена храна, не се оплака, а просто сготви нещо и за двама ни.

Благодаря ти и за всички дни, в които ти се грижиш за детето, а аз имам време само за себе си.

Благодаря и на майка ти за урока, който ти е дала, че няма мъжка и женска работа. Миенето на чинии, прането или простирането са табу за някои мъже, но ти се справяш перфектно и с това. И много благодаря, че вдигаш седалката на тоалетната, когато пикаеш и отново я сваляш след това.

Благодаря ти, че ме караш да се чувствам дама, когато изглеждам по-скоро като клошар и че ме обичаш въпреки всичките ми малки и големи недостатъци. И за джентълменските жестове, с които толкова съм свикнала, че дори съм спряла да забелязвам. Осъзнавам наличието им едва когато видя грубо отношение между партньори на улицата.

Да не забравя да ти благодаря, че не ме злепоставяш или омаловажаваш пред други хора и не говориш лошо за нежния пол в мое присъствие. И за това, че не позволяваш други хора да го правят.

Синът ни е облагодетелстван да има такъв татко. Надявам се да вземе пример от теб и един ден, когато и той има семейство, да бъде също толкова обичлив и грижовен съпруг и добър баща.

Благодаря ти, че работиш и изкарваш прехраната на семейството. Отговорността върху плещите ти е голяма и знам, че не ти е лесно, но не съм чула нито веднъж да се оплачеш.

Обичам те и очаквам с нетърпение появата на дъщеря ни, за да изпитаме отново онова огромно щастие заедно, вече четирима. Вярвам, че ще се справим, защото когато има любов, разбиране и диалог между партньорите, няма как нещата да не се получат. Компромиси сме правили и ще продължаваме да правим, големи хора сме.

Твоя, М.”

Обувките Мохито от Джулиан Хейкс

Julian_Hakes_Mojito_Shoes

Тези гълъбчета са абсолютен хит в момента! Първо ги видях в Германия, след това – в Австрия. Влюбих се от пръв поглед, разбира се. Обичам странни форми, а това направо си е цяла скулптура, че и с функция, при това любимата ми… Естествено, влязох да ги докосна и да проверя колко струват, вървят от 220 евро и нагоре. Учудващо, но факт – много са удобни! Съвсем сериозно! Естествено, жената до мен, която също ги мереше каза на мъжа си, че “разбира се, че не са удобни”, когато я попита. Ама тя носеше балеринки… Е, която и да е обувка на ток е по-неудобна от плоска такава. Аз съм носила неудобни обувки и знам какво е, тези са много меки и обргъщат крака идеално. Разбира се, не съм ходила половин час в тях, но предполагам, че едва ли ходенето ще е кой знае какъв проблем. Единственото смущаващо нещо е, че петата не е достатъчно висока, че да се захване добре и като ходиш си малко като в чехъл. Но на кого му пука, нали ще си красива и ще се чувстваш специална! В крайна сметка, сигурно техниката на ходене с тях се овладява с времето.

Дизайнерът е симпатичен британец с много приятен акцент. Занимавал се е с архитектура (ааааа, това обяснява разни работи…), но в един момент решава да си прави някакви проекти встрани и от 2006-та си скицира обувки на айпада. После идва желанието да ги произвежда и воала! Успехът не закъснява. И как да закъснее, това си е направо произведение на изкуството. Чудя се как изобщо им хрумват на хората такива идеи…

Ето сайта, в случай, че някой се навие да даде 220 кинта за обувки: www.julianhakes.co.uk. Аз лично бих ги дала, ако не бях фрашкана с обувки на ток, които не нося.

Снимките са от официалния му сайт и shopcurious.com

Яна = Щастие

DSCN2742

Срещнах я случайно, на Шишман в София, докато беше на работа, в магазина на дизайнерката Мирела Братова.

Надуших я по синьото в косата, нали имам слабост към него. От пръв поглед ми стана ясно, че е нещо повече. От интервюто, което се съгласи да ми даде, подозренията ми се затвърдиха. Не просто нещо повече, а направо планина от повече!

DSCN2741 DSCN2739

Яна е завършила моден дизайн в Художествената академия в София, приета е да учи сценография в лондонски университет, но, както често се случва, не й достигат парите, за да замине и в момента търси спонсор или стипендия, които да й помогнат да се развива.

DSCN2746

Ето какво я попитах:

Аз: Има ли мода в България и колко струва тя?

