До България и назад с 3 малки деца – Част 1: Рубе, Франкфурт, Линц

Карта на пътуването - Париж-София

Маршрутът на отиване – в червено са градовете, където нощувахме.

Нашето голямо, шумно европейско турне тази година бе планирано доста предварително, тъй като решихме да съчетаем традиционното пътуване до България с посещение на някои места из Европа, за да не е, както се казва, само гъз път да види. Веднага пояснявам, че децата са момче на 5 години, момиче – на 3 и бебе, което в хода на пътуването навърши годинка.

С организацията се занимавах само аз, така поне щеше да е сигурно, че всичко ще е обмислено и нищо няма да е забравено. Имах списък с нещата, които трябва да носим, а и с това, което предстои като задачи в България, та мога смело да заявя, че нищо не забравихме този път. Планът се промени в последния момент и тръгнахме два дни по-рано с идеята да спим на север от Париж в град Рубе, където мъжът ми трябваше да бъде по работа. Това добави и още една държава към маршрута, а именно Белгия.

IMG_20180825_083210

Как ще влезе всичко това вътре? Може би с магия?

Разбира се, че багажът беше умопомрачително много. Все пак, пътуване с три малки деца, 10 дни на пътя, нощувки в къмпинг, няколко на море и една в планината – всичко в едно. Трябваше да предвидя както подходящи за 4 сезона дрехи, така и всичко необходимо за нормално нощуване, та се натоварихме като керван, но за голямо мое учудване, всичко се побра в колата. Освен дрехите и еднократните пелени (не използвам многократни, когато пътуваме), помъкнахме и голяма палатка, 4 спални чувала, две шалтета, завивки, сгъваемо детско легло с придружаващия го матрак, задължителната за бебето количка, отделно кърпи, обувки, чехли, козметични продукти, аптечка, о, да не забравя и книжките и играчките, които бяха неизменна част от багажа. Взехме и три плюшени играчки, федербал и футболна топка, два лаптопа и една кутия, в която да слагаме храна и вода за из път. Бях предвидила и няколко подаръка за приятели. Когато стоварих всичкия багаж до колата, бях сигурна, че ще трябва да мисля кое да оставя, но той пък взе, че се побра.

IMG_20180726_170455

И така, хубавото на това, че минавахме през Рубе е, че първия ден разстоянието беше някакви си 230 км и децата щяха по-леко да приемат прехода към нон-стоп пътуване. Защото колкото и да са кротки, децата са си деца и стоенето на едно място хич не им е присъщо. Десет минути след тръгването, дъщеря ми попита „защо още не сме пристигнали?” Oттогава знаехме, че това пътуване ще е дълго. Помнихме от предните пъти, че обикновено след първия ден децата свикват и се примиряват, че ще сме дълго в колата и понасят пътя по-леко.

IMG_20180728_111604

Две хиляди километра не са шега работа, дори за възрастни. Пътят си е път, той е там и трябва да се мине по всеки негов метър, за да пристигнеш. Едни го взимат за по-малко от две денонощия, препускайки с бясна скорост, а други, като нас, го карат по-полека, опитвайки се и да му се насладят. Когато след дълъг застой се наложи да изминеш 500 км за един ден, вечер лягаш в леглото и усещаш, че тялото ти сякаш все още се движи. Чувството е доста странно, бих го сравнила с чувството, което изпитваме вечер след плуване в развълнувано море. Сякаш тялото ти все още се носи на вълните.

IMG_20180726_165954

В тази сметанова сграда се помещава кметството на Рубе

Пристигнахме в Рубе малко преди обяд, оставих мъжа ми да си свърши работата, а ние с децата се помотахме наоколо. По-късно си направихме пешеходна разходка всички заедно и разгледахме. Рубе е почти на границата с Белгия, близо е до северния френски град Лил. Населението наброява около 95 хиляди души. Може би първото и най-запомнящо се нещо са сградите, облицовани с кирпич. Когато го чух за пръв път от мъжа ми, реших, че преувеличава, но наистина, има цели квартали, където къщите са направени по този начин, впечатляващо е. Опитахме се да посетим най-големия музей в града, помещаващ се в стара градска баня с басейн. Французите го умеят това – да правят музеи в гари, бани и къде ли още не… И им се получава. Така и не успяхме да го видим, беше затворен за ремонт. Все пак, разходката дотам беше приятна, а после напазарувахме храна и се настанихме в хотела.

IMG_20180726_141424IMG_20180726_163742IMG_20180726_165519

Пътуването с три деца променя всичко. Ако преди с две деца можехме да се поберем във всяка хотелска стая, сега не навсякъде това е възможно. По-бюджетните места не предлагат големи семейни стаи (или поне не в последния момент), а като едни скромни и разумни хора, се опитвахме да даваме колкото може по-малко пари за нощувки. В Рубе се наложи да вземем две стаи, защото нямаше как да се поберем в стая с три легла. Беше ужасно – адска жега, без климатик и рояци комари! Не можеш да отвориш прозореца, а ако го оставиш затворен, се потиш зверски. На всичкото отгоре, докато успеем да изкъпем децата и себе си, все трябваше да прехвърляме някое дете в стаята на другия, да си предаваме хавлии, шампоани, четки за зъби… Абе, спахме колкото спахме, направихме си на сутринта зърнена закуска с мляко, а после хоп-хоп и прекосихме Белгия, без много-много да се офлянкваме.

Около 19, след сто пъти „пишка ми се”, „искам да ям”, „искам вода”, „искам да рисувам”, „искам книжка” и прочее искания, вече бяхме в близкия до Франкфурт град Ланген, където се намираше някакъв тузарски спа хотел, за който обаче ползвахме 70 % отстъпка заради късната резервация. Докато търсехме хотела, си нахвърлях правила, които трябва да спазваме по време на пътуването, като например:

  1. Дете не се пита „пишка ли ти се”, води се до тоалетната при всяка удобна възможност и се заставя да си върши там каквото има да върши;
  2. В колата задължително трябва да има по една бутилка вода до всяко дете, за да не ни занимават;
  3. Да купя бисквити или крекери или нещо друго, което винаги да ми е под ръка, за да не спираме 5 минути след като сме тръгнали;
  4. Книжките да са ми винаги под ръка, както и тефтерите и химикалите (естествено, от 10 химикала в джобчето до мен, за няколко часа оставах с нито един, а дадените на децата бяха разпилявани някъде измежду палатката и торбите с играчки, които се помещаваха в краката им).

Главата ми беше пълна с разсъждения от рода „как може сега тези германци да не си боднат нито една китка под прозорците” и „как изобщо живеят тук”. Този Ланген беше типичната обществена спалня, каквито има покрай всеки голям град – нямаше нищо освен грозни жилищни сгради с онези големи, квадратни прозорци, които тукашните толкова харесват, но пък не видях нито един магазин или ресторант, нито помен за някакъв социален живот. Купчини бетон, издигнати от земята, сякаш на шега, а наоколо – пусти, кални площи. Хотелът се намираше в крайната зона на въпросния град, в която имаше само офис-сгради и отново, нито едно приятно за разходка място.

IMG_20180727_224540

Стори ми се твърде луксозно за нас, особено имайки предвид, че трябваше да изпера няколко чифта гащи и чорапи в мивката с позлатени кранчета, за да си препикая мястото, един вид, и да се възползвам докато има условия, че току виж децата останат без чисто бельо към края на пътуването. Изненада беше, че когато резервирах нощувката, писах и децата, но се оказа, че стаята е просто с по-голямо двойно легло. Бяха се погрижили обаче за бебешкото креватче. Йессс! Като разпънахме нашата си кошара, успяхме чудесно да се вместим в квадратурата и леглобазата с едно спящо между родителите дете. Друга изненада бе, че хотелът гъмжеше от пенсионери с лъскави коли и ние никак не се вписвахме в обстановката с нашия рояк деца и номадски лайфстайл. За щастие, имаше подземен паркинг с асансьор, който ни спираше директно на етажа и не се наложи нито веднъж да минаваме през фоайето с цялата тумба. Дори мисля, че никой от персонала не заподозря, че сме повече от двама души с бебе. Не знам кое най ми хареса в този хотел – климатикът, банята или кафе-машината. Още се колебая… Липсата на комари също оцених високо. Тръгнахме си на сутринта, като бели хора, отпочинали, наспани и готови за поредните 500 км път.

