Отишла Цура на седмица на модата

Ама как така отишла на седмица? А не може ли да е отишла на ден? Или на 5 минути? Трайте, четете и ако ви стане смешно, да знаете, че е от хормонален дисбаланс, няма нищо общо с тази статия (която е написана отдавна, но по неведома за мен и, респективно, вас причина прашасваше, изоставена и онеправдана).

0034_31a000175710034

Да обясня, че тук съм се напрегнала да фокусирам дамата с веещото се пончо ли е, рокля ли е – представа нямам, но много хубаво се вееше, а тя постоянно мърдаше, тия хора като знаят, че ги снимат, да вземат да постоят неподвижно ли…?

Напоследък ми беше толкова комфортно без мода… Не знам какво ме прихвана да се ровя пак в тенденциите, сякаш си нямам друга работа. Реших, че най-лесният и егоистичен начин да актуализирам информацията е като намина покрай някое от дефилетата за Пролет 2017, така и така си ходя периодично до тези места в Париж, хем и малко полезна работа да свърша.

Отварям да проверя къде и кога са ревютата и какво виждат очите ми – в графика има изписани дизайнерите, времето, но не и мястото на ревютата. Шок и ужас! Колко време съм спала и кога съм изпуснала момента, в който се е случила тази жестокост към нищо неподозиращия моден фен в отпуск по майчинство?

Мдам, явно на хорицата им е писнало от целия цирк, от напразния сеирлък и от тълпите и са решили всичко вече да си е с покани, както си му е редът, да не се вдига излишен шум – който разбрал – разбрал. А, ето! Моят любимец Ели Сааб е в неделя от 15 часа. „Място: Вижте поканата”. Добре, че всяка година ги прави в парка Тюйлери, в нещо като временни шатри, една бърза разходка и ще съм в крак с новостите.

Какво стана, уж тръгнах навреме, а след като се въртях в търсене на паркомясто, станало 16 часа. Вече псувах наум, когато се оказа, че нищо не съм изтървала, защото като вървях към парка, по тротоарите все повече се носеха крехки мадами, издокарани в ефирни и крайно несъобразени с метеорологичните условия одежди. Пощраках с верния дядов „ФЕД”, имах останали няколко кадъра до края на филма, поразходих се натам-насам и като цяло се информирах.

0031_28a000175710031

– Пьенооо, къдей тоя парк Тюйлъри, ма? – Аз ут толкуз дървета никъв парк ни виждам.

Това, че мястото на ревюто не беше широко разтръбено изобщо не означаваше, че нямаше хора. Първо, всичките туристи бяха се накачулили по всевъзможни огради, стъпала и почти висяха от дърветата, снимайки този парад на суетата и недоумявайки защо, за бога, истеричното множество от фотографи, блогъри и просто комплексари тича напред-назад, пищи и снима в захлас някакви странни и никому неизвестни личности, облечени като на карнавал в лудницата. Усмивки, подигравки, шегувки – все неща, на които хората от модния бизнес гледат с насмешливо снисхождение. Блогърите по старому си бяха там, всички хора, които са искали да отидат, са отишли, независимо от това, че мястото на ревюто е „тайна”. Лошо впечатление ми направи това, че имаше адски нацупени жени, които гледаха с бялото на окото си. Не разбирах причината за обидата им, но чак ми ставаше неудобно, че съм понечила да насоча взор към тях. Уж красиви, видимо богати, а същевременно недоволни и нещастни в излъчването си. Жал да ти стане!

Много забавно беше, когато се появиха Кендал Дженър и Джиджи Хадид, така, горе-долу през 2 години най-желаното име се сменя с нещо по-екстравагантно като звучене и напълно повтарящо предишното като излъчване. „Момичетата на момента” задължително трябва да са синеоки, за предпочитане руси, с леко болно излъчване и променливо сладникави. А забавно беше, защото както си вървиш спокойно по тротоара, изведнъж срещу теб се задава една тълпа хора в черно, които силно напомнят рояк пчели в поведението и движението си, а и по начина, по който звучат. Първо е плахо, тихо, прокрадват се да хванат най-добрия кадър, който след това ще ги „храни” цяла седмица, после, когато вече и останалите са разбрали коя е „звездата”, се стига до откровено бутане, бягане и подвикване с цел да се възползват колкото се може повече от известността на въпросната личност. И накрая роякът, задоволен или не съвсем, се разпръсква в очакване на следващата жертва.

Разбира се, както всеки път, имаше и от онези накипрени, никому неизвестни момичета, които идват на групички или поне по две, изглеждат екстравагантно и веднага се набиват на очи, обикновено от главата до петите са в актуални тенденции или такива, измислени от тях самите и просто търсещи атракция, поле за изява или най-елементарното, внимание. Къде по-добре да оценят модните ти напъни, ако не там?

