Изправи се, бе!

Човек и добре да живее, стига до момента, в който решава да се изправи (не себе си, косата!) със сешоар в домашни условия.

Естествено, че този пост си го изсмуках от пръстите само и само да ви се похваля с новия си сешоар. Старият се счупи, страдах, ридах, обаче си знаех, че сама съм си виновна, защото аз си го изтървах с всичка сила на плочките в банята и той просто се разпадна на части.

И така, направих проучване и реших, че ще се снабдя с професионален сешоар, да има всякаквите му там функции и бутони, пък да е мощен поне 2500 вата, да може да се контролира температурата и т.н., но понеже съм си скръндза, си поръчах от добрия стар Интернет китайски сешоар на фамозната марка Гуо Уей (Guo Wei) – ако не сте я чували, си е изцяло за ваша сметка. Това нещо разполага с всички упоменати екстри и струва някакви си 16 евро, което за моята чупеща сешоари натура се оказа идеалната комбинация.

Пристигна той снощи, този гениален, професионален, магически сешоар и още днес се хванах да го използвам. Трябва обаче да спомена, че го чаках цели 3 седмици, в които имах време и място да се информирам, гледайки де що има клипчета за това как се изправя със сешоар в домашни условия и по-точно как да направим така, че две ръце да ни стигнат за нещо, за което оптимално би било да имаме поне три или, в идеалния случай, четири ръце. На теория се образовах, обзаведох се и с няколко мега важни артикула.

Едното е тази кръгла четка, с помощта на която се случва изправянето, другите две са продукти, от които, признавам си, нямах никаква нужда, но… то като влезеш в магазин за фризьорски атрибути, нещата излизат извън контрол в някакъв момент.

Взех си този почистващ балсам на Лореал и, да ви кажа, това, което пише на опаковката като инструкции за употреба са пълни врели-некипели. Пробвах да го ползвам на мръсна коса – резултатът беше плачевен, да не говорим, че едва го отмих. Намерих му цаката като го използвах като най-обикновен балсам и така вече е друго нещо. Косата става много мека и жива, придобива и допълнителен блясък, поне при мен ефектът е такъв. Сега, колко подхранва – не мога да кажа, защото моята коса не беше нещо препатила или крещяща за подхранване, затова ще го приемем на доверие.

Другия продукт (на Wella)  ми го препоръчаха като си купувах четката – води се гел за фиксация при термична обработка с продължителност на действието 48 часа. Няма да ви лъжа, че не държи 48 часа, колкото и да ми се иска. Ефектът е горе-долу колкото като излезете от фризьорски салон – на първия по-силен вятър сте като разплетена дамаджана, а обемът пада на втория ден. Но пък хубавото е, че ухае професионално и не слепва косата, нито я омазнява излишно. Също добавя блясък и наистина след употребата му главата ви ще изглежда като обгрижена в салон.

И след като изясних тези жизненоважни детайли, пристъпвам към същината. Цялата процедура ми отне около 20 минути, което за жена с две деца и два етажа за прахосмукане е немислим лукс, да ме прощават дамите, които по принцип отделят толкова, че и повече време за косата си. Добре овладяната теория не ми помогна особено на практика, така че процесът на изправяне се оказа мъчителен, скубещ и в крайна сметка, незадоволителен. Резултатът, от своя страна, не е никак зле, доказателствата тук:

Определено ми трябваха още две ръце, чудя се как го правят тези девойки от клипчетата – изглежда фасулско, сигурно са тренирали с години…

Като разлика между изправянето със сешоар и преса, мога веднага да отбележа обема! Пресата може да изглажда идеално, но и доста смачква откъм обем. Разбира се, зависи от прическата и от личните нужди и мечти на всяка коса. Колкото до това дали е по-щадящо, мисля, че е еднакво – и в двата случая имаме едновременно механично и термично третиране, а и с правилните подхранващи продукти, можете да сте спокойни за гривата си.

