Нинко Кирилов: “По-добре да си Селинджър, но не от село”


Нинко Кирилов на път към Париж

Нинко Кирилов е едно от новите имена в българската литература. За мен той е просто Ричи, когото познавам отпреди да се зашуми около него. Влюбен в четенето, китарата си и пилето. Ричи ходи по боксерки вкъщи и може да прекара цял ден на едно място неподвижно, само съзерцавайки и в преработка на информацията. Малко е като компютър, но само малко. Иначе е супер-забавняк, има страшно изразителна муцуна и я използва всеки път като казва нещо смешно. А какъв заразителен смях има… С други думи, този сериозен човек, писателят, е само една малка част от личността Ричи.

Причината да пиша за него е наскоро издадената му първа книга, „Двойници и животни” (изд. Black Flamingo), която, впрочем, доста приятно ме изненада. Не че не съм знаела, че пише добре, но наистина забелязах промяна и в начина му на писане, и в историите. Експериментирал е с всичко, най-вече със себе си и си е поставил предизвикателства, без да се срамува пред читателя.

Не бяхме се виждали от доста време, затова реших направо да му взема интервю и да го попитам неща, които и без това ме вълнуват. Получи се доста весело, надявам се, че ще уловите чувството му за хумор.

Аз: Как се чувстваш след първата си издадена книга?

Той: Като човек само с една книга и като човек, на който му се иска да напише още много по толкова. Както казват, че Селинджър е написал големия роман на ХХ век, така аз трябва да напиша големия роман на ХХI век, иначе няма смисъл. Това може да го сложиш за заглавие:

Нинко Кирилов: „Аз съм новият Селинджър!

Аз: Да разбирам ли, че се стремиш към това да си на върха?

Той: Не, стремя се да пиша по-добре отколкото съм писал преди. Ако сега пиша по-добре отколкото съм писал преди една година, а след една година пиша по-добре отколкото сега… Горе-долу, аз и Селинджър – това сме значимите писатели. (Смеем се)

Аз: Как започна да пишеш и защо?

Той: От много малък – мисля, че първо пишех поезия, но не само. Пишех, защото ми беше интересно, за да се забавлявам, без да мисля, че някой ден с това ще се занимавам, ще ме издават и т.н. Просто ми беше много забавно, харесваше ми да пиша неща, които после на мен да ми харесват. Защото аз, все пак, съм гений и като ми хареса на мен, значи е добро! (Смеем се)

Аз: Има ли криза в литературата?

Той: Не, изобщо няма криза и в момента дори има доста сериозни автори в световен план, а и в България има доста добри. Имаше една дупка след „бърза литература”, но в момента има нови автори, които действат, а и „бърза литература” не са спрели, пишат си хората…

Аз: Каква е модерната литература? Опиши я.

Той: Модерната литература е моята литература! (Смеем се) Твърде често, за жалост, има много nonsense (безсмислици, глупости), което явно е много модерно, хипстърско и яко. Модерната литература често е експериментална, аз бих казал, че готината модерна литература е градската литература, а не селската. Стига вече с ралото, Белчо и Сивушка и отново да пишем за къра, за това как аз ора, баща ми копае и т.н. В смисъл, Йовков и Пелин си ги има и нека спрем до там. По-добре да си Селинджър, но не от село!

Аз: Мина ли времето на к**овете, п**ките и ч**ането и как си обясняваш въобще появата му?

Той: Много се надявам да е отминало. А си го обяснявам с това, че човек пише така повече когато е тийнейджър и иска да привлече внимание, да е скандален. Всичко, що прилича на Буковски е „Уха, колко сме готини, освободени и възвишени!”

Аз: Признаваш ли си, че и ти си минал през този период?

Той: Естествено, даже това беше доста дълъг период при мен, но пък ако не ми се беше случил, вероятно нямаше да пиша така, както пиша. Не е имало някакво осъзнаване, просто в един момент това се изчерпа и постепенно загърбих този период.

Аз: Познаваш ли лоши писатели и по какво да ги познаем, когато ги четем?

