Нова година с деца в Мадрид

Площадът на Кметството на Мадрид, където „Бежанците са добре дошли“, но има засилени мерки за сигурност…

Нормалните хора ходят на почивка през лятото, а на нас ни стана традиция да си правим зимно пътешествие някъде на топло. И къде-къде, в добрата, стара Испания, защо не? Хем близо, хем различно, и хем мааалко по-топличко. Избрахме Мадрид, защото не бяхме ходили там, а полетите са достъпни и кратки.

Планът беше излитане на първи януари от 7 часа и прибиране на пети. 5 дни, 5 души, от които три деца под 5 години. Аз бях главният туроператор, след още едно-две подобни пътувания спокойно мога да отварям туристическа агенция и да пращам хора насам-натам. Но нека не се отклонявам от разказа.

Бях разчертала всичко по дни и часове – кой кога спи, кога се храним, кои забележителности посещаваме, с оглед на метеорологичните условия, разбира се, как да направим така, че хем да обиколим всичко, хем да е във време, когато децата са пълни с енергия и не мрънкат, в кои моменти да посетим тоалетна, кога да се ползва количката и от коя от двете щерки (на 5 месеца и 2 години и половина съответно, т.е. и двете в нужда от количка, макар и голямата да не си го признава). Багажът беше също надлежно събран, движих се по списък, за да не забравя нещо и наистина, мога да го кажа, за пръв път нищо не забравих, ура! С изключение на долни гащи за мен, но реших проблема на място, като си купих някой и друг резервен чифт.

На летище Шарл дьо Гол растат живи дървета

Разбира се, план-графикът не се получи и по-добре. Започвайки от това, че 1-ви януари е какво?- Тооочно така! Първият ден от новата година, т.е. денят, който традиционно служи за наспиване след голямо празнуване, обаче ние какво? – Тооочно така! Летим в 7 часа сутринта. И за да се случи това, бе необходимо празнуването да бъде сведено до едно „наздраве” в 0 часа и после връщане обратно в леглото, за да си доспим до 3. Добрата новина беше, че в празничната нощ имаше безплатен транспорт, дори и до летището. Бинго! Лошата? – този транспорт не беше никак редовен. И така, озовахме се на летището в 6 часа, само с ръчен багаж, т.е. нищо за чекиране, тръгнахме към гейта с предварително изпринтираните бордни карти, но не щеш ли, върнаха ни, защото трябвало да декларираме количката. Ако не беше тя, всичко щеше да е точно! Няма да се впускам в подробности за стреса, който изживяхме, тичането с три деца, количка и три чанти ръчен багаж, търсейки решение, аз по принцип по летищата не съм сред най-спокойните пасажери, винаги очаквам някой отнякъде да ме възпрепятства (не е като да не съм имала подобни случаи), та този път изобщо не бях учудена. И тук се появява негово величество БЕБЕТО! Бебетата, мили приятели, са едно благословено нещо, което ти отваря врати, скъсява разстояния, създава пространствено-времеви тунели и прережда всички, чинно наредили се на опашка хора. То е като магически ключ към гейта. Благодарение на бебето, успяхме да стигнем навреме, за да изживеем после едни от най-кошмарните 2 часа в живота си, но за тях изобщо не искам да говоря, само ще нахвърлям, че те включват двегодишно истерясало и изтощено дете от женски пол, горд притежател на ужасно пищящ глас, достоен за всяка световна оперна сцена, комбинирано със самолет, пълен с недоспали и изнервени пътници, опитващи се да дремнат след посрещането на новата година. Мина! Нито сме били първите, нито ще бъдем последните. На връщане нещата бяха къде-къде по-лесни.

А Мадрид, ах, Мадрид… Европейска работа, какво да ви кажа… Красота, пищност, размах… Все едно някой архитект е хванал един лист и е разчертал едни огромни булеварди, едни нагиздени сгради, заделил е място и за паркове, а после тук-таме между тях е сврял и по някое по-мъничко кварталче с малки улички и уютни бутици, ресторанчета, които те приканват с вкусотии, а коледната украса, която беше се пръснала по целия град, допълнително засилваше това усещане за приказност. И най-приятното беше, че температурата услужливо се беше качила до 15 градуса и можеше да махнем най-накрая шапките и да разкопчаем зимните палта.

Първия ден веднага след пристигането се придвижихме към хотела, за да си оставим багажа и се заехме с опознаване на квартала. Хапнахме в единствената отворена кафетерия, тъй като явно всичко живо още си доспиваше. Аз малко се престарах с поръчката и едва я изядохме, много вкусна се оказа салатата със змийорки gulas, ако ходите в Испания, пробвайте ги непременно.

Следобед по пътя към хотела вече се виждаха почистващи машини, които събираха остатъците от фойерверки, счупени бутилки и някакви цветни хартийки, които се разпиляваха навсякъде от вятъра. Разходихме се малко в квартала около хотела, който стратегически беше на централно място, така че да не се налага да ползваме транспорт изобщо, а след това се прибрахме да поспим. Около 17 часа бяхме готови да изпълним графика за деня и успяхме да видим три от четирите набелязани забележителности, а именно – катедралата Алмудена, Кралският площад и площад Puerta del Sol.

Минахме на връщане и през другата катедрала, която трябваше да посетим, но децата вече бяха много изморени и предпочетохме да се прибираме. Те бяха развълнувани най-вече от това, че на светофарите има не едно а две човечета, а когато пресичаш улицата, се чува звук, наподобяващ птиче пиукане. И говорейки за птици, явно бяхме хванали точно дни, в които много птици прелитаха в някаква посока (не съм убедена дали на север или на юг), така че се нагледахме на ята и на кръжащи като облаци птици, които някак добавяха магичност на преживяването ни. Разбира се, за децата това беше по-интересно от всички архитектурни забележителности, взети заедно.

Нощите в хотела бяха идеални. Някак се разпределихме по леглата така, че всички да успяваме да спим, без да се бутаме, а малката Ава, като една възпитана млада дама, изразяваше обичайните си вечерни капризи навън и когато се прибирахме, вече беше спокойна и готова за нощен сън. Самият хотел не беше нещо претенциозно. Сякаш единствените му предимства бяха локацията и чистотата. Което не е никак малко. Имаше всичко необходимо. Липсваше ни закуската, но за щастие, имаше супермаркет наблизо и лесно си набавяхме необходимото.

За втория ден бяхме планирали посещение на музея Прадо, един-два площада в района му, както и паркът Буен Ретиро. Отне ни около 40 минути да стигнем до въпросния музей, движихме се по кокетни малки квартали, следвайки насоките на Гугъл. Личеше си, че вече е работен ден, хората щъкаха навсякъде, имаше неправилно спрени бусове с доставки, които задръстваха и без това тесните еднопосочни улици, а пенсионери разхождаха кучета и деца. Времето беше чудно – слънце, синьо небе, 15-ина градуса… В 11 се озовахме пред вратите на музея, наредени на въздълга опашка, която се движеше умопомрачително бавно. След около половин час се докопахме до входа, където се оказа, че опашката продължава до място за проверка на чанти и всичко това е увенчано от една единствена каса за билети и една клета женица, която хем дава информация за музея, хем продава билети. Недопустимо!

Близо до музея Прадо видяхме 3 жени около 15 кучета (може да са били и повече). Вероятно подработваха почасово, разхождайки чужди любимци.

Самият музей беше като всеки друг съвременен музей – с информация пред всяка зала, интригуващи творения на изкуството и множество дезориентирани туристи, като не е ясно къде са по-изгубени – в пространството или във времето – и се лутат сред арт епохите в опиянение. Ние също се изгубихме не един и два пъти. Първо, защото някой все искаше да ходи до тоалетна и второ, защото аз или мъжът ми все изоставахме, а децата по естествен начин се разпределяха с единия или другия родител и после се налагаше да си звъним. Развълнувани туристи, обикновено по двойки, ни гледаха с примес от съжаление и умиление – не стига че сме направили една сюрия бебета, ами сме ги и помъкнали да се блъскат с културния народ. Като цяло такова беше впечатлението където и да отидем, сякаш не бяха виждали малки деца накуп, редовно някой се обръщаше, гледаше с изненада или възмущение, когато някое дете ревеше, например. По-късно ни обясниха, че в Испания неписано правило е едно дете на семейство, най-много две, което после се потвърди и в справка в интернет. И идвайки от държавата с най-висок естествен прираст в Европа, се почувствахме като нарушители.