IMG_20180729_073003

Пътуването мина без засечки (е, като изключим вече споменатите искания на децата, с които вече започнахме лека-полека да свикваме и да овладяваме) и следобед вече се озовахме в град Линц, Австрия, където по план трябваше да разпънем палатката и да останем следващите 3 нощи. Къмпингът, в който отсядаме вече за трети път, е едно прекрасно място. Намира се на няколко минути пеш от езерото Пихлингер, а там – разкош: спокойствие, птички пеят, водата е като огледало, позастарели австрийци пристигат с коли, вадят щеки, а след това обикалят езерото, ходейки. Така де, то и ходенето си е спорт и си иска специално оборудване, няма да се излагаме. Покрай езерото може да правиш всичко, което може да се прави на езеро – да се къпеш, да хващаш тен, да хвърляш камъни във водата, да си кибичиш замечтано на брега, да погребеш кану или борд, или пък да разпръскаш малко вода встрани с моторна лодка. Само риба не видях да се лови. Отстрани има дървета с дебела сянка, ресторантчета, полянки, детски площадки и дори тоалетна – всичко за душата, при това добре поддържано.

IMG_20180729_084040

Самият къмпинг е три алеи –  малък, но пък чист и подреден. Има част за каравани и кемпъри, друга, в която има нещо като мобилни къщички, които може да се наемат и нашата зона – с палатките. За трите нощувки платихме 86 евро, това включва място за палатка и една кола отпред, като в нашия случай, тъй като бяхме с три деца, но под възрастта за таксуване, ни взеха пари като за едно. Има опция да се пусне ток към палатката, но ние не се възползвахме, защото освен да си заредим телефоните, за друго не ни трябваше. Тях ги зареждахме из заведенията. Впрочем, ресторантът на къмпинга е страхотен – готвят вкусно и цените са достъпни. Там вечеряхме, след като разпънахме палатката, а това беше достатъчно дълъг отрязък от време.

На къмпинг като на къмпинг – едни идват, други си отиват. За трите нощи покрай нас непрекъснато се настаняваха нови „съседи”, повечето за по една нощ. Освен с коли, автобуси или каравани, хората прекосяват Европа и с мотори, с колелета, сигурно и с каруци има, или пеш. Най-хубавото е, че общуването винаги е непринудено, „своите” се намират веднага – по регистрациите на колите се познавахме с французите и веднага тръгваше някакъв разговор. Къмпингуващите са предимно семейства с деца, което е съвсем разбираемо, предвид цените. Децата, обаче, са още по-интересни в общуването. Наблюдавах как синът ми се срамуваше да контактува с други деца, заради езиковата бариера. Разбира се, играеха си, но дотам. Дойде обаче веднъж на детската площадка едно германче с лък. Моят имаше топка. Играчката на другия беше по-интересна, естествено. Докато се обърна, вече се бяха разбрали (незнайно как) и се бяха заиграли. Замислих се, колко логично е всичко. Когато има взаимен интерес, има и начин. Всъщност, игрите на децата са проста илюстрация на отношенията на възрастните. Искаш да поддържаш отношения с някого, имате двустранен интерес, двустранна полза – намирате общ език, правите всеки своите компромиси, прилагате такт, дипломатичност на места и воала – нещата се получават!

IMG_20180730_202330

Времето се изнизваше между пръстите ни, успяхме да си починем, без да се застоим на едно място. Първия ден прекарахме в спане и плаж. Впрочем, наложи се да спасявам сина си от удавяне, не беше предвидил, че дъното може да стане по-стръмно и беше нагазил в място, където не го достигаше. Явно се паникьоса и започна да вика, виждах го как се потапя под водата и реагирах много бързо. Всичко се размина с няколко минути кашляне след това и уплаха от преживяното. Известно време след това не искаше изобщо да влиза във водата. По-късно, в Гърция, където откри надуваемия пояс, сякаш този страх се бе изпарил.

Но спасяването на давещия се Ян не беше най-голямото ми постижение. А беше, че успях да преборя собствения си страх и да се справя с предизвикателството, което мъжът ми ми постави – да преплувам до другия бряг на езерото. Виждате сами, че не става дума за някакво огромно разстояние, може би 200-300 метра. Ходя сравнително редовно да плувам в басейн и правя понякога до километър без да спра. Тук обаче беше различно, защото не се вижда дъното и нямаш представа колко е дълбоко. Вече съм ви разказвала за подобно мое водно преживяване, сега обаче действието се развиваше в някакво най-обикновено езеро, в което ако има живот, говорим за някакви си дребни рибки или най-много жаби. Казах си, „ще го направя, просто трябва да гледам напред и да плувам”. Трябваше да престана и да се вслушвам във фантазията си, защото тя ме плашеше с водни чудовища, водовъртежи и липса на дъно въобще. Някъде към средата на преплуването, когато вече връщането назад щеше да бъде глупаво, покрай мен се размърдаха някакви водорасли и това определено беше миг на паника, в който, за мое голямо учудване аз не се изгубих, а успях да се контролирам някак, повтаряйки си „гледай напред, дишай, няма нищо страшно, ще се справиш”. И взех, че наистина се справих. Всъщност, доста се изморих, защото скоро не бях ходила на басейн и бях отвикнала, но бях много горда от себе си. Естествено, след това трябваше да обикалям езерото, а бях боса и след като повървях малко и си починах, реших, че ще е по-бързо да преплувам езерото обратно. Страхът напълно беше изчезнал и остана само удоволствието.

Какво друго правихме в Линц ще прочетете следващия път. До скоро!

Advertisements

How to avoid Sofia transport scam

Hello dear foreigner and welcome to Bulgaria!

cs400_53526

As a Bulgarian, I have experienced many unpleasant scenes in the transport of my beloved capital and I have felt shame many times when I saw foreigners being used for money and being deliberately misled by either bus drivers or ticket control agents.

I have decided to say STOP to all this by writing this article and hopefully contributing to ending this corrupted practice. I will be extremely happy if at least one concerned person reads it and avoids the unfair fine.

So here is what I’m talking about. When you arrive to Sofia airport, you have several ways to get to the city center:

  1. taxi
  2. rented car
  3. public transport
    • metro – if you can, use this one, it’s faster and more secure (no holes on the road). Please continue reading, just in case.
    • bus – RED LIGHT!

Taking public transport means you have to buy a ticket. A ticket costs 1,60 leva and there is a place at the airport where you can buy it. If you use the metro, there is no way you enter without ticket and there is enough information about how and where to buy it and how to use it. Unfortunately, if you decide to take the bus, you don’t usually look for a place for buying tickets inside the airport. Foreigners are more likely to follow the normal logic of things in the world and go to the bus stop. Yes, you can buy a ticket in the bus. IN CASE THE BUS DRIVER HAS ONE. Reality shows that mysteriously, bus drivers HAVE NEVER tickets at this stop and the control agents get on at the next bus stop. No lie, no surprise! They have families to feed, what do you think?! So the moment the driver says “no tickets”, get off the bus and go back at the airport to find that place for tickets sale. But best, just go to the metro! If you see no metro around, it probably means that you’ve arrived to Terminal 1 and you have to get to Terminal 2. There is a free shuttle going between the two terminals regularly. It stops right in front of the exit of the airport.

