До България и назад с 3 малки деца – Част 1: Рубе, Франкфурт, Линц


Карта на пътуването - Париж-София

Маршрутът на отиване – в червено са градовете, където нощувахме.

Нашето голямо, шумно европейско турне тази година бе планирано доста предварително, тъй като решихме да съчетаем традиционното пътуване до България с посещение на някои места из Европа, за да не е, както се казва, само гъз път да види. Веднага пояснявам, че децата са момче на 5 години, момиче – на 3 и бебе, което в хода на пътуването навърши годинка.

С организацията се занимавах само аз, така поне щеше да е сигурно, че всичко ще е обмислено и нищо няма да е забравено. Имах списък с нещата, които трябва да носим, а и с това, което предстои като задачи в България, та мога смело да заявя, че нищо не забравихме този път. Планът се промени в последния момент и тръгнахме два дни по-рано с идеята да спим на север от Париж в град Рубе, където мъжът ми трябваше да бъде по работа. Това добави и още една държава към маршрута, а именно Белгия.

IMG_20180825_083210

Как ще влезе всичко това вътре? Може би с магия?

Разбира се, че багажът беше умопомрачително много. Все пак, пътуване с три малки деца, 10 дни на пътя, нощувки в къмпинг, няколко на море и една в планината – всичко в едно. Трябваше да предвидя както подходящи за 4 сезона дрехи, така и всичко необходимо за нормално нощуване, та се натоварихме като керван, но за голямо мое учудване, всичко се побра в колата. Освен дрехите и еднократните пелени (не използвам многократни, когато пътуваме), помъкнахме и голяма палатка, 4 спални чувала, две шалтета, завивки, сгъваемо детско легло с придружаващия го матрак, задължителната за бебето количка, отделно кърпи, обувки, чехли, козметични продукти, аптечка, о, да не забравя и книжките и играчките, които бяха неизменна част от багажа. Взехме и три плюшени играчки, федербал и футболна топка, два лаптопа и една кутия, в която да слагаме храна и вода за из път. Бях предвидила и няколко подаръка за приятели. Когато стоварих всичкия багаж до колата, бях сигурна, че ще трябва да мисля кое да оставя, но той пък взе, че се побра.

IMG_20180726_170455

И така, хубавото на това, че минавахме през Рубе е, че първия ден разстоянието беше някакви си 230 км и децата щяха по-леко да приемат прехода към нон-стоп пътуване. Защото колкото и да са кротки, децата са си деца и стоенето на едно място хич не им е присъщо. Десет минути след тръгването, дъщеря ми попита „защо още не сме пристигнали?” Oттогава знаехме, че това пътуване ще е дълго. Помнихме от предните пъти, че обикновено след първия ден децата свикват и се примиряват, че ще сме дълго в колата и понасят пътя по-леко.

IMG_20180728_111604

Две хиляди километра не са шега работа, дори за възрастни. Пътят си е път, той е там и трябва да се мине по всеки негов метър, за да пристигнеш. Едни го взимат за по-малко от две денонощия, препускайки с бясна скорост, а други, като нас, го карат по-полека, опитвайки се и да му се насладят. Когато след дълъг застой се наложи да изминеш 500 км за един ден, вечер лягаш в леглото и усещаш, че тялото ти сякаш все още се движи. Чувството е доста странно, бих го сравнила с чувството, което изпитваме вечер след плуване в развълнувано море. Сякаш тялото ти все още се носи на вълните.

IMG_20180726_165954

В тази сметанова сграда се помещава кметството на Рубе

Пристигнахме в Рубе малко преди обяд, оставих мъжа ми да си свърши работата, а ние с децата се помотахме наоколо. По-късно си направихме пешеходна разходка всички заедно и разгледахме. Рубе е почти на границата с Белгия, близо е до северния френски град Лил. Населението наброява около 95 хиляди души. Може би първото и най-запомнящо се нещо са сградите, облицовани с кирпич. Когато го чух за пръв път от мъжа ми, реших, че преувеличава, но наистина, има цели квартали, където къщите са направени по този начин, впечатляващо е. Опитахме се да посетим най-големия музей в града, помещаващ се в стара градска баня с басейн. Французите го умеят това – да правят музеи в гари, бани и къде ли още не… И им се получава. Така и не успяхме да го видим, беше затворен за ремонт. Все пак, разходката дотам беше приятна, а после напазарувахме храна и се настанихме в хотела.

