Добринка Менгова: Две сватби – в София и Варна. Казах си: “Ще идем от едната до другата пеша!”


(Текст от поредицата “Интервю с безизвестен”. Можете да проследите всички интервюта в раздела “Личности“)

Доби е от онези сияещи хора, които просто те предизвикват да им отвърнеш с усмивка. В погледа ѝ има нещо дълбоко, а по начина, по който говори, веднага си проличава, че срещу теб стои един силен и ярък човек. Такава я видях преди време, когато се запознахме по време на курс по народни танци тук, в Париж. Родом е от София, завършва Международни икономически отношения в УНСС и, изключително разочарована, тя се преборва за точната стипендия – давана само с отличен успех и след убеждаване на избрания университет във Франция, че тя е техният човек. Специалността е Приложен маркетинг. Хващам я по-малко от месец след като се е завърнала от прехода „Ком-Емине”, който прави с приятеля си, Васил. Поговорихме си за извървения път, за живота в чужбина и дали има общо между усмивката и маркетинга. Вижте сами!

img_20160911_175656

Обясни като за лаици какво означава „приложен маркетинг”? В какво се изразява работата ти?

След като завърших магистратура по специалността, продължих с тримесечно обучение, в което паралелно ходех на лекции и получавах повече теоретични знания, и същевременно бях внедрена във фирма, която се занимава с това, за да видя как се случват нещата на практика. Сега продължавам да работя в тази фирма, вече смених няколко отдела. В момента работя с големи вериги хипермаркети. Аз съм консултант-аналист. Боравя с информация, разчитам морето от цифри, събрани от статистически проучвания и ги превеждам на разбираем за клиентите език. Трябва сама да преценя коя част от информацията ме интересува, да намеря начин да я извлека и да я формулирам. Целта е оптимизиране на продажбите и складовата наличност, свързано е и с логистика.

Дай конкретен пример.

Например, ти обичаш чай „Ягодка”, отиваш да си го купиш в магазин от веригата „Чай”, обаче него го няма на рафта. Ти не си доволна и фирмата, която се занимава с логистиката на „Чай” също не е доволна, защото са изгубили продажба. Моята работа е да кажа на хората с логистиката: „Внимавайте, в магазин „Чай” няма достатъчно количество „Ягодка”, а знам, че се продават по 100 кутии на ден, изпратете повече. Така всички са доволни.

Има ли дни от седмицата/месеца, в които определени продукти се продават повече от други? Каква е тенденцията?

Има статистически модел, който изчислява и прави прогноза какво и колко ще се купи в определен ден, базирайки се на историята на покупките в дадения магазин. Хората във Франция пазаруват най-вече в събота и това е осезаемо от всеки. Другата тенденция е появата на т. нар. Drive магазини. Поръчваш онлайн каквото искаш, плащаш го, отиваш с кола до предварително зададения от теб магазин и служителите товарят багажника ти с покупките.

Какво би те накарало да се върнеш в България?

Задавам си всеки ден този въпрос. Бих искала да гледам децата си в България, поне в началото. Бих искала да говорят български, да играят народни танци, да познават България и не на последно място – да са по-близо до природата, представям си да живея на село… Със сигурност, мисля да се върна един ден. Друга причина би била евентуална нужда на семейството ми от моята помощ.

На мен гледането на дете в България ми се струва много тежко, от това, което чувам и виждам всяка година като се прибера. Тежко от гледна точка на инфраструктура, финанси, институции, отношение към хората с деца от страна на държавата и обществото.

Имам чувството, че в България има няколко паралелни свята. Мои приятели успяват да отгледат децата си в България по много различни начини, изглежда това зависи от решенията, които ще вземеш като родител, чувам за родителски кооперативи, които се инициират и които успяват да развият децата по креативен начин, струва ми се много интересно. Предполагам, че и във Франция има нещо подобно.

Честно казано, аз съм търсила родителски кооперативи и съм удряла на камък. Образователната система тук е устроена по различен начин от българската и ми се струва, че явно няма нужда от такива алтернативи. Срещала съм детски градини и училища „Монтесори”, но се оказва, че в общия случай това са частни заведения с високи такси.

Валидно ли е днес, че е/имигрантът е дърво без корени и колко често ти се случва да се чувстваш така?

Да, чувствам се като дърво без корени, но това понякога е недостатък, а понякога – предимство. Случва се да се чувствам изгубена, без дом. Когато се прибера в България, вече не се чувствам вкъщи, обожавам да вървя по улиците, но те са ми колкото близки, толкова и далечни. Тук също не се чувствам вкъщи и понякога ми е тъжно. От друга страна, в будизма се казва, че човек е нещастен, защото е привързан към нещо/някого. Когато не си привързан по лошия начин, без това да означава да не обичаш, (може би точната дума е „завързан”), ти си свободен и виждаш живота по друг начин, отворен си към повече неща.

Усещала ли си различно отношение заради произхода си?