But let me return to the main topic. Imagine you’ve been lucky and bought a ticket and you are in the bus already. IMMEDIATELY validate it! That means finding a strange metallic perforator, stick your ticket inside and make the “clack” sound, which will make holes in the ticket.

Tram-perforator

Here’s what a perforator looks like

If you don’t do that, you’ll be fined on the next stop, when the control agent comes, please don’t act surprised, I’ve already warned you! The rule is you put well your ticket until the end and then push up the little metallic tongue under. DON’T REPEAT! It may make more holes in your ticket and cause problems. Next thing you need to know is that big suitcases are counted as people in Bulgaria, no, this is not a joke. You take space – you pay! No such rule for chubby people, halleluiah! So, if you have bags bigger than 60/40/40 cm, you have to buy and validate a ticket for each piece. You are allowed to have a baby stroller for free though, ain’t that a relief?

There is an option to buy 10 tickets at once. If you choose this option, you have to use them yourself and always keep the last ticket. The cost is 12 leva, while one journey ticket costs 1,60 lv. You can use the same pack of tickets in case you have luggage. Just DON’T SHARE THEM! Only one person can use the pack.

For several years the transport company of Sofia is trying to implement some changes and we finally have electronic passes which allow passengers to use the metro, trams and trolley buses easier and for cheaper price. In general, it is always cheaper to use a pass. There are passes for one day (4 leva) or 3 days (10 leva) for all transport lines – no matter bus, metro, tram or trolley bus. ATTENTION, having a pass doesn’t allow you to transport baggage bigger than 60/40/40 cm, you’ll still have to pay an extra ticket for each piece. You can have more information about Sofia public transport at the metro stations or in the Tourist Information Center, at the „Sofia University St. Kliment Ohridski“ Metro station underpass. Here’s the time table:

  • July-Sept:

Mon – Fri: 8 am – 8 pm
Sat – Sun: 10 am – 6 pm

  • Oct – May:

​Mon – Fri: 9:30 am – 6:30 pm
Sat – Sun: Closed

HERE‘s the official tourist information site that you can use when you plan your visit to Sofia.

Enjoy your stay and please share this information with whomever it may concern. Oh, and if you liked this article, please vote 5 stars on the top so that it reaches more people. Thanks!

Нова година с деца в Мадрид

IMG_5553

Площадът на Кметството на Мадрид, където „Бежанците са добре дошли“, но има засилени мерки за сигурност…

Нормалните хора ходят на почивка през лятото, а на нас ни стана традиция да си правим зимно пътешествие някъде на топло. И къде-къде, в добрата, стара Испания, защо не? Хем близо, хем различно, и хем мааалко по-топличко. Избрахме Мадрид, защото не бяхме ходили там, а полетите са достъпни и кратки.

Планът беше излитане на първи януари от 7 часа и прибиране на пети. 5 дни, 5 души, от които три деца под 5 години. Аз бях главният туроператор, след още едно-две подобни пътувания спокойно мога да отварям туристическа агенция и да пращам хора насам-натам. Но нека не се отклонявам от разказа.

IMG_5369Бях разчертала всичко по дни и часове – кой кога спи, кога се храним, кои забележителности посещаваме, с оглед на метеорологичните условия, разбира се, как да направим така, че хем да обиколим всичко, хем да е във време, когато децата са пълни с енергия и не мрънкат, в кои моменти да посетим тоалетна, кога да се ползва количката и от коя от двете щерки (на 5 месеца и 2 години и половина съответно, т.е. и двете в нужда от количка, макар и голямата да не си го признава). Багажът беше също надлежно събран, движих се по списък, за да не забравя нещо и наистина, мога да го кажа, за пръв път нищо не забравих, ура! С изключение на долни гащи за мен, но реших проблема на място, като си купих някой и друг резервен чифт.

IMG_5602

На летище Шарл дьо Гол растат живи дървета

Разбира се, план-графикът не се получи и по-добре. Започвайки от това, че 1-ви януари е какво?- Тооочно така! Първият ден от новата година, т.е. денят, който традиционно служи за наспиване след голямо празнуване, обаче ние какво? – Тооочно така! Летим в 7 часа сутринта. И за да се случи това, бе необходимо празнуването да бъде сведено до едно „наздраве” в 0 часа и после връщане обратно в леглото, за да си доспим до 3. Добрата новина беше, че в празничната нощ имаше безплатен транспорт, дори и до летището. Бинго! Лошата? – този транспорт не беше никак редовен. И така, озовахме се на летището в 6 часа, само с ръчен багаж, т.е. нищо за чекиране, тръгнахме към гейта с предварително изпринтираните бордни карти, но не щеш ли, върнаха ни, защото трябвало да декларираме количката. Ако не беше тя, всичко щеше да е точно! Няма да се впускам в подробности за стреса, който изживяхме, тичането с три деца, количка и три чанти ръчен багаж, търсейки решение, аз по принцип по летищата не съм сред най-спокойните пасажери, винаги очаквам някой отнякъде да ме възпрепятства (не е като да не съм имала подобни случаи), та този път изобщо не бях учудена. И тук се появява негово величество БЕБЕТО! Бебетата, мили приятели, са едно благословено нещо, което ти отваря врати, скъсява разстояния, създава пространствено-времеви тунели и прережда всички, чинно наредили се на опашка хора. То е като магически ключ към гейта. Благодарение на бебето, успяхме да стигнем навреме, за да изживеем после едни от най-кошмарните 2 часа в живота си, но за тях изобщо не искам да говоря, само ще нахвърлям, че те включват двегодишно истерясало и изтощено дете от женски пол, горд притежател на ужасно пищящ глас, достоен за всяка световна оперна сцена, комбинирано със самолет, пълен с недоспали и изнервени пътници, опитващи се да дремнат след посрещането на новата година. Мина! Нито сме били първите, нито ще бъдем последните. На връщане нещата бяха къде-къде по-лесни.

IMG_5547А Мадрид, ах, Мадрид… Европейска работа, какво да ви кажа… Красота, пищност, размах… Все едно някой архитект е хванал един лист и е разчертал едни огромни булеварди, едни нагиздени сгради, заделил е място и за паркове, а после тук-таме между тях е сврял и по някое по-мъничко кварталче с малки улички и уютни бутици, ресторанчета, които те приканват с вкусотии, а коледната украса, която беше се пръснала по целия град, допълнително засилваше това усещане за приказност. И най-приятното беше, че температурата услужливо се беше качила до 15 градуса и можеше да махнем най-накрая шапките и да разкопчаем зимните палта.

IMG_5356IMG_5184Първия ден веднага след пристигането се придвижихме към хотела, за да си оставим багажа и се заехме с опознаване на квартала. Хапнахме в единствената отворена кафетерия, тъй като явно всичко живо още си доспиваше. Аз малко се престарах с поръчката и едва я изядохме, много вкусна се оказа салатата със змийорки gulas, ако ходите в Испания, пробвайте ги непременно.

IMG_5357Следобед по пътя към хотела вече се виждаха почистващи машини, които събираха остатъците от фойерверки, счупени бутилки и някакви цветни хартийки, които се разпиляваха навсякъде от вятъра. Разходихме се малко в квартала около хотела, който стратегически беше на централно място, така че да не се налага да ползваме транспорт изобщо, а след това се прибрахме да поспим. Около 17 часа бяхме готови да изпълним графика за деня и успяхме да видим три от четирите набелязани забележителности, а именно – катедралата Алмудена, Кралският площад и площад Puerta del Sol.IMG_5200IMG_5203IMG_5211IMG_5212IMG_5333IMG_5342

Минахме на връщане и през другата катедрала, която трябваше да посетим, но децата вече бяха много изморени и предпочетохме да се прибираме. Те бяха развълнувани най-вече от това, че на светофарите има не едно а две човечета, а когато пресичаш улицата, се чува звук, наподобяващ птиче пиукане. И говорейки за птици, явно бяхме хванали точно дни, в които много птици прелитаха в някаква посока (не съм убедена дали на север или на юг), така че се нагледахме на ята и на кръжащи като облаци птици, които някак добавяха магичност на преживяването ни. Разбира се, за децата това беше по-интересно от всички архитектурни забележителности, взети заедно.

