До България и назад с 3 малки деца: завръщането – Нови Сад, Шиофок, Мюнхен

Начало на пътуването – ТУК

IMG_20180823_112509

София, Европа, XXI век

Поседяхме си ние в България, погостувахме, подишахме чист въздух и към края на август полека се заприготвяхме за връщане обратно към Франция.

Определено искахме да избегнем чакането по гранични опашки, а в края на лятото нещата обещаваха да станат още по-сериозни, тъй като повечето летуващи се прибират тогава, особено имайки предвид, че децата на Запад започват училище от 1-ви септември.

Потеглихме отново от София, като още докато излизахме, усетихме някакъв странен шум, особено при по-висока скорост. Аз много се стреснах, защото тъкмо се бях засилила по околовръстното и си мислех как само да заспят децата, ще карам чак до границата, но затова са плановете – за да се провалят. Спрях на една бензиностанция, там един служител погледна под колата и видя, че гърнето на колата е спукано, след което ни насочи към сервиз, а от сервиза – към друг сервиз. Вече очаквах как някой монтьор ще се възползва от ситуацията и ще ни поиска космическа сума, когато случихме на много свестен човек. Беше грък, явно изтласкан към България от кризата. Поиска ни нещо като 40 лв, аз бях вече изхарчила и последните си банкноти, защото не очаквах, че ще ми се наложи да плащам някъде, та след като я оправи, ме пусна да отида до банкомат и да изтегля, тъй като нямаше наоколо. Сега вече знаех защо децата викат „спукано гърне”! Винаги съм си мислела, че става дума за бебешко гърне.

IMG_20180824_095618

Някъде из Сърбия

Трябваше да се забързаме, защото бяхме резервирали нощувка отново в нашита любима къща за гости в Нови Сад. Само че вместо да минем през ГКПП Калотина, след който в Сърбия се продължава директно по магистралата към Ниш, ние предприехме предизвикателство и поехме по неизследван до момента път, през Трън и доста по-малки междуселски пътища. Разбира се, изгубихме около час повече, но пък за сметка на това, когато пристигнахме на границата, пред нас имаше само две коли. Кой знае колко часова опашка сме си спестили! На служителите им беше толкова скучно, че се възползваха от преминаващите да обменят някоя и друга приказка. Чувствах се сякаш съм в планината и виждам човек за пръв път от доста време – толкова дружески бяха настроени граничарите.

След като се озовахме в Сърбия, нещата се развиха бързо. Стигнахме до магистралата и оттам нататък беше лесно, макар че и там не се размина без забавни случки.

Бяхме спрели за обяд на една бензиностанция та използвах момента да взема нещо от багажника и явно не го заключих. Пътувахме без да забележим с часове, но тъй като в Сърбия всеки път, когато се качваш и слизаш от магистрала, преминаваш през пункт за плащане, някъде вечерта отново бяхме на такова място. Вече се беше стъмнило, минахме, платихме и на тръгване, тъкмо се засилвахме, зейна кратер на пътя и мъжът ми мина точно през него, като един достоен французин. Колата потъна и след това подскочи недвусмислено, чухме странни звуци отзад. Помислихме, че може би сме ударили нещо, но той продължи да кара и чак след около двеста метра осъзнахме, че багажникът е отворен. Светкавично отбихме вдясно от пътя, добре, че още не бяхме излезли съвсем от разширението след бариерите и имаше накъде да ни обикалят другите коли. Оказа се, че липсва един куфар, шалтетата и… кой ти помни вече… Е, поне компютрите бяха добре застопорени. Останах с децата, а той се върна. Един от служителите на пункта тъкмо събираше торбите ни от пътя. Беше доста комично как мъжът ми се появяваше в далечината като един силует, с шалтета и торби под мишница и дърпащ куфар по магистралата. После през цялото време до Нови Сад мислехме дали не е възможно да сме изтървали и още нещо и някой просто да го е задигнал. Все пак, явно ни провървя. Стигнахме в къщата за гости късно вечерта, когато децата вече бяха заспали и се трупясахме по леглата.

IMG_20180824_102545

Вярвате или не, това е държавната граница между Сърбия и Унгария.

На следващата сутрин прекосихме сърбо-унгарската граница, като отново минахме през алтернативно място и избегнахме опашката от коли. Чувствахме се като страхотни късметлии. По обяд спряхме в китно унгарско селце, където похарчихме форинтите, които открих в портмонето си от предния път. Стигнаха за няколко консерви, кисели млека и плодове. Така, освен обяд си осигурихме и храна за следващия ден. Седнахме на една полянка, разстлахме шалтетата и си направихме пикник. През цялото време, докато бяхме там, не мина нито един човек.

IMG_20180824_120807

Целта този ден беше да стигнем до малко село в близост до езерото Балатон, което е толкова голямо, че унгарците си го наричат море и го ползват за такива цели. Бях открила там достъпна къща за гости и много се надявах да не е твърде мизерно, защото на повечето места цените бяха двойно по-високи. Пристигнахме около 16 часа, посрещна ни собственикът, който ни остави ключовете и каза, че освен нас, други хора в къщата няма, така че можем да се разположим където намерим за добре. Когато влязохме, не повярвах на очите си. Беше огромна. Имаше 11 стаи и ако не ме лъже паметта, преброих 18 легла. А гледайки я отвън, никога не бих предположила, че е толкова просторна вътре. Имаше добре оборудвана кухня, беше чисто, със спално бельо в стаите на първия етаж, детско креватче, въобще – всичко. Направо съжалихме, че не я резервирах за цяла седмица. Отзад в двора имаше зона за барбекю с голяма маса, малко шадраванче за децата и… не какво да е, а борова гора! Както каза моята приятелка Гери, когато ѝ изпратих снимка, „е, това вече е прекалено!”

Нямаше време за губене и след като разхвърляхме багажа, намъкнахме банските, метнахме няколко кърпи, не забравихме и надуваемия пояс – накъде без него – и се насочихме право към езерото. Оказа се, че мястото, където смятах да отидем, беше някакъв частен плаж и се наложи да попътуваме малко по-натам по крайбрежието докато открием безплатен плаж с паркинг. Беше изненадващо спокойно, с много семейства, малки дечица, откъм брега дъното беше каменисто, но пък някъде два метра навътре във водата ставаше песъчливо и много приятно. Дълбочината се променяше плавно, децата най-много оцениха този факт! Разбира се, след като и дъщеря ни разбра какво удоволствие е да плуваш с пояс, падна голяма борба за него, но така или иначе нямаше как всички да сме във водата, та се редувахме.