Той: Да, ама няма да казвам имена, за да не стане скандално…

Аз: От близките 5 години има ли такива?

Той: Има, има, намират се… И в поезията, и в прозата… и доста често печелят конкурси. Вероятно журитата обичат посредственото писане. Българинът много обича да му е лесно докато чете.

Аз: Колко е оптималната доза четене на ден?

Той: Не знам. Имам познати, които четат ужасно много и на ден прочитат по 200-300 страници задължително. Аз също съм имал периоди, в които съм чел около 100-150 страници, но не мисля, че е нормално това да продължава дълго, защото в един момент човек спира да възприема прочетеното.

Аз: Колко препоръчваш да се чете?

Той: Препоръчвам да се чете всеки ден художествена литература, а не техническа – не учебници, не речници или телефонния указател.

Аз: А на година?

Той: Една книга от 200-300 страници, ако човек не бърза и се задълбочава в детайлите, може да се чете нормално за около месец. Това значи, че човек чете за една година само 12 книги! Това е ужасно малко! Трябва да четем много повече… По принцип, съществуват техники за бързо четене, които овладеят ли се, човек може да чете по една книга на ден, че и повече. Но идва въпросът, ако прочиташ толкова много и възприемаш толкова много информация наведнъж, по какъв начин това ще се отрази на емоционалното ти възприятие.

Аз: Свързани ли са музиката и литературата?

Той: Да.

Аз: Кое от двете те прави по-щастлив?

Той: Това е все едно слънцето или въздуха! В различни периоди едно от двете е водещо, но на мен си ми трябват и двете.

Аз: Щастлив ли си и от какво зависи щастието?

Той: Щастлив съм, а зависи от това да намериш да правиш нещо, което наистина те радва и независимо дали първоначално си добър, да се развиваш и да имаш с кого да го споделиш.

Аз: Обичаш ли?

Той: Да.

Аз: А мразиш ли?

Той: Старая се да не мразя, въпреки че хората около мен казват, че съм голям хейтър. Просто не търпя посредственост под всякаква форма и се старая да не я допускам до себе си.

Аз: С какво си се преборил и с какво още се бориш?

Той: Все още много се боря с егото си, което е жестоко и е много гадна тази битка. Преборих се за това да стана малко по-добър отколкото бях – и в писането, и чисто човешки.

Аз: Опиши музикалната сцена в България в момента.

Той: Голяма част от интересните неща в момента се случват в ъндърграунда, като имам предвид, общо казано, рок музиката, но защо не и рапа? И там се случват интересни неща. Артистите, за съжаление, са принудени да показват изкуството си по кръчми, барове и клубове – на малки сцени. Литературата също е принудена към това.

Аз: Какво трябва да се направи, за да се развива музиката в България? От къде трябва да дойде промяната?

Той: Може да звучи малко отчаяно, но трябва да дойде от възможността музикантите да имат как да покажат какво правят и навън. В България няма пазар, хората не си купуват албуми, особено пък български. Големи групи си пускат албумите с безалкохолни напитки! Разбирам, че това е начинът да се прави въобще музика и да се промотира, но е тъжно, че се стига до там. Купуваш си 4 бири и вътре албум!

Аз: Говореше се преди време дали да не се направи закон, с който да задължат музикалните медии да излъчват определен процент българска музика. Какво мислиш за това?

Той: Не виждам как това ще се случи и дали би имало ефект, според мен проблемът по-скоро идва от малкия пазар.

Аз: Какво мислиш за чалгата?

Той: Мисля, че щом съществува, значи си има хора, които си я слушат, има си пазар за нея. Проблемът не е в чалгата като музика, а като култура.

(Тук водим дълъг и задълбочен дискурс за чалгата, но аз мисля да не й отделям специално внимание в блога ми, тъй като и без това твърде много се шуми около нея, а аз не виждам полза от това)

Аз: Как си представяш думата „година” визуално?

Той: Като числото 365 или 12 (колкото са месеците).

What do you think about this?

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s