Усмивки от мен и една бъдеща кака

 

 

Мисия „дълга коса“ – фаза „черта“

След като преживях грозния период, се включвам с моментното състояние на косата ми, а именно фаза „черта“. Много съм доволна, че стигнах дотук, защото оттук до дългата коса остават просто няколко месеца чакане. Поддръжката е по-лесна, пресата влиза по-често в употреба, започвам да се чувствам хубава отново, ура! 🙂

Освен това, съм решила да намаля посещенията при фризьор, които във Франция ми излизат златни, ужасно скъпи са подобни услуги тук, а качеството е никакво. Е, може би това се дължи на факта, че аз ходя в по-евтините салони, а съм и доста взискателна, понеже съм свикнала на добри фризьори в България.

Вижте как за една година останах без коса ТУК или как започна наново мисията „дълга коса“ ТУК

Ето ТУК пък може да видите какво се случи след това.

 

Как се гледа дете в двуезична среда

Отдавна се канех да драсна нещо по темата за билингвистичните (двуезични) деца – не просто защото имам влечение към езиците, но и защото аз съм отраснала в такава среда, а, по стечение на обстоятелствата, моите деца също растат в такава. С други думи, вече понатрупах достатъчно наблюдения, които мога да споделя.

Ако и вие като мен сте българи, живеещи в чужбина и се притеснявате дали ще проговори детето ви по-късно от обичайното, на какъв език ще проговори, доколко това зависи от вас и какво трябва да направите, веднага ще ви успокоя, че за децата двуезичната среда не само че не е проблем, но и е предимство.

Най-важното нещо е да говорите на детето на майчиния си език или на езика, който смятате, че говорите най-правилно. Виждала съм български родители във Франция, които говорят на развален френски на децата си, с ужасно произношение, което смятам, че е грешка. Шансът детето да повтаря вашите грешки е огромен, макар и след време, когато тръгне по детски учреждения, те да отпаднат от речта му. Но защо изобщо трябва да поставяме речта му върху грешни основи?

Аз съм единственият българоговорящ родител при нас и въпреки това, моят син, Ян проговори на български. Това си остава и основният език на комуникация помежду ни. Единственото, което съм направила е да говоря с него само на български език. Не съм настоявала по никакъв начин да ми отговаря на български, единствено го поправям, когато пренася френски граматически конструкции на български, защото той все още не може да си даде сметка, че това е грешно.

Синът ми е на три години и половина. Баща му, от своя страна, общува с него предимно на френски. Така от малък той свикна да разбира и двата езика, но на френски започна да отговаря с няколко месеца закъснение, понеже прекарваше повече време с мен. Преди половин година, когато тръгна на градина, изведнъж много бързо започна да наваксва с френския и сега мога да кажа, че двата езика са на едно и също ниво по брой думи, граматика и разбиране.

Много родители се притесняват, че детето ще се обърка с два езика, но всъщност, децата от много ранна възраст имат способността да различават езиците и това не е никаква пречка за тях. Затова няма смисъл, ако сте смесена двойка и двамата родители да се мъчите да говорите само на единия език, за да избегнете това объркване. Според проучванията, такива деца е възможно да проговорят по-късно, но в нашия случай не беше така. И ако не ми вярвате, ще добавя факта, че аз и баща му си говорим на английски, т.е. детето чува ежедневно три различни езика и въпреки това проговори съвсем навреме и се развива нормално за възрастта си.

Интересен факт, който забелязах е, че френският език изглежда по-лесен за проговаряне от българския. И веднага обяснявам – в ежедневието французите използват по кратки думи и фрази, освен това, една дума се изписва по един начин, а се прочита по друг – обикновено звуковете са по-малко от буквите. Децата започват да говорят първо с повтаряне на еднакви срички (мама, баба, дада…), после преминават в двусрични думи с различни срички (тати, пате…) и постепенно обогатяват колекцията от срички и допълват с нови. За едно дете е много по-лесно да произнесе изречението „C’est quoi?” [Се куа] отколкото „Какво е това?” Сами виждате, че във френския вариант сричките са две, а в българския – цели пет, които едно току-що проговорило дете не може да възпроизведе. Същевременно, ако проговаря на френски, можем да считаме, че вече казва цяло изречение. Същото явление се наблюдава и при китайските деца, тъй като в китайския език простите думи, с които децата започват да говорят са едносрични.