Нощите в хотела бяха идеални. Някак се разпределихме по леглата така, че всички да успяваме да спим, без да се бутаме, а малката Ава, като една възпитана млада дама, изразяваше обичайните си вечерни капризи навън и когато се прибирахме, вече беше спокойна и готова за нощен сън. Самият хотел не беше нещо претенциозно. Сякаш единствените му предимства бяха локацията и чистотата. Което не е никак малко. Имаше всичко необходимо. Липсваше ни закуската, но за щастие, имаше супермаркет наблизо и лесно си набавяхме необходимото.IMG_5179

За втория ден бяхме планирали посещение на музея Прадо, един-два площада в района му, както и паркът Буен Ретиро. Отне ни около 40 минути да стигнем до въпросния музей, движихме се по кокетни малки квартали, следвайки насоките на Гугъл. Личеше си, че вече е работен ден, хората щъкаха навсякъде, имаше неправилно спрени бусове с доставки, които задръстваха и без това тесните еднопосочни улици, а пенсионери разхождаха кучета и деца. Времето беше чудно – слънце, синьо небе, 15-ина градуса… В 11 се озовахме пред вратите на музея, наредени на въздълга опашка, която се движеше умопомрачително бавно. След около половин час се докопахме до входа, където се оказа, че опашката продължава до място за проверка на чанти и всичко това е увенчано от една единствена каса за билети и една клета женица, която хем дава информация за музея, хем продава билети. Недопустимо!IMG_5248IMG_5251

IMG_5262

Близо до музея Прадо видяхме 3 жени около 15 кучета (може да са били и повече). Вероятно подработваха почасово, разхождайки чужди любимци.

Самият музей беше като всеки друг съвременен музей – с информация пред всяка зала, интригуващи творения на изкуството и множество дезориентирани туристи, като не е ясно къде са по-изгубени – в пространството или във времето – и се лутат сред арт епохите в опиянение. Ние също се изгубихме не един и два пъти. Първо, защото някой все искаше да ходи до тоалетна и второ, защото аз или мъжът ми все изоставахме, а децата по естествен начин се разпределяха с единия или другия родител и после се налагаше да си звъним. Развълнувани туристи, обикновено по двойки, ни гледаха с примес от съжаление и умиление – не стига че сме направили една сюрия бебета, ами сме ги и помъкнали да се блъскат с културния народ. Като цяло такова беше впечатлението където и да отидем, сякаш не бяха виждали малки деца накуп, редовно някой се обръщаше, гледаше с изненада или възмущение, когато някое дете ревеше, например. По-късно ни обясниха, че в Испания неписано правило е едно дете на семейство, най-много две, което после се потвърди и в справка в интернет. И идвайки от държавата с най-висок естествен прираст в Европа, се почувствахме като нарушители.IMG_5505

Но за да не останете с впечатление, че Прадо не е children friendly, веднага ще кажа, че това е първият музей и въобще първото обществено място, където съществуват повивалници за бебета в мъжка тоалетна. Винаги съм се питала каква е тази несправедливост повивалниците да са все в дамските тоалетни? Сякаш детето не може да се движи само с баща си… Отделни стаи за родители с деца – колкото щеш. Но ми се струваше адски неправилно това налагане, че, разбираш ли, почистването на насран задник се пада винаги на жената. И ето, доживях да видя и обратното! Естествено, при първия удобен случай, пратих таткото да преповие бебето, да се възползваме и ние от създалата се моментна справедливост.IMG_5298

Последвалата разходка в парка бе високо оценена от дечурлята, полюляхме ги по невиждани люлки, Лора дори си разкървави устата на една, катериха се по дървета, статуи и дори пробваха по една палма, но не им се получи много. Искахме да се качим на лодка и да погребем, но се оказа, че се допускат само 4-ма души на борда, което означаваше, че аз автоматично отпадам от схемата и в крайна сметка се отказахме. Въобще, наличието на толкова голям парк е прекрасно, особено при хубаво време – шумът е изолиран, разхождаш се, дишаш чист въздух, по алеите са се разположили различни артисти – един свири на арфа, друг изпълнява „Jingle Bells” на стъклени чаши, трети продава ръчни гривни, четвърти прави портрети…IMG_5277

Вечеряхме в едно прекрасно местенце, наречено Pampa Beef, където предлагаха солидно дневно меню за 10-ина евро, с включени вино или бира. Цялото това ходене обикновено довеждаше до това, че голямата ни дъщеря се изморяваше и някъде около 16 часа заспиваше в количката или, както се случи в този ден, на раменете на баща си в движение. Тогава прехвърляхме беба в кенгуру, а каката – в количката и продължавахме с обиколката. Баткото стоически издържаше на ежедневните преходи. Толкова му беше интересно всичко ново, че изобщо не възразяваше.

IMG_5214

Популярните тапас – нещо като мезета или по-скоро предястия, които съвсем спокойно могат да минат за основно, стига да изядеш достатъчно. Вариациите са много!

Всъщност, ако някой мисли, че може да си почива по време на пътуване с деца – заблуждава се. Принципът е колкото повече хора, толкова повече проблеми, толкова по-бавно придвижване. Едно е да се приготвиш за излизане и да захлопнеш вратата след себе си, съвсем друго – да трябва да облечеш, направиш закуска и измиеш зъби на още двама, да нахраниш и преповиеш бебе, което има и навика да се изака точно преди тръгване и не на последно място, да вземеш всичко необходимо за деня, предвиждайки всякакви екстремни ситуации.

На връщане отново минахме през Кралския площад. Той е така позициониран, че трудно може да го избегне човек – накъдето и да тръгнеш, рано или късно стигаш до него. Този и другият голям площад Puerta del Sol са непрекъснато пълни с хора. Не знам дали остава момент, в който да не се блъскаш по тях. Митинг нон-стоп! Чудих се дали това е заради празниците и има повече туристи в града около Нова година или по принцип Мадрид е непрекъснато толкова натоварен.

IMG_5440

Дори и анимационните герои понякога имат нужда да изпушат една цигара и да прегледат новините във фейсбук.

