Две момичета в Мароко – част 2: Рабат


Глава втора, в която все пак стигаме до Мароко

(Продължава от Глава първа, в която си изпускаме самолета)

Утрото е по-мъдро от вечерта! На следващата сутрин, наспани и отпочинали се задействахме и си намерихме билети за вторник до Фес. Плановете за Фес и синьото село Шефшаоуен се отмениха, така че пристигайки във Фес трябваше директно да се отправим към Рабат. Полетът беше рано сутринта, затова, за всеки случай тръгнахме още в понеделник следобед. Аз използвах създалата се ситуация да преразгледам багажа си, да извадя някои неща, които осъзнах, че ще ми пречат, да си сложа по-дебелото яке и един много важен атрибут – чантичка-банан, която се носи на пояса и която общо взето не свалих през цялото време в Мароко. В нея си носех документите, парите, дезинфектант и други дребни джунджурийки. За щастие, Мая си беше взела малка раница, в която можехме да сложим бутилките с вода, тъй като чешмяната вода в Мароко не е питейна.

По традиция, преди да тръгнем за летището, решихме да посетим музея на киното, където обаче не ни пуснаха заради багажа. Седнахме да изпием по едно кафе, а Бате влезе да разгледа някаква книжарница и се върна с навит на руло еднометров плакат на някакъв филм. Каза, че щяла да го остави вкъщи. После се плесна по челото, каза „Офффф!” и започнахме да се смеем. Е, този плакат оцеля през цялото пътуване през Мароко и успешно бе отнесен в България, където вероятно краси някоя от стените в дома на Мая, а аз все още не съм го виждала разгънат и не знам какво е нарисувано на него.

IMG_20181023_092518

Накъде без плаката?

Пътувахме до летището с автобус на градския транспорт, като накрая останахме само ние и шофьорът и по едно време той ни спря и ни остави да чакаме следващия, защото той се прибирал в гараж. Позъзнахме в мрака на спирката, наречена зловещо „Гробище”, сигурно е излишно да казвам, че наоколо душите бяха единствено мъртви, но поне информационното табло излъчваше топлина, под формата на числото 15. След толкова минути се появи колегата-шофьор и се добрахме, живи и здрави, на летището. Там трябваше да спим, намерихме си закътано местенце в едно затворило вече кафене, наредихме по три стола и легнахме върху раниците си. Мая сякаш спа, аз – не съвсем.

Важното е, че успяхме, качихме се на самолета, въздъхнахме с облекчение, а 3 часа по-късно пилотът каза, че сме пристигнали на летище Оуджа (на 300 км от предвиденото), с което внесе смут сред пътниците. Казах си „ето, знаех си, било е знак!”, но след малко се поправи, че все пак сме във Фес и всички си отдъхнахме.

Летището беше доста впечатляващо и някак силно ми напомни за Китай – беше по комунистически грандоманско и внушително и гъмжеше от служители на реда.

След като попълнихме митнически декларации и минахме проверките на паспортите, тръгнахме да търсим спирка на градския транспорт, тъй като бяхме чели, че в никакъв случай не трябва да приемаме предложения да ни откарат с кола. Също, от предпазливост или мнимост не обменихме пари на летището при човека от чейндж бюрото, който ни приканваше отдалеч. Все пак, имахме и евро в себе си, все щяхме да се оправим. Спирката беше на няколко стотин метра и, след като преминахме с финес през шофьорите, предлагащи превоз, се озовахме на някакъв тротоар с една табела с автобус на нея и никаква друга информация. Имаше няколко местни и двама френски туристи. Местните поетапно се качваха в спиращи коли, които предлагаха да ги закарат. Попитахме французите дали според тях в автобуса ще приемат евро. Казаха, че няма шанс. Трябваше да се върнем, но тъй като автобусът се задаваше, те предложиха да ни дадат местни пари (дирхами) и да ни платят билетите. Опитах се да им върна монети в евро, но отказаха, беше много мило от тяхна страна. Билетът струваше нещо като 2 дирхама, т.е. около 20 евро цента.