Друг интересен феномен е смесването на езиците. Това е напълно естествено и няма нищо страшно, ако и вашето дете го прави. Просто човек използва най-рационалния начин за комуникация и подбира най-лесните думи в словарния си запас. Често се е случвало синът ми да казва изречение на български, но да добави някоя френска дума. Това е или защото не знае съответната дума на български (или пък френската му е по-близо в паметта), или защото думата на френски е по-лесна за изговаряне от българската. Моята работа в такива ситуации се изразява в това да кажа: „тази дума на български е…” или „може би искаше да кажеш…?” В никакъв случай не трябва да се реагира сякаш детето е направило грешка или да му се караме, защото не говори правилно. По-конструктивно би било ние самите да говорим правилно и да не правим съществени грешки на собствения си език.

Всъщност, човек започва да си обръща внимание и наистина да си дава сметка, че говори неправилно на езика си, едва когато чуе детето му да повтаря негови грешки. Така аз бързичко превключих от „ше” на „ще”, от „тряа” на „трябва”, от „що” на „защо” и т.н. Това са само част от грешките, които съвсем несъзнателно съм повтаряла в ежедневната си реч и детето ми е усвоило. А представете си още колко грешки бихме допуснали, ако говорим на език, който за нас самите се явява чужд. Затова – всеки на своя език, за да няма после недоразумения.

По малко по-различен начин стоят нещата с дъщеря ми, Лора, която е на година и половина и проговаря отскоро. Тъй като влянието на френския у дома се е увеличило и имаме батко, който говори на френски с баща си, а тя чува и попива всичко това, Лора съвсем съзнателно казва голяма част от думите на френски. Колко пък толкова думи може да казва дете на година и половина, ще се зачудите. Всъщност, немалко, по груби сметки някъде около 40 думи. Разбира се, това са едносрични и двусрични думи, които тя произнася на бебешки, но достатъчно ясно и достатъчно еднакво всеки път, че да разбера, че е съзнателно. Например, много по-лесно за произнасяне в момента е собственото ѝ име като Laura, а не като Лора, тъй като френското „Р” е по-лесно за учленяване от българското.

Бих искала да наблегна върху това, че езикът е средство, а не цел. Той е просто начин, по който комуникираме с дадена група хора и не трябва да се превръща във фикс идея за родителите. Чувала съм за случаи, когато родителите толкова много настояват да се говори на родния им език вкъщи, че децата в един момент започват да бойкотират всичко, свързано с езика и страната му, опитват се да избягат от принадлежността си. За да не стигате до този обратен ефект, просто говорете на родния си език и оставете детето само да избере дали да ви отговаря. Ако все пак това не се случи, не се обвинявайте, някои деца така и не проговарят на езика на родителите си – чужденци, но за сметка на това прекрасно разбират и са предразположени към много по-бързото му научаване на по-късен етап, особено ако попаднат в езиковата среда.

Аз ще продължавам да следя развитието на речта на моите деца, и с особено любопитство тази на дъщеря ми и ще се постарая да включвам тук други интересни факти.

Допълнение от декември 2019 г.:

Децата вече са три. Ян е на 5 години и половина и се справя чудесно с френски език, говори на различни теми, включително по-абстрактни такива, справя се с това да разкаже история, следвайки хронологичната последователност и без да забравя важни герои и факти. Българският продължава да бъде езикът, на който си комуникира с мен, превключва без проблем от френски на български и обратно. Произношението му на български е добро, но все пак има забележим акцент, най-вече заради промяна на ударения и поставянето им в края на някои думи, както е във френския. Понякога пренася френски граматически конструкции в българския, което е досадно, но се въоръжавам с търпение и го поправям, стараейки се да не звуча назидателно. Включва по някоя френска дума в българския и обратно, тъй като не знае как е въпросното нещо на другия език. Или просто не може да се сети в момента. Трябва да се отчете, че мозъкът на двуезичното дете извършва повече работа от този на едноезичното, така че не трябва да бъдем твърде взискателни към тези деца, те вече са малки герои. Голямата изненада дойде, когато Ян, който иначе разбира английски и се включваше на френски или български в разговорите между мен и баща му, веднъж изтърси цяло изречение на английски. С баща му се гледахме със зяпнали уста и сякаш казвахме „и ти ли чу същото, което и аз?“ Така се започна и с времето синът ни напредваше повече и повече с английския. Честичко си говорим, но темите ни са ограничени и не му достигат думи да каже всичко, което иска. Поне има голямо желание да говори, което предполагам е заради това, че смята английския за език на големите, а кое дете не иска да порасне бързо?