Лично аз – не, но много хора са ми разказвали такива случки. Аз смятам, че това зависи от човека. Ако говориш добре езика, ако си открит с хората, не налагаш по някакъв начин своите виждания и не ги критикуваш или съдиш, те те приемат такъв, какъвто си и аз съм била приемана по много позитивен начин.

Съгласна съм с теб. Разкажи ми сега за това пътуване „Ком-Емине”? Как се роди идеята, как го организирахте, как протече, отговори ли на очакванията ви?

Даже ги надмина. Мечтая си да правя този маршрут от няколко години. Имах повече приятели момчета и някои от тях решиха да направят част от маршрута. Поисках да отида с тях, те ми се изсмяха, защото съм момиче. Решиха да ме тестват, напълниха раницата ми и ме качиха на Черни връх. Оказа се, че мога да ходя с тежка раница и ме взеха. Аз и четири момчета направихме част от „Ком-Емине” и се оказа, че накрая аз бях в по-добра форма от тях.

А колко килограма беше раницата?

Тогава беше 15-16 кг, ние вървяхме само 4 дни, накрая бях цялата в рани по гърба, но беше страхотно и си обещах, че някой ден ще направя целия маршрут. Това обаче изисква време, а и исках да го споделя с правилния човек. Това лято с приятеля ми ни поканиха на две сватби – една в София и една във Варна. Казах си „Това е моментът – ще отидем от едната сватба до другата пеша!” Идеята беше абсолютно откачена, защото между двете сватби имаше само две седмици, а маршрутът е предвиден за 21-22 дни. Бях сигурна, че ще се справим, аз се занимавах с организацията. Оказва се, че жените могат и да се ориентират, и да организират такива уж мъжки начинания. Четох блогове, в България има много хора, които ходят в планината и споделят, информацията е актуална, хората са много дейни. Второто име на „Ком – Емине” е „Маршрутът на дружбата” и всъщност човек се сближава с хората, докато върви по пътя.

Гледала ли си филма „Wild” („Моето приключение в дивото”) с Рийз Уидърспун?

Да, много ми хареса и си казах „искам и аз да направя нещо такова”.

Всъщност, първият ден беше най-труден. Трябваше да вървим много. Много хора ни казваха, че няма да се справим и ни даваха насоки къде да слезем, но всъщност това ни подейства още по-мотивиращо, а и сватбата, която ни чакаше. От друга страна, бяхме се похвалили на всичките си приятели и нямаше как да се отметнем. Добре, че беше приятелят ми след първия ден да вземе нещата в ръце и да каже „Ставай, продължаваме!” Оставихме половината багаж в първата хижа и с по-леки раници много по-лесно се придвижвахме. По пътя се срещнах със страхотни хора. В България има много красиви хора, с които се срещнахме и с които взаимно се мотивирахме в тежки моменти. Пожелавам на всеки да го направи, всеки може, дори и момичетата!

Научи ли нещо ново за себе си, за света?

За себе си научих, че границите на човек не са това, което той си мисли, а са много по-далеч. Говоря за физически и психологически граници. Всеки може да направи много повече от това, което мисли, че може, стига да го иска, да е мотивиран и да не спира, когато му е трудно. Другото нещо, което научих е, че не трябва да се затваряме за другите. Някои дни се случваше да сме изморени, изтощени и да не ни е до нищо и никого, но когато си в такава среда, сред природата, ставаш много по-отворен, става ти по-леко на сърцето. Открих, че имам нужда да съм близо до природата, че съм много по-спокойна, балансирана… В този първи по-дълъг преход открих, че животът ни е прекалено натоварен, прекалено много бързаме, тровим се и сме много далеч от природата и самите нас. Вече не бързам толкова, храня се по-бавно, стремя се да гледам хората, като им говоря и да гледам по-малко телефона си.

А едно такова дълго пътуване с един и същи човек, денонощно, не предполага ли в някакъв момент изостряне на отношенията?

Аз малко се притеснявах от това, но хубавото е, че по пътя срещаш хора и това е вид разнообразие. Ако два дни си говорил само с един човек и сте започнали да се повтаряте, на третия срещаш нов човек и имате възможността двама да говорите, третият да върви по-далеч, после да се смените и така да не си омръзвате. При нас не се случи да стигнем до момента да се караме, но си дадохме сметка, че появата на нови хора беше за добро.

Какво ти предстои сега? Коя е следващата дестинация?

Първо ми предстои един маратон следващата неделя (18.09.2016). Спортува ми се, открих, че спортът помага на човек да е по-уверен в себе си – и в работа, и в лични отношения – защото постигаш някакви неща, които си мислил, че не можеш. Намерих маратон извън Париж, защото маршрутът е сред природата, има по-малко хора.

Другото предстоящо е едно продължително пътуване из Югоизточна Азия. Малко предистория, трудовият закон във Франция позволява, ако отговаряш на определени условия, да вземеш отпуск в рамките на една година, като през това време позицията ти се запазва. Може да използваш това време за почивка, за откъсване от ежедневието, да пътуваш и да работиш над себе си, въобще – каквото искаш.