IMG_20180726_141424IMG_20180726_163742IMG_20180726_165519

Пътуването с три деца променя всичко. Ако преди с две деца можехме да се поберем във всяка хотелска стая, сега не навсякъде това е възможно. По-бюджетните места не предлагат големи семейни стаи (или поне не в последния момент), а като едни скромни и разумни хора, се опитвахме да даваме колкото може по-малко пари за нощувки. В Рубе се наложи да вземем две стаи, защото нямаше как да се поберем в стая с три легла. Беше ужасно – адска жега, без климатик и рояци комари! Не можеш да отвориш прозореца, а ако го оставиш затворен, се потиш зверски. На всичкото отгоре, докато успеем да изкъпем децата и себе си, все трябваше да прехвърляме някое дете в стаята на другия, да си предаваме хавлии, шампоани, четки за зъби… Абе, спахме колкото спахме, направихме си на сутринта зърнена закуска с мляко, а после хоп-хоп и прекосихме Белгия, без много-много да се офлянкваме.

Около 19, след сто пъти „пишка ми се”, „искам да ям”, „искам вода”, „искам да рисувам”, „искам книжка” и прочее искания, вече бяхме в близкия до Франкфурт град Ланген, където се намираше някакъв тузарски спа хотел, за който обаче ползвахме 70 % отстъпка заради късната резервация. Докато търсехме хотела, си нахвърлях правила, които трябва да спазваме по време на пътуването, като например:

  1. Дете не се пита „пишка ли ти се”, води се до тоалетната при всяка удобна възможност и се заставя да си върши там каквото има да върши;
  2. В колата задължително трябва да има по една бутилка вода до всяко дете, за да не ни занимават;
  3. Да купя бисквити или крекери или нещо друго, което винаги да ми е под ръка, за да не спираме 5 минути след като сме тръгнали;
  4. Книжките да са ми винаги под ръка, както и тефтерите и химикалите (естествено, от 10 химикала в джобчето до мен, за няколко часа оставах с нито един, а дадените на децата бяха разпилявани някъде измежду палатката и торбите с играчки, които се помещаваха в краката им).

Главата ми беше пълна с разсъждения от рода „как може сега тези германци да не си боднат нито една китка под прозорците” и „как изобщо живеят тук”. Този Ланген беше типичната обществена спалня, каквито има покрай всеки голям град – нямаше нищо освен грозни жилищни сгради с онези големи, квадратни прозорци, които тукашните толкова харесват, но пък не видях нито един магазин или ресторант, нито помен за някакъв социален живот. Купчини бетон, издигнати от земята, сякаш на шега, а наоколо – пусти, кални площи. Хотелът се намираше в крайната зона на въпросния град, в която имаше само офис-сгради и отново, нито едно приятно за разходка място.

IMG_20180727_224540

Стори ми се твърде луксозно за нас, особено имайки предвид, че трябваше да изпера няколко чифта гащи и чорапи в мивката с позлатени кранчета, за да си препикая мястото, един вид, и да се възползвам докато има условия, че току виж децата останат без чисто бельо към края на пътуването. Изненада беше, че когато резервирах нощувката, писах и децата, но се оказа, че стаята е просто с по-голямо двойно легло. Бяха се погрижили обаче за бебешкото креватче. Йессс! Като разпънахме нашата си кошара, успяхме чудесно да се вместим в квадратурата и леглобазата с едно спящо между родителите дете. Друга изненада бе, че хотелът гъмжеше от пенсионери с лъскави коли и ние никак не се вписвахме в обстановката с нашия рояк деца и номадски лайфстайл. За щастие, имаше подземен паркинг с асансьор, който ни спираше директно на етажа и не се наложи нито веднъж да минаваме през фоайето с цялата тумба. Дори мисля, че никой от персонала не заподозря, че сме повече от двама души с бебе. Не знам кое най ми хареса в този хотел – климатикът, банята или кафе-машината. Още се колебая… Липсата на комари също оцених високо. Тръгнахме си на сутринта, като бели хора, отпочинали, наспани и готови за поредните 500 км път.

IMG_20180729_073003

Пътуването мина без засечки (е, като изключим вече споменатите искания на децата, с които вече започнахме лека-полека да свикваме и да овладяваме) и следобед вече се озовахме в град Линц, Австрия, където по план трябваше да разпънем палатката и да останем следващите 3 нощи. Къмпингът, в който отсядаме вече за трети път, е едно прекрасно място. Намира се на няколко минути пеш от езерото Пихлингер, а там – разкош: спокойствие, птички пеят, водата е като огледало, позастарели австрийци пристигат с коли, вадят щеки, а след това обикалят езерото, ходейки. Така де, то и ходенето си е спорт и си иска специално оборудване, няма да се излагаме. Покрай езерото може да правиш всичко, което може да се прави на езеро – да се къпеш, да хващаш тен, да хвърляш камъни във водата, да си кибичиш замечтано на брега, да погребеш кану или борд, или пък да разпръскаш малко вода встрани с моторна лодка. Само риба не видях да се лови. Отстрани има дървета с дебела сянка, ресторантчета, полянки, детски площадки и дори тоалетна – всичко за душата, при това добре поддържано.

