Две момичета в Мароко – част 3: Казабланка


Глава трета, в която си припяваме „A kiss is still a kiss in Casablanca…”

(Продължава от Глава втора, в която пристигаме в Мароко)

IMG_20181024_113835Сряда сутрин, обилна закуска, африканско слънце грее, птичките в Рабат пеят, животът е чудесен, а на нас ни предстоят приятни разходки, пътуване с влак и нови преживявания в екзотична Африка. Как звучи само – Африка! И там съм стъпила, мамка му, тръгнах от Казанлък, пък стигнах до Казабланка!

Аз и Бате се отправяме на поход към Касба Удая, което е старинен квартал, укрепен от крепостна стена. Намира се на хълм, а на най-високото му място е разположена най-старата джамия в Рабат, Ел-Атика. Излишно е да казвам, че от там се открива страхотна гледка към всичко наоколо – от едната страна море, от другата – град, а между тях, както се пошегува Бате, най-старата площадка за хеликоптери, датираща от около XII век.

Разбира се, за да стигнем дотам, трябваше да прекосим медината, тъй като реално бяхме отседнали на пазара. Тук спрем, там спрем, тук – обечки, там – чантичка, на трето място – сувенирче и стана обяд. Разходката из хълма беше много приятна, всички къщи в този район са боядисани в синьо и бяло, което явно си има някаква логична причина, но ние го карахме на догадки и така и не достигнахме до истината. Мая каза, че била чела, че се правело за прогонване на комари, нещо не ги привличала тази цветова комбинация, аз предположих, че има някаква връзка с прогонването на летните жеги, някой друг пък ми каза по-късно, че тези цветове били символични за Мароко.

Има нещо, щом са боядисали цяло село в синьо, едва ли е съвпадение… Впрочем, същото нещо се наблюдава и на гръцкия остров Санторини, значи трябва да има логично обяснение! Едно е сигурно – има някакъв чар в това, изглежда различно, създава ваканционно настроение, действа успокояващо, а в комбинация със синьото небе, което ни съпровождаше през цялото време, изглеждаше като място, на което можеш да останеш дълго време и да се отпуснеш с чаша бяло вино, в съзерцание на морския безкрай. Но… както знаем, Мароко е мюсюлманска страна и не можеш да намериш алкохол току-така, камо ли да го пиеш на публично място, камо ли пък млади момичета, а и ние двете с Бате имахме всичко друго, но не и излишно време за съзерцаване, така че му отделихме не повече от 5 минути.

Смесихме се с тълпите китайски туристи, изгубихме се сред уличките, стълби нагоре, безпризорни котки, красиви, керамични чешми, врати с орнаменти, стълби надолу, безпризорни кучета, забулени жени, носещи торби със зеленчуци и псуващи туристите наум, магазинчета, лафки, саксии… Полутахме се доста докато открием джамията, но успяхме! Горе беше красиво, но ветровито. И както го гледахме морето, така решихме, че щом има плаж и възможност да слезем до него, трябва непременно да се възползваме. Добре, че го направихме, защото повече такава възможност не се отвори. Мен лично ме хвана яд, че не си бях взела банския. Октомври в Мароко беше като август на Ла Манша, а щом съм влизала в онази ледена вода, значи и тук мога. Язък!

По пътя за плажа пред нас се материализира в целия си блясък един снажен сърфист с мокра коса. И тъкмо когато в един идеален паралелен свят, той би си свалил неопрена точно пред нас, би захвърлил сърфа и би се залял с бутилка студена вода, така че хубаво да му се очертаят коремните мускули, той просто ни подмина, без да ни обърне грам внимание. Не може така, казах си, и му подсвирнах на прощаване, както подсвирват работниците по строежите, при преминаване на някоя мадама с къса пола. Изключително секскистки и дискриминативен жест, ама, съгласете се, в тази страна, при тези обстоятелства, с тези опресии над женското население, просто трябваше… Абсурдно беше, та се късаше, но с Бате се спукахме от смях после.

Пощъкахме по пясъка, намокрихме си крачката, пощракахме снимки и се ориентирахме към риада, да си съберем багажа, защото следобед трябваше да пътуваме към Казабланка.

Аз имах „гениалната” идея да си направя цялата коса в плитки, защото видях, че се предлага такава услуга на един пазар извън медината. За мен някак беше задължително, щом отиваш в Африка, да се върнеш сплетена на плитки и, след кратка консултация с Бате, реших да го направя. За целта си оставихме раниците на съхранение в риада, хапнахме някаква улична храна набързо и следващите два часа прекарахме в кибичене на едно място и разговори с трима африканци – две жени, които ме плетоха и един мъж, на име Яник, който първо се присламчи към жените, за да ни предложи татуировки с къна, които явно туристите харесват, но после видя друга възможност – да си пробва късмета с Бате.

Какво ли не направи този човек – от това да ѝ казва колко хубави очи има, през покана за дискотека, обещания за вярност и куп други глупости до коронния номер – да запее All of me на Джон Леджънд. Играта загрубя, казах си, тоя извади оперението, макар че, обективно погледнато, не беше най-добрият певец, но пък влагаше патос за двама, та не се изложи чак толкова. Мая обаче беше желязна и устоя на всичките му опити за свалка.