0037_34a000175710037

Випуск 2017 в аванс

Определено обаче най-голяма сензация предизвикаха тези двайсеина „моделки”, всичките до една френскоговорящи, които се появиха едновременно, облечени в семпли дрехи (както се изрази една приятелка в последствие, като от бал през комунизма), застанаха в една линия и просто позираха, мълчаливо и тържествено. Вероятно мнозина са помислили, че имат нещо общо с колекцията на Ели Сааб, но всъщност нямаха. По мои лични предположения става дума за поредна пиар кампания на някоя масова марка, хич няма да си мръдна и пръста, за да науча коя. Може марката и да не е масова, но със сигурност бяха се насочили към тази целева група, опитваха да наложат подсъзнателно на публиката някакви трендове, вероятно дори са успели… След общите снимки, се разпръснаха и всеки фотограф си грабна по една да си я щрака на воля.

0039_36a000175710039

Аз си харесах мацката в бордо, много красива ми се стори и реших и аз да си открадна от нея. После като се разходих, видях, че новост е някаква огромна шатра, превърната в ексклузивен „мол”, до който достъп имаха само хора с пропуск, предполагам, някакви, свързани със Седмицата, купувачи, журналисти, редовни клиенти. Трикове ни вкарват – колкото по-ексклузивно, толкова по-желано. Явно Парижката община е решила максимално да се възползва от модната фиеста и да докара допълнително някой и друг доход. Кога, ако не сега?

0036_33a000175710036

Седмицата на модата е и време за срещи на инакомислещи от всякакво естество

След гюрултията в Тюйлери, много от хубавите дами и господа се изсипаха на улица Сен Оноре, където се намира голямо количество магазини за скъпи облекла и аксесоари, на всичкото отгоре много от тях бяха затворени и допускаха само някои клиенти, не разбрах на какъв принцип. Отвън изглеждаше сякаш се разпродават уникални и единствени по рода си артикули. Да, да, те всички така казват. Видях страхотно облечени хора, много мода, тази атмосфера няма как да я усетиш по друго време на годината – концентрацията на интересни визуални комбинации, стил, креативност и не на последно място – шантави личности – е най-голяма по време на Седмицата на модата.

Така че като цяло съм доволна от това си преживяване, макар и мимолетно. А и, друго си е, да знам, че най-вървежният цвят за тази есен е пепел от рози… Вече ще мога спокойно да си лягам и да се будя сутрин.

 

 

Форум на асоциациите – възможен ли е в България?

IMG_20160903_153638

Всяка година, в началото на септември френските общини организират форуми на асоциациите. Обяснявам, за неразбралите – асоциациите могат да бъдат спортни, културни, благотворителни, исторически, религиозни – всякакви. Всички видове дейности и активности в общината си дават среща на едно място, по едно и също време, а хората, които се интересуват обикалят и разглеждат какво се предлага. Ако харесат нещо, с което им се занимава през годината, това е моментът да се запишат или да получат повече информация от първоизточника – хората, които водят курсовете, срещите и които организират събития, т.е. членовете на асоциацията.

IMG_20160903_132128

Признавам, че ми се случи за пръв път да посетя подобно нещо, по простата причина, че децата ми все бяха прекалено малки за подобни дейности, а и нямах необходимостта да ги оставя на някого, а аз да ходя да се социализирам. Занимавах се предимно с тях. Сега, обаче, мисля да се запиша на поне един спорт и една културна дейност и да ходя поне веднъж на занимания за майки с деца през седмицата. Дано да успея!

IMG_20160903_130300

Колкото до активностите в нашия район – имаме водни спортове, хандбал, бейзбол, хокей на лед, бадминтон (това си избрах!) и още много. Всякакви видове танци, музикални курсове (предимно за деца, обаче), театрални школи, уроци по езици… Има религиозни дружества и такива за промотиране на дадена култура – португалска, бразилска, бретанска… Може би е крайно време да има и българска асоциация? Ще помисля по въпроса. Много ми се искаше да се запиша на покер-клуб, но, за съжаление, при нас няма. Трябва да потърся в околностите.

IMG_20160903_154226

Да не забравя да добавя, че имаше и програма, някои от асоциациите представяха активността си в рамките на 5 минути – имаше танци, песни, пантомима, капоейра, всякакви източни бойни изкуства, въобще – хем забавно, хем информативно.

IMG_20160903_130206

Защо пиша всичко това – не е само за да се изфукам. Просто идеята ми се стори интересна и реших да я споделя. Струва ми се, че такъв форум е напълно постижим в много български градове. Общината организира събитието, предоставя голяма зала за целта (като нищо може да е и на открито в някой парк, например), канят се всички културни, спортни и други институции в града да заявят участие навреме и хоп – вместо да ходиш на сто места да се запишеш ти или детето ти на нещо приятно и полезно, да бъдеш малко по-активен и да се чувстваш по-приобщен в града си, отиваш само на едно място и само веднъж.