Тя: Модата е явление, модата я има навсякъде. Световната мода я няма в България и като цяло модата като такава, каквато я представят в медиите, според мен, не струва нищо. Модата струва като явление и като поведение на хората, като социално явление.

Аз: Как определяш модата като понятие? Какво точно е мода за теб?

Тя: Модата е вкус, модата е разбиране за света в даден момент и модата е категорично явление. Тя е длъжна да отразява случващото се със света в даден момент, в дадена епоха и по нея ние се ориентираме за някакви събития от определен исторически период. Театърът пък, от своя страна, е още по-чувствителен, той първи усеща промените и новото и едното отваря страница за другото. Аз съм влюбена в театъра, него не трябва да го разбираш, а да го обичаш!

Аз: Кой създава модата – дизайнерите или хората?

Тя: Хм… А дизайнерите не са ли хора? (смеем се) Казват, че дизайнерите я създават за хората, но пък дизайнерите казват, че се инспирират от улицата, където са хората и се получава някакъв кръговрат и в крайна сметка излиза, че модата сама си се създава.

Аз: Имаш ли любими дизайнери?

Тя: Български – Мира Бъчварова, от световните харесвам Вивиан Уестууд, Алекзандър МакКуийн… Като цяло аз съм почитателка на т.нар. „антимода” – това, което няма дизайнер, субкултурите…

Аз: От какво зависи щастието?

Тя: Намерила си правилния човек за този въпрос, аз съм най-щастливият човек на света – тази позиция е заета, край! (смее се) Смятам, че щастието зависи от човека и от това колко е наясно със себе си. Всичко започва от вътре на вън.

Аз: Ако приемем, че намериш парите за образованието си, какво и къде ще правиш след това?

Тя: Иска ми се да правя изкуство, това е доста абстрактно, разбира се. Аз правя смесица между наука и изкуство, експериментален тип пърформънс. Искам да правя нещо, чието място да е на сцената, защото на сцената имаш много свобода, както е и в театъра. Има го това споразумение със зрителя, че тук всичко е възможно, всичко е илюзия и всичко е истина и това е свободата.

Аз: Значи правиш предимно неща за театър?

Тя: Правила съм различни пърформанси, на готик фестове, на геймърски фестивали… Бих правила това нещо в Лондон, защото съм влюбена в този град. Не знам дали не е по-добре човек просто да не ходи по такива места, защото колкото и лудо и прекрасно да си ги представяш, наживо е 5000 пъти по-хубаво и (като се върнеш) е много гадно!

Аз: Обичаш ли?

Тя: Да, постоянно съм влюбена. Обожавам, обичам през цялото време и много неща едновременно.

Аз: А мразиш ли и какво?

Тя: Не мразя, пробвала съм, не ме кефи.

Аз: С какво се бориш?

Тя: Ами излиза, че се боря с реалността напоследък, имам много сериозни разминавания с нея.

Аз: И аз се боря с нея, но не ми се получава.

Тя: Живеем в някакъв много гаден свят, този свят не е моят!!!

Аз: Как си представяш думата „година” визуално?

Тя: Готин въпрос. Сещам се за някаква промяна, за някакво движение, за нещо…

Аз: Дай по-визуално де!

Тя: Представи си картина на Йеронимус Бош. Ей-така си я представям „година”-та.

 

Признавам си, не бях и чувала за Йеронимус Бош, но ето такава една картина открих в Негово Величество Гугъла:

 

Going short / Скъсяване

Синя, синя – колко да е синя. Време беше за промяна и тя трябваше да е пълна. Затова просто отидох при една супер фризьорка в родния ми Казанлък, златни ръце има тази жена, ЗЛАТНИ! Ето ТОВА е страницата й във Фейсбук. Концепцията я решихме за няма и 5 минути, резултатът отне малко повече – към 3 часа. Но какъв резултат!!! :) И най-хубавото е, че сега пестя време, шампоан и електричество (за сешоара). Късо, модерно и еко – идеалка!

 

Blue, blue – how blue can it be? It was time for a change and it had to be complete. That’s why I just went to this very skillful hairstylist in my hometown Kazanlak, she really has gold hands! The concept took us less than 5 minutes, the result came 3 hours later, but WHAT A RESULT! And the best is that I am very savy now – I save on water, shampoo, electricity (for the drier). And I love it, it’s just perfect!

New hair