IMG_20181023_152013

Трябваше да стигнем до гарата, откъдето да хванем влак за Рабат. Пътуването дотам беше ужасно дълго, автобусът – стар, влизаше се от предната врата, където имаше турникет и докато не дадеш пари за билет на шофьора, не можеш да минеш навътре. Тази система явно е единственото решение срещу гратисчии, но е и доста затормозяващо, защото още на първите две спирки се качиха може би 50 ученици и можете да си представите колко време отне само висенето на спирките. Автобусът се напълни с хора и викове, добре, че поне бяхме седнали, да не се пречкаме с огромните си раници. Движихме се бавно, чарковете на превозното средство заплашително поскърцваха и имах чувството, че ще се разпадне всеки момент. На една от спирките нещо се случи, но заради многото правостоящи нямаше как да видим какво. Просто спряхме и не помръдвахме дълго време, въпреки че нямаше повече място за нови пътници, а по всичко личеше, че има хора, които напират да се качат. Доколкото разбрахме, някакви деца бяха спрели пред автобуса и не пускаха шофьора да тръгне, ако не ги вземе. Нямаше как да ги обиколи, нито можеше да побере още хора. Чакането беше изнервящо, особено имайки предвид, че въздух вече недостигаше. В такива случаи, ако се намираш в България или Франция, шофьорът поне би отворил задната врата, за да могат хората, които искат да слязат. Не и тук – деца удряха по прозорците, по вратите, крещяха, не бях виждала подобно нещо до този момент. По-късно ми разказаха, че тийнейджърите често се напушвали с хашиш и ставали агресивни, започвали да блъскат по автобусите и да чупят прозорците. Видях доста автобуси, на които вместо стъкла бяха окачени като кръпки едно върху друго парчета плексиглас.

IMG_20181023_145509

Кварталите, през които минавахме ми оставяха усещането, че сме попаднали в някакво гето и за момент изпитах чувство на несигурност, неяснота, на задаваща се опасност. Всъщност, така се чувствах от самото тръгване, но обстановката наоколо определено подсилваше това усещане. Преди време, по телевизията вървяха интервюта с чужденци, които живеят в България. Няма да забравя думите на една японка, която каза, че когато пристигнала за пръв път в София, имала чувството, че сградите ще се срутят всеки момент. После поживяла известно време и се оказало, че те си стоят, не падат. Точно такова усещане имах, гледайки постройките, покрай които минавахме. Те никнеха директно от земята – без градинки, без тротоари, без асфалт – никаква инфраструктура. Олющени фасади, счупени прозорци или само решетки, а имаше и такива съвсем без прозорци. Откъде получават въздух и светлина тези хора?! По-късно малко ми се проясни този тип архитектура, но за това по-натам.

Към центъра вече гледката рязко се смени и се наредиха големи, луксозни къщи, с масивни огради, поддържани градини с палми, гаражи и камери за наблюдение – както си му е редът.

IMG_20181023_184913

Като стигнахме гарата, слязохме облекчени. Там първата ни работа беше да обменим пари и веднага след това се сдобихме с билети до Рабат за след около половин час. По препоръка на пътеводителя на Бате, взехме места в първа класа. Влакът не беше нещо впечатляващо: и вагоните, и чистотата, и закъснението не отстъпваха на тези на БДЖ. Наложи се да вдигнем двойка германски туристи, които се бяха настанили на нашите места до прозореца. Ах, тези германци – у тях си държат на реда, а като излязат в чужбина, веднага развалят дисциплината!

IMG_20181023_123008

Не помня колко часа пътувахме, но пристигайки в Рабат, ни лъхна свежестта на столицата – още с излизането от гарата, се озовахме на голям площад с фонтан в средата и местната версия на Сънсет Булевард – с палми колкото пететажна сграда и внушителни здания със знамена. На тази улица се нижеха една след друга административни институции: Парламентът, Банката на Мароко, Централната поща и т.н. Хората по улиците изглеждаха съвсем нормално, особено момичетата си бяха напълно модерни за нашите разбирания. Може би е имало университет наблизо, защото помня, че имаше доста млади хора.