IMG_20180824_163853

На езерото Балатон

IMG_20180824_163856IMG_20180824_180129

 

Може би най-незабравимото от този ден беше непредсказуемото време. Когато пристигнахме на плажа, по нищо не личеше, че се задава буря. В някакъв момент от другата страна на езерото видяхме да се задават бавно, но сигурно сиви облаци и за няколко минути задуха силен вятър. Всичко живо се засуети, ние започнахме да събираме децата и партакешите и докато се усетим, вече беше заваляло, а в олелията надуваемият пояс изхвърча някъде далеч по плажа. Аз се засилих към колата с децата, нищо, че вече бяхме почти напълно мокри, а мъжът ми тръгна да преследва пояса. Върна се победоносно, мокър като плъх. Определено беше екстремно преживяване, но пък успяхме да се насладим на езерото.

IMG_20180824_192826

Шиофок

IMG_20180824_192846

 

Върнахме се в къщата, ударихме си по един душ, изсушихме се и, тъй като времето се поуспокои и спря да вали, решихме да отидем до Шиофок – най-близкият курортен град. Поразходихме се из централната част, снимахме емблематичната кула, сякаш издигната там, за да има с какво да се снимат туристите за спомен и после отидохме до крайбрежната алея, където се бяха наредили ресторантите и нощните заведения. Обстановката навяваше спомени за българското Черноморие, но все пак не беше толкова кичозно. Минахме през кей с яхти и цял пасаж лебеди, влязохме навътре до един морски фар, а после се върнахме, за да хапнем гулаш в кокетно ресторантче – едно от малкото, които изглеждаха като да нямат нищо против децата. Небето ставаше все по-мрачно, а морето се вълнуваше внушително, но на завет, в ресторанта беше доста приятно.

IMG_20180824_200835_HHTIMG_20180824_203620_HHT

За следващия ден ни очакваше амбициозното разстояние от 662 км до Мюнхен, където живеят наши приятели, у които винаги се отбиваме, за да пренощуваме и да се видим. Тръгнахме рано сутринта, но поради невнимание, бях отметнала в навигатора да избягва платени магистрали. Като се завъртяхме из едни унгарски села и паланки… може би изгубихме около два часа, докато се усетим. Доста се поизнервихме, но го преживяхме някак. По германските магистрали пък беше пълно с някакви ремонти, опашки заради инциденти, а като наближихме самия Мюнхен, започнаха задръстванията. Едва живи, акостирахме у приятелите ни тъкмо когато те сядаха да вечерят. Трябва да са били доста гладни и вероятно чакането им беше дошло в повече.

IMG_20180825_161249

Всичко това се случи в събота, а в неделя се придвижихме до поредното езеро, този път немско. Там имахме възможност да се повозим на SUP борд или нещо между сърф и сал, на което се гребе в изправена позиция. Отдавна му се канех, много исках да пробвам и по някакво невероятно стечение на обстоятелствата точно нашите приятели бяха си купили такова нещо и бяха се зарибили по този спорт. Преживяването беше изненадващо приятно и спокойно и далеч от това да е трудно. Децата също се повозиха и, както винаги, после бяхме вир вода, та направихме една хубава, балканска кочина, размятайки разни парцали да съхнат по близките дървета. Добре, че мястото бе сравнително закътано, та селянията ни не се прочу из Дойчландия.

IMG_20180826_130602

Кучетата, казват, са сред най-добрите детегледачи. Този кадър го доказва.

IMG_20180826_132941IMG_20180826_153433

В понеделник нашите приятели се потопиха в дебрите на работната седмица, а ние, за да докажем, че нищо не е достатъчно амбициозно, си поставихме нова цел – Мюнхен – Париж за един ден. Разстоянието от тяхната до нашата къща е точно 855 км. Първоначално мислех, че няма да успеем да го вземем в рамките на деня и ще се наложи да спим някъде по пътя, но всъщност, децата бяха доста послушни и не се оплакваха, както на същото място от пътуването, само че в другата посока. Сякаш свикнаха да се наслаждават на крайпътните гледки, а и след почивката изчезна тази нервност и нетърпение да стигнем сега, веднага. Като добавим и добро разпределение на времето за спиране за храна и почивка, всъщност се прибрахме у дома, преди още да се е стъмнило. На влизане в парижкия регион ме налегна една тъга. Виждах отново тировете, високите сгради в далечината, електрически стълбове, като гигантски оригами чудовища стояха студено и безмълвно. Нямаше го нито Балкана, нито морето, нито езерата, а и скоро не се очертаваше пак да ги видим.

IMG_20180827_194236

Прибирайки се вкъщи обаче, настроението ми рязко се оправи. Нашата къща изглеждаше толкова подредена, нова и чиста. Погледнахме я с други очи и преоткривахме с радост някакви неща, които иначе в ежедневието не ни правят впечатление. Колкото до ежедневието, дори то не бе съвсем същото, защото предстояха хубави неща, нови планове и още, още интересни пътувания…

Реклами

До България и назад с 3 малки деца: Част 3 – Гърция, Пампорово, Крън

Текстът е продължение на ТОЗИ, начало на пътеписа ТУК.

IMG_20180803_094923

След еднодневно разпускане от дългия път в София и изяждане на всичката баница, шкембе чорба и винен кебап, които ни се изпречиха на пътя, се хванахме, пък скокнахме до Гърция.

Планът беше да спрем за обяд в Сандански, което, твърди се, било много красиво място и аз винаги съм живяла с очакването, че там ще има някакви приказни градини, чудесни сгради, много хора, подозирах, че е голям град и някак с гордост си казвах „ето, сега ще заведа моето франсе да види още един образцов български град“. Естествено, когато пристигнахме, се оказа, че не ни очаква нищо такова. Беше жегаво, безлюдно и доста запуснато. Обиколихме главната за 5-10 минути и после отскочихме до един супер, след което просто хапнахме на една пейка близо до колата и отпрашихме нататък към ГКПП Кулата.