Да не забравяме и икономическия позитив на всичко това – едно събитие по това време на годината може да подпомогне местния бизнес значително. Особено рекламния! Особено ако се сложат отстрани и лафки за хапване и пийване. Храна за душата и тялото.

Целувки,

кака ви Цура.

 

Моден поглед към забрадките и други демони

За забрадките мисля да напиша. Нали е на мода – мало и голямо се е втурнало да пише по темата и аз, барабар Цуре с жените, да се изложа писмено.

Два полюса се блъскат в мен, две мисли спорят и дори вестибуларният ми апарат не може да определи на коя да връчи статуетката. Една феминистка и една кокона са се разгорещили, нажежили и пушек се вдига, ви казвам.

За какво иде реч – от една страна, живеем в свободно общество, в което всеки е свободен да си дупчи носа, да си татуира скелети, свастики, ако ще… да носи сомбреро, въобще, да се направи на палячо по най-удачния за него начин. И „всеки” включва и „всяка”, да не ме разбере някой погрешно. В такъв случай, никой няма право да ти казва „ама я си махни сега забрадката, капелата, буркините или хиджаба”. Все едно да ти кажат „твърде ти е къса полата, токчетата ти са прекалено високи и каква е тая дълга коса, като на Бийтълс?” Напомня ли ви нещо? Да, та по тази същата логика, изглежда съвсем нехуманно, неморално и назадничаво да се вкарват такива закони за забрана на дадена дреха.

Да минем и от другата страна – защо, по дяволите, жените да трябва да ги носят всичките тия аксесоари, а мъжете – не? Някой да дойде и да ми обясни! Религия, ала-бала, по-хигиенично е… било… някъде… Нали религията е отражение на реалността и ни дава някакви насоки как да живеем по-лесно? Как го оправдаваме тогава това тук и днес?

Ако си мислите, че ще изпадам сега в про- и анти-религиозни настроения и ще ви говоря за политика – лъжете се. Това е глупав моден блог, все пак. Само си разсъждавам „на глас” и задавам подвеждащи въпроси.

Обаче се замислих за историята със забрадките и се сетих как, като бях малка, ходихме в Русия на църква с майка ми. Да ви брийфна само, че тя е от древен религиозен род, т. нар. старообрядци, т.е. ортодоксални християни, ама от най-ортодоксалните. Половината род е съставен от попове и попадии, другата половина работи нещо свързано с църквата. И отиваме на църква с майка ми, носим си забрадките в чантата, пред църквата има малка стаичка, в която се предполага, че трябва да си сложиш забрадката така, че да ти закрива цялата коса и шията и общо взето, ставаш като една матрьошка – виждат се само червените ти бузи и очите, напълнени с вяра в Бога.

Тогава още не съм си задавала въпроси за равенството между половете, просто изпълнявах с досада каквото ми казваше майка ми, и даже се научих кога трябва да направя поклон до земята, след кои думи на попа да се прекръстя и направо почти се бях превърнала и аз в набожна мома. Те, религията и феминизмът не са най-добри приятели.

Стана ми мъчно тия дни, че баби като българската ми баба, която си отиде преди 2 години, носещи забрадки, скоро съвсем ще изчезнат. От модна гледна точка ми стана мъчно, не от морална. Е, може би съвсем малко и от морална, но да не ставаме сантиментални. (Пояснявам, че това на снимката не е баба ми)

 

Преди няколко години по модните подиуми дефилираха жени в забрадки, италианците Долче и Габана направиха колекция, в която луксозни мадами се шляеха напред-назад в дългокосмести шуби и копринени касинки на гигантски цветя – твърд намек за традиционния руския шик.

Ама толкова смешно ми ставаше като ги видя, даже малко им бях набрала на италианците.Не може да си мислиш, че само защото нещо е извън контекста, автоматично ще бъде адекватно в модата! Отделно, колко абсурдно беше от естетическа и практическа гледна точка, но… какво ли разбирам аз от мода? И като се търкулнаха една след друга фешън матрьошки по улиците…

После обаче се появи подобна колекция, пак от същите, с хиджаб – традиционната забрадка на мюсюлманките. Тогава бях по-скоро благодарна, защото те ме доведоха до някои революционни открития. Те просто дойдоха и заявиха: „събудете се, ХХI век е!”