IMG_20180729_084040

Самият къмпинг е три алеи –  малък, но пък чист и подреден. Има част за каравани и кемпъри, друга, в която има нещо като мобилни къщички, които може да се наемат и нашата зона – с палатките. За трите нощувки платихме 86 евро, това включва място за палатка и една кола отпред, като в нашия случай, тъй като бяхме с три деца, но под възрастта за таксуване, ни взеха пари като за едно. Има опция да се пусне ток към палатката, но ние не се възползвахме, защото освен да си заредим телефоните, за друго не ни трябваше. Тях ги зареждахме из заведенията. Впрочем, ресторантът на къмпинга е страхотен – готвят вкусно и цените са достъпни. Там вечеряхме, след като разпънахме палатката, а това беше достатъчно дълъг отрязък от време.

На къмпинг като на къмпинг – едни идват, други си отиват. За трите нощи покрай нас непрекъснато се настаняваха нови „съседи”, повечето за по една нощ. Освен с коли, автобуси или каравани, хората прекосяват Европа и с мотори, с колелета, сигурно и с каруци има, или пеш. Най-хубавото е, че общуването винаги е непринудено, „своите” се намират веднага – по регистрациите на колите се познавахме с французите и веднага тръгваше някакъв разговор. Къмпингуващите са предимно семейства с деца, което е съвсем разбираемо, предвид цените. Децата, обаче, са още по-интересни в общуването. Наблюдавах как синът ми се срамуваше да контактува с други деца, заради езиковата бариера. Разбира се, играеха си, но дотам. Дойде обаче веднъж на детската площадка едно германче с лък. Моят имаше топка. Играчката на другия беше по-интересна, естествено. Докато се обърна, вече се бяха разбрали (незнайно как) и се бяха заиграли. Замислих се, колко логично е всичко. Когато има взаимен интерес, има и начин. Всъщност, игрите на децата са проста илюстрация на отношенията на възрастните. Искаш да поддържаш отношения с някого, имате двустранен интерес, двустранна полза – намирате общ език, правите всеки своите компромиси, прилагате такт, дипломатичност на места и воала – нещата се получават!

IMG_20180730_202330

Времето се изнизваше между пръстите ни, успяхме да си починем, без да се застоим на едно място. Първия ден прекарахме в спане и плаж. Впрочем, наложи се да спасявам сина си от удавяне, не беше предвидил, че дъното може да стане по-стръмно и беше нагазил в място, където не го достигаше. Явно се паникьоса и започна да вика, виждах го как се потапя под водата и реагирах много бързо. Всичко се размина с няколко минути кашляне след това и уплаха от преживяното. Известно време след това не искаше изобщо да влиза във водата. По-късно, в Гърция, където откри надуваемия пояс, сякаш този страх се бе изпарил.

Но спасяването на давещия се Ян не беше най-голямото ми постижение. А беше, че успях да преборя собствения си страх и да се справя с предизвикателството, което мъжът ми ми постави – да преплувам до другия бряг на езерото. Виждате сами, че не става дума за някакво огромно разстояние, може би 200-300 метра. Ходя сравнително редовно да плувам в басейн и правя понякога до километър без да спра. Тук обаче беше различно, защото не се вижда дъното и нямаш представа колко е дълбоко. Вече съм ви разказвала за подобно мое водно преживяване, сега обаче действието се развиваше в някакво най-обикновено езеро, в което ако има живот, говорим за някакви си дребни рибки или най-много жаби. Казах си, „ще го направя, просто трябва да гледам напред и да плувам”. Трябваше да престана и да се вслушвам във фантазията си, защото тя ме плашеше с водни чудовища, водовъртежи и липса на дъно въобще. Някъде към средата на преплуването, когато вече връщането назад щеше да бъде глупаво, покрай мен се размърдаха някакви водорасли и това определено беше миг на паника, в който, за мое голямо учудване аз не се изгубих, а успях да се контролирам някак, повтаряйки си „гледай напред, дишай, няма нищо страшно, ще се справиш”. И взех, че наистина се справих. Всъщност, доста се изморих, защото скоро не бях ходила на басейн и бях отвикнала, но бях много горда от себе си. Естествено, след това трябваше да обикалям езерото, а бях боса и след като повървях малко и си починах, реших, че ще е по-бързо да преплувам езерото обратно. Страхът напълно беше изчезнал и остана само удоволствието.

Какво друго правихме в Линц можете да прочетете ТУК

What do you think about this?

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s