Лора, която сега е на 3 и половина е французойка. Философ и артист по натура, тя обича дългите изречения и от време на време изтърсва някоя необичайна употреба на дадена дума – независимо на кой език. С две думи, бисери се сипят на парцали. На български говори само с мен, с брат ѝ комуникацията върви на френски или на измисления от нея „скискарскурс“, който само те двамата разбират и очевидно на него много добре вървят вицовете, защото когато го говорят, много се смеят. Българският определено е доста по-зле от този на Ян, бърка родове, бърка времена, „ядех, не могах, един маса, този манджа, тати каза като (вместо „че“)“ и т.н. Най-забавни при нея са опитите да преведе дадена дума от френски на български като я произнесе с българско произношение или обратното. Например, „Искам да ходим на маршето.“ (marché – ‘пазар’) или „Къде ми е кюйерата?“ (cuillere – ‘лъжица’). В обратния случай имаме „Je veux les obuvki noirs.“ (Искам черните обувки) и т.н. Естествено, в този случай ударението в „обувки“ пада на последната сричка, за да звучи достоверно. С английския Лора е скарана напълно, изобщо нито го разбира, нито проявява желание да го говори. Попитам ли я нещо, отговаря с „Yes“ или „No“ и още в следващото изречение преминава на скискарскурс, който очевидно е овладяла на много по-високо ниво.

Номер 3, малката Ава, която е на почти 17 месеца започна съзнателно да казва думи миналата седмица и откакто разбра за тази опция, ежедневно затвърждава наученото. Още е трудно да усетя на кой език проговаря, сякаш по-често казва неща, които наподобяват френски, макар че вчера ме изненада с „доу“ (‘долу’, едва ли е имала предвид „всичко“ на китайски). Макар че тъкмо е открила говоренето като средство, тя вече казва първите си бисери. Пример: Кажи „мечка“ –  „пате“. Кажи „пате“ – „пате“, кажи „коте“ – „пате“, кажи „обувки“ – „пате“, кажи „куче“ – „бау-бау!“ Както се казва, ще поживеем и ще видим. Едно е сигурно: и това дете няма да закъснее с дърдоренето, противно на очакванията.

 

Усмивката

Този текст бе твърде дълго обмислян от моя милост и така и не откри своя най-добър начин да бъде започнат. Затова ще я караме като в детската градина, едно по едно, за да няма объркване.

1. Първо, какво е усмивката?

Да направим следния експеримент:

Отидете пред огледалото. „Ах, каква красива гледка!”, ще си кажете първо, или пък „Ааа, тук нещо ми стърчи, я да го оправя!” или „Ей, къде съм се изцапал/а така?” Не обръщайте внимание на вътрешния си глас, той е там само за да ви разсее! Слушайте мен!

Дръжте зъбите си стиснати, отворете леко устни, издърпайте ги в страни, с помощта на мускулите на бузите си. При това движение трябва ъгълчетата на устата ви да сочат нагоре, към ушите, а не надолу, към раменете. Ако имате развалени предни зъби, препоръчително е да държите устните затворени и при първа възможност да посетите стоматолог. Ето това е усмивка. Лесно е, нали?

2. Какво да я правим сега тази усмивка?

Ако разполагате с повечко време, постойте така пред огледалото, без да махате усмивката, примерно, минута-две.Възможно е изведнъж да се почувствате глупаво, че го правите, но не се отказвайте. Помислете за хората, с които се срещате, как ви виждат те, когато сте усмихнати, как вие бихте искали да виждате тях. Май е по-добре с усмивка, а?