В крайна сметка, живеем в един повърхностен свят, в който материалното, видимото и временното отстъпват на духовното, латентното и вечното. Далеч съм от мисълта, че една дреха в днешно време може да бъде изпълнена с идеологическо съдържание, освен индивидуалното идейно съдържание на човека, който я носи. Изключвам затворените общества, където дрехите са наистина част от гео-времевата реалност и нейно отражение. Да, дрехата носи препратки към различни култури и субкултури, макар че напоследък и това е под въпрос. Странно как модата ни отваря очите за тези подробности, защото хората обикновено се вторачваме в значението на дрехата като отражение на нашата същност. Пример – слушаш рок, значи трябва да си в черно; водиш близък до природата начин на живот, значи трябва да носиш раздърпани дрехи в неутрални цветове; свободолюбива натура си – трябва да си шарен като хипи… И т.н. Изпразването на дрехите от съдържание е изключително хитър ход от страна на дизайнерите, защото все пак, трябва всеки сезон да се променяме, да придобиваме, да купуваме… И в това няма нищо лошо, такова е времето. Или пък всичко това е резултат от безкрайните повторения на едно и също и илюстрация как модата вече толкова изнемогва откъм идеи, че е започнала да посяга към идеи извън себе си?

При всички случаи, използването на дрехите като оръжие за една или друга цел е напълно неефективно, но за сметка на това доста показно. Защото, според мен, не чрез посочване на различието хората ще достигнат до мир и любов, а чрез приемането и обикването му. Благодаря ти, модо, че ме доведе до тези разсъждения!

Какво имаме ние, което французите нямат?

Да се разберем от сега – това не е текст от рода „хайде сега вкупом всички да обикнем България и да се тупнем рязко в гърдите, защото ние сме най-великите”. Такива текстове просто ненавиждам, защото не само, че не са обективни, ами и насаждат един псевдопатриотизъм, от който не можем да се отърсим с поколения и който ни заслепява и пречи да погледнем истината за самите нас в очите и да си кажем реалистично „да, това и това ни е наред, другото не е, това и това трябва да се направи, за да се подобрят нещата”. И после да го направим.

Този ми текст е нещо като отговор на предния за това какво имат французите, което ние нямаме и дойде съвсем логично. Защото иначе се получава малко черногледо, а аз съм далеч от това. Не страдам и от прекомерен национализъм, не ми липсват кой знае колко неща от България. Е, освен роднините и приятелите ми, и езика (сигурно затова се разписах на български)… Но стига съм се суетила, пристъпвам към обещаното:

1. Хигиена

Българите сме сред най-чистите хора, които съм виждала. Може да ви звучи пресилено, но е така. Стандартът за чистота у нас е много висок и дори и да не личи много-много по улиците, в домовете си по правило българите поддържаме чисто. А още по-чисто поддържаме по хотелите, където идват чужденци. Пътувала съм достатъчно по света и правя сравнение на базата на личен опит, не се шегувам. Разбира се, че може в ежедневието да сме разхвърляни, да нямаме време да изчистим, да се занемарим дори, НО когато идват гости, цялата къща светва, за да се представим по начина, по който очакваме да ни приемат. Може да е малко лицемерно, но показва, че все пак в главите ни стандартът за чистота е висок и ако поискаме, можем. В повечето домове се ходи без обувки, което бие по точки всички жалки опити на французите да запазят чистота вкъщи. Дааа, дааа, при тях улиците се чистят и не е мръсно, няма къде да се изцапат толкова, дрън-дрън. Микробите са си микроби и не се виждат с просто око. Подобна е картината и с личната хигиена. Някои французи се къпят веднъж седмично. Днес! Ок, виждали сте такива българи? А виждали ли сте българи, които ходят с обувки вкъщи и после лягат с тях на леглото върху чаршафите, с които спят? А такива, които ходят боси напред-назад, в градината, из къщата и после качват черните си ходила на дивана или по-зле, на ниската маса пред него? А такива, които като отиват някъде планирано с преспиване си „забравят” четката и пастата за зъби, както и резервно бельо и си ходят без проблем два-три дни така? Е, аз съм виждала такива французи. Хората са просто „над тези неща”…

2. Маслодайна роза

Наааа-на-на-нааа-на! Ние си имамеее, пък вие си няматеее! Изплеееез! Ако ще и пет пъти повече да посадят в Мароко, нашата пак ще е по-хубава!

3. Хубави момичета

Има ги навсякъде, ще каже някой мозък. Да, ама не толкова масово! Аз като си ида в България, се превръщам в мъж! То не са крака, не са очи, не са тъмни, руси, рижи… всякакви! Свят да ти се завие. Да ме прощават момчетата, че не ги хваля, ама така си е – в една нация жените са по-хубави, в друга – мъжете. Факт неоспорим, ама хайде да не спорим, моля.

4. Мартеница

Тази традиция освен нас я имат и румънците. Подозирам, че са ни я откраднали, както всеки балкански народ си краде нещо от другия и после свади, свади… кой от кого откраднал мусаката, та таратора, та сърмите, та айряна и още една камара вкусотии. Има нещо много мило в тази езическа традиция с мартениците. Нещо, което за разлика от всички други традиции, религиозни или не, не те кара да се червиш, когато обясняваш за варварския му произход. Освен това е начин да използваш нормална поща, а не виртуална поне веднъж в годината. Хм, дали мартениците не са измислени от някой пощальон?