Около площада са се пръснали магазини и ресторанти, а в средата щъкат персонажи от детски филмчета. Децата не пропуснаха да се снимат с Мики Маус, Пепа Пиг, Маша и Мечока… Разбира се, след това персонажите молят родителите за някоя и друга монета, което след третия път започва да става наистина досадно. Да не забравя и всички онези хора, които се правеха на статуи или имитираха най-различни филмови герои. Джони Деп явно се беше клонирал, защото по едно и също време го видяхме в ролята му на Джак Спароу и на Едуард Ножицата. Имаше още пришълци, няколко Дарт-Вейдъра и Йоди, както и един обикновен скейтър, който сякаш се беше преборил с гравитацията и беше застинал в поза „полет”. Нито веднъж не видях обикновен просяк. Дадох си сметка колко по-добре е да виждаме „просяци”, облечени в костюми, отколкото някой, който просто протяга ръка напред, разчитайки на хорското състрадание и чувство за вина. За радостта на най-малките допринасяше и един мъж, който правеше огромни сапунени балони, а те ги гонеха и пукаха, след което биваха окъпвани от сапунената „плюнка”, която падаше.IMG_5365

В сряда сутринта имахме сериозна мисия – да стигнем до Кралския дворец, който е безплатен за посещения само в сряда за граждани на ЕС. Когато стигнахме до мястото, пред входа се беше извила толкова дълга опашка, че беше се начупила по краищата на площада и, обикаляйки го, продължаваше до незнайно къде по улицата. Изобщо не виждахме края ѝ. Бяхме доста закъснели за безплатния ден, а не изглеждаше като хората да се движат бързо. Представихме си, че по примера на „Прадо”, вътре има една-едничка касиерка, която изнемогва, и решихме да ѝ спестим малко работа, отказвайки се и продължавайки към Храма на Дебод – другата набелязана забележителност за деня.IMG_5404

Въпросният храм е бил построен в Египет около 2000 години пр. н.е., но поради злощастно стечение на обстоятелствата, през ХХ в. започнал да се руши и след като египетското правителство не взело мерки, по призив на ЮНЕСКО, бил дарен на Испания, разглобен камък по камък и пренесен до Мадрид, след което последвало повторно сглобяване до първоначалния му вид. Веднага ще кажа, че ако очаквате да видите нещо грандиозно, ще бъдете разочаровани. Но все пак, трябва да се отчете времето му на създаване. Бих го сравнила с влизане в тракийска гробница. Първата мисъл на човек е: „това ли е всичко?” Но замисляйки се за бита и техническите възможности на тогавашния човек, определено си даваш сметка, че това е много!

След задължителните 5 минути за семейни селфита, се разходихме из парка наоколо, на едно място имаше хубава гледка към западния край на града, а от блус-парчетата, които един уличен музикант изпълняваше, направо ни се дотанцува. Децата изобщо не се поколебаха.

Дойде време за обяд и се отправихме да търсим място, където да приютят двама изгладнели възрастни с 3 още по-изгладнели деца. На първото място, където спряхме, сякаш не бяха виждали деца. Отношението беше изключително непрофесионално, а цените високи. Поръчахме си паеля, която се оказа толкова малка, че не би стигнала дори за един човек, а цената беше като за парти-паеля. На всичкото отгоре ни донесоха само два комплекта чинии и прибори, макар че беше ясно, че възнамеряваме да нахраним и децата си. Водата беше само в малки бутилки и поръчахме една, като отново донесоха само две чаши. Помолихме за допълнителни лъжици и очевидно недостатъчното количество храна свърши моментално. Хванахме си партакешите, платихме и офейкахме. След точно 50 метра открихме заведение с обедно меню на достъпна цена, където нещата бяха коренно различни. Още от вратата ни посрещна човек, който направи всичко възможно да ни е удобно, събраха няколко маси, донесоха столче за бебето, след това когато поръчвахме ни разясниха кои ястия не са подходящи за деца, а докато чакахме им донесоха по един молив и лист да си рисуват. Можело значи! В крайна сметка на второто място се нахранихме много добре, а платихме по-малко отколкото за мизерната паеля на първото място. Здраве да е!

IMG_5325Следобеда прекарахме в разходка по централните мадридски улици, вървяхме без определена посока и някак, водени от тълпата, се озовахме привечер отново на площад Пуерта дел Сол. Той е толкова огромен, че улиците, които се вливат в него са сигурно 20. И всяка една от тях е пълна с търговски обекти. Пари да имаш – все ще намериш къде да ги похарчиш. Пообиколихме, разгледахме, аз дори премерих малко дрехи, не може да ме обстрелват с мода отвсякъде и да не се поддам, жена съм, все пак, макар и майка. А, ето, тук е моментът да спомена, че съм възхитена от жените на Мадрид. Не знам как преди като сме ходили в други испански градове не ми е направило впечатление, но тук жените бяха много добре облечени и като цяло поддържани. Дори по-възрастните дами бяха с прически, грим, съчетани с вкус дрехи… Испански шик! Личеше си, че държат да се забелязват. Докато французийките излъчват малко по-различен вид финес, при тях всичко е „натурално”. Така наречения „effortless look”, което ще рече, че са положили усилие да са красиви, но в никакъв случай това не трябва да се забелязва от околните.IMG_5455IMG_5352

Последния ден за обиколки нарекох „Ден на децата” и бях оставила две възможности – посещение на зоологическата градина и аквариума или разходка в парка „Мадрид Рио”, в който има множество детски площадки. Да, обаче понеже кралският дворец остана непосетен, решихме да се хванем в ръце, да станем по-рано и да се наредим на опашка, та да влезем и там. Не е цивилизовано някак да сме отседнали на 500 метра от една от задължителните туристически атракции на Мадрид и да не я разгледаме. Е, станахме, отидохме, наредихме се, опашка всъщност почти нямаше, може би 20-ина човека. Като влязохме, се оказа, че в четвъртък по-голямата част от двореца (където са кралските покои) е затворена, но пък имаше няколко временни експозиции. Касиерът ни поиска 15 евро, но точно зад гърба му имаше ценоразпис, в който беше упоменато, че семейства с 3 деца влизат безплатно. Когато попитахме, се оказа, че е истина и, вярвате или не – спестихме 15 евро ей-така, защото си отворихме устата. Както навсякъде, така и в Испания – ако не поискаш нещо сам, никой няма да ти го даде.IMG_5464

Разходихме се в двора, разгледахме някои от стаите, главно частта, където се съхраняваше кралската колекция от азиатско изкуство. Ако трябва да съм честна, най-впечатлена останах от един фотьойл със спираловидни облегалки и шкаф с крака от животински копита и златен обков, харесах си и няколко полилея. На азиатско изкуство съм се нагледала и съм изгубила способността да му се възхищавам.

Имаше и нещо много интересно за децата – две грамадни зали с рицарски снаряжения. Наистина бяха впечатляващи, имаше статуи на конници с брони, дори самите коне бяха екипирани в метални снаряжения, бяха изложени още копия, шлемове, ризници, щитове, дори рицарски доспехи с детски размери, всякакви видове средновековни оръжия… Аз лично не бях виждала до момента такива неща, изложени в музей, така че и за мен беше интригуващо.IMG_5517

След като излязохме, се запътихме отново в по-комерсиалната част от града, където хапнахме в заведение на принципа на шведската маса. Идваше онзи момент от деня, когато децата са нахранени и уморени и нито едно от планираните за деня мероприятия не ни се стори достатъчно реалистично за осъществяване. Оставаше обаче нещо, което ни глождеше – така и не се качихме на лодка в парка Буен Ретиро. Решихме да поправим тази несправедливост и се разделихме на две компромисни групи – мъжът ми отиде с големите да кара лодка, а аз със бебето – на шопинг. Не че съм си купила кой знае какво, но пък си починах малко. Открих една страхотна марка за натурална козметика, която в последствие се оказа, че е международна и просто аз не съм знаела за нея. Дори имат магазин в най-посещавания от мен търговски център, но съм я подминавала с години… Та марката е Lush, правя им безплатна реклама, продуктите им миришат умопомрачително и може да се купуват на грамаж и с чиста съвест, тъй като не ги тестват върху животни. Мен лично идеята ме грабна.

IMG_5538

Въпросният магазин за козметика, където може човек да се обърка и вместо да мацне някой крем за проба върху лицето си, да го сложи право в устата си – толкова вкусно изглежда и мирише всичко…

IMG_5254

Наред с нормалните магазини за сувенири, в туристическите зони е пълно и с магазини за месо. Испанците се гордеят с колбасите си и има защо. Е, нямаше как да пренесем цял бут в ръчния багаж, но ако идваме някой път с кола, ще се възползваме.

След шопинг обиколката се присъединих и към останалата част от пътуващата трупа и в общи линии, разглеждането на Мадрид приключи. Остана само прозаичната част по опаковане на багажа и потегляне в 4 часа сутринта за летището. От хотела ни извикаха такси, пристигна бус, обзаведен с 3 детски столчета, който за сумата от 44 евро ни закара до терминала, а шофьорът безмълвно изтърпя зародилите се първични ревове откъм най-невръстния пътник.

Връщането бе доста по-приятно от отиването (както, впрочем, винаги се получава в досегашния ни опит с деца и самолети). Не само че децата бяха по-спокойни, но и стюардесите не бяха толкова докачливи, като на отиване (онези явно бяха криви, че се налага да работят на празника). И така, слагаме лястовичка в списъка пред Мадрид, оценка на преживяването „Мн. Доб. (5+)” и поглеждаме напред, към други дестинации, които ни очакват.

 

„Дисниленд“ – Париж с 3 деца под 5 години

IMG_3703

В очакване на коледното карнавално шествие

Като жител на френската столица, бях посещавала Дисниленд или Евро Дисни, както местните го наричат, още преди да имам деца и пазех спомени за едно безгрижно изживяване, напоено с мирис на карамелизирани пуканки и радостни люде, щъкащи по люлки и влакчета. Разбира се, изобщо не се заблуждавах, че и с деца ще бъде така безгрижно, особено с три „бебета“, като моите, тъкмо напротив. Отидохме една ноемврийска събота, при 8-градусов студ и възмрачно небе, но без прогнозирани валежи. Казах „прогнозирани!”

Предварителната подготовка се състоеше в направата на двайсетина сандвича и 2-3 бутилки вода и сок. Колкото и мизерно да изглежда отстрани, сандвичите са жизненоважни! Просто защото огромна част от времето там минава в кибичене по опашки, а ако тръгнете и да обядвате в някой от ресторантите (които никак не са евтини), ще изгубите средно час и половина и в крайна сметка за ден ще успеете да се качите на не повече от 4-5 атракциона. Впрочем, въпросните ресторанти са предимно за бързо хранене, така че домашните сандвичи определено са за предпочитане. Трябва да вметна, че на някои места времето за чакане достига до час, а дори не бяхме в пика на туристическия сезон. Всички родители знаят как се чака толкова дълго с деца, та така и така висиш, поне да дъвчеш нещо междувременно. Може да помислите и за някаква безобидна занимавка през това време – нещо водни/темперни боички, скачане на въже или игра на чилик… каквото ви дойде. Сега като се замисля, всяко от изброените може да послужи за оръжие, в случай, че търпението ви се изчерпа и решите да нападнете лицето, което пуска хората отпред. Но стига съм подтиквала към агресия!

IMG_3717

С най-младия член на семейството

Паркът отваря в 10 часа, затова още в 9 вече се бяхме натоварили в колата, всички деца по столчетата – закусили, чисти, сухи, някои дори спящи и с един тон пелени, шапки, шалове, одеяла и торбата с боклука, която разсеяният ми мъж по погрешка натъпкал в багажника, така че после да се наложи да събираме обелки от картофи и използвани носни кърпи от паркинга пред Ленда… Да не пропусна да спомена и че имахме лек проблем с акумулатора на тръгване и търсихме помощ от приятел в последния момент, а някъде на средата на пътя светна лампичката за бензина… Да се добави към предварителната подготовка: – зареден резервоар и изправен автомобил! На мъжа ми леко му примигна окото, когато се сети, че със спирането за бензин, ще трябва да изключим и двигателя, а после може да не го запалим отново, но това, за късмет, не се случи и окото му се оправи.

И понеже знам, че повечето български туристи пътуват от Париж и използват специализирани автобуси, които карат до Дисниленд, бързам веднага да кажа, че до там има и съвсем редовен градски транспорт, който за около час ще ви закара до парка, а спирката е по-близо до входа на увеселенията отколкото дори паркинга за колите и автобусите. Цената за възрастен за влака RER A, от която и да е спирка в Париж до последната станция Marne la Vallée Chessy е 7,50 евро за възрастен и наполовина за деца от 4 до 10 години (за по-малките е безплатно). Ако пък пътувате с кола, предвидете си 20 евро на ден за паркинг.

Относно цените за вход – там нещата стоят горе-долу като със самолетните билети. Колкото по-рано резервирате билет, толкова по-евтино ще ви излезе, а може дори да изкарате късмет и да се сдобиете с някой промоционален билет, каквито докопахме ние за 25 евро. Билетите трябва да са на хартия, смартфони не минават.

IMG_3727

Хората горе чакат около половин час, за да се повозят 2 минути на количките долу

Правилата се спазват стриктно от служители и посетители, което е и предпоставка паркът да функционира толкова добре. Всичко е добре обозначено с табели, може да поискате карта на входа за по-добра ориентация, но за нея по-подробно – след малко. На влизане преминавате през контрол на безопасността – проверка на чанти и скенери за метал. Може да се движите с бебешка количка, но трябва да я оставяте преди да се наредите на опашката на всеки отделен атракцион, така че ако сте с бебе, имайте го предвид и си носете слинг, раница, кенгуру, коала и т.н., че да чакате с бебе в ръце не си е работа.

От парка предлагат колички под наем, които изглеждат удобни, но са само със седнало положение. Помислено е и за хората в неравностойно положение – проходимо е навсякъде с инвалидна количка и към всеки атракцион има специален вход, както и служител, който оказва помощ при качване/слизане. Другото важно нещо откъм организация са тоалетните – има ги навсякъде, чисти са и дори има тоалетна хартия и топла вода.

IMG_3755

Тази година Дисниленд Париж празнува 25 години от създаването си

Стигнах до същината – самият парк. В картата са разделени няколко сектора – според атракционите. Например, розовата, Fantasyland, противно на моите очаквания, се оказа по-скоро за по-малките деца, отколкото за момиченца и първоначалният феминистичен хейт, които изпитах, се изпари, след като се озовах на мястото. В нея атракционите разказват различни приказки – Пинокио, Снежанка и седемте джуджета, Алиса в страната на чудесата, Питър Пан… Към нея спада и прословутият Дисни замък, който виждаме в началото на всички филми на Дисни. В него може да се разходите, може да влезете в подземието, да се уплашите от обитаващия го дракон и да си купите някой лъскав сувенир. Магазинчетата със сувенири са абсолютно навсякъде из парка и са разположени според тематиката, така че не се притеснявайте, че ще ви останат излишни пари, няма такъв филм! И ако сте с малки деца, отправяйте се директно към Fantasyland – гаранция, че ще се забавляват до откат, без да се налага да излизате от розовата зона и да търчите като изоглавени напред-назад.IMG_3825

Discoveryland е може би най-посещаваната, тъй като там се намират най-страшните атракциони като скоростни влакчета и други тип „виртуална реалност”, които вълнуват по-големите и са забранени за деца под определена височина, отбелязана на картата. Фенове на „Междузвездни войни” от всички страни, обединявайте се – тук са събрани всички тематични атракциони! Аз останах особено впечаткена от Star Tours, който имитира полет с космически кораб между галактики и планети от филмите. Чист късмет е, че оцеляхме и не се блъснахме в нищо по пътя… За повечето забавления в тази част можете да си вземете т. нар. Fastpass, който бива изплюван от автомат и ви дава определен час, в който можете да се появите и да минете с предимство на опашката, подхилквайки се ехидно на останалите чакащи. Спестявате време, без да доплащате.IMG_3809

Adventureland и Frontierland ви пренасят в света на Индиана Джоунс, Карибски пирати, тук е Къщата на духовете, за любителите на страшното, и индианското селище на Покахонтас. За там не ни остана много време, но и бяхме доста уморени вече. Заради студа, не се качихме и на влакчето, което в рамките на половин час прави обиколка по периферията на целия парк.

IMG_3787

Все пак, бих казала, че случихме на време, имаше дори малко слънце, в друг момент преръмя, но въпреки това, успяхме да се качим на доста неща. На места се наложи да се разделим, понеже с бебе на 3 месеца не може да се качиш на всичко, но успяхме да се организираме и извлякохме максимума от престоя си – возихме се и на корабче по река Мисисипи, и на слончетата Дъмбо, запознахме се от близо с Доналд Дък и другите Дисни герои, които се разхождаха напред-назад из парка, гледахме кабаретното шоу на Мики Маус, както и цяло карнавално шествие с коледна елха и всичко останало.

IMG_3835IMG_3776

Ама да не си помисли някой, че всичко е минало идеално! Има деца – има проблем! Още след първото побягване на двегодишната ми дъщеря на 20-ина метра в произволна посока, докато цялата група се пулихме в картата и спорехме от къде да започнем, реших да напиша на децата по един лист с телефонните номера на мен и мъжа ми и да им ги пъхна в джобовете с инструкция като се изгубят, да отидат при някоя леля или чичо с деца и да им го дадат. Те май малко се поуплашиха и се държаха доста прилично след това, т.е. сведоха радиуса на бягство до 5 метра. За един ден развих естествен усет за числата 9 и 5 (толкова души с толкова деца бяхме), тъй като на всеки 2 минути се налагаше да преброявам познатото население. Дори не искам да си спомням как след чинно изчакване на цяла една опашка, точно преди да се качим във въртящите се чашки за чай, синът ми заяви „пишка ми се” и след като му казах „стискай!”, той отговори „аз вече малко пишнах, но не е фатално”. Но, за отракания родител такива сцени са ежедневие, така че едва ли ще уплаша някого.IMG_3839IMG_3840

Като цяло, блъсканицата изобщо не е за подценяване, дори през ноември и въпреки огромните размери на парка. Хора от различни националности, с уши на Мики Маус или Шапки с лика на Прасчо и Тигър се движат хаотично, невръстни принцеси се суетят с роклите и короните си, дърпани от някой изнервен родител, малки Йоди размахват светлинни мечове на непознати, разни приказни персонажи се разхождат необезпокоявани и позират с децата за снимка, навсякъде се чува музика, смях и ентусиазирани детски писъци. С две думи, пълна лудница! Но все пак добре организирана.IMG_3857

Когато и да отидете до Дисниленд – няма да сбъркате. С деца или без, с големи или малки, в студ или пек – няма значение, ще бъде весело, екстремно и приказно. Ще напълните очите и ушите с емоции, ще вдигнете хубавичко адреналина и ще се слеете със света на анимационните герои. И не на последно място, портфейлът ви ще се поизпразни, но поне ще ви остане незабравим спомен. Моят ще ми държи влага поне няколко години…IMG_3861

Израел с две бебета и половина – част 3: Йерусалим

Вижте първа и втора част съответно ТУК и ТУКIMG_20170124_120215

Вторник беше денят, отреден за посещение на Йерусалим. Вярно, един ден нищо не е, но все пак, успяхме да се насладим на поне малко от този задължителен за пътешественика град. Вероятно, ако бяхме и вярващи, щяхме още повече да го оценим, но и така ни хареса и се впечатлихме от видяното.

Първото нещо, което за мен беше неочаквано, беше хълмистият терен. Колкото и да бяхме чели за града от пътеводители и Интернет, това някак ни свари неподготвени. И като казвам хълмист, това са някакви невъобразими спускания и изкачвания, всички улици са извити и криволичат между склоновете и особено за човек, който не познава местността, шофирането е доста стресово. Успяхме да паркираме в един от малкото безплатни паркинги в сравнителна близост до Стария град. Всъщност, за времето, което си бяхме отделили, успяхме единствено да се разходим там за няколко часа.

IMG_20170124_114657

Там, в далечината се намират стените на Стария град, а на преден план виждаме една от многото криви улици с наклон

Старият град на Йерусалим представлява опасана от високи стени територия от по-малко от 1 квадратен километър. В тези граници градът се помещава през вековете чак до 1860 г., когато се изгражда нов еврейски квартал. Предполагам, няма нужда да навлизам в история и да разказвам колко свещено място е градът за мюсюлмани, християни и юдеи. Със сигурност, по улиците му могат да се видят от всички по много.

IMG_20170124_160941Усещането да се намирам там мога да опиша като пътуване във времето – изведнъж, преминавайки през една от 8-те порти на града, се озоваваш няколко столетия назад сред вековни каменни сгради, хора, изглеждащи като застинали в миналото, малки магазинчета и сергии, продаващи какви ли не местни боклуци, огромен арабски пазар, на който се изострят всичките ти аудио-визуално-обонятелни рецептори и се отключват застинали в сезона алергии. Преминавайки през огромния арабски пазар, сякаш се върнахме отново на Къпалъ Чарши в Истанбул – отново бяхме в лабиринт, под овални арки и коридори, с подвикващи ни търговци, заобиколени от тълпи дезориентирани туристи, които се колебаят между това да гледат за посока в смартфоните си (сякаш изобщо някой имаше представа накъде точно отива) и да се пазарят за някой причудлив сувенир с оригинална хрумка.IMG_20170124_120839IMG_20170124_154604IMG_20170124_154530

IMG_20170124_163215

Древност и съвремие в перфектна симбиоза

В цялата тази олелия обаче има и улици с имена, представете си. Успяхме някак да се ориентираме до Стената на плача, където бяхме си уговорили среща с приятели от френската страна на булката. Събрахме се около 20 души и се запридвижвахме тромаво сред малките тунелчета. IMG_20170124_121646

Да ви разкажа малко за Стената. Уикипедия твърди, че тя е „подпорна стена от времето на Втория храм в Йерусалим. Този храм е бил най-свещеното място в юдаизма. (…) След разрушаването на Втория храм от римляните през I в. сл. Хр. Стената на плача е единствената структура, останала от него.”

IMG_20170124_121819

Площадът пред Стената на плача

За едно просто око като моето обаче, това е огромна стена, съставена от големи каменни блокове, която е застанала от едната страна на големичък площад. На площада е пълно с народ – туристи, богомолци или просто случайно преминаващи хора. Стори ми се, че най-многобройни бяха юдеите. Може да се каже, че всички пътища в Стария град водят към площада. Входовете/изходите са няколко, а от по-високите места се открива страхотна гледка към местността и всъщност това, което виждаме по кориците на повечето пътеводители.IMG_20170124_123001

Пространството пред стената (да кажем, 50-60 метра) е отделено с ограда от другата част на площада, а също отделени с ограда са двете половини на стената – ляво за мъже, дясно – за жени. Впрочем, очевидно има много сериозно разделение в еврейската култура между двата пола. Нещо, което забелязахме едва тук. Преди да се насочат към стената, достъпът към която е от двата ѝ края, вярващите измиват ръцете си на чешма с висящи на връвчици метални кани. Духовно пречистване, един вид. По оградата и отстрани има библиотеки с религиозни книги, затворени в стъклени витрини. Всеки може да потърси каквото му трябва и да вземе за временно ползване. Още съжалявам, че не проявих любопитство и не отворих да разгледам.IMG_20170124_122606

Има много столове за сядане, но народът масово отива близо до самата стена и нещо там прави – стои, пипа я, целува я, моли се, плаче или нещо друго – каквото намира за подходящо. Оказа се, че има поверие, според което ако си напишеш желанията на листче и ги пъхнеш между камънаците на стената, те непременно ще се сбъднат. В резултат, де що има фуга беше натъпкана с листчета. Само не знам дали някой минава да ги почиства после, иначе не си обяснявам при целия този наплив как все още има места за нови листчета. Като катинарите по парижките мостове, с които влюбените „заключват” любовта си… Неслучайно думите „суеверие” и „вяра” са с еднакъв корен.

Най-забавно за мен обаче беше правилото да не обръщаш гръб на стената на тръгване. Това налага вярващите да вървят наобратно към изхода, без да извъртат очи от нея. Предполагам, че на ден по няколко десетки набожни люде се спъват и падат. Остава само някой да ги заснеме и монтира в смешно клипче, съпроводено от музиката към шоуто на Бени Хил.

IMG_20170124_122050

И докато едни се покланят пред светини, други (по-фотогенични) са хванати от местни репортери…

След стената, цялата група седнахме в едно заведение, където обядвахме набързо, а после продължихме из лабиринта в разглеждане на дебрите на стария град. Не се размина и без полагане на длан на Божи гроб, такава си е традицията, трябваше да я почетем, иначе все едно не сме ходили до Йерусалим. Малко бяхме объркани, първо докато намерим църквата Възкресение Христово, където се смята, че е бил разпънат, после – погребан и накрая – възкръснал божият син, след това пък в самата църква изгубихме ориентация.

16300329_10154900745284120_3405137140487765841_o

Кака ви Цура стана хаджийка

Още с влизането се озоваваш в помещение, където те сварва нещо като каменен гроб с лампи над него и където някакви хора полагат длан, целуват и се снимат, та тъкмо си мислиш и ти „а, ето го, бързо снимка!” и после виждаш на стената табела с надпис: „към Божи гроб” и стрелка надясно. Вляво пък се е наредина една дъъъъълга опашка предимно от руснаци, които чакат под един голям купол около някакво кръгло помещение, което на всичкото отгоре е оградено със скелета, тъй като е в процес на реставрация. И докато останалата част от групата започна да се катери по етажите и да оглежда различните помещения на църквата, която впрочем никак не е малка, но тя една да беше – църкви в стария град на Йерусалим не е като да няма, – ние с мъжа  и децата последвахме стадния инстинкт и се наредихме чинно в края на рускоезичната опашка. Излишно е да казвам, че като цяло, информационни табели липсват.

Чакането беше доста досадно, най-вече защото не знаехме за какво точно чакаме, но стоически издържахме на неведението и нахалните дебели лелки, които се опитваха да ни прередят (без успех, защото, нали, шамапрощавате, ама аз също съм от Изтока и имам бегъл опит в кисненето по големи и нецивилизовани опашки без никакви ограничения за по-добра организация, та трудно може да ме пререди някоя си Дуня от Сверловск).

В края на това продължило около половин час чакане, се шмугнахме през тясна врата и преминахме през малка стаичка надолу в земята, в дъното на която имаше още една врата, охранявана от поп, който стриктно връщаше всяка неприлично облечена жена. Слава на Христос, че пътувахме през януари и не бях по минижуп, да бера срам пред събралите се наоколо религиозни люде. И добре, че не ни искаха документи, че ако бяха разбрали, че сме неженени и с две и половина деца, щяха да ни отлъчат завинаги и от църква, и от Йерусалим въобще – грешници, с грешници такива! Зад въпросната порта имаше второ помещение, горе-долу 2 кв. м., където… абе и ние не знаем какво имаше точно, но предполагам е бил третият Христов гроб (така излиза, че са няколко в тази църква, явно за улеснена логистика бяха го решили, иначе представете си какво меле ще стане, ако всички туристи ходят да целуват едно и също място).

Попът даваше време 5 секунди на човек – ни повече, ни по-малко, няма какво да се офлянкваш толкова вътре – влизаш, прекръстваш се и излизаш. Това вярата да не ви е халва с шанфъстък! Колкото отреди попът – толкова е отредил и Бог, точка! Влязохме ние вътре с мъжа ми, децата, докато се огледаме, нещо табелка да видим – току виж се ориентираме за какво сме висели половин час отвън, и дядо поп почука отривисто по вратата и ни направи знак, че поклонението ни е приключило. Сигурно сме били единствените, които нищо не пипнаха и не целунаха, ама само като си помисля, че целият бивш съветски блок, заедно с мръсните си ръце и усти минава ежедневно от там, стори ми се твърде нехигиенично да бършем микроби след това… Впрочем, в последствие научихме, че двата големи камъка в стаичката са всъщност онези Свещени Камъни, затваряли пещерата с гроба Му. Спирам с важната информация.

IMG_20170124_153123

Калпазани!

Така се случи, че след това просветляващо и пречистващо преживяване, някак се изгубихме с останалите и мъжът ми тръгна да ги търси, а аз останах да чакам пред църквата с децата. Разположих се на едни каменни стълби, които водеха към някаква заключена метална врата и се заозъртах наоколо, а децата тръгнаха да се катерят нагоре. И точно когато си мислех, че ще си почина малко, дъщеря ми, Лора се затътрузи надолу по стълбите с рев. Действието се развиваше пред очите на много туристи и веднага някакви жени заприиждаха да ми предлагат помощ, аз успях да я хвана, но така и не разбрах как точно е паднала и дали се е ударила. Видях само една цицина на челото. Нали знаете колко помага паниката в такива ситуации? Е, хората наоколо бяха по-паникьосани от мен, една ми предлагаше вода, друга ми казваше някакви хватки, да видя дали нямала мозъчно сътресение, дори двама униформени дойдоха да ми обясняват къде е медицинският пункт, а на детето видимо нищо му нямаше и се успокои за секунди, щом я гушнах. Реално беше претърколила 3-4 стъпала докато я хвана. Ясно беше, че не можех да остана там, рискувах да започнат да снимат репортаж за лошите майки с мен в главната роля, затова събрах дечурлигата и багажчето и тръгнах в незнайна посока, където, за мой късмет, открих другите от нашата група. Появи се и мъжът ми и продължихме обиколката.IMG_20170124_162531IMG_20170124_161026IMG_20170124_160934

16252394_10154980800371737_2275006601647824585_oПо-късно се разделихме с останалите, а ние се запътихме към голямата джамия със златния купол (още известна като Палатът на Камъка и съвсем между другото е най-старата, запазена джамия в света). Въпросният мюсюлмански храм е нещо като задължителна забележителност за туристите. Там обаче ударихме не на палат, а на камък. Когато стигнахме до т. нар. арабска част (да, има си определени зони за различните общности), бяхме посрещнати от трима мъже в сериозно военно снаряжение и автомати в ръце. Е, виждали сме такива и в Париж, особено след атентатите от последните години, и не се уплашихме особено. Казаха ни, че след 17:00 часа входът за немюсюлмани е забранен и би било опасно да ни пуснат (опасно за живота, в смисъл, може някой малко да ни позаколи там). Доядя ни, защото се разминахме с голямата джамия със златния купол, но… какво да се прави – правила. От друга страна, остана нещо и за следващия път.

IMG_20170124_162921За утеха, извадихме по един банан от багажа, нахранихме всички налични маймуни (за децата говоря) и продължихме накъдето ни видят очите, а в последствие и към колата, защото вече започнахме сериозно да се изморяваме, особено мъжът ми, който трябваше да носи Лора на рамене от време на време. Впрочем, от количка в стария град на Йерусалим изобщо няма смисъл – навсякъде земята е от каменни блокчета и бутането на количка би било само причина за изнервяне.

Така приключи последната еднодневна екскурзия от престоя ни. На следващия ден събрахме багажа от къщата за гости, простихме се със собствениците, натъпкахме в торби каквото беше останало в хладилника и поехме към Тел Авив и летището. Довиждане, Израел и… до нови срещи, може би?

IMG_20170125_074358

Последното януарско кафе на терасата, докато мъжът и децата все още спят, а аз се наслаждавам на птичето пеене…