Но за да не останете с впечатление, че Прадо не е children friendly, веднага ще кажа, че това е първият музей и въобще първото обществено място, където съществуват повивалници за бебета в мъжка тоалетна. Винаги съм се питала каква е тази несправедливост повивалниците да са все в дамските тоалетни? Сякаш детето не може да се движи само с баща си… Отделни стаи за родители с деца – колкото щеш. Но ми се струваше адски неправилно това налагане, че, разбираш ли, почистването на насран задник се пада винаги на жената. И ето, доживях да видя и обратното! Естествено, при първия удобен случай, пратих таткото да преповие бебето, да се възползваме и ние от създалата се моментна справедливост.

Последвалата разходка в парка бе високо оценена от дечурлята, полюляхме ги по невиждани люлки, Лора дори си разкървави устата на една, катериха се по дървета, статуи и дори пробваха по една палма, но не им се получи много. Искахме да се качим на лодка и да погребем, но се оказа, че се допускат само 4-ма души на борда, което означаваше, че аз автоматично отпадам от схемата и в крайна сметка се отказахме. Въобще, наличието на толкова голям парк е прекрасно, особено при хубаво време – шумът е изолиран, разхождаш се, дишаш чист въздух, по алеите са се разположили различни артисти – един свири на арфа, друг изпълнява „Jingle Bells” на стъклени чаши, трети продава ръчни гривни, четвърти прави портрети…

Вечеряхме в едно прекрасно местенце, наречено Pampa Beef, където предлагаха солидно дневно меню за 10-ина евро, с включени вино или бира. Цялото това ходене обикновено довеждаше до това, че голямата ни дъщеря се изморяваше и някъде около 16 часа заспиваше в количката или, както се случи в този ден, на раменете на баща си в движение. Тогава прехвърляхме беба в кенгуру, а каката – в количката и продължавахме с обиколката. Баткото стоически издържаше на ежедневните преходи. Толкова му беше интересно всичко ново, че изобщо не възразяваше.

Популярните тапас – нещо като мезета или по-скоро предястия, които съвсем спокойно могат да минат за основно, стига да изядеш достатъчно. Вариациите са много!

Всъщност, ако някой мисли, че може да си почива по време на пътуване с деца – заблуждава се. Принципът е колкото повече хора, толкова повече проблеми, толкова по-бавно придвижване. Едно е да се приготвиш за излизане и да захлопнеш вратата след себе си, съвсем друго – да трябва да облечеш, направиш закуска и измиеш зъби на още двама, да нахраниш и преповиеш бебе, което има и навика да се изака точно преди тръгване и не на последно място, да вземеш всичко необходимо за деня, предвиждайки всякакви екстремни ситуации.

На връщане отново минахме през Кралския площад. Той е така позициониран, че трудно може да го избегне човек – накъдето и да тръгнеш, рано или късно стигаш до него. Този и другият голям площад Puerta del Sol са непрекъснато пълни с хора. Не знам дали остава момент, в който да не се блъскаш по тях. Митинг нон-стоп! Чудих се дали това е заради празниците и има повече туристи в града около Нова година или по принцип Мадрид е непрекъснато толкова натоварен.

Дори и анимационните герои понякога имат нужда да изпушат една цигара и да прегледат новините във фейсбук.

Около площада са се пръснали магазини и ресторанти, а в средата щъкат персонажи от детски филмчета. Децата не пропуснаха да се снимат с Мики Маус, Пепа Пиг, Маша и Мечока… Разбира се, след това персонажите молят родителите за някоя и друга монета, което след третия път започва да става наистина досадно. Да не забравя и всички онези хора, които се правеха на статуи или имитираха най-различни филмови герои. Джони Деп явно се беше клонирал, защото по едно и също време го видяхме в ролята му на Джак Спароу и на Едуард Ножицата. Имаше още пришълци, няколко Дарт-Вейдъра и Йоди, както и един обикновен скейтър, който сякаш се беше преборил с гравитацията и беше застинал в поза „полет”. Нито веднъж не видях обикновен просяк. Дадох си сметка колко по-добре е да виждаме „просяци”, облечени в костюми, отколкото някой, който просто протяга ръка напред, разчитайки на хорското състрадание и чувство за вина. За радостта на най-малките допринасяше и един мъж, който правеше огромни сапунени балони, а те ги гонеха и пукаха, след което биваха окъпвани от сапунената „плюнка”, която падаше.