IMG_20180803_131432

Този ъгъл е най-забележителното нещо в Сандански

Негово величество джипиесът ни посочи, че минаваме близо до Петрич и аз, по някаква причина се сетих, че къщата на Баба Ванга е именно там. Мъжът ми винаги се е забавлявал с историите за пророчицата и като види българин, не пропуска да го попита дали вярва в нея. Обзе ни ненадейно желание да посетим въпросната къща и просто се отклонихме от пътя и обърнахме към Петрич. Нямаше никакъв проблем да я открием, аз първо минах на разузнаване, за да не вадим всички деца от колата. Направи ми лошо впечатление образувалият се битак по пътя за къщата-музей. Продаваха всичко – от дънки през домати до гевгири и дронове. Посещението беше интересно, посрещна ни една мила жена, която прояви милост и таксува трите деца като едно. Имаше много предмети, които може все още да се открият по старите селски къщи, включително и неща, налични в къщата на моята баба. Приветлива и добре поддържана градина, чемшир, здравец, както си му е редът. Поседяхме малко в двора на сянка, снимах децата за спомен с бюста на Ванга, наляхме си вода и продължихме право към границата.IMG_20180803_152013

Пътуването из гръцко ни изненада с мрачно и дъждовно време, което аз някак не бях предвидила, но пък приближавайки се към морето, облаците се разотидоха и небето се проясни. Пристигнахме в курорта, който изглеждаше като един оазис по средата на нищото, ама наистина на нищото – наоколо едни безлюдни полета и дори една табела няма, да насочва, че отиваш към населено място. Още като пристигнахме, осъзнахме, че мястото е страхотно – беше толкова спокойно, че след изнервящите 2000 км из цяла Европа, изведнъж сякаш времето беше спряло. Хората се размотаваха по плажни облекла и стържеха лениво с чехли по тротоарите, децата рипкаха напред-назад, прекалили със слънце и сладолед, чуваха се вълни, чайки… идилия. Набързо се настанихме в семейния хотел, който резервирах, хвърлихме дисагите и беж към плажа, който беше на две пресечки оттам. IMG_20180803_194247IMG_20180804_195424IMG_20180804_195008

Селцето се казва Олимпиаки Акти, в превод, Олимпийски плаж. Очевидно е изникнало от нищото, защото попаднах на карта и видях, че наистина, освен няколко паралелни на плажната ивица улици и кръстосващи ги малки пресечки, друго наоколо няма. Но пък в самия курорт има каквото му душа сака на човек – магазини, ресторанти, параклис, медицински и ветеринарен център, зъболекарски кабинет, множество банкомати (няма да се учудя, ако е имало и банка и поща), а щом дори открих откъде да купя торта за рождения ден на малката ни дъщеря, то просто няма какво повече да се желае. Цените са достъпни и бих казала, че са по-евтини от тези на българското Черноморие, така че нищо чудно, че все повече българи се засилват към гръцките курорти. Особено имайки предвид, че от София до Солун, например, се стига почти два пъти по-бързо отколкото до Варна. А дори не ми се зачеква темата за безопасността по крайморските ни пътища, защото е страшно.

IMG_20180804_193215IMG_20180804_194157IMG_20180804_181631IMG_20180804_181538

Както и да е, за дните там, успяхме да отморим доста добре, да се порадваме на слънцето и вълните, децата откриха що е то надуваем пояс и не искаха да излизат от водата. Отбелязахме първата годинка на малката Ава, качихме се на водно колело за спомен, преядохме с морска храна и въобще, прекарахме си чудесно.

IMG_20180804_194032

Последната част от пътуването до дома включваше отсядане и нощувка в Пампорово, където аз никога не бях стъпвала, а през лятото, извън сезона, хотелите се надпреварваха да предлагат промоции. Бях резервирала семеен апартамент в някакъв огромен хотелски комплекс и нямах търпение да стигнем. По пътя се отбихме в Солун, където обядвахме и се поразходихме. Солун си е Солун – един такъв широкоскроен, щедър, криещ изненади зад всеки ъгъл, сякаш единственият му кусур е, че не е наш.IMG_20180805_132529IMG_20180805_135537IMG_20180805_135712IMG_20180805_135811

След това потеглихме към границата, но искахме да се придвижим малко по-наизток и да минем през ГКПП Илинден. Някак вътрешно вярвах, че гръцките малки пътища ще са по-добри от нашите, но не би, изтървах отбивката и продължих обратно към Кулата, усетих се твърде късно. От границата се започнаха завоите. Мислехме, че ще пристигнем в Пампорово в следобедните часове, а се оказа, че около 7 вечерта бяхме едва в Гоце Делчев. Купихме си пица от една закусвалня и хапнахме на някаква детска площадка. И докато в началото природата ни се струваше приказно красива, по-късно, когато започна да се стъмва, а освен завои и високи борове наоколо нямаше абсолютно нищо, параноята надделя и аз лично се надявах да не се случи нищо по пътя и да стигнем невредими в прословутото Пампорово. Бях се обадила предварително в хотела, за да кажа, че ще пристигнем късно, та ни предупредиха, че няма да има никого на рецепцията и ще си получим ключа от пазача.

В крайна сметка, взехме 179-те километра от границата за около 5 часа, можем спокойно да кандидатстваме за рекорд на Гинес. Преброихме два таралежа, една лисица, три коня, неизброимо количество кучета с неясен произход, две-три стада с овце, кози и тук-там някоя заблудена крава. Също, попаднахме на концерт на Анелия в Борино, за което не съм сигурна дали е град или село, само знам, че жените масово ходят с шалвари и забулени и предпочитаната улична храна е кебапче. В 23 вечерта пристигнахме в заветния хотел, в заветното Пампорово.

На паркинга имаше не повече от 10-ина коли, а светещите прозорци можеха да се преброят на пръсти. Естествено, 3/5 от колата спеше, затова слязох сама на разузнаване. Фоайето беше абсолютно празно. Можеше всеки да влезе и да изнесе каквото си поиска – кафе машина, фотьойл, компютър, билярдна маса… Извиках „ЕХООО!” няколко пъти, надявайки се, че отнейде ще се появи сънен пазач, но такъв отсъстваше. Върнах се към колата и тогава съзрях в мрака топчестата фигура на мъж на средна възраст, който подтичвайки се задаваше към мен. Поздравихме се, той отбеляза, че явно идвам някъде от топло, защото все още бях по шорти и чехли, а в планината беше доста студено, особено в този час. Обясни ми кое къде е и отиде да спи. Апартаментът се оказа огромен – от толкова много легла, постепенно назря проблем кой къде да спи, можехме да направим поне 9 различни конфигурации. Не по-малък проблем се оказа пренасянето на децата, беше рисковано да оставяме някое само в колата, но някак успяхме и да ги пренесем, и да ги позиционираме без засечки. Едно е сигурно – наспахме се!IMG_20180806_080730IMG_20180806_081453