От жената, която ме плете през по-голямата част от времето разбрахме, че е от Кения и живее тук от 15 години. Имаше три пораснали вече деца, които учат в гимназия и университет. Изненада ме, като каза, че образованието в Мароко било лошо в сравнение с родината ѝ. Тя беше и тази, която ми разказа за тийнейджърите, които масово пушат хашиш и после създават проблеми. Само при споменаването на думата „хашиш”, от съседната сергия, на която двама гласовити мароканци продаваха плодове, наостриха уши и явно помислиха, че се интересуваме от тези неща. Нямаше и минута и някой ни донесе едно топче, което се опитаха да пробутат на Мая, но тя упорито се дърпаше. Те обясняваха как било позволено и никой нищо нямало да ни каже, ако го пушим, нямало да ни арестуват за такова нещо, каква златна възможност само! Тя обаче зае отбранителна позиция и не отстъпи. Онези се върнаха по местата си и продължиха да крещят „АНАНАААС, МАНГООО…” Като заговорих за арести, направи ми впечатление, че на много от централните места се придвижваха в групички по трима военни с автомати. Не знам защо и не знам дали някога се налага да ги използват, но това определено внася известна доза смут. Сякаш непрекъснато някаква неизвестна заплаха дебне зад ъгъла.

Е, след като бях вече цялата в плитки, тръгнахме обратно към риада, да си вземем багажа. Аз нещо не можех да се възприема, да не говорим, че ме заболя главата, ставаше ми студено при всеки полъх на вятъра, а плитките като цяло не бяха това, което очаквах. Бяха редки и тънки и изглеждаше сякаш имам по-малко коса от обикновено. Честно казано, малко съжалих, но пък поне съм направила И това, пробвала съм. Придвижихме се към гарата, взехме си билети и зачакахме. Билетът от Рабат до Казабланка със запазено място ни излезе по 69 дирхама на човек (6,90 евро), а пътят беше около час. За сравнение, този от Фес до Рабат беше 110 дирхама, а пътят – два часа и малко. Влаковете за Казабланка минават на всеки половин час, така че не се наложи да чакаме дълго. Влязохме, настанихме се, Мая заспа, а аз се загледах в пейзажа.

Беше много интересно – минавахме предимно през селски райони, почвата беше червена и явно богата на глина, което би обяснило всичката керамика в страната. Високи гори, палми, кактуси, малки и по-големи градове, където времето сякаш е спряло преди два века. Виждах как хора в дълги роби гонят непослушни овце из полетата, колиби с окачено пране по покривите, отново тези безумни за мен къщи без прозорци и много земи, които хората обработваха.

Всичко това изглеждаше толкова неорганизирано, толкова нерегулирано, липсваха огради, селата напомняха много на нашите цигански махали, които се виждат понякога от влака. И по същия начин, на фона на тази бедност се белееха сателитни чинии от всяка втора постройка. Значи, без тротоари и естествена светлина може, но без телевизия и интернет – не! Видях също много стари автомобили, каквито в Европа вече рядко се срещат, а пътищата представляваха добре положен асфалт и извън него започваше мръсотия и кал, мантинели видях само на една магистрала, покрай която минавахме. Дори в големите градове на места плачеше за светофари, но такива липсваха. Хората пресичат където им падне.

Впрочем, след 5 дни в Мароко с Мая толкова свикнахме с тази „свобода” да пресичаш където си искаш, че първите часове в Мадрид преживяхме мини културен шок и осъзнахме, че сме изгубили навика да чакаме да светне зелено за пешеходците. Замислих се, как, когато живях в Пекин, никога не се впечатлявах от металните огради, с които са опасани тротоарите покрай натоварените улици. Понякога разстоянието от светофар до светофар е 500 метра, но за да се улеснят пешеходците, често има надлези. Ако нямаше тези условия, вероятно и там щеше да настъпи същата анархия – всеки щеше да пресича където му падне, тъй като при толкова многолюдно население, не можеш да разчиташ на дисциплина, затова на помощ идва организацията отвън. Елементарно, но не можеш да го оцениш, докато не го изгубиш.

Пристигайки в Казабланка, веднага ни се изясни защо много хора казват, че градът е неприветлив и твърде модерен. Улиците бяха широки, сградите – високи, а гарата, която е в близост до огромното пристанище – заобиколена от международни хотели. И освен всичко това, бяхме попаднали в период на усилено строителство, та трябваше да обикаляме някакви ламарини и да слушаме режещи и стържещи машини. Пълна противоположност на уюта на медината в Рабат! Отново се запътихме към тукашната медина, където беше нашият хотел. Не останахме очаровани от нещо конкретно по пътя. Голям, мръсен град, с много движение, но пък тъкмо идвахме, не можеше да си правим генерални заключения от първия ден.