В сряда сутринта имахме сериозна мисия – да стигнем до Кралския дворец, който е безплатен за посещения само в сряда за граждани на ЕС. Когато стигнахме до мястото, пред входа се беше извила толкова дълга опашка, че беше се начупила по краищата на площада и, обикаляйки го, продължаваше до незнайно къде по улицата. Изобщо не виждахме края ѝ. Бяхме доста закъснели за безплатния ден, а не изглеждаше като хората да се движат бързо. Представихме си, че по примера на „Прадо”, вътре има една-едничка касиерка, която изнемогва, и решихме да ѝ спестим малко работа, отказвайки се и продължавайки към Храма на Дебод – другата набелязана забележителност за деня.

Въпросният храм е бил построен в Египет около 2000 години пр. н.е., но поради злощастно стечение на обстоятелствата, през ХХ в. започнал да се руши и след като египетското правителство не взело мерки, по призив на ЮНЕСКО, бил дарен на Испания, разглобен камък по камък и пренесен до Мадрид, след което последвало повторно сглобяване до първоначалния му вид. Веднага ще кажа, че ако очаквате да видите нещо грандиозно, ще бъдете разочаровани. Но все пак, трябва да се отчете времето му на създаване. Бих го сравнила с влизане в тракийска гробница. Първата мисъл на човек е: „това ли е всичко?” Но замисляйки се за бита и техническите възможности на тогавашния човек, определено си даваш сметка, че това е много!

След задължителните 5 минути за семейни селфита, се разходихме из парка наоколо, на едно място имаше хубава гледка към западния край на града, а от блус-парчетата, които един уличен музикант изпълняваше, направо ни се дотанцува. Децата изобщо не се поколебаха.

Дойде време за обяд и се отправихме да търсим място, където да приютят двама изгладнели възрастни с 3 още по-изгладнели деца. На първото място, където спряхме, сякаш не бяха виждали деца. Отношението беше изключително непрофесионално, а цените високи. Поръчахме си паеля, която се оказа толкова малка, че не би стигнала дори за един човек, а цената беше като за парти-паеля. На всичкото отгоре ни донесоха само два комплекта чинии и прибори, макар че беше ясно, че възнамеряваме да нахраним и децата си. Водата беше само в малки бутилки и поръчахме една, като отново донесоха само две чаши. Помолихме за допълнителни лъжици и очевидно недостатъчното количество храна свърши моментално. Хванахме си партакешите, платихме и офейкахме. След точно 50 метра открихме заведение с обедно меню на достъпна цена, където нещата бяха коренно различни. Още от вратата ни посрещна човек, който направи всичко възможно да ни е удобно, събраха няколко маси, донесоха столче за бебето, след това когато поръчвахме ни разясниха кои ястия не са подходящи за деца, а докато чакахме им донесоха по един молив и лист да си рисуват. Можело значи! В крайна сметка на второто място се нахранихме много добре, а платихме по-малко отколкото за мизерната паеля на първото място. Здраве да е!

Следобеда прекарахме в разходка по централните мадридски улици, вървяхме без определена посока и някак, водени от тълпата, се озовахме привечер отново на площад Пуерта дел Сол. Той е толкова огромен, че улиците, които се вливат в него са сигурно 20. И всяка една от тях е пълна с търговски обекти. Пари да имаш – все ще намериш къде да ги похарчиш. Пообиколихме, разгледахме, аз дори премерих малко дрехи, не може да ме обстрелват с мода отвсякъде и да не се поддам, жена съм, все пак, макар и майка. А, ето, тук е моментът да спомена, че съм възхитена от жените на Мадрид. Не знам как преди като сме ходили в други испански градове не ми е направило впечатление, но тук жените бяха много добре облечени и като цяло поддържани. Дори по-възрастните дами бяха с прически, грим, съчетани с вкус дрехи… Испански шик! Личеше си, че държат да се забелязват. Докато французийките излъчват малко по-различен вид финес, при тях всичко е „натурално”. Така наречения „effortless look”, което ще рече, че са положили усилие да са красиви, но в никакъв случай това не трябва да се забелязва от околните.