IMG_20181023_154332IMG_20181023_154549IMG_20181023_154626

Имахме резервация за нощувка в медината, т.е. стария град, в една от многото къщи за гости, които в Мароко наричат риад. Умишлено бях избрала нашия така, че да не е далеч от гарата, а и да е на удобно място за забележителностите, така че в Рабат изобщо не се наложи да ползваме транспорт, навсякъде ходехме пеш. Пътят от гарата до риада беше първата ни официална разходка из Мароко. След нея вече нищо не беше същото – знаехме, че тук е безопасно. Нито някой ни задяваше, нито се изгубихме, а приложението за офлайн карти на телефона работеше безотказно. От момента, в който влязохме в медината, се озовахме на автентичен сук (арабски пазар), където се носеха какви ли не миризми, блещукаха разни метални висулки, а идеално подстригани търговци ни приканваха да си купим от стоките им. За голяма изненада, риадът се намираше в една от пазарските улички и ако нямах точни инструкции как да го открием, сигурно щяхме да го подминем. Бях много благодарна, че съм с раница, защото на някои места „настилката” беше в ремонт, т.е. някакви хора къртеха нещо и вдигаха пушилка навсякъде, други мъкнеха тухли в колички, понеже по тези тесни улици няма как да се провре автомобил. Никой не си беше направил труда да обезопаси мястото на ремонта, хората минаваха директно покрай майсторите. Най-смущаващи обаче бяха скутерите. Не знам как не се сблъскахме с някого и не знам как изобщо успяват да оцелеят тези хора ежедневно при такова движение. От друга страна, и те нямат време за губене и не могат да си позволят да се бавят, ходейки пеш сред туристите.

IMG_20181023_160625

IMG_20181023_175722

Изглед от покрива на риада. Наоколо се виждат къщите от медината – залепени една за друга и сякаш надстроени една върху друга. Липсват прозорци, но за сметка на това има куполи, които често могат да се отварят и така доставят въздух и светлина в централния атриум, около който са разположени стаите.

IMG_20181023_175901

IMG_20181023_180137

Интериорът на нашия риад – стаите се намират отстрани и са без външни прозорци.

IMG_20181023_180141

Таванът, който може да се отваря при хубаво време

Докато ни настаняваха в риада, пристигнаха двойката германци от влака. Не казаха нищо. Ние набързо си оставихме нещата и се отправихме на разходка, че и без това доста време бяхме изгубили в пътуване, редно беше вече да видим някоя забележителност. Излишно е да казвам, че сметнахме за ненужно да се придържаме строго към начертания план, имайки предвид, че изтървахме цели два дни от екскурзията и контролът така или иначе ни се изплъзваше.

IMG_20181023_180917

На излизане от медината, минахме през някакви малки улички, които ни отведоха до това. Обяснявам веднага, че това не са просто дупки с боклуци, а е древна система за обработка и боядисване на кожи, която е превърната в бунище. Жалко, но факт. На някои места в Мароко още се ползва този метод, а кожарството продължава да е сред силните традиционни отрасли в страната. Голяма част от сувенирите по пазарите са именно кожени изделия.

Бате каза, че според пътеводителя, задължително трябвало да отидем до мавзолея на Мохамед V, който е изиграл главната роля в отделянето на Мароко като независимо кралство. Е, отидохме и ни паднаха ченетата от красота и изящество. Сега, аз и Мая сме били на места като Забранения град в Пекин, като Версайския дворец във Франция, на Червения площад в Москва, не е като да не сме виждали невероятни красоти. Но тук говорим за един особен вид естетика. Естетика на детайла и на идеята накъдето да се обърнеш, да виждаш нещо, което да ти носи наслада и хармония. И ако в европейската архитектура има едно напластяване, една натруфеност, която те кара да ахнеш и която обаче изглежда добре, погледната като нещо цяло и завършено, то тук водещото е чистотата. Сградите са или едноцветни, но с много орнаменти (които, вероятно крият определена символика, неуловима за лаишкия ни европески поглед), или, ако има някакви цветове, то те не са крещящи, а са в услуга на цялостната концепция, така че хем да ти се струва приказно и нереално, хем в същото време да няма нещо, което да може да определиш като излишно, прекалено или не на мястото си.IMG_20181023_184031IMG_20181023_184601