Хотелът беше на закътано място с площадче отпред, много приятно, нашата стая беше на 6-я етаж с гледка към пристанището и едновременно с това се виждаше минарето на най-голямата джамия в Казабланка, която беше част от плана за следващия ден.

След като се настанихме с Бате и хвърлихме чоп за леглото до прозореца, излязохме на разузнаване в района. Съвсем забравих да спомена, че по принцип не съм труден за изтърпяване човек, обаче това пътуване, вярвам, е било истински тест за търпението на Бате. Първо, бях болна от около месец и аха бях тръгнала да се оправям, точно преди пътуването нещата се влошиха и започнах да кашлям като стара Лада. Проблемът не беше самото кашляне, а това, че започнех ли, не можех да спра. Знаете как е, сигурно на всички се е случвало. Нещата ставаха най-зле вечер и особено когато лягах, по-добре да не обяснявам защо. Не знам как Мая ме е понасяла тези няколко нощи, а и през деня, когато влизах „във фаза”, аз самата трудно се справях и само мрънках. Отделно, един от дните се случи така, че се сдобих със стомашен вирус, придружен с болки в корема, в резултат на което апетитът ми се изпари и отново, мрънках за разнообразие. И поради някаква друга „сериозна” причина мрънках, но вече не помня каква. Помня ясно, че мрънках заради твърд матрак и болки в кръста, мрънкаха, когато ми мирише зле или нещо някъде е мръсно, а това в Мароко се случва непрекъснато – нещо някъде да е мръсно. Мрънках от това, че някой ме е бутнал, което също е ежедневие, мрънках от липсата на правила, мрънках, когато съм гладна, когато съм жадна, когато ми се пишка, когато улиците са разбити (всъщност, представях си как се минава оттам с количка и псувах наум), когато ми долипсва интернет, когато има интернет, но по една или друга причина не ми се получава да се свържа с него… Сега мрънках И заради скапаните плитки. Но Бате ме изтърпя стоически и не ми залепи шамар дори в критичните моменти.

Но нека се върна на разказа. След като се повъртяхме из съседните улици в търсене на храна, накрая се върнахме до хотела и ядохме в някакъв ресторант точно срещу входа му. Една улична котка се увърташе около стола ми, докато вадех костите от някаква тайнствена, почти зелена риба, приготвена с много куркума. После ходихме да си купя нова четка, защото моята се разполови в ръката ми, докато си миех зъбите, а Мая имаше нужда от резервни чорапи, защото нейните не успяваха да изсъхнат. Все прозаични неща, с които не смятам да ви занимавам. По-късно в стаята ни отне 45 минути да разплетем скапаните плитки.

На следващата сутрин се възползвахме от тераската с изглед и тъй като нямахме включена закуска към нощувката, си направихме разтворимо кафе и хапнахме каквото беше останало в торбата „за из път” от предния ден. После се приведохме в човешки вид и се устремихме към най-голямата джамия в Казабланка и Мароко въобще, наименувана Хасан II, или както я кръстихме с Бате в последствие, „Голямата джамия в Казабланка”. Оказа се и трета най-голяма в света. Пътьом минавахме през непознати улици, но не видяхме нищо кой знае колко интригуващо, освен обрасла в дървета и боклуци детска площадка,обитавана от някакъв клошар. Аз поцъках умствено с език и отминах.

Голяма беше тая джамия, но беше хубава. Колкото беше голяма, два пъти по толкова беше хубава. Останахме впечатлени, меко казано. То блясък, то величие, то… да зяпнеш и да се препарираш! И едни мозайки навсякъде, в зелено решени, едни гранитни арки, едни бродирани чешми, едни сводове, разкош, изобилие, направо щеш, не щеш: мюсюлманин ще станеш!

А вътре… огледален мрамор, излъскан до последната прашинка, кристални полилеи, прозрачен под – прозорец, та по него води текат, един разтварящ се покрив, който пълни главния атриум с въздух и светлина, идваща направо от Него – небесния вожд. Красота за чудо и приказ и много, много човешки, ръчен труд. Всъщност, въпросното архитектурно чудовище е построено преди някакви си 30 години и е проектирано не от Аллах, а от обикновен френски архитект, живял в Мароко. Евала, машала, ашколсун за французите! Където пипнат, златно става! Така де, получило му се е. Справка – снимките.

Направихме едночасова обиколка с гид на английски, която обясняваше доста неща по сградата и ни въведе бегло в мюсюлманските ритуали, но нас със Мая с религия не можеш ни примами, та само попивахме информация за обща култура. Практично би било да отбележа, че обиколката с гид е задължителна и само в определени часове (защото джамията е действаща), иначе няма вариант да се влезе. И това е нещо, имайки предвид, че в много от другите джамии достъпът за гяури като нас е напълно забранен. Билетите, от своя страна, на стойност 120 дирхама (12 евро) се купуват от библиотеката, която е на нещо като половин километър от входа на джамията и ние, като повечето туристи, направихме 2 излишни тигела, но пък бяхме точно навреме за следващия час на влизане. Работното време е от 9:00 до 16:00 часа всеки ден.

Продължението ТУК

What do you think about this?

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s