Нова Зеландия: скок с парашут


(Продължение от “Куинстаун”; начало на поредицата ТУК)

Моментът на истината: да скочиш или да не скочиш. Всъщност, нямаш избор – скачаш или по-точно, бутат те.

Не знам как изобщо се появи идеята да скачаме с парашут, когато пристигнахме в Куинстаун. Може би приятелят ми беше чел някъде или чул от някого, че ако си в Куинстаун, задължително трябва да скочиш с парашут или да направиш нещо лудо.
Не му трябваше много време да ме навие: “Скъпа, искаш ли да скочим с парашут?    – Ми… добре!”🙂

Проверихме на няколко места какви са цените приблизително и избрахме компания NZONE. Освен че бяха по-евтини, бяха и по-любезни. На следващия ден се събрахме заедно с още дузина ентусиасти. Попълнихме декларации, в които заявявахме, че сме съгласни с условията на скока, че поемаме отговорност за решението si и че никой не ни е накарал насила да скочим.

Избрахме най-малката височина – 9 000 фута, което е малко под 3 000 метра и отговаря на 25 секунди свободно падане, след което парашутът се отваря. Разбира се, скача се в тандем с инструктор. Предварително на цялата група се дават разяснения как трябва и как не трябва да се държиш във въздуха, какво да правиш и какво да не правиш с крайниците си и т.н., за да не стават инциденти. Закараха ни с автобус до мястото за излитане – близо до Куинстаун. Времето беше идеално. Когато пристигнахме, се наложи да чакаме известно време, защото имаше няколко други групи преди нас. Наехме се да правим снимки наоколо, а и да гледаме как другите се приземяват. Снимките, които качвам тук са именно от хората, които скачаха преди нас. Ние не се възползвахме от възможността фотограф да скочи с нас и да ни направи снимки във въздуха. Решихме, че няма смисъл да даваме допълнителни пари само за да задоволим суетата си. Споменът от преживяването е достатъчно силен.

И така, дават ти костюм, запознават те с твоя инструктор, казват ти да завържеш добре обувките си (което аз не направих и после през цялото време мислех, че всеки момент ще се сбогувам с тях). После те водят до малкото самолетче, където се нареждат един по един всички на земята. На мен ми отне време обличането и затова се качих последна с моя инструктор, който между другото беше от Сърбия.Това означаваше, че трябва да скоча първа, тъй като бях най-близо до вратата. Когато се подреждахме в самолета, клиентите сядат на земята, а зад тях, прегръщайки ги, сяда инструкторът и закача себе си за екипировката на “пътника”. Това беше за мен моментът на паника – мислех си, че ако случайно инструкторът не ме е закрепил правилно, ще си се размажа на земята като яйце. Отляво на мен седеше приятелят ми с неговия инструктор и ми се присмиваше, че аз ще скачам първа, а аз вече започвах да се шашкам. Когато достигнахме определената височина, моят инструктор отвори вратата и ме пита дали съм готова. Дори не успях да кажа на моя човек последно “обичам те” – сърбинът леко ме бутна отзад и вече летяхме надолу. В първия момент усетих как устата ми се пълни с въздух и не мога да дишам. Всъщност, в 25-те секунди, в които падаш свободно, почти не си на себе си. Може би защото ми беше първи скок, не го усетих като нещо много приятно. Когато пък парашутът се отвори, поради някаква причина започнахме да се въртим в нещо като спирала надолу около самия парашут, докато застанем съвсем под него. От това ми се зави свят и после през цялото време докато се спускахме надолу ме беше страх да не повърна. Определено обаче гледката беше неописуема. Имаш предостатъчно време да се любуваш на планините и езерата наоколо. Когато се приближавахме към земята, приятелят ми вече беше се приземил, беше си свалил костюма и ми махаше. Явно бяха отворили парашута по-късно. Когато се приземихме моят инструктор ме заведе при негов колега, който се оказа българин. Много се зарадвах да видя човек от България. Казва се Краси и е от Сливен. Смяната му свършваше скоро и ни предложи да пием по нещо заедно. Беше много приятно. Говорихме си ние за нашето пътуване, той – за неговата история и за това как се е озовал в Куинстаун заедно с жена си и двете си деца. Беше по Великден и точно този ден бяха планирали събиране с приятели вечерта у тях. Поканиха ни, а ние взехме, че приехме. Беше супер вечер. Жена му, Виолета, беше наготвила какви ли не традиционни български вкусотии. А и компанията, която се беше събрала беше много приятна. Почувствахме се като у дома си – наистина много готини хора. Няма да ги забравя! Това беше и поредното доказателство, че българите в Нова Зеландия са по-задружни и приветливи отколкото всички очакват.

И така приключи нашето преживяване с парашут. Направихме го, отметнахме го в списъка с неща, които трябва да направим преди да си отидем от този свят и сме доволни. Остават още 99.🙂

DSC01337 DSC01338 DSC01434 DSC01443 DSC01446 DSC01450 DSC01452 DSC01458 DSC01459 DSC01460 DSC01461 DSC01462 DSC01468 DSC01474 DSC01475 DSC01476 DSC01477 DSC01478 DSC01479 DSC01483

Към продължението

What do you think about this?

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s