До България и назад с 3 малки деца: завръщането – Нови Сад, Шиофок, Мюнхен


Начало на пътуването – ТУК

IMG_20180823_112509

София, Европа, XXI век

Поседяхме си ние в България, погостувахме, подишахме чист въздух и към края на август полека се заприготвяхме за връщане обратно към Франция.

Определено искахме да избегнем чакането по гранични опашки, а в края на лятото нещата обещаваха да станат още по-сериозни, тъй като повечето летуващи се прибират тогава, особено имайки предвид, че децата на Запад започват училище от 1-ви септември.

Потеглихме отново от София, като още докато излизахме, усетихме някакъв странен шум, особено при по-висока скорост. Аз много се стреснах, защото тъкмо се бях засилила по околовръстното и си мислех как само да заспят децата, ще карам чак до границата, но затова са плановете – за да се провалят. Спрях на една бензиностанция, там един служител погледна под колата и видя, че гърнето на колата е спукано, след което ни насочи към сервиз, а от сервиза – към друг сервиз. Вече очаквах как някой монтьор ще се възползва от ситуацията и ще ни поиска космическа сума, когато случихме на много свестен човек. Беше грък, явно изтласкан към България от кризата. Поиска ни нещо като 40 лв, аз бях вече изхарчила и последните си банкноти, защото не очаквах, че ще ми се наложи да плащам някъде, та след като я оправи, ме пусна да отида до банкомат и да изтегля, тъй като нямаше наоколо. Сега вече знаех защо децата викат „спукано гърне”! Винаги съм си мислела, че става дума за бебешко гърне.

IMG_20180824_095618

Някъде из Сърбия

Трябваше да се забързаме, защото бяхме резервирали нощувка отново в нашита любима къща за гости в Нови Сад. Само че вместо да минем през ГКПП Калотина, след който в Сърбия се продължава директно по магистралата към Ниш, ние предприехме предизвикателство и поехме по неизследван до момента път, през Трън и доста по-малки междуселски пътища. Разбира се, изгубихме около час повече, но пък за сметка на това, когато пристигнахме на границата, пред нас имаше само две коли. Кой знае колко часова опашка сме си спестили! На служителите им беше толкова скучно, че се възползваха от преминаващите да обменят някоя и друга приказка. Чувствах се сякаш съм в планината и виждам човек за пръв път от доста време – толкова дружески бяха настроени граничарите.

След като се озовахме в Сърбия, нещата се развиха бързо. Стигнахме до магистралата и оттам нататък беше лесно, макар че и там не се размина без забавни случки.

Бяхме спрели за обяд на една бензиностанция та използвах момента да взема нещо от багажника и явно не го заключих. Пътувахме без да забележим с часове, но тъй като в Сърбия всеки път, когато се качваш и слизаш от магистрала, преминаваш през пункт за плащане, някъде вечерта отново бяхме на такова място. Вече се беше стъмнило, минахме, платихме и на тръгване, тъкмо се засилвахме, зейна кратер на пътя и мъжът ми мина точно през него, като един достоен французин. Колата потъна и след това подскочи недвусмислено, чухме странни звуци отзад. Помислихме, че може би сме ударили нещо, но той продължи да кара и чак след около двеста метра осъзнахме, че багажникът е отворен. Светкавично отбихме вдясно от пътя, добре, че още не бяхме излезли съвсем от разширението след бариерите и имаше накъде да ни обикалят другите коли. Оказа се, че липсва един куфар, шалтетата и… кой ти помни вече… Е, поне компютрите бяха добре застопорени. Останах с децата, а той се върна. Един от служителите на пункта тъкмо събираше торбите ни от пътя. Беше доста комично как мъжът ми се появяваше в далечината като един силует, с шалтета и торби под мишница и дърпащ куфар по магистралата. После през цялото време до Нови Сад мислехме дали не е възможно да сме изтървали и още нещо и някой просто да го е задигнал. Все пак, явно ни провървя. Стигнахме в къщата за гости късно вечерта, когато децата вече бяха заспали и се трупясахме по леглата.