На сутринта започнаха да ни правят впечатление разни дребни несъвършенства в помещението. Аз ги премълчавах, за да не звучи като мрънкане, но мъжът ми в един момент не се сдържа и ми обърна внимание на нещо. Аз му казах за друго, той – за трето и стигнахме до извода, че красотата си е красота, фасонът си е фасон, но качеството трябва да е на първо място и с него не бива да се прави компромис. Обстановката изглеждаше така, сякаш някой е имал желание да внесе лукс на това място, дал е пари за материали, за маркови електроуреди, но след това нещо е куцало сериозно при изпълнението, а поддръжка направо е липсвала. Имаше счупени врати на шкафове, прах на най-разнообразни места, кухнята беше доста грозно изпълнена, някакви ръбове, лоша изолация, да не говорим, че пускайки водата в тоалетната, под тоалетната чиния започваше да тече малка вада. Но пък децата не забелязваха тези детайли и се радваха, че има толкова много пространство наоколо. Да си призная, малко съжалих, че сме били всичкия този път, само за да спим в някакъв прехвален хотел и на следващия ден отново да се хвърлим в пътуване. Когато оставяхме ключа на рецепцията, служителката каза, че вместо да се бутаме из завоите и дупките, е щяло да бъде по-бързо да обиколим по магистралата през София и Пловдив.

IMG_20180806_110232

Кула Снежанка на връх Снежанка, 1925 м

Преди да тръгнем в посока центъра на света и на България, град Крън, се отбихме набързо да видим кулата Снежанка, но решихме да не се качваме, защото бебето тъкмо беше заспало. После не се случи нищо, достойно за разказване, затова приключвам тук и ви предлагам да прочетете за завръщането ни ето ТУК.

IMG_20180806_155926

Най-накрая в полите на горда Стара планина

До България и назад с 3 малки деца – Част 2: Линц – Нови Сад – София

Част 1 – ТУК

IMG_20180729_155951

По улиците на Линц, Австрия

На втория ден решихме да отидем до Линц, който се оказа един възхитителен град, ама толкова неочаквано красив, че направо ни отвя! Веднага обяснявам – намира се на Дунав, пълен е с катедрали и много интересни сгради, кокетни търговски улички, огромен площад. Пешеходната част е доста разпростряна и може би това създава впечатлението, че градът е по-голям отколкото е. Населението е малко под 200 хиляди, т.е. колкото Бургас. След като се поразходихме из централните улици, случайно видяхме някаква сграда, по която се катереха хора и попитахме що за нещо е това. Оказа се музей, който ни препоръчаха да посетим. Имаше 2 часа до затварянето, преценихме, че ще ни дойдат идеално преди вечеря и направо влязохме. Оказа се един от най-страхотните музеи, в които сме били. Това го казвам като родител на 3 малки деца, които не ги свърта на едно място въобще – беше изключително интересно преживяване, препоръчвам го на всеки.

IMG_20180729_161700

Тих бял Дунав

IMG_20180729_164555

Ето сайта на музея, за модерно изкуство е, като темата на експозициите се променя периодично. В периода, в който бяхме ние, темата беше водата – във всякакви аспекти – от визуалните ѝ качества, през агрегатните ѝ състояния до употребата ѝ за превоз на мигранти – най-различни звукови и зрителни инсталации, картини, филми, фотография. Най-хубавата част обаче беше на върха на музея. Интересна беше концепцията – всъщност, основната част се намира в нова сграда, но от покрива ѝ се разпростират обезопасени коридори-мостове към покривите на съседните по-стари сгради. От един покрив по мост се придвижваш до друг, влизаш вътре, разглеждаш, вътре има някаква интересна експозиция или инсталация, после излизаш, продължаваш към купола на друга сграда, от която пък се открива 360-градусова панорама към града и околностите, после продължаваш и така си като в лабиринт – изживяването определено е ново и необичайно. В края на обиколката се озоваваш на висока кула, от която може свят да ти се завие, а покрай нея се издигат метални „кораби” – творение на украинския артист-мореплавател Александър Пономарьов. На покрива на новата част се разполага лятно кино и най-хубавото – водна детска площадка + бар. Естествено, консумацията не е задължителна, имаше пръснати шезлонги за родителите, за да си починат, докато наблюдават бягащите в еуфория под фонтаните отрочета. Естествено, последните тичаха по гащи, никой не идваше подготвен с бански, но пък накрая имаше чисти кърпи, от музея се бяха погрижили. Препоръчвам това място на всеки, който минава през Линц със деца, заслужава си.

IMG_20180729_175600IMG_20180729_175200IMG_20180729_175135IMG_20180729_175008IMG_20180729_180310IMG_20180729_185702IMG_20180729_185714IMG_20180729_190130

За третия ден бяхме оставили посещението на друго езеро в близост Аузее (Aussee).

Въпросното е обиколено от 3 къмпинга и е доста по-туристически населено от това, на което бяхме отседнали ние. Ако Пихлингер е по-скоро за пенсионери и хора, търсещи спокойствие, Аузее е мястото за активни хора. Имаше много млади хора, включително с изкуствени мигли и напомпани мускули. И семейства с деца не липсваха, но не изглеждаше като на някого да му пречи целият глъч и врява наоколо. На мен лично ми дойде в повече, а на всичкото отгоре гърмеше някаква поп музика, сякаш бяхме на аквапарк.

IMG_20180730_153442IMG_20180730_154931IMG_20180730_162349IMG_20180730_171328

Ако не сте отседнали в къмпинг, минавате през портал, на който таксуват колата и пътниците (възрастните и по-големите деца, за нашите беше безплатно). Цената е символична, но пък е нещо като гаранция, че никой няма да ти отмъкне колата, докато плуваш. Мястото има съоръжение за водни ски и борд, като може да се ползват и под наем. За децата има батути, пързалки, трамплини за скачане във водата, както и цял надуваем „град”, до който се стига с лодка и покрай него е обезопасено, така че никое дете да не се удави. С други думи, има какви ли не забавления, а за възрастните се предлагат лодки и бордове за гребане, въобще, няма как да ви е скучно на подобно място, ако търсите силни усещания. Ние бяхме дошли просто да разгледаме и успяхме да вземем максимума от престоя си, но не съм сигурна, че бих отишла на къмпинг там, просто шумът е в повече.