Последния ден за обиколки нарекох „Ден на децата” и бях оставила две възможности – посещение на зоологическата градина и аквариума или разходка в парка „Мадрид Рио”, в който има множество детски площадки. Да, обаче понеже кралският дворец остана непосетен, решихме да се хванем в ръце, да станем по-рано и да се наредим на опашка, та да влезем и там. Не е цивилизовано някак да сме отседнали на 500 метра от една от задължителните туристически атракции на Мадрид и да не я разгледаме. Е, станахме, отидохме, наредихме се, опашка всъщност почти нямаше, може би 20-ина човека. Като влязохме, се оказа, че в четвъртък по-голямата част от двореца (където са кралските покои) е затворена, но пък имаше няколко временни експозиции. Касиерът ни поиска 15 евро, но точно зад гърба му имаше ценоразпис, в който беше упоменато, че семейства с 3 деца влизат безплатно. Когато попитахме, се оказа, че е истина и, вярвате или не – спестихме 15 евро ей-така, защото си отворихме устата. Както навсякъде, така и в Испания – ако не поискаш нещо сам, никой няма да ти го даде.

Разходихме се в двора, разгледахме някои от стаите, главно частта, където се съхраняваше кралската колекция от азиатско изкуство. Ако трябва да съм честна, най-впечатлена останах от един фотьойл със спираловидни облегалки и шкаф с крака от животински копита и златен обков, харесах си и няколко полилея. На азиатско изкуство съм се нагледала и съм изгубила способността да му се възхищавам.

Имаше и нещо много интересно за децата – две грамадни зали с рицарски снаряжения. Наистина бяха впечатляващи, имаше статуи на конници с брони, дори самите коне бяха екипирани в метални снаряжения, бяха изложени още копия, шлемове, ризници, щитове, дори рицарски доспехи с детски размери, всякакви видове средновековни оръжия… Аз лично не бях виждала до момента такива неща, изложени в музей, така че и за мен беше интригуващо.

След като излязохме, се запътихме отново в по-комерсиалната част от града, където хапнахме в заведение на принципа на шведската маса. Идваше онзи момент от деня, когато децата са нахранени и уморени и нито едно от планираните за деня мероприятия не ни се стори достатъчно реалистично за осъществяване. Оставаше обаче нещо, което ни глождеше – така и не се качихме на лодка в парка Буен Ретиро. Решихме да поправим тази несправедливост и се разделихме на две компромисни групи – мъжът ми отиде с големите да кара лодка, а аз със бебето – на шопинг. Не че съм си купила кой знае какво, но пък си починах малко. Открих една страхотна марка за натурална козметика, която в последствие се оказа, че е международна и просто аз не съм знаела за нея. Дори имат магазин в най-посещавания от мен търговски център, но съм я подминавала с години… Та марката е Lush, правя им безплатна реклама, продуктите им миришат умопомрачително и може да се купуват на грамаж и с чиста съвест, тъй като не ги тестват върху животни. Мен лично идеята ме грабна.

Въпросният магазин за козметика, където може човек да се обърка и вместо да мацне някой крем за проба върху лицето си, да го сложи право в устата си – толкова вкусно изглежда и мирише всичко…

Наред с нормалните магазини за сувенири, в туристическите зони е пълно и с магазини за месо. Испанците се гордеят с колбасите си и има защо. Е, нямаше как да пренесем цял бут в ръчния багаж, но ако идваме някой път с кола, ще се възползваме.

След шопинг обиколката се присъединих и към останалата част от пътуващата трупа и в общи линии, разглеждането на Мадрид приключи. Остана само прозаичната част по опаковане на багажа и потегляне в 4 часа сутринта за летището. От хотела ни извикаха такси, пристигна бус, обзаведен с 3 детски столчета, който за сумата от 44 евро ни закара до терминала, а шофьорът безмълвно изтърпя зародилите се първични ревове откъм най-невръстния пътник.

Връщането бе доста по-приятно от отиването (както, впрочем, винаги се получава в досегашния ни опит с деца и самолети). Не само че децата бяха по-спокойни, но и стюардесите не бяха толкова докачливи, като на отиване (онези явно бяха криви, че се налага да работят на празника). И така, слагаме лястовичка в списъка пред Мадрид, оценка на преживяването „Мн. Доб. (5+)” и поглеждаме напред, към други дестинации, които ни очакват.