IMG_20180824_102545

Вярвате или не, това е държавната граница между Сърбия и Унгария.

На следващата сутрин прекосихме сърбо-унгарската граница, като отново минахме през алтернативно място и избегнахме опашката от коли. Чувствахме се като страхотни късметлии. По обяд спряхме в китно унгарско селце, където похарчихме форинтите, които открих в портмонето си от предния път. Стигнаха за няколко консерви, кисели млека и плодове. Така, освен обяд си осигурихме и храна за следващия ден. Седнахме на една полянка, разстлахме шалтетата и си направихме пикник. През цялото време, докато бяхме там, не мина нито един човек.

IMG_20180824_120807

Целта този ден беше да стигнем до малко село в близост до езерото Балатон, което е толкова голямо, че унгарците си го наричат море и го ползват за такива цели. Бях открила там достъпна къща за гости и много се надявах да не е твърде мизерно, защото на повечето места цените бяха двойно по-високи. Пристигнахме около 16 часа, посрещна ни собственикът, който ни остави ключовете и каза, че освен нас, други хора в къщата няма, така че можем да се разположим където намерим за добре. Когато влязохме, не повярвах на очите си. Беше огромна. Имаше 11 стаи и ако не ме лъже паметта, преброих 18 легла. А гледайки я отвън, никога не бих предположила, че е толкова просторна вътре. Имаше добре оборудвана кухня, беше чисто, със спално бельо в стаите на първия етаж, детско креватче, въобще – всичко. Направо съжалихме, че не я резервирах за цяла седмица. Отзад в двора имаше зона за барбекю с голяма маса, малко шадраванче за децата и… не какво да е, а борова гора! Както каза моята приятелка Гери, когато ѝ изпратих снимка, „е, това вече е прекалено!”

Нямаше време за губене и след като разхвърляхме багажа, намъкнахме банските, метнахме няколко кърпи, не забравихме и надуваемия пояс – накъде без него – и се насочихме право към езерото. Оказа се, че мястото, където смятах да отидем, беше някакъв частен плаж и се наложи да попътуваме малко по-натам по крайбрежието докато открием безплатен плаж с паркинг. Беше изненадващо спокойно, с много семейства, малки дечица, откъм брега дъното беше каменисто, но пък някъде два метра навътре във водата ставаше песъчливо и много приятно. Дълбочината се променяше плавно, децата най-много оцениха този факт! Разбира се, след като и дъщеря ни разбра какво удоволствие е да плуваш с пояс, падна голяма борба за него, но така или иначе нямаше как всички да сме във водата, та се редувахме.

IMG_20180824_163853

На езерото Балатон

IMG_20180824_163856IMG_20180824_180129

 

Може би най-незабравимото от този ден беше непредсказуемото време. Когато пристигнахме на плажа, по нищо не личеше, че се задава буря. В някакъв момент от другата страна на езерото видяхме да се задават бавно, но сигурно сиви облаци и за няколко минути задуха силен вятър. Всичко живо се засуети, ние започнахме да събираме децата и партакешите и докато се усетим, вече беше заваляло, а в олелията надуваемият пояс изхвърча някъде далеч по плажа. Аз се засилих към колата с децата, нищо, че вече бяхме почти напълно мокри, а мъжът ми тръгна да преследва пояса. Върна се победоносно, мокър като плъх. Определено беше екстремно преживяване, но пък успяхме да се насладим на езерото.