 

На следващата сутрин станахме рано, защото трябваше да сгънем огромната палатка и да натъпчем наново целия цирк в колата, заедно с децата. Предстоеше най-дългата отсечка от пътя, Линц – Нови Сад, 720 км. Имахме резервация в една къща за гости, в която отсядаме всяка година. Нощувката за двойна стая + е 20 евро, несравнимо с цените в Западна Европа. По пътя спряхме сто и нещо пъти, почти не се впечатлявахме на редовните вече „пишка ми се”, „ака ми се”, „гладен/a съм”, отделно да напълним резервоара, в Унгария пък трябваше да се редим на опашка за винетки, а за капак, на влизане в Сърбия опашката от чакащи коли беше километрична и откарахме два часа само за да преминем граничния контрол. Август е бумът на завръщащи се емигранти от Западна Европа. Наред с нас, българите, се връщат турците, румънците, молдованите…

IMG_20180731_110736Много беше трудно да опазя батерията на телефона си, защото абонаментният ми план включва неограничен Интернет и в рамките на ЕС мога да сърфирам безплатно. Да, обаче трябваше да ползваме навигация, затова се възползвах и обявих почивка от социалните мрежи. Все пак, правих доста снимки по пътя и вечерта този ден се наложи да ползваме малко поостарелия телефон на мъжа ми, който обаче работи с офлайн GPS и в някои моменти от пътуването направо ни спасяваше.

Факт, че пътуването днес не е като пътуването преди ерата на смартфоните. Нещата са в пъти по-лесни. И въпреки това, има едно място в Европа, на което винаги ме хваща нервата. Магистралата се разделя на три магистрали точно на това място и всяка от тях поема към различна държава. Тази година се падна аз да карам там, а мъжът и децата спяха. Нямаше как да държа телефона и да карам едновременно (а и е малко незаконно). Все пак, запазих самообладание и не се набутах в разделението между магистралите, в първите километри карах и се борех с паниката си, защото нямаше гръмната табела накъде аджеба води тази магистрала, но после, след като видях изписан Нови Сад, се успокоих и се потупах сама по рамото, че и без навигация съм се оправила. Ако можеше, щях и с шоколадов бонбон да се почерпя.

IMG_20180731_181610

Опашката от коли на унгаро-сръбската граница

Около осем вечерта стигнахме до къщата за гости, настанихме се, разпънахме детското креватче и отидохме да хапнем плескавица – което си трябва, трябва си. Нови Сад би бил прекрасна тема на цял отделен разказ, за който аз обаче не съм достатъчно подготвена. С две думи, за да спираме там всеки път, явно ни е харесало. Ако някой не е ходил и му се чуди – да потегля, много приятно и красиво е.

На сутринта се събудихме, готови за последните и най-бавни 500 км, които обаче обещаваха приключения и изненади. Едва ли ще учудя някого, ако кажа, че магистралите в Сърбия (а и в България) са много различни по качество на изпълнението от тези в Западна Европа. От друга страна, хората, които ги ползват, са доста по-малко и сравнено с Германия, например, шофирането е доста по-спокойно и монотонно. Разбира се, и в Сърбия, както и у нас, не липсват джигити, които си мислят, че всичко им е позволено и сегиз-тогиз ти бъркат в душевния мир. Освен това, магистралите им са платени и се губи време в спиране да си вземеш билетче, пък после да си го платиш… Така на няколко отсечки между по-големите градове.

Някак се дотътрихме до сръбско-българската граница, където, (О, където!) ни чакаше поредната двучасова опашка от коли. Имаше около 5-6 работещи гишета (от 10-ина общо), а колите, които се движиха в 5-6 колони, вместо да продължат да се движат в същите колони, създаваха допълнителни колони в разширението към контролния пункт и след това отново се гъчкаха в съседните колони.

Не мога да пропусна да спомена как едва не се качих на капака на един турски шофьор, който точно на финалната права преди гишетата ме вбеси до крайност с нахалството си (и това на аверчетата му, които умишлено препречваха пътя на нашата кола, с цел да го пропуснат пред нас). Чувството ми за справедливост не можа да понесе подобна наглост и просто излязох от колата, да си премерим силите, по мъжки, както се казва… В крайна сметка, след известен ступор и шок от турската делегация, дали заради дързостта ми или заради късата ми пола, а може да е била и руската жилка – не знам – но моя милост надделя и колата ни тържествено се придвижи със символичното едно място напред в колоната. Не беше въпрос на бързина, а на принцип, а кака ви Цура, като стане въпрос за принципи, се ядосва и тогава вече става страшно. Особено, когато децата пощуряват потни в колата от 2 часа, хленчат и питат: „Защо не пристигаме вече?”

IMG_20180801_161036

Опашката на сръбско-българската граница

Когато се озовахме на гишето, ми се изясни защо нещата се проточват толкова. Служителката, която ни се падна, очевидно бе крайно отегчена от работата си и търсеше събеседници. Покрай стандартните въпроси, реши да се поинтересува от колко време съм в чужбина, пък как е там, децата там ли са раждани, а говорят ли български… ама къде сме се запознали с мъжа ми. Сякаш някой я беше накарал статистика за емигрантите да води. Беше мила иначе та как да не ѝ отговориш? Току виж вземе да заръча проверка на багажника, после събирай два часа партакеши…

Като минахме от българска страна, пък спряхме на първата удобна бензиностанция за винетка и, не щеш ли, някаква жена на видима възраст около 50 години се опита да ме пререди най-безочливо. Както бях набрала след турците, директно я потупах по рамото и я попитах очи в очи: „Извинете, госпожо, ама защо се пререждате?” А тя пък в какъв ступор изпадна… Явно не очакваше от пикла като мен да подаде сигнал на недоволство. Е, не беше попаднала на правилната пикла. Започна да се оправдава, че не ме била видяла, пообменихме няколко реплики, получих подкерпа от мъжа, който стоеше зад мен и в крайна сметка, провинилата се се нареди чинно в края на опашката. Тогава се замислих, как, на много хора нещо им е изначално сбъркано. Излизат извън България и се държат както трябва, спазват правилата, съобразяват се с другите и в момента, в който се приберат, сякаш инстинктът на стадото ги тласка към нарушаване на правилата. Ето, вече сме си у нас, можем да се отпуснем и да си действаме по старому – законът на джунглата, „който свари, той превари” или „по-силният оцелява”.

Поне чакането по границата беше балансирано от новопостроената магистрала между Ниш и границата, която ни спести доста време и нерви. Пристигнахме в София в нормален час и се настанихме при моята приятелка Мая, по прякор Бате. Бате е сред най-близките ми хора и мога винаги да разчитам на нея. Живее в апартамент и има съквартирантка, но това не ѝ пречи да е насреща, когато имам нужда от подслон. Освен това винаги много се смеем, когато се съберем, абе, истински приятел и това е.