3. Ама защо да го правя?

Дааа, малко е идиотско да се усмихваш без причина, нали все пак усмивката е нещо, което трябва да се заслужи, също както и целувката, прегръдката, думите „обичам те”… Уверявам ви, няма нищо лошо в това да се усмихвате! Ако ще ви прозвучи по-убедително, с усмивка можете да постигнете неща, които иначе е възможно и да не постигнете. Нека обвинят усмивката ви за користна, не е като да давате подкуп, все пак.

4. Не може ли само да отвръщам с усмивка?

Повечето хора очакват първо на тях да им се усмихнат, за да се усмихнат и те. Аз не харесвам този подход, защото той е пасивен. Аз лично съм активна и се усмихвам първа. Е, ако някой ме изпревари, не се сърдя. Когато вървя по улицата, лицето ми винаги е в състояние на лека усмивка. Научих това във Франция. Логично е: когато си леко усмихнат, е много по-лесно да направиш хубава, широка усмивка в момент на среща внезапна с друг човек. Случвало ми се е да се замисля за нещо и лицето ми да се отпусне от леко усмихнатото състояние. В момент на разминаване с друг много усмихнат човек, се оказа, че времето ми за реакция е твърде скъсено и вместо да се усмихна, от навъсената си физиономия правя някаква неопределена гримаса, която едва ли изглежда много приветливо.

5. Кому е нужно всичко това? Усмивки, лиготийки, дрън-дрън…

Добър въпрос. Тази привидна любезност може да изглежда много лицемерна, инфантилна и безсмислена. Въпрос на гледна точка. Аз лично съм забелязала, че настроението ми пряко зависи от усмивките на хората, както и от слънцето, от хубавата музика, от съчетани с вкус дрехи, от някаква добра новина, от усещането за чистота и хармония вътре в мен… И когато съм в добро настроение, съм по-трудоспособна, няма значение за какъв тип работа говорим. Вие може да сте самотен човек, да имате огромни проблеми, може да сте човек, който се занимава с чужди неволи, с болни хора или такива, лишени от надежда, всичко това да ви мачка психически, да ви натоварва, но не може да загърбите хубавото в живота, защото това означава да загърбите и самия живот. Усмивката е началото на всичко хубаво, което ви очаква.

6. И какво от това?

Да направим още един експеримент. Излизаме навън, хващаме първата си „жертва” и му/ѝ се усмихваме. Правила съм това както във Франция, така и в България и осъзнах, че реакцията в повечето случаи е положителна. Или ми се усмихват обратно, или просто ме гледат с недоумение. Редки са били случаите, в които са ме наругавали или гледали с лошо, защото съм се усмихнала, но, няма да лъжа, и такива е имало. Помнете, че това невербално общуване е полезно не само за вас, но и за другия човек.

По-интересна обаче е втората част от експеримента. Да приемем, че човекът насреща ви се е усмихнал. Много е вероятно да ви поиска телефона или да ви заговори. Има обаче и случаи, в които просто се разминавате с човека и оставате с приятното чувство, че сте направили нещо дребно, но хубаво. Ако приемем, че е от тези случаи, пробвайте следното. Точно в момента, в който се приближавате към човека и аха да се разминете, и двамата – усмихнати като кръгли глупаци, изплезете език или направете някоя смешна физиономия. Това вероятно е най-искрено смешното и странно нещо, което ще се случи в този ден на този човек. Просто опитайте и вижте, може после и двамата да си вървите и да се смеете като луди, но това ще е страхотна емоция, която всеки трябва да изживее.

Много усмивки от мен,

Кака Цура

Лоши фризьори!

Каквото и да им обясня – те си правят каквото си искат! Ето, казах „Виктория Бекам искам“, тя ме направи като Мишел Уилямс. Но, имайки предвид, че предния път исках да съм като Мишел Уилямс и че надеждата умира последна, може би следващия път, когато искам да съм като Сашка Васева, ще ме направят като Виктория Бекам. Още повече, че във Франция едва ли са чували за Сашка… (Вижте как излеждах преди ТУК)