Пътуването в Азия е нещо, което винаги съм искала да направя, възхищавала съм се на хора, които са успели да го осъществят. Миналата година преживях някои лични сътресения и си казах „ще го направя задължително”, след което се запознах с Васил. В един момент му споделих намерението си, защото не смятах да се отказвам и се оказа, че и той също иска, така че ще сме заедно. Ще прекараме 6 месеца, започваме в Хималаите, през Непал, Бангладеш, надолу към Тайланд, Малайзия, Индонезия, Филипините… Нищо още не е фиксирано като дати, освен че имаме еднопосочен билет натам. Заминаваме в средата на ноември. Ще караме по усет и ще планираме нещата в движение.

От сега ти завиждам и ще чакам с нетърпение разказите ти! Кажи ми, за какво мечтаеш?

Колкото и тенденциозно да звучи, за човек, който живее в Париж, след атентатите, които се случиха тук, си мечтая за толерантност. Откакто живея във Франция, имам приятели от различни държави и континенти, всички сме с различни религии, различен цвят, но това не ни пречи да се разбираме прекрасно, да се обогатяваме взаимно и аз вярвам, че хората могат да живеят заедно мирно.

Какво е щастието?

Когато преди някой ме питаше дали съм щастлива, не можех да кажа „Да”. Радостна, усмихната, но „щастлива” е голяма дума. Когато направихме „Ком-Емине”, накрая бях щастлива и разбрах какво е наистина щастието. Когато видях морето, се изпълних с такава енергия, сякаш излъчвах светлина, бях достигнала до нирвана, вътрешно щастие, хармония със себе си, със света, спокойствие…

И удовлетворение от достигнатата цел, предполагам?

Да, изпитвах и любов към целия свят, прегръщах случайни хора, скачах, танцувах…

Защо трябва един човек да играе хоро?

Защото хорото носи усмивка, всички сме хванати за ръце, това не е индивидуален танц, не е по двойки, заедно сме и като гледаш как другите танцуват с желание, тяхната усмивка зарежда всички останали. Когато чуя народна музика, това ме връща към България, душата ми пее. Не на последно място, хоро може да се играе и за поддържане на добра форма, с риск да прозвучи повърхностно.

Как да накараме мечките в България да играят хоро?

Не можем да ги накараме, ако те сами не решат, но може би с повече говорене, и мечките ще се запалят. Сложно е… За да играе една мечка хоро, особено ако е гладна, първо трябва нещо да я събуди от зимния ѝ сън и да ѝ напомним, че тя може да мисли и за други неща, а не само за прехраната си. Защото някой път изиграването на хорото може да те накара да забравиш, че си гладен.

Чувстваш ли се по-несигурна в Париж днес?

Забелязала съм, че в дните, след като се случи атентат, защото вече бяха няколко, ставам по-мнителна към оставени чанти и гледам хората със подозрение, след което много се дразня на себе си. С времето гледам да не мисля за това, опитвам се да се върна към свободното общуване с хората, без предразсъдъци.

Ако застанеш лице в лице с човек, опасан с бомби, какво би му казала?

Предполагам, че много ще се уплаша и няма нито да му кажа нещо, нито ще съм способна да избягам, ако ще и да съм бягала маратон преди това.

Има ли, според теб, връзка между стила и парите?

Ако има, то тя е по-скоро в обратна посока. Има хора с пари, които се опитват да имат стил, но нямат, а други, които нямат пари, си го носят в себе си.

Забелязала съм, че не носиш грим, какво е отношението ти към грима, към момичетата, които се гримират?

Не обичам грим, а и не мога да го правя. Има жени, на които им се отдава да се гримират добре, да си правят прически, понякога ми се ще и аз да мога като отида на сватба да се разкрася сама. Радвам им се, но има и такива, които прекаляват, а са красиви и без много грим. Аз съм „за” грима, когато има повод, не да се гримираш всеки ден, защото това означава, че слагаш някаква маска. Моя колежка се появяваше всеки ден гримирана и един ден дойде без грим. Попитах я „Болна ли си? Какво се е случило?”. Не бях забелязала, че се е гримирала дотогава, тъй като го прави по дискретен начин. Не съм против грима, но като се прави, да е просто за да подчертаеш леко, а не да се наплескаш. Била съм в страни като Индия, Алжир, където жените много се гримират, това е част от културата им, така че мога да го приема, но не ми харесва.

Има ли чалга във Франция?

Да, има… Няма същия тип музика, но има чалга като лайфстайл, като тип хора.

Дай сега едно послание към човечеството!

Човек може да постигне много неща, не си поставяйте граници, вярвайте в себе си, независимо от каква среда сте тръгнали и дали изначално имате много възможности.

Как си представяш думата „година” визуално?

Една купичка с много пеперуди вътре. Обяснявам: годината има начало и край, както и купичката; пеперудите са нещата, които се случват и се натрупват, а цветовете им са различни защото нещата може да са и хубави, и лоши. Освен това, си представям и че сезоните са в различни цветове.

 

 

 

 

 

 

 

What do you think about this?

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s