IMG_20180802_112414IMG_20180802_121616

Разбира се, пътуването не приключи тук. Имахме резервация за две нощувки в Гърция. Цурето е малко разсеяна и понеже не е много наясно с географията на южната ни съседка, нито пък с езика, докато гледаше картата няколко месеца по-рано и кроеше планове за лятна ваканция с деца на море, малко се пообърка. Гледам – най-близкото познато място до България е Кавала. Вървя от Кавала по крайбрежието и гледам какви други градове излизат. По едно време ми излиза Паралия. Викам си, бре, това звучи познато! И се сещам, че има нещо, наречено Паралия Катерини. Те си вървят така по рекламите за почивки в Гърция – Метеора, Паралия Катерини, Солун, Кавала… в тоя ред. Гледам в сайт за резервации на хотели – някаква много изгодна оферта ми излиза за Паралия Катерини. Без да му мисля много резервирам и, доволна, се връщам на картата, да видя, с цялата си наглост, колко далеч се пада адресът на хотела от плажа. Въвеждам адреса горе в поленцето и глобусът се завърта, препращайки ме някъде доста на запад, на има-няма 200 км от мястото, което съм гледала близо до Кавала. После разбрах, че „паралия” всъщност на гръцки означавало „бряг” и към всеки по-голям град си има паралия, видиш ли. Така, изгубена в превода, започнах да мисля други варианти за резервация, но навсякъде излизаха скъпи нощувки и след дълго умуване и признание пред мъжа ми каква глупост съм допуснала, решихме, че „колко са едни 200 км разлика след път през цяла Европа – нищо не са“ и решихме, че ще си отидем където съм резервирала вече, пък хем на връщане ще видим и Солун.

За гръцкото ни приключение можете да прочетете ТУК!

 

 

 

 

До България и назад с 3 малки деца – Част 1: Рубе, Франкфурт, Линц

Карта на пътуването - Париж-София

Маршрутът на отиване – в червено са градовете, където нощувахме.

Нашето голямо, шумно европейско турне тази година бе планирано доста предварително, тъй като решихме да съчетаем традиционното пътуване до България с посещение на някои места из Европа, за да не е, както се казва, само гъз път да види. Веднага пояснявам, че децата са момче на 5 години, момиче – на 3 и бебе, което в хода на пътуването навърши годинка.

С организацията се занимавах само аз, така поне щеше да е сигурно, че всичко ще е обмислено и нищо няма да е забравено. Имах списък с нещата, които трябва да носим, а и с това, което предстои като задачи в България, та мога смело да заявя, че нищо не забравихме този път. Планът се промени в последния момент и тръгнахме два дни по-рано с идеята да спим на север от Париж в град Рубе, където мъжът ми трябваше да бъде по работа. Това добави и още една държава към маршрута, а именно Белгия.

IMG_20180825_083210

Как ще влезе всичко това вътре? Може би с магия?

Разбира се, че багажът беше умопомрачително много. Все пак, пътуване с три малки деца, 10 дни на пътя, нощувки в къмпинг, няколко на море и една в планината – всичко в едно. Трябваше да предвидя както подходящи за 4 сезона дрехи, така и всичко необходимо за нормално нощуване, та се натоварихме като керван, но за голямо мое учудване, всичко се побра в колата. Освен дрехите и еднократните пелени (не използвам многократни, когато пътуваме), помъкнахме и голяма палатка, 4 спални чувала, две шалтета, завивки, сгъваемо детско легло с придружаващия го матрак, задължителната за бебето количка, отделно кърпи, обувки, чехли, козметични продукти, аптечка, о, да не забравя и книжките и играчките, които бяха неизменна част от багажа. Взехме и три плюшени играчки, федербал и футболна топка, два лаптопа и една кутия, в която да слагаме храна и вода за из път. Бях предвидила и няколко подаръка за приятели. Когато стоварих всичкия багаж до колата, бях сигурна, че ще трябва да мисля кое да оставя, но той пък взе, че се побра.

IMG_20180726_170455

И така, хубавото на това, че минавахме през Рубе е, че първия ден разстоянието беше някакви си 230 км и децата щяха по-леко да приемат прехода към нон-стоп пътуване. Защото колкото и да са кротки, децата са си деца и стоенето на едно място хич не им е присъщо. Десет минути след тръгването, дъщеря ми попита „защо още не сме пристигнали?” Oттогава знаехме, че това пътуване ще е дълго. Помнихме от предните пъти, че обикновено след първия ден децата свикват и се примиряват, че ще сме дълго в колата и понасят пътя по-леко.

IMG_20180728_111604

Две хиляди километра не са шега работа, дори за възрастни. Пътят си е път, той е там и трябва да се мине по всеки негов метър, за да пристигнеш. Едни го взимат за по-малко от две денонощия, препускайки с бясна скорост, а други, като нас, го карат по-полека, опитвайки се и да му се насладят. Когато след дълъг застой се наложи да изминеш 500 км за един ден, вечер лягаш в леглото и усещаш, че тялото ти сякаш все още се движи. Чувството е доста странно, бих го сравнила с чувството, което изпитваме вечер след плуване в развълнувано море. Сякаш тялото ти все още се носи на вълните.

IMG_20180726_165954

В тази сметанова сграда се помещава кметството на Рубе

Пристигнахме в Рубе малко преди обяд, оставих мъжа ми да си свърши работата, а ние с децата се помотахме наоколо. По-късно си направихме пешеходна разходка всички заедно и разгледахме. Рубе е почти на границата с Белгия, близо е до северния френски град Лил. Населението наброява около 95 хиляди души. Може би първото и най-запомнящо се нещо са сградите, облицовани с кирпич. Когато го чух за пръв път от мъжа ми, реших, че преувеличава, но наистина, има цели квартали, където къщите са направени по този начин, впечатляващо е. Опитахме се да посетим най-големия музей в града, помещаващ се в стара градска баня с басейн. Французите го умеят това – да правят музеи в гари, бани и къде ли още не… И им се получава. Така и не успяхме да го видим, беше затворен за ремонт. Все пак, разходката дотам беше приятна, а после напазарувахме храна и се настанихме в хотела.

IMG_20180726_141424IMG_20180726_163742IMG_20180726_165519

Пътуването с три деца променя всичко. Ако преди с две деца можехме да се поберем във всяка хотелска стая, сега не навсякъде това е възможно. По-бюджетните места не предлагат големи семейни стаи (или поне не в последния момент), а като едни скромни и разумни хора, се опитвахме да даваме колкото може по-малко пари за нощувки. В Рубе се наложи да вземем две стаи, защото нямаше как да се поберем в стая с три легла. Беше ужасно – адска жега, без климатик и рояци комари! Не можеш да отвориш прозореца, а ако го оставиш затворен, се потиш зверски. На всичкото отгоре, докато успеем да изкъпем децата и себе си, все трябваше да прехвърляме някое дете в стаята на другия, да си предаваме хавлии, шампоани, четки за зъби… Абе, спахме колкото спахме, направихме си на сутринта зърнена закуска с мляко, а после хоп-хоп и прекосихме Белгия, без много-много да се офлянкваме.

Около 19, след сто пъти „пишка ми се”, „искам да ям”, „искам вода”, „искам да рисувам”, „искам книжка” и прочее искания, вече бяхме в близкия до Франкфурт град Ланген, където се намираше някакъв тузарски спа хотел, за който обаче ползвахме 70 % отстъпка заради късната резервация. Докато търсехме хотела, си нахвърлях правила, които трябва да спазваме по време на пътуването, като например:

  1. Дете не се пита „пишка ли ти се”, води се до тоалетната при всяка удобна възможност и се заставя да си върши там каквото има да върши;
  2. В колата задължително трябва да има по една бутилка вода до всяко дете, за да не ни занимават;
  3. Да купя бисквити или крекери или нещо друго, което винаги да ми е под ръка, за да не спираме 5 минути след като сме тръгнали;
  4. Книжките да са ми винаги под ръка, както и тефтерите и химикалите (естествено, от 10 химикала в джобчето до мен, за няколко часа оставах с нито един, а дадените на децата бяха разпилявани някъде измежду палатката и торбите с играчки, които се помещаваха в краката им).

Главата ми беше пълна с разсъждения от рода „как може сега тези германци да не си боднат нито една китка под прозорците” и „как изобщо живеят тук”. Този Ланген беше типичната обществена спалня, каквито има покрай всеки голям град – нямаше нищо освен грозни жилищни сгради с онези големи, квадратни прозорци, които тукашните толкова харесват, но пък не видях нито един магазин или ресторант, нито помен за някакъв социален живот. Купчини бетон, издигнати от земята, сякаш на шега, а наоколо – пусти, кални площи. Хотелът се намираше в крайната зона на въпросния град, в която имаше само офис-сгради и отново, нито едно приятно за разходка място.

IMG_20180727_224540

Стори ми се твърде луксозно за нас, особено имайки предвид, че трябваше да изпера няколко чифта гащи и чорапи в мивката с позлатени кранчета, за да си препикая мястото, един вид, и да се възползвам докато има условия, че току виж децата останат без чисто бельо към края на пътуването. Изненада беше, че когато резервирах нощувката, писах и децата, но се оказа, че стаята е просто с по-голямо двойно легло. Бяха се погрижили обаче за бебешкото креватче. Йессс! Като разпънахме нашата си кошара, успяхме чудесно да се вместим в квадратурата и леглобазата с едно спящо между родителите дете. Друга изненада бе, че хотелът гъмжеше от пенсионери с лъскави коли и ние никак не се вписвахме в обстановката с нашия рояк деца и номадски лайфстайл. За щастие, имаше подземен паркинг с асансьор, който ни спираше директно на етажа и не се наложи нито веднъж да минаваме през фоайето с цялата тумба. Дори мисля, че никой от персонала не заподозря, че сме повече от двама души с бебе. Не знам кое най ми хареса в този хотел – климатикът, банята или кафе-машината. Още се колебая… Липсата на комари също оцених високо. Тръгнахме си на сутринта, като бели хора, отпочинали, наспани и готови за поредните 500 км път.

IMG_20180729_073003

Пътуването мина без засечки (е, като изключим вече споменатите искания на децата, с които вече започнахме лека-полека да свикваме и да овладяваме) и следобед вече се озовахме в град Линц, Австрия, където по план трябваше да разпънем палатката и да останем следващите 3 нощи. Къмпингът, в който отсядаме вече за трети път, е едно прекрасно място. Намира се на няколко минути пеш от езерото Пихлингер, а там – разкош: спокойствие, птички пеят, водата е като огледало, позастарели австрийци пристигат с коли, вадят щеки, а след това обикалят езерото, ходейки. Така де, то и ходенето си е спорт и си иска специално оборудване, няма да се излагаме. Покрай езерото може да правиш всичко, което може да се прави на езеро – да се къпеш, да хващаш тен, да хвърляш камъни във водата, да си кибичиш замечтано на брега, да погребеш кану или борд, или пък да разпръскаш малко вода встрани с моторна лодка. Само риба не видях да се лови. Отстрани има дървета с дебела сянка, ресторантчета, полянки, детски площадки и дори тоалетна – всичко за душата, при това добре поддържано.

IMG_20180729_084040

Самият къмпинг е три алеи –  малък, но пък чист и подреден. Има част за каравани и кемпъри, друга, в която има нещо като мобилни къщички, които може да се наемат и нашата зона – с палатките. За трите нощувки платихме 86 евро, това включва място за палатка и една кола отпред, като в нашия случай, тъй като бяхме с три деца, но под възрастта за таксуване, ни взеха пари като за едно. Има опция да се пусне ток към палатката, но ние не се възползвахме, защото освен да си заредим телефоните, за друго не ни трябваше. Тях ги зареждахме из заведенията. Впрочем, ресторантът на къмпинга е страхотен – готвят вкусно и цените са достъпни. Там вечеряхме, след като разпънахме палатката, а това беше достатъчно дълъг отрязък от време.

На къмпинг като на къмпинг – едни идват, други си отиват. За трите нощи покрай нас непрекъснато се настаняваха нови „съседи”, повечето за по една нощ. Освен с коли, автобуси или каравани, хората прекосяват Европа и с мотори, с колелета, сигурно и с каруци има, или пеш. Най-хубавото е, че общуването винаги е непринудено, „своите” се намират веднага – по регистрациите на колите се познавахме с французите и веднага тръгваше някакъв разговор. Къмпингуващите са предимно семейства с деца, което е съвсем разбираемо, предвид цените. Децата, обаче, са още по-интересни в общуването. Наблюдавах как синът ми се срамуваше да контактува с други деца, заради езиковата бариера. Разбира се, играеха си, но дотам. Дойде обаче веднъж на детската площадка едно германче с лък. Моят имаше топка. Играчката на другия беше по-интересна, естествено. Докато се обърна, вече се бяха разбрали (незнайно как) и се бяха заиграли. Замислих се, колко логично е всичко. Когато има взаимен интерес, има и начин. Всъщност, игрите на децата са проста илюстрация на отношенията на възрастните. Искаш да поддържаш отношения с някого, имате двустранен интерес, двустранна полза – намирате общ език, правите всеки своите компромиси, прилагате такт, дипломатичност на места и воала – нещата се получават!

IMG_20180730_202330

Времето се изнизваше между пръстите ни, успяхме да си починем, без да се застоим на едно място. Първия ден прекарахме в спане и плаж. Впрочем, наложи се да спасявам сина си от удавяне, не беше предвидил, че дъното може да стане по-стръмно и беше нагазил в място, където не го достигаше. Явно се паникьоса и започна да вика, виждах го как се потапя под водата и реагирах много бързо. Всичко се размина с няколко минути кашляне след това и уплаха от преживяното. Известно време след това не искаше изобщо да влиза във водата. По-късно, в Гърция, където откри надуваемия пояс, сякаш този страх се бе изпарил.

Но спасяването на давещия се Ян не беше най-голямото ми постижение. А беше, че успях да преборя собствения си страх и да се справя с предизвикателството, което мъжът ми ми постави – да преплувам до другия бряг на езерото. Виждате сами, че не става дума за някакво огромно разстояние, може би 200-300 метра. Ходя сравнително редовно да плувам в басейн и правя понякога до километър без да спра. Тук обаче беше различно, защото не се вижда дъното и нямаш представа колко е дълбоко. Вече съм ви разказвала за подобно мое водно преживяване, сега обаче действието се развиваше в някакво най-обикновено езеро, в което ако има живот, говорим за някакви си дребни рибки или най-много жаби. Казах си, „ще го направя, просто трябва да гледам напред и да плувам”. Трябваше да престана и да се вслушвам във фантазията си, защото тя ме плашеше с водни чудовища, водовъртежи и липса на дъно въобще. Някъде към средата на преплуването, когато вече връщането назад щеше да бъде глупаво, покрай мен се размърдаха някакви водорасли и това определено беше миг на паника, в който, за мое голямо учудване аз не се изгубих, а успях да се контролирам някак, повтаряйки си „гледай напред, дишай, няма нищо страшно, ще се справиш”. И взех, че наистина се справих. Всъщност, доста се изморих, защото скоро не бях ходила на басейн и бях отвикнала, но бях много горда от себе си. Естествено, след това трябваше да обикалям езерото, а бях боса и след като повървях малко и си починах, реших, че ще е по-бързо да преплувам езерото обратно. Страхът напълно беше изчезнал и остана само удоволствието.

Какво друго правихме в Линц можете да прочетете ТУК

How to avoid Sofia transport scam

Hello dear foreigner and welcome to Bulgaria!

cs400_53526

As a Bulgarian, I have experienced many unpleasant scenes in the transport of my beloved capital and I have felt shame many times when I saw foreigners being used for money and being deliberately misled by either bus drivers or ticket control agents.

I have decided to say STOP to all this by writing this article and hopefully contributing to ending this corrupted practice. I will be extremely happy if at least one concerned person reads it and avoids the unfair fine.

So here is what I’m talking about. When you arrive to Sofia airport, you have several ways to get to the city center:

  1. taxi
  2. rented car
  3. public transport
    • metro – if you can, use this one, it’s faster and more secure (no holes on the road). Please continue reading, just in case.
    • bus – RED LIGHT!

Taking public transport means you have to buy a ticket. A ticket costs 1,60 leva and there is a place at the airport where you can buy it. If you use the metro, there is no way you enter without ticket and there is enough information about how and where to buy it and how to use it. Unfortunately, if you decide to take the bus, you don’t usually look for a place for buying tickets inside the airport. Foreigners are more likely to follow the normal logic of things in the world and go to the bus stop. Yes, you can buy a ticket in the bus. IN CASE THE BUS DRIVER HAS ONE. Reality shows that mysteriously, bus drivers HAVE NEVER tickets at this stop and the control agents get on at the next bus stop. No lie, no surprise! They have families to feed, what do you think?! So the moment the driver says “no tickets”, get off the bus and go back at the airport to find that place for tickets sale. But best, just go to the metro! If you see no metro around, it probably means that you’ve arrived to Terminal 1 and you have to get to Terminal 2. There is a free shuttle going between the two terminals regularly. It stops right in front of the exit of the airport.

But let me return to the main topic. Imagine you’ve been lucky and bought a ticket and you are in the bus already. IMMEDIATELY validate it! That means finding a strange metallic perforator, stick your ticket inside and make the “clack” sound, which will make holes in the ticket.

Tram-perforator

Here’s what a perforator looks like

If you don’t do that, you’ll be fined on the next stop, when the control agent comes, please don’t act surprised, I’ve already warned you! The rule is you put well your ticket until the end and then push up the little metallic tongue under. DON’T REPEAT! It may make more holes in your ticket and cause problems. Next thing you need to know is that big suitcases are counted as people in Bulgaria, no, this is not a joke. You take space – you pay! No such rule for chubby people, halleluiah! So, if you have bags bigger than 60/40/40 cm, you have to buy and validate a ticket for each piece. You are allowed to have a baby stroller for free though, ain’t that a relief?

There is an option to buy 10 tickets at once. If you choose this option, you have to use them yourself and always keep the last ticket. The cost is 12 leva, while one journey ticket costs 1,60 lv. You can use the same pack of tickets in case you have luggage. Just DON’T SHARE THEM! Only one person can use the pack.

For several years the transport company of Sofia is trying to implement some changes and we finally have electronic passes which allow passengers to use the metro, trams and trolley buses easier and for cheaper price. In general, it is always cheaper to use a pass. There are passes for one day (4 leva) or 3 days (10 leva) for all transport lines – no matter bus, metro, tram or trolley bus. ATTENTION, having a pass doesn’t allow you to transport baggage bigger than 60/40/40 cm, you’ll still have to pay an extra ticket for each piece. You can have more information about Sofia public transport at the metro stations or in the Tourist Information Center, at the „Sofia University St. Kliment Ohridski“ Metro station underpass. Here’s the time table:

  • July-Sept:

Mon – Fri: 8 am – 8 pm
Sat – Sun: 10 am – 6 pm

  • Oct – May:

​Mon – Fri: 9:30 am – 6:30 pm
Sat – Sun: Closed

HERE‘s the official tourist information site that you can use when you plan your visit to Sofia.

Enjoy your stay and please share this information with whomever it may concern. Oh, and if you liked this article, please vote 5 stars on the top so that it reaches more people. Thanks!