5. Гювеч, сач, баничка с боза

Като подех кулинарната тема, да я довърша докрай. Тези трите са си само наши и още никой не е положил ръка на тях. Изпробвано е, французите са очаровани от всички, без последното. Нищо не разбират!

6. Живот, близо до природата

В България има такива кътчета, ама такива кътчетааа… Може да се изолираш и с месеци да си „хванал гората” и да не ти трябва нищо друго. Имаме реалната възможност за еко-био-живот във всяко едно село. Ха сега да видим как ще ни стигнат французите! Това е и начинът на живот на повечето селски хора – гледаш си дворчето, животните, лятото и есента работиш, затваряш буркани, за да има за зимата. Екологично чист продукт право от твоята оранжерия, няма био, няма мио, няма 5 евро за кило домати.

7. Способност да оцеляваме

В това сме особено добри, не-по-ва-ли-ми сме! Какво ли не сме преживели, как ли не са ни мачкали, и едните, и другите, че и ония отвън… Това безпаричие, това режим на тока, на водата, на парното, инфлация, глобална икономическа криза… А ние си живуркаме като хлебарките и хич не ни дреме! Е, малко може би ни дреме, ама и не е като да сме се размърдали особено да променяме нещата. Затова си казвам, един българин е много по-адаптивен от 10 французи взети заедно, много по-лесно понася поражения и се изправя след това, много по-бързо се съвзема след психически травми и всичко такова. Нямаме равни!

8. Четири сезона

Не става въпрос за пицата, а за времето. Остави астрономическото, за метеорологичното време говоря. Това да имаш и снежец през зимата, и минус десет, и плюс трийсет и безоблачно небенце през лятото си е направо разкош. И допълнително, само сега, есен и пролет! Да, все по-кратки и незабележими, но ги има. Във Франция или поне в Париж, сезонът е един всеки ден. С малки разлики в температурите. Сиво, мрачно, духа. От време на време се развидели, ама замалко.

9. Организираност

Българите, и особено мъжете, са доста организирани хора. В сравнение с французите, обаче! Лични наблюдения. Когато трябва нещо да се направи, се прави. Не веднага, но скоро. Докато при французите е не веднага и не скоро и не в близкия месец, дори година… И дудненето от страна на очакващия нещото да се направи трябва да е неколкократно завишено, за да има ефект. Пример: моят мъж (французин) веднъж беше се навил да поправя нещо по казанчето на тоалетната, купи нов бутон и го ситуира зад тоалетната. Така стоя 3 години, докато се изнесохме от жилището.

10. Най-новото метро в Европа

Признавам си, че не съм си написала домашното и не съм проверила дали има по-ново. Но всички много го хвалят и му се радват и така в сравнение с повечето, които съм видяла, май наистина е по-хубаво и мирише по-приятно. Засега…

11. Кирилица

Наша си, собствена, неоткрадната, даже щедро подарена на шепа други народи.

12. Платено майчинство до година

А? Това някак все го забравяме, обаче е доста приятен факт. За сравнение, френското майчинство е 3 месеца. После всеки да се спасява както намери, като трябва да се вземе под внимание фактът, че тук няма навик баби да се грижат за Унучетата си, т.е. родителите са принудени я да си хвърлят челядта в някоя ясла, където ще се скъса от рев (имам една точно срещу моята къща, сърцето ми се къса десетки пъти на ден за чужди бебета), я да си наемат детегледачка за по 10 евро на час. На ти сега майчинство!

13. Фолклор, с който хората се идентифицират

Нямат си французите хоро и това е. И въобще, нямат някакъв всенароден танц. Сухари! А ние си имаме и не само това, но и всеки човек може да удари едно право, даже и най-неритмичният. А някои знаят по 5-6 дори. И си ги играем по поводи, по сватби, по кръщенета, по всякакви празници. Когато българинът играе хоро, душата му пее, лицето му грее и той престава да мисли за проблемите, за това кой какъв бил, всички сме хванати за ръце, всички сме едно цяло, хубаво, голямо, кръгло, завършено хоро. Точка.

14. Балкански темперамент

Силно любим и силно мразим. Това ни е в манталитета. Както може да направиш бетонни приятелства и да ги поддържаш цял живот, така можеш да си изгориш къщата, за да отиде на съседа плевнята. Какво да се прави, човещинка.

15. Напук и на инат

Две характерни за българите черти. Ако нещо не можем да го направим по каналния ред, го правим напук или на инат. Така хубаво работим, като се ядосаме. Някой път си мисля, че ако не беше напукът и наинатът, тази нация щеше отдавна да е загинала.

16. Завист

Много ни бива да гледаме в чуждата паница, да броим чуждите пари, все си врем в носа, да научим кой каква заплата получава, колко наем плаща, дали апартаментът му е на кредит или по наследство, каква кола кара и дали е на изплащане… И се пукаме от завист. И обичаме другите да се пукат от завист за нашите победи и придобивки. Както се пее в народната песен „Рипни, Калинке, да тропниме, да са пукат душманине… хем и мойне, хем и твойне”.

17. Срам

На личностно и национално ниво. Срам ни е от това как живеем, срам ни е да кажем „секс” пред хора, срам ни е да попитаме непознат, срам ни е да бъдем без чанта и без джобове, защото не знаем какво да правим с ръцете си… Срам ни е да си признаем, дори на самите себе си. Срам ни е като сме нови някъде, срам ни е от възрастта, срам ни е от този и онзи политик, срам ни е, че познаваме някого, срам ни е дори, че сме българи (независимо от това колко много се тупаме в гърдите понякога). Абе, от почти всичко ни е срам. Но не ни е срам да разкажем „кааак само се напих снощи…” или „вдигнах 250 на магистралата, човек!” или как „избягахме целият клас от час по история” – все неща, за които би трябвало да ни е срам, пък не ни е. Сбъркана работа. Срамота!

18. Дребнавост

– Абе, Койчо, ония 25 стотинки за бирата кога ще ми ги върнеш? – Ще ти ги върна, когато ти ми върнеш чука, дето ми иска миналата година да забиваш корниза на жена си – Ааа, а жена ти като иска на моята адреса на магазина за пердета, така и не я почерпила за услугата, хем ѝ свалиха от цената. – Да, ама помниш ли онзи път като я почерпи за раждането на малкия как не ѝ върна чинията, е как да я черпи пак? И т.н. и т.н. Пословични сме в дребнавостта си. Толкова сме свикнали да живеем „на дребно”, че някой път забравяме да излезем от собствения си квадрат и да се погледнем колко сме смешни отстрани. Едно от най-досадните за мен неща е постоянното говорене и обговаряне от рода „сега ще отида тука да махна тенджерата от котлона, че да сложа още вода, че после това и това трябва да направя…” Или пък „чакай да се преместя от другата ти страна, че от тази ми пречи торбата като вървя” и „отивам само замалко ей-там да си хвърля книжката в коша”. Тънем в детайли и подробности! Не може ли просто тихичко да си действаме, без да запознаваме целия свят с незначителните си намерения? И защо, вместо това не поговорим за международната ситуация, например? Или за последната книга на Господинов? Или да помълчим на различни теми? Хубаво е човек понякога да излезе от средата си, да се запознае с различни начини и да си признае кусурите, след което да се опита да се отърси от тях.

19. Боклук

Говорих за чистотата, но това е цял един отделен абзац. С боклука винаги има проблеми. Има проблеми със събирането му, с извозването му, а някой път и със съседите, които го хвърлят директно през терасата долу, зад блока. Такива съседи също отнасям към този абзац. Първо, кофите ни са по тротоарите, да се виждат хубаво, да не ги пропусне някой случайно. А помните ли онова лято, когато София беше затънала в боклуци? Как миришеше само… Сметта преливаше отвсякъде, а кметът се чудеше как и накъде да запрати насъбралите се бали. Периодично такива проблеми има из цяла България. Изобщо няма да подхващам темата за разделното сметосъбиране, безсмислено е. Наскоро гледах клипче с певицата Белослава, която обяснява как да си изхвърляме боклука разделно. Няма да е зле да направят и едно, в което се обяснява как разделното сметосъбиране започва още пред рафта в магазина, с избора на продукт и съответно опаковка. Май прекалявам в отклоненията, простете. Разделно или не, кофата, опа, темата е отворена и боклук не е като да няма.

20. Цигани

И във Франция си имат, но са привнесени предимно от Румъния, и малко от нашите – за цвят. Имат си и местни, които живеят в скъпи каравани и кемпъри, отказват да се подчиняват на нормите на обществото и въобще, свободолюбиви хора. Но аз не говоря толкова за хората, колкото за социалния феномен. Тук нещата са много сериозни и мургави, затова няма да задълбавам, а само маркирам.

21. Слънчев бряг

Някак логично ми дойде, след циганите да напиша и за циганията. А какво по-циганско от Слънчев бряг? И по-кичозно? Ми няма! Под лупа да търсиш друг такъв курорт – няма и няма, бе! Единствен и неповторим…

22. Корупция

Има я навсякъде, факт. Но корупцията, за която съм чувала във Франция е на доста по-високо ниво. Тя е една почти достойна и почти честна корупция. В България корупцията най-често е в мозъка на отделния индивид. Малцина са тези, незасегнати от нея, наивни души. Някой път корупцията е умишлена, друг път – съвсем невинна и дори благородна. Както например човек не осъзнава, че произвежда корупция, когато си оставя билетчето в градския транспорт, за да го ползва още един човек след това. Ама как? Нали правим добро дело? Да де, ама после се чудим защо скачат цените на билетите… Накрая пак себе си прецакваме. Запомнете, всеки път, когато правите нещо, което смятате, че е нередно или незаконно или че нерелигиозно, ако щете (убедена съм, че всеки нормален човек има вграден коруптометър у себе си), вие правите корупция и това е в ущърб на всички – на обществото, на държавата, на децата ви и на самите вас. Просто спрете да го правите!

23. Катастрофи на пътя

Като съм ги зачекнала такива сериозни теми и не мога да я подмина тази. Защо, бе, хора? Защо не можем да си караме спокойно и бавно? Защо все бързаме, все искаме да покажем, че сме повече, по-бързи, по-технични, по-богати и т.н. „по” от останалите? Всички сме хора и всички сме еднакво уязвими на пътя. Все в черните статистики влизаме по брой катастрофи; когото и да попиташ, ще ти изброи поне три случая на свои познати, пострадали или станали участници в тежки пътни инциденти, а да не се случва, и починали при такива. Обещайте ми, че ще внимавате повече на пътя и няма да изпреварвате, ако не се налага наистина. Особено на двулентов път, без междинна лента за изпреварване. Особено като виждате, че има колона отпред и така или иначе не можете да изпреварите всички.

Благодаря за вниманието. Ако този пост ви е бил интересен, помислете над него, обсъдете го с приятели, ако трябва, и ако не сте съгласни с нещо, не се притеснявайте да ми пишете коментарите си, аз много обичам критика.

 

 

Зад парижките фасади

4

Париж, ах, Париж!

Колко шансони са изпети и колко очерци са изписани за този главозамайващ град, този нагъчкан мегаполис, едновременно романтичен и изискан, и самотен и тъжен. Дори Айфеловата кула така романтично и самотно стърчи почти в средата му.

3

1

Шанз Елизе през зимата – една от най-известните улици в света. Окапалите корони по дърветата не отнемат от очарованието ѝ.

Вероятно първото и последно нещо, което се запечатва на дошлия за пръв път турист, е живописната архитектура, характерна за втората половина на XIX и началото на XX век. Мръсно-белите сгради със сиви покриви, които така шармантно се разстилат по всички улици на града, богато украсени с множество скулптури и триизмерни елементи. Тайнствените високи порти, от които сегиз-тогиз се задава някой горд господин с излъскани обувки или кокетна дама, ухаеща на скъп парфюм.

2

Дължим всичко това на г-н Жорж Южен Осман, който в средата на XIX в. решава да направи нещо, което не е правено от Средновековието натам, а именно да преобрази изцяло града. Айфеловата кула още я няма, улиците са мрачни, тесни и се ронят. Осман, който по това време е префект, е в единомислие с Наполеон, който пък бил възхитен от източните лондонски квартали и искал да направи от Париж също толкова елегантен и престижен град. Така, модернизацията започва и ни води до облика на града, който познаваме днес – непокътнат  цял един век. Е, добре де, тук-там можем да срещнем и по някоя по-модерна сграда, но правилото за определена височина, което парижката управа ревностно брани се пази и скоро няма изгледи да бъде нарушавано. Изключение прави единствено кулата Монпарнас, която и до днес мнозинството парижани ненавиждат и смятат за изключително грозна и не на място.

DSCN4518

Една от въпросните сгради, превърната в луксозен хотел

Ако и вие, като мен, обичате да надничате през прозорците на хората, които, впрочем, въобще не се притесняват да ги оставят открехнати или ексхибиционистично не ползват дневни пердета, то навярно неведнъж сте забелязвали и красиви и модерни интериори, виждали сте гейове да пушат на балкончето на мансардата си или пък някоя чистачка с южни черти да полива цветята или да забърсва вече чистите прозорци с микрофибър. Несъмнено сте се размечтавали и вие да живеете в такъв дом, в центъра на Париж, да се протягате лениво с кафе в ръка, в пролетната утрин, на някой мек бароков диван, докато човекът, който се грижи да има свежи цветя ви носи пощата и днешната преса, а някъде далеч се разнася гласът на детегледачката, която се опитва да озапти отрочето ви.

Ехоооо, ууу, още ли сте тук? Събудете се, 21-ви век е, ало! Истината е, че нито аз, нито Вие не сме от тези хора, нито пък искаме да бъдем, ще ви обясня защо. Каква е тази снобарщина, уот да…? Аристократи, буржоа… Това всичко вече е в миналото, нали? Да, ама не! Има ги и още как. Живеят там, в Париж, честна дума!

Откъде знам ли? Ходила съм, видяла съм, напъхала съм си носа и съм душила. Да, бях от обслужващия персонал. Не, не ме е срам. Преподавах руски, китайски, свирих на пиано – все неща, по които съм малко или много компетентна и влизат в професионалната ми квалификация. Не съм мила дупета, нито съм събирала косми от земята. Това го правя сега в собствения си дом, който нито е в Париж, нито е от типа Осман. Този опит беше много ценен за мен и ми показа една нова страна, даде ми да надзърна отвътре и да си дам сметка за някои неща, за някои не до там красиви истини както за французите, така и за богатите хора въобще.

Когато се преместих в Париж, по стечение на обстоятелствата изгледах френския филм „Les femmes du 6ème étage” (‘Жените от 6-я етаж’). В него по интересен начин е илюстрирана ситуацията, в която живеят богатите парижани, използващи прислуга в ежедневието си. Филмът поставя в центъра моралната страна на проблема. Гледайте го, препоръчвам горещо!

По-дребните буржоа (звучи старомодно, но ги има и днес) минават с един човек (обикновено жена), която върши домакинската работа, грижи се за децата и извършва куп други дейности по поддръжката на къщата. С други думи, всички онези неприятни задължения, която една домакиня прави всеки ден, но за това ѝ плащат. По-богатите имат няколко човека – по един за отделните дейности. Могат да си позволят професионален готвач, чистач, детегледач(ка)… (Ама защо все са жени, беее?! Не ми минавайте с това „защото по-добре се справят”, и аз, и Вие знаем, че не е истина!) Заклевам се, че това се случва в наши дни! Хората са наследствени богаташи, работят престижни професии и, съвсем разбираемо, страдат от липса на време, за да си поддържат къщите. Това го има и в България, много е модерно. И може да си мислите, че животът им е песен, но всъщност, може да се поспори над това. Аз, например, не бих се чувствала комфортно постоянно някакви странични хора да ми се навъртат наоколо. Но и не съм родена в такава среда, ако бях, сигурно изобщо нямаше да ме впечатлява. Онези са си свикнали и им е добре. Но пък за сметка на това имат проблеми от друго естество, щом сме хора, значи имаме проблеми. Така че няма за какво да им завиждаме, да си живуркат както си искат, халал да им е, както се казва на чист арабски.

Логично, идва въпросът „къде живеят всичките тези хора, че да са на разположение на господарите си?”. Ами, живеят в същите тези сгради, на 6-я етаж, в миниатюрни студиа. И понеже не можах да напиша такава статия без доказателствен материал, реших да ви нащракам една такава сграда отвътре, пък вие ако щете ми вярвайте. Сградата се намира в район близо до Източната гара на Париж (Gare de l’Est). Поради непрестижността на района, богаташите отдавна са се изселили от там, а големите апартаменти се дават под наем на фирми. Това се случва с голяма част от апартаментите в по-непрестижните парижки квартали. Някои успяват да бъдат пробутани за убедително тлъсти суми на незапознати, но заможни чужденци, които си мислят, че са ударили джакпота в голямата лотария и са направили инвестицията на живота си с този прекрасен апартамент в Париж, но всъщност са ги изпързаляли най-безцеремонно и безсъвестно. За което те, естествено, разбират в последствие, а някои посещават имотите си толкова рядко, че може би и изобщо не разбират.

Питате се, тогава какво се случва с 6-я етаж, щом няма за кого да работи прислугата? Най-често се наемат от студенти, които живеят сами и не им трябват повече от 15 кв. м., малка кухничка и баня с тоалетна, за да оцелеят. Не се заблуждавайте, обаче, че студентите са бедни. Наемът за такова едно студио в Париж започва от 1000 евро на месец. Не, не съм добавила още една нула по погрешка.

Такава е и ситуацията с моя приятелка, която наскоро се изнесе от своето студио. Ето ги и обещаните снимки.

5

Разкошните стълби в главния вход, по които се качват собствениците. Впоследствие много от тези сгради се сдобиват с малки асансьори. За прислугата на повечето места има страничен вход и нямат право да ползват основните стълби и асансьора. Моя приятелка – испанка веднъж ми се оплака, че “собствениците” се отнасяли с нея като с прислуга и я пращали да минава от другата страна, въпреки че от главната част на сградата има директна връзка до стаите на 6-я етаж. Момичето беше студентка.

7

В тази сграда такъв страничен вход отсъства и всъщност главното фоайе, и в частност тази порта, ни води към вътрешен двор

6

В този имаме офис

8

9

Тесният и мрачен коридор, който ни отвежда до стълбището за прислугата

10

Ето го и него

IMG_20160802_171130

Витите стълби, далеч по-нелуксозни от онези за “собствениците”

IMG_20160802_171344

IMG_20160802_171441

Вратата на въпросното студио

IMG_20160802_171542IMG_20160802_171535IMG_20160802_171551

IMG_20160802_171606

Гледката си струва. Някак иронично е, че когато сградите са строени, още не е имало асансьори. В противен случай вероятно именно прислугата би живяла на долните етажи, а най-високите биха били заети от най-заможните собственици.

IMG_20160802_171622

Ако този пост Ви е харесал, прочетете Какво имат французите, които ние нямаме