Нова Зеландия: Българската общност в Оукланд


(Продължение от Шнорхелинг до Тутукака; начало на поредицата ТