Израел с две бебета и половина – част 2: Сватбата

11След разходката из Ашкелон и пътуването до Мъртво море, не се спряхме току така. В събота се засилихме към едно друго море/езеро, Тивериадско, или още Галилейско, което аз предпочитам, защото е по-лесно за изговаряне. То е в северната част на Израел, споменах ли, че страната по площ е горе-долу ¼ от България и разстоянията не са чак толкова големи, освен ако не решите да я прекосявате по вертикала. Тук е моментът да вметна, че когато взимахме колата изрично ни обърнаха внимание да избягваме магистрала No. 6, тъй като тя била единствената платена в страната и плащането ставало по електронен път, а за чужденци нещата твърде много се усложнявали. Затова решихме да се движим максимално по крайбрежието, по магистрала No. 4 и в някакъв хубав момент да завием на изток.

1

По пътя видяхме голямо куче, което се возеше на открито в пикап и изглежда изобщо не го беше страх от скоростта по магистралата. Когато преминавахме близо до град, впечатление правеха тези нови жилищни комплекси, сякаш изникнали сред нищото с 30-тинаетажни блокове – огромни по размери квартали, да се чудиш кой толкова ще се засели там, сякаш имат чак такава нужда от жилища. Видяхме и огромна платформа в морето, предполагам, нефтена.

2Към обяд се озовахме в древния град Цезария, който ни беше на път. Там си направихме пикник (с паста и кренвирши, с какво друго!) в подножието на един акведукт от римско време, поразходихме се измежду арките, а после се покатерихме и отгоре през едни песъчища, та хубавко се изморихме.

4

5

Римски акведукт

Стана време за следобедна дрямка и всички налични деца бяха положени в столчетата си да хъркат, а ние продължихме нататък в търсене на Галилеевото море. По пътя вече се редуваха повече зелени пространства, обработваеми площи и тук-таме някое модерно израелско село.

6

Галилеево море

Морето се оказа почти непристъпна зона. Навсякъде беше оградено от платени паркинги, някакви заведения с изглед към водната шир или пък просто стръмен бряг, без никаква възможност да се паркира покрай него. Поизмина известно време, докато накрая открихме място, където можеше да се спира и където, поради тази причина беше пълно с коли, боклуци и котки. Самата вода също беше ужасно мръсна – с тиня и много отпадъци, носещи се из нея.

7

Галилеево море

Постояхме наоколо известно време, децата си изядоха следобедната закуска, после похвърляха камъчета във водата и това беше. Гелилеево море ни разочарова.

Дойде неделя – денят на сватбата. Всъщност, събитието започваше в 18 ч., така че нямаше какво особено да направим, затова просто обиколихме всички възможни детски площадки в района, наследниците бяха изключително доволни, а следобед, след дрямката им започнахме да се приготвяме за церемонията.

Действието се развиваше в Ашдод – близък на Ашкелон град – отново на морето. Самата зала, която младоженците бяха наели се намираше на плажната ивица. Всичко беше изпипано до последния детайл. Аз не съм присъствала на много сватби, но определено тази ме впечатли. На входа имаше охрана, влизаше се само с поканите, които всички гости бяха получили предварително. Вън пред залата бяха опънали голяма, бяла шатра, в която се събираха гостите на високи, бели масички. Празнична украса, както си му е редът и най-приятното – джаз, изпълняван на живо от саксофонист. Беше страхотно! Определено вдигна нивото, допринасяйки за и без това изтънчената обстановка. Гостите се бяха издокарали във вечерни облекла, общо взето не видях мъж с нещо различно от костюм и жена с нещо различно от бална рокля, включително и бабата на булката, която гони 90-те.

8

Една малка сватбарка

Още с влизането бях приятно изненадана, че няма да умрем от глад, тъй като беше предвиден кетъринг и коктейл от самото начало. Определено се впечатлих. Представях си как сега ще се точат едни дълги церемонии, народът ще прималява и ще му текат лигите, докато стане време за ядене, а още повече се притеснявах за децата, които са си свикнали да вечерят в определено време. Обикновено така се случва по сватбите – манджата е накрая. А тук ни посрещаха с храна, при това много хубава. Имаше суши, разни хапки, морска храна, много готвени ястия – всичко на шведска маса.

През цялото време си мислех, че ще ни извикат да влезем вътре в някакъв момент, но вместо това, се появиха първо младоженецът, следван от равина, а накрая и булката – в цялата си прелест. Преминаха по дълга бяла пътека, вдясно на която трябваше да са само жените, а вляво – мъжете. Нашите хлапета ги последваха, явно решиха, че това е някаква игра, а младоженците се озоваха на възвишение под нещо като купол. Там се разигра сватбеният ритуал – равинът говореше важни неща, пусна няколко шеги, съдейки по реакциите на гостите, даже попя малко, в някакъв момент им разпънаха бяла покривка над главите, която се държеше в ъглите от четирима мъже, по-ниски от булката, която пък от своя страна е по-висока от младоженеца и така, главата ѝ образуваше нещо като бабуна в плата. Накрая, младоженецът настъпи чаша, увита в станиол, както си му е редът и последва целувка, с което разбрахме, че вече са женени. Зазвуча някакво бясно арабско маане и всички гости се наредихме на опашка да поздравяваме новото семейство и да се снимаме за спомен.

9

Кака ви Цура на сватба, бременна в третия месец

Аз не си бях дояла скаридите и изобщо не разбрах кога банда чевръсти девойки започнаха да вдигат всичко от масите и да ни приканват да влизаме вътре. Вътрето се оказа огромно помещение, с DJ пулт и дансинг, около който бяха наредени и масите. Преди да влезем, обаче, трябваше да се намерим в списък с гостите, за да ни ориентират на коя маса да седнем. Масите бяха отбелязани с номера, а пред всяко място имаше табелка с името. Бяха предвидили отделни места за децата, което много ни зарадва, беше някак много уважително и мило. Разбира се, бяха ни наредили до други приятели на булката, всичко беше предвидено така, че гостите да се забавляват максимално. Менюто пристигаше поетапно: докато ядяхме предястието, саксофонистът ни забавляваше с по-спокойни мелодии, редувайки ги с по-хитови парчета, след което щафетата се поемаше от DJ-я и всички ставаха да танцуват. После отново се връщаше саксофонистът, връщахме се по масите, да хапнем основното и така, на части успявахме хем да танцуваме и да разкараме малко калориите, хем да си починем, ядейки.

Моят мъж и един от приятелите на булката, бяха приготвили изненада – клипче с рисунки, в което се разказва за булката и живота ѝ до този момент. Въпросното клипче се произвеждаше в продължение на няколко седмици и беше изключително трудоемко. Включиха се много от роднините и приятелите на булката, разказвайки смешни случки от живота ѝ. Получи се много весело. Някак успяха да организират нещата с DJ-я и да го пуснат на видео стени в различни части от залата, така че всички гости да могат да видят и чуят разказа. Тя, разбира се, се просълзи и дойде на нашата маса да им благодари.

Сватбата определено ме изненада приятно. Бях с по-различни очаквания, честно казано, мислех, че ще е неловко, защото не познаваме почти никого от роднините на булката, а пък младоженеца го бяхме виждали веднъж и мислехме, че ще има езикова бариера между гостите. Всички много се забавляваха, музиката беше идеално подбрана и задоволяваща всякакви вкусове, децата също се включваха в танците и почти не мрънкаха (а бяхме се притеснили, че ще развалят купона и ще трябва да си тръгнем рано-рано). Когато гостите бяха напълнили тумбаците, се пренесохме трайно на дансинга и няма млади, няма стари – всичко живо танцуваше и се веселеше. О, вероятно тук е моментът да отбележа, че алкохол не се сервираше изобщо (все пак, става въпрос за традиционна еврейска сватба, а при тях по правило не се пие алкохол). Това да видиш толкова много хора да танцуват и да се забавляват истински, без да се налага да удрят по няколко ракии преди това, или някакъв водещ да ги подканва, си е цяло събитие. В някакъв момент около дансинга започна раздаването на парти – атрибути (очила, маски, шапки, светещи гривни) и градусът се вдигна още повече. В продължение на цялата вечер професионален фотограф се навърташе около младоженците и гостите и  събираше интересни кадри, а няколко часа след началото, близо до дансинга сложиха магнитна дъска, на която залепваха вече принтирани върху магнити копия на снимките. Всеки гост можеше да отиде до дъската и да намери своите магнити, след което да си ги занесе за спомен вкъщи. Идеята ми се стори страхотна! Нашите магнити сега гордо стоят на хладилника и ни напомнят за този вълшебен момент.

Всичко описано звучи като да сме пирували цяла нощ, но всъщност, служителите от кетъринга започнаха да прибират и да почистват точно в полунощ. Осветлението се промени и дори за неразбралите, вече нямаше колебание, че купонът е свършил. Излишно е да казвам, че децата заспаха в колата на връщане към Ашкелон и късното лягане по никакъв начин не им попречи да ни събудят в понеделник сутринта към 8. Логично, денят премина в релаксиране на плажа.

10

Ден за почивка след сватбата

Следва продължение…

Израел с две бебета и половина – Ашкелон и Мъртво море

(Част първа)

В края на януари аз, мъжът ми и двете ни деца (на 1 и 3 години, съответно) се отправихме в едно отдавна планувано приключение до една колкото известна, толкова и непозната за нас дестинация, а именно Израел. Тази безразсъдна на пръв поглед инициатива беше свързана със сватбата на наша приятелка, която трайно се засели там преди няколко години. Добре, че са сватбите, че кога иначе ще ни огрее да мръднем по-далеч от добрата стара Европа с нещо по-различно от добрите стари четири гуми… Че и с деца – абсурд! Това е тя съдбата на пресните родители – стой си вкъщи, сменяй памперси и дишай, след някое и друго десетилетие може и да ти се отвори възможност да видиш свят. Е, и артрит и дископатия може да си завъдил, но пък важното е да се пътува.

IMG_20170118_210627

Летище Бен Гурион в Тел Авив, в изграждането на което преди години има пръст и моят собствен баща. Това с балоните явно е посрещаческа традиция…

Този път новото попълнение беше тази „и половина” от заглавието, с думи прости – тръгнах леко бременна, по стара семейна традиция. Упорито обаче отказвах да се правя на болна и дори реших, че ще отложа посещенията при гинеколог за потвърждаване на бременността за след като се върна.

И ако сега очаквате разказ за преяждане с кашерна храна, маслини и портокали, последвано от обилно повръщане, веднага отричам, но пък за сметка на това заради така удобното оправдание „бременна разсеяност” авторката на текста изгуби не обеца, не чадър, а цяла бебешка количка, представете си.

Понеже стана дума за ядене, ама страшна скъпотия в тоя Израел! Храната по магазините е по-скъпа от тази в Европа! Това ни изненада доста неприятно, още повече, че заради по-съществените харчове покрай самолетни билети, нощувки и кола под наем, решихме да заложим на по-скромно пребиваване там и да не разхищаваме, нищо че сме на почивка. Вярно, колата под наем си е глезотия, ама в Израел общо взето с транспорта е тегаво, особено в курортния град Ашкелон, в който се настанихме, а и с деца, а и с нагласата, че ще обикаляме всеки ден в различен град… Един път сме дошли, все пак, а имахме само седмица.

IMG_20170120_105825

Супер като супер

Решихме да спестим от ресторанти и да готвим в къщата за гости, в която имаше горе-долу оборудвана кухня. Мястото беше прилично, видимо чисто, но всъщност доста застаряло и оставящо те с впечатлението за започнал преди години и никога незавършил ремонт. Особено банята и тоалетната! Нещо средно между стар хотел по българското черноморие и някоя позабравена планинска хижа. Но пък бяхме в отделен апартамент с две стаи – една за нас и една за децата. Хазяите – руски имигранти – не бяха по-далеч от къщата като усещане. Позастарели, кичозни, с разбиранията за лукс от онова време и като цяло, нямащи нищо общо с хотелиерския бизнес – нито като поведение, нито като качество на обслужването. Типичните клиенти по по-евтините ни морски курорти. Бяхме пристигнали късно вечерта и децата бяха много изморени и ревящи, а хората започнаха да ни развеждат и да ни показват кое къде е в къщата и да оправяме документи и сметки. Не приемаха плащане с карта, затова оставихме само част от парите в брой, с уговорката на следващия ден да им дадем останалото. Още преди обед на следващия ден бях пресрещната от собственика с грубото изнудване: „Дайте си ми парите!”

IMG_20170119_121048

Зимата в Ашкелон… Да ги ожалиш!

Да ви разкажа, все пак, за Ашкелон – курортно морско градче, по население колкото Плевен, плажната ивица е доста дълга, с божествен пясък и лазурно синя вода, боцнати палми тук-там за разкош. Както навсякъде в Израел, има обособени нови жилищни комплекси с търговски центрове в тях, въобще, явно доста се строи в страната. В крайбрежната част преобладават къщите, има огромни детски площадки, направо изумително големи, децата бяха като в рая.

По принцип, когато попадна в малък град, най-натрапчивата мисъл в главата ми е: „С какво се занимават всичките тези хора? То няма какво да се прави тук!” Въпреки тези размисли, и въпреки че съвсем не бяхме там по време на туристическия сезон, през цялото време виждахме някакви твърде заети хора, които препускат с коли насам-натам и явно работят.

И като казвам „препускат”, изобщо не се шегувам – ограничения в скоростта на практика не съществуват, а от теория явно местните не се вълнуват! За моя радост, автоматичната скоростна кутия явно е на почит в страната и светне ли жълто, всички тръгват моментално. Още преди зеленото, се чуват няколко клаксона отзад. За мудните ни френско-български реакции това си беше рязка промяна, с която обаче успяхме да се адаптираме за седмица и след като се върнахме, аз поне имах усещането, че съм в страната на спящите шофьори. И докато карат, не знам как, но успяват да вдигат по 70 км/ч в града, при положение, че на всеки светофар има радар с камера. За магистралите въобще не се наемам да говоря – лудницата е пълна и мигачът е табу. Как не са се изпотрепали на пътя, за мен си остава загадка, над която още умувам. Но пък пътищата са хубави – почти навсякъде има по две ленти в посока, подобаващо отделени от насрещното. Когато пътуваш извън града, пейзажът често е пуст и може да те обземе лек страх, че аха ти свърши бензинът и си умираш тук, по средата на нищото. Чак е малко сюрреалистично – някаква пустуш, разцепена от гладък като огледало асфалт.

Много лошо впечатление ни направи боклукът. Както си в по-лъскав район, с хотели, магазини и добре облечени хора, така изведнъж пред взора ти се простира някаква голяма кална поляна с купища боклуци на нея и коли, които паркират в калта. Това ме шокира. Бях с нагласата, че Израел е една прекрасно уредена страна, много напреднала и иновативна, спомням си от разказите на учителката по география в гимназията за уникалната им напоителна система, за това как във всяка градинка има малко маркуче и до всяко цветенце има дупчица, която отмерва точното количество вода. Представях си всичко това по-мащабно, но се оказа, че Израел твърде много ми напомня за България, с единствената разлика, че жителите му са една идея по-богати.

Но да се върна на нашето пътуване и по-точно емоциите покрай сватбата. Еврейската традиция повелява преди да се омъжи, момата да премине през ритуал, наречен микве. Прави се в нещо като малко басейнче, с големината на джакузи и представлява потапяне на бъдещата булка 7 пъти във водата с цел пречистване на тялото и духа. Ритуалът се извършва под надзора на равин, който същевременно рецитира някакви важни религиозни заклинания и всъщност те са единствените действащи лица.

За целта се разделихме на жени и мъже, тъй като мъжете нямат работа в микве ритуала. Те отидоха на спа процедури, а жените се събрахме във фоайето на своеобразните бани и след като булката се появи – пречистена и свежа – се отдадохме на ядене на баклави, толумбички, локум и други сладки неща. Интересна подробност е, че след този ритуал булката и младоженецът нямат право да се виждат до самата сватба. В случая ставаше дума за нищо и никакви три дни.

На следващия ден беше петък, т.е. шабат – еврейският уикенд, който продължава до събота вечерта, а неделя е първият работен ден от седмицата. За нас това означаваше, че до обяд трябваше да сме напазарували храна, защото след това всички магазини затваряха за два дни. Купихме разни лесни за готвене неща + кило кренвирши. Това бяха най-отвратителните кренвирши, които някога съм яла! Очаквах да са като френските – от месо – но се оказа, че са като българските и дори по-зле. Съдържанието им беше крайно съмнително, вкусът – нищо общо с месото, а консистенцията много ми напомни за онези репортажи от началото на прехода, в които разказваха за кренвирши от тоалетна хартия. Дъвчеш и ти скърца в устата… Въобще, откъм качество на храните не останахме очаровани, особено за тези цени.

IMG_20170120_153930

След обяд решихме да се отправим на пътешествие до Мъртво море, да оползотворим шабата. Това сякаш беше и най-интересната от всички екскурзии, които направихме. В началото край магистралите се редяха мандаринени и маслинови градини, след това преминахме на по-пустинни местности с огромни кактуси и доста прахоляк. За наша радост, времето беше слънчево и топло, край пътя започнаха да се появяват мистериозни селца, които сякаш временно бяха там, наподобяваха бежански лагери – палатки, колиби, малки стада овце, камили, магарета… Изведнъж осъзнахме, че сме не къде да е, а в Близкия Изток и това си е колкото екзотично, толкова и опасно.

В съзнанието ми се надпреварваха да изскачат кадри от филма „Вавилон” и сякаш ентусиазмът ми попритихна. Съвсем обичайна гледка бяха деца, носещи се на коне из пустушта, а на едно място видяхме дори нещо като състезание с коне или някаква местна игра, беше се събрала голяма тълпа зяпачи, но ние решихме да си спестим това преживяване, толкова бързахме да видим Мъртво море преди залез слънце. Друга атракция бяха пътните табели „Внимание, възможност от преминаващи камили по пътното платно”, които се опитах да фокусирам с камерата, но така и не успях. И камили по платното не видяхме, а толкова се надявахме.

IMG_20170120_154040

Леко с камилите!

Затова пък в един момент вниманието ни беше привлечено от НЛО. Загледах се в него и първо помислих, че е самолет. След известно време обаче отново го съзрях в небето – голямо и неподвижно. Зачудих се какво ли е и в някакъв момент споделих с мъжа ми, който също се беше чудил мълчаливо. Сред предположенията ни бяха дрон, балон или някакъв боклук, който е по-близо, отколкото си мислим, като торба, например. Синът ни беше по-поетично настроен и каза, че е кит. Когато се приближихме достатъчно, се оказа, че това е дирижабъл и явно беше в услуга на някаква военна зона, покрай която минавахме и на чиято ограда пишеше „Влизането и снимането строго забранено”. Май в крайна сметка синът ни беше най-близо до истината…

Като споменах за военните, веднага си проличава, че си в страна с чести военни конфликти. Службата в Израел е задължителна и за двата пола – за мъжете е 3 години, а за жените – 22 месеца. Присъствието на младежи и девойки в униформи е навсякъде, често са въоръжени с автомати и въобще, успяват да всеят страх.

IMG_20170120_161844

Сол от Мъртво море – там не е като да няма

След като минахме военната зона, започна спускането – Мъртво море се намира на най-ниската точка от земната повърхност, около 500 м под морското равнище. В резултат, за да стигнеш до него, навлизаш в нещо като котловина и пътят е доста криволичещ, а наоколо – само едни голи, червени скали, които в късния следобед съвсем пламваха, огрени от залязващото слънце. Ушите ти заглъхват, от завои ти се вие свят, а морето все още е далеч. Всъщност, морето си е баш езеро, ако трябва да сме терминологично точни. Цялото му дъно е покрито в сол, което и обуславя много солената вода, в която нищо живо не вирее – нито растения, нито животни. По пътя за първото място, достъпно за човешки крак, видяхме завод за магнезий и се полюбувахме на внушителни по размери бели дюни сол. На единствената в района бензиностанция пък се запознахме с групичка китайски студенти от Тиендзин, които първо бяха изумени, че говорим китайски и второ, още по-изумени, че сме ходили в Тиендзин. И след като обсъдихме европейската архитектура на този азиатски град и констатирахме колко малък е светът, всеки продължи по пътя си.

IMG_20170120_165750

Дъщеря ми се разхожда по соления бряг

Когато стигнахме брега, вече почти се мръкваше и трябваше да действаме бързо, ако искахме да изпитаме удоволствието от това, да плаваме над водата, без да потъваме. Наоколо нямаше много туристи, изгарящи от желание да се топват в солената вода, така че плажът си беше само наш. Температурата на водата беше може би 16-17 градуса, но нас със студена вода не може да ни изплаши човек… Дъното боцкаше подобаващо, солта не е от най-меките неща. Аз се пльоснах първа, тъй като трябваше някой да остане с децата, които изобщо нямахме намерение да тормозим. Синът ни реши да влезе сам и дрехите не бяха никаква пречка за него – докато се усетим, беше нагазил до коляно с все обувките. Впоследствие научих, че солта доста добре се загнездва в обувките и дрехите и не може току-така да ги изплакнеш и да си мислиш, че ще са измити – трябва си сериозно пране в пералня.

IMG_20170120_170332

Удивително, но дори китовете не потъват

Усещането да плуваш в толкова солена вода е… странно. Първо, наистина не потъваш! Аз влязох на дълбочина малко над коляното, за да не се отдалечавам много от децата, не беше никак дълбоко, но определено водата  е тази, която ме държеше постоянно на повърхността. Второ, въпреки рационалната си природа и познанието, че в тази вода не може да има живи организми, човек постоянно си внушава, че нещо лошо ще се случи. И това не е само мое чувство, мъжът ми също го изпита. Сякаш аха-аха някое чудовище ще те сграбчи и ще те затътрузи по твърдото дъно към другия край – чак към йорданския бряг. Трето, трябва да внимаваш да не ти влезе вода в очите и да имаш предвид, че ако имаш прясна раничка някъде, ще щипе та пушек ще се вдига. На вкус водата не е просто солена, ами направо е горчива – не я препоръчвам за пиене. Мъжът ми, като по-смел влезе по-навътре и се опита да плува, но не му се получи. Сякаш всеки път, щом опита да стъпи на дъното, нещо го буташе нагоре. Докато се нарадваме на солта, слънцето се скри и трябваше набързо да събираме партакешите, да мятаме децата в колата и да се връщаме в Ашкелон, преди да е станало толкова тъмно, че да не можем да ги открием.

IMG_20170121_093921

Ето как изглежда къс необработена сол

Продължението четете ТУК

Отишла Цура на седмица на модата

Ама как така отишла на седмица? А не може ли да е отишла на ден? Или на 5 минути? Трайте, четете и ако ви стане смешно, да знаете, че е от хормонален дисбаланс, няма нищо общо с тази статия (която е написана отдавна, но по неведома за мен и, респективно, вас причина прашасваше, изоставена и онеправдана).

0034_31a000175710034

Да обясня, че тук съм се напрегнала да фокусирам дамата с веещото се пончо ли е, рокля ли е – представа нямам, но много хубаво се вееше, а тя постоянно мърдаше, тия хора като знаят, че ги снимат, да вземат да постоят неподвижно ли…?

Напоследък ми беше толкова комфортно без мода… Не знам какво ме прихвана да се ровя пак в тенденциите, сякаш си нямам друга работа. Реших, че най-лесният и егоистичен начин да актуализирам информацията е като намина покрай някое от дефилетата за Пролет 2017, така и така си ходя периодично до тези места в Париж, хем и малко полезна работа да свърша.

Отварям да проверя къде и кога са ревютата и какво виждат очите ми – в графика има изписани дизайнерите, времето, но не и мястото на ревютата. Шок и ужас! Колко време съм спала и кога съм изпуснала момента, в който се е случила тази жестокост към нищо неподозиращия моден фен в отпуск по майчинство?

Мдам, явно на хорицата им е писнало от целия цирк, от напразния сеирлък и от тълпите и са решили всичко вече да си е с покани, както си му е редът, да не се вдига излишен шум – който разбрал – разбрал. А, ето! Моят любимец Ели Сааб е в неделя от 15 часа. „Място: Вижте поканата”. Добре, че всяка година ги прави в парка Тюйлери, в нещо като временни шатри, една бърза разходка и ще съм в крак с новостите.

Какво стана, уж тръгнах навреме, а след като се въртях в търсене на паркомясто, станало 16 часа. Вече псувах наум, когато се оказа, че нищо не съм изтървала, защото като вървях към парка, по тротоарите все повече се носеха крехки мадами, издокарани в ефирни и крайно несъобразени с метеорологичните условия одежди. Пощраках с верния дядов „ФЕД”, имах останали няколко кадъра до края на филма, поразходих се натам-насам и като цяло се информирах.

0031_28a000175710031

– Пьенооо, къдей тоя парк Тюйлъри, ма? – Аз ут толкуз дървета никъв парк ни виждам.

Това, че мястото на ревюто не беше широко разтръбено изобщо не означаваше, че нямаше хора. Първо, всичките туристи бяха се накачулили по всевъзможни огради, стъпала и почти висяха от дърветата, снимайки този парад на суетата и недоумявайки защо, за бога, истеричното множество от фотографи, блогъри и просто комплексари тича напред-назад, пищи и снима в захлас някакви странни и никому неизвестни личности, облечени като на карнавал в лудницата. Усмивки, подигравки, шегувки – все неща, на които хората от модния бизнес гледат с насмешливо снисхождение. Блогърите по старому си бяха там, всички хора, които са искали да отидат, са отишли, независимо от това, че мястото на ревюто е „тайна”. Лошо впечатление ми направи това, че имаше адски нацупени жени, които гледаха с бялото на окото си. Не разбирах причината за обидата им, но чак ми ставаше неудобно, че съм понечила да насоча взор към тях. Уж красиви, видимо богати, а същевременно недоволни и нещастни в излъчването си. Жал да ти стане!

Много забавно беше, когато се появиха Кендал Дженър и Джиджи Хадид, така, горе-долу през 2 години най-желаното име се сменя с нещо по-екстравагантно като звучене и напълно повтарящо предишното като излъчване. „Момичетата на момента” задължително трябва да са синеоки, за предпочитане руси, с леко болно излъчване и променливо сладникави. А забавно беше, защото както си вървиш спокойно по тротоара, изведнъж срещу теб се задава една тълпа хора в черно, които силно напомнят рояк пчели в поведението и движението си, а и по начина, по който звучат. Първо е плахо, тихо, прокрадват се да хванат най-добрия кадър, който след това ще ги „храни” цяла седмица, после, когато вече и останалите са разбрали коя е „звездата”, се стига до откровено бутане, бягане и подвикване с цел да се възползват колкото се може повече от известността на въпросната личност. И накрая роякът, задоволен или не съвсем, се разпръсква в очакване на следващата жертва.

Разбира се, както всеки път, имаше и от онези накипрени, никому неизвестни момичета, които идват на групички или поне по две, изглеждат екстравагантно и веднага се набиват на очи, обикновено от главата до петите са в актуални тенденции или такива, измислени от тях самите и просто търсещи атракция, поле за изява или най-елементарното, внимание. Къде по-добре да оценят модните ти напъни, ако не там?

0037_34a000175710037

Випуск 2017 в аванс

Определено обаче най-голяма сензация предизвикаха тези двайсеина „моделки”, всичките до една френскоговорящи, които се появиха едновременно, облечени в семпли дрехи (както се изрази една приятелка в последствие, като от бал през комунизма), застанаха в една линия и просто позираха, мълчаливо и тържествено. Вероятно мнозина са помислили, че имат нещо общо с колекцията на Ели Сааб, но всъщност нямаха. По мои лични предположения става дума за поредна пиар кампания на някоя масова марка, хич няма да си мръдна и пръста, за да науча коя. Може марката и да не е масова, но със сигурност бяха се насочили към тази целева група, опитваха да наложат подсъзнателно на публиката някакви трендове, вероятно дори са успели… След общите снимки, се разпръснаха и всеки фотограф си грабна по една да си я щрака на воля.

0039_36a000175710039

Аз си харесах мацката в бордо, много красива ми се стори и реших и аз да си открадна от нея. После като се разходих, видях, че новост е някаква огромна шатра, превърната в ексклузивен „мол”, до който достъп имаха само хора с пропуск, предполагам, някакви, свързани със Седмицата, купувачи, журналисти, редовни клиенти. Трикове ни вкарват – колкото по-ексклузивно, толкова по-желано. Явно Парижката община е решила максимално да се възползва от модната фиеста и да докара допълнително някой и друг доход. Кога, ако не сега?

0036_33a000175710036

Седмицата на модата е и време за срещи на инакомислещи от всякакво естество

След гюрултията в Тюйлери, много от хубавите дами и господа се изсипаха на улица Сен Оноре, където се намира голямо количество магазини за скъпи облекла и аксесоари, на всичкото отгоре много от тях бяха затворени и допускаха само някои клиенти, не разбрах на какъв принцип. Отвън изглеждаше сякаш се разпродават уникални и единствени по рода си артикули. Да, да, те всички така казват. Видях страхотно облечени хора, много мода, тази атмосфера няма как да я усетиш по друго време на годината – концентрацията на интересни визуални комбинации, стил, креативност и не на последно място – шантави личности – е най-голяма по време на Седмицата на модата.

Така че като цяло съм доволна от това си преживяване, макар и мимолетно. А и, друго си е, да знам, че най-вървежният цвят за тази есен е пепел от рози… Вече ще мога спокойно да си лягам и да се будя сутрин.

 

 

Форум на асоциациите – възможен ли е в България?

IMG_20160903_153638

Всяка година, в началото на септември френските общини организират форуми на асоциациите. Обяснявам, за неразбралите – асоциациите могат да бъдат спортни, културни, благотворителни, исторически, религиозни – всякакви. Всички видове дейности и активности в общината си дават среща на едно място, по едно и също време, а хората, които се интересуват обикалят и разглеждат какво се предлага. Ако харесат нещо, с което им се занимава през годината, това е моментът да се запишат или да получат повече информация от първоизточника – хората, които водят курсовете, срещите и които организират събития, т.е. членовете на асоциацията.

IMG_20160903_132128

Признавам, че ми се случи за пръв път да посетя подобно нещо, по простата причина, че децата ми все бяха прекалено малки за подобни дейности, а и нямах необходимостта да ги оставя на някого, а аз да ходя да се социализирам. Занимавах се предимно с тях. Сега, обаче, мисля да се запиша на поне един спорт и една културна дейност и да ходя поне веднъж на занимания за майки с деца през седмицата. Дано да успея!

IMG_20160903_130300

Колкото до активностите в нашия район – имаме водни спортове, хандбал, бейзбол, хокей на лед, бадминтон (това си избрах!) и още много. Всякакви видове танци, музикални курсове (предимно за деца, обаче), театрални школи, уроци по езици… Има религиозни дружества и такива за промотиране на дадена култура – португалска, бразилска, бретанска… Може би е крайно време да има и българска асоциация? Ще помисля по въпроса. Много ми се искаше да се запиша на покер-клуб, но, за съжаление, при нас няма. Трябва да потърся в околностите.

IMG_20160903_154226

Да не забравя да добавя, че имаше и програма, някои от асоциациите представяха активността си в рамките на 5 минути – имаше танци, песни, пантомима, капоейра, всякакви източни бойни изкуства, въобще – хем забавно, хем информативно.

IMG_20160903_130206

Защо пиша всичко това – не е само за да се изфукам. Просто идеята ми се стори интересна и реших да я споделя. Струва ми се, че такъв форум е напълно постижим в много български градове. Общината организира събитието, предоставя голяма зала за целта (като нищо може да е и на открито в някой парк, например), канят се всички културни, спортни и други институции в града да заявят участие навреме и хоп – вместо да ходиш на сто места да се запишеш ти или детето ти на нещо приятно и полезно, да бъдеш малко по-активен и да се чувстваш по-приобщен в града си, отиваш само на едно място и само веднъж.

Да не забравяме и икономическия позитив на всичко това – едно събитие по това време на годината може да подпомогне местния бизнес значително. Особено рекламния! Особено ако се сложат отстрани и лафки за хапване и пийване. Храна за душата и тялото.

Целувки,

кака ви Цура.

 

Моден поглед към забрадките и други демони

За забрадките мисля да напиша. Нали е на мода – мало и голямо се е втурнало да пише по темата и аз, барабар Цуре с жените, да се изложа писмено.

Два полюса се блъскат в мен, две мисли спорят и дори вестибуларният ми апарат не може да определи на коя да връчи статуетката. Една феминистка и една кокона са се разгорещили, нажежили и пушек се вдига, ви казвам.

За какво иде реч – от една страна, живеем в свободно общество, в което всеки е свободен да си дупчи носа, да си татуира скелети, свастики, ако ще… да носи сомбреро, въобще, да се направи на палячо по най-удачния за него начин. И „всеки” включва и „всяка”, да не ме разбере някой погрешно. В такъв случай, никой няма право да ти казва „ама я си махни сега забрадката, капелата, буркините или хиджаба”. Все едно да ти кажат „твърде ти е къса полата, токчетата ти са прекалено високи и каква е тая дълга коса, като на Бийтълс?” Напомня ли ви нещо? Да, та по тази същата логика, изглежда съвсем нехуманно, неморално и назадничаво да се вкарват такива закони за забрана на дадена дреха.

Да минем и от другата страна – защо, по дяволите, жените да трябва да ги носят всичките тия аксесоари, а мъжете – не? Някой да дойде и да ми обясни! Религия, ала-бала, по-хигиенично е… било… някъде… Нали религията е отражение на реалността и ни дава някакви насоки как да живеем по-лесно? Как го оправдаваме тогава това тук и днес?

Ако си мислите, че ще изпадам сега в про- и анти-религиозни настроения и ще ви говоря за политика – лъжете се. Това е глупав моден блог, все пак. Само си разсъждавам „на глас” и задавам подвеждащи въпроси.

Обаче се замислих за историята със забрадките и се сетих как, като бях малка, ходихме в Русия на църква с майка ми. Да ви брийфна само, че тя е от древен религиозен род, т. нар. старообрядци, т.е. ортодоксални християни, ама от най-ортодоксалните. Половината род е съставен от попове и попадии, другата половина работи нещо свързано с църквата. И отиваме на църква с майка ми, носим си забрадките в чантата, пред църквата има малка стаичка, в която се предполага, че трябва да си сложиш забрадката така, че да ти закрива цялата коса и шията и общо взето, ставаш като една матрьошка – виждат се само червените ти бузи и очите, напълнени с вяра в Бога.

Тогава още не съм си задавала въпроси за равенството между половете, просто изпълнявах с досада каквото ми казваше майка ми, и даже се научих кога трябва да направя поклон до земята, след кои думи на попа да се прекръстя и направо почти се бях превърнала и аз в набожна мома. Те, религията и феминизмът не са най-добри приятели.

Стана ми мъчно тия дни, че баби като българската ми баба, която си отиде преди 2 години, носещи забрадки, скоро съвсем ще изчезнат. От модна гледна точка ми стана мъчно, не от морална. Е, може би съвсем малко и от морална, но да не ставаме сантиментални. (Пояснявам, че това на снимката не е баба ми)

 

Преди няколко години по модните подиуми дефилираха жени в забрадки, италианците Долче и Габана направиха колекция, в която луксозни мадами се шляеха напред-назад в дългокосмести шуби и копринени касинки на гигантски цветя – твърд намек за традиционния руския шик.

Ама толкова смешно ми ставаше като ги видя, даже малко им бях набрала на италианците.Не може да си мислиш, че само защото нещо е извън контекста, автоматично ще бъде адекватно в модата! Отделно, колко абсурдно беше от естетическа и практическа гледна точка, но… какво ли разбирам аз от мода? И като се търкулнаха една след друга фешън матрьошки по улиците…

После обаче се появи подобна колекция, пак от същите, с хиджаб – традиционната забрадка на мюсюлманките. Тогава бях по-скоро благодарна, защото те ме доведоха до някои революционни открития. Те просто дойдоха и заявиха: „събудете се, ХХI век е!”

В крайна сметка, живеем в един повърхностен свят, в който материалното, видимото и временното отстъпват на духовното, латентното и вечното. Далеч съм от мисълта, че една дреха в днешно време може да бъде изпълнена с идеологическо съдържание, освен индивидуалното идейно съдържание на човека, който я носи. Изключвам затворените общества, където дрехите са наистина част от гео-времевата реалност и нейно отражение. Да, дрехата носи препратки към различни култури и субкултури, макар че напоследък и това е под въпрос. Странно как модата ни отваря очите за тези подробности, защото хората обикновено се вторачваме в значението на дрехата като отражение на нашата същност. Пример – слушаш рок, значи трябва да си в черно; водиш близък до природата начин на живот, значи трябва да носиш раздърпани дрехи в неутрални цветове; свободолюбива натура си – трябва да си шарен като хипи… И т.н. Изпразването на дрехите от съдържание е изключително хитър ход от страна на дизайнерите, защото все пак, трябва всеки сезон да се променяме, да придобиваме, да купуваме… И в това няма нищо лошо, такова е времето. Или пък всичко това е резултат от безкрайните повторения на едно и също и илюстрация как модата вече толкова изнемогва откъм идеи, че е започнала да посяга към идеи извън себе си?

При всички случаи, използването на дрехите като оръжие за една или друга цел е напълно неефективно, но за сметка на това доста показно. Защото, според мен, не чрез посочване на различието хората ще достигнат до мир и любов, а чрез приемането и обикването му. Благодаря ти, модо, че ме доведе до тези разсъждения!