Пред основната сграда, където се помещава тялото на починалия през 1961 г. крал, стоят на пост стражи, които са по-скоро атракция за туристите, отколкото да имат някаква реална функция. Впечатляващ е интериорът – таванът е резбован, очевидно на ръка, но толкова прецизно, че е невъзможно да се забележи разлика между два съседни орнамента. Всичко останало е облицовано с прочутата мароканска керамика, която впрочем е запазена марка на страната. Среща се абсолютно навсякъде – не само по забележителностите, но и по улици, в заведения, хотели, по фасадите на сгради, из гарите и летищата…

IMG_20181023_185029IMG_20181023_184753IMG_20181023_184818_HHT

Срещу мавзолея пък се намира друга забележителност – минарето Хасан, което било част от недовършена джамия, сторена някъде в края на XII в. Куполът му бил разрушен от земетресение, остават и колоните на недовършената сграда, чието количество е впечатляващо.

IMG_20181023_183031IMG_20181023_183200IMG_20181023_184124IMG_20181023_190032

Докато се въртяхме с бате на всички страни, с пълни погледи и в стремеж да не изпуснем някоя важна подробност, слънцето неусетно се придвижи надолу и започна да захладнява, затова се насочихме обратно, но решихме все пак да слезем до морето. Всъщност, технически погледнато се насочихме към реката Бурегрег, която се влива в морето, но да не издребняваме. Имаше си лодки, имаше и рибари, и скупчени мрежи, и барове на плажа, предлагащи чай, кускус и какво ли още не. Нас обаче ни очакваше вечеря в хотела, та се върнахме в медината и минахме отново през сука.

IMG_20181023_185801IMG_20181023_191409IMG_20181023_192915

Приготвиха ни тажин с пиле. Тажинът е глинен съд, нещо като нашето гювече, само че с по-различна форма. Долната му част е като дебела глинена чиния, а капакът прилича на висок конус с дръжка. Принципът е следният: на дъното се слага кускус (мароканският кускус няма нищо общо с кускуса, който ние помним от детството), зеленчуци, месо, добавя се мазнина и вода, захлупва се и тук идва разликата – слага се не във фурна, а на огън, като по този начин ястието се задушава. От време на време се добавя допълнително вода, за да не остане сухо.

Хотелският тажин не беше най-вкусният, който съм яла, а и като цяло, храната, която пробвахме по ресторантите не беше кой знае какво. Аз лично очаквах повече, тъй като бях ходила преди на марокански ресторант и имах вече някаква изградена положителна представа за тамошната кухня. Все пак, за мен голяма радост беше фактът, че се храня като нормален човек, на маса, без да се налага да ставам, без да ми казват по хиляда пъти „мамо, искам още вода”, „искам десерт” или „изаках се, ела да ми избършеш дупето” и без да се налага да събирам спагети и грах от пода. Това само по себе си беше една голяма крачка в развитието ми като личност и спомогна неимоверно за интелектуалния ми баланс.

IMG_20181023_205223

Един от многото магазини за подправки на пазара. За мен си остава загадка как точно се правят тези пирамиди и по какъв начин се дълбае дупка в тях, без да се изсипе всичко…

IMG_20181023_205235

Популярни са фурмите, ядките, чайовете и всякакви видове сушени плодове

Из уличните лафки, за късмет, продаваха какви ли не вкусотии – разни тестени неща, от рода на нашите селски банички, сандвичи с риба и зеленчуци, дюнери, халва, фурми и какво ли още не. Нещото, за което малко съжалявам е, че не пихме достатъчно плодови сокове – имаше от всякакви плодове, изстискват ги пред очите ти, после ти дават чаша, от която вероятно някой друг е пил преди малко и чието добро измиване е под въпрос, имайки предвид условията. След първото съмнение искахме пластмасови чаши, въпреки че не са окей за природата. С други думи избрахме себе си пред природата, мястото го предразполагаше.

IMG_20181023_202431_HHT

Сок от захарна тръстика – 10 дирхама (1 евро) чашата

След вечеря се отправихме към покоите си, където се отдадохме на заслужена почивка и с радост отбелязахме първата нощ, в която най-накрая се наспахме.

Продължението –> ТУК

 

What do you think about this?

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s