IMG_20180824_192826

Шиофок

IMG_20180824_192846

 

Върнахме се в къщата, ударихме си по един душ, изсушихме се и, тъй като времето се поуспокои и спря да вали, решихме да отидем до Шиофок – най-близкият курортен град. Поразходихме се из централната част, снимахме емблематичната кула, сякаш издигната там, за да има с какво да се снимат туристите за спомен и после отидохме до крайбрежната алея, където се бяха наредили ресторантите и нощните заведения. Обстановката навяваше спомени за българското Черноморие, но все пак не беше толкова кичозно. Минахме през кей с яхти и цял пасаж лебеди, влязохме навътре до един морски фар, а после се върнахме, за да хапнем гулаш в кокетно ресторантче – едно от малкото, които изглеждаха като да нямат нищо против децата. Небето ставаше все по-мрачно, а морето се вълнуваше внушително, но на завет, в ресторанта беше доста приятно.

IMG_20180824_200835_HHTIMG_20180824_203620_HHT

За следващия ден ни очакваше амбициозното разстояние от 662 км до Мюнхен, където живеят наши приятели, у които винаги се отбиваме, за да пренощуваме и да се видим. Тръгнахме рано сутринта, но поради невнимание, бях отметнала в навигатора да избягва платени магистрали. Като се завъртяхме из едни унгарски села и паланки… може би изгубихме около два часа, докато се усетим. Доста се поизнервихме, но го преживяхме някак. По германските магистрали пък беше пълно с някакви ремонти, опашки заради инциденти, а като наближихме самия Мюнхен, започнаха задръстванията. Едва живи, акостирахме у приятелите ни тъкмо когато те сядаха да вечерят. Трябва да са били доста гладни и вероятно чакането им беше дошло в повече.

IMG_20180825_161249

Всичко това се случи в събота, а в неделя се придвижихме до поредното езеро, този път немско. Там имахме възможност да се повозим на SUP борд или нещо между сърф и сал, на което се гребе в изправена позиция. Отдавна му се канех, много исках да пробвам и по някакво невероятно стечение на обстоятелствата точно нашите приятели бяха си купили такова нещо и бяха се зарибили по този спорт. Преживяването беше изненадващо приятно и спокойно и далеч от това да е трудно. Децата също се повозиха и, както винаги, после бяхме вир вода, та направихме една хубава, балканска кочина, размятайки разни парцали да съхнат по близките дървета. Добре, че мястото бе сравнително закътано, та селянията ни не се прочу из Дойчландия.

IMG_20180826_130602

Кучетата, казват, са сред най-добрите детегледачи. Този кадър го доказва.

IMG_20180826_132941IMG_20180826_153433

В понеделник нашите приятели се потопиха в дебрите на работната седмица, а ние, за да докажем, че нищо не е достатъчно амбициозно, си поставихме нова цел – Мюнхен – Париж за един ден. Разстоянието от тяхната до нашата къща е точно 855 км. Първоначално мислех, че няма да успеем да го вземем в рамките на деня и ще се наложи да спим някъде по пътя, но всъщност, децата бяха доста послушни и не се оплакваха, както на същото място от пътуването, само че в другата посока. Сякаш свикнаха да се наслаждават на крайпътните гледки, а и след почивката изчезна тази нервност и нетърпение да стигнем сега, веднага. Като добавим и добро разпределение на времето за спиране за храна и почивка, всъщност се прибрахме у дома, преди още да се е стъмнило. На влизане в парижкия регион ме налегна една тъга. Виждах отново тировете, високите сгради в далечината, електрически стълбове, като гигантски оригами чудовища стояха студено и безмълвно. Нямаше го нито Балкана, нито морето, нито езерата, а и скоро не се очертаваше пак да ги видим.

IMG_20180827_194236

Прибирайки се вкъщи обаче, настроението ми рязко се оправи. Нашата къща изглеждаше толкова подредена, нова и чиста. Погледнахме я с други очи и преоткривахме с радост някакви неща, които иначе в ежедневието не ни правят впечатление. Колкото до ежедневието, дори то не бе съвсем същото, защото предстояха хубави неща, нови планове и още, още интересни пътувания…

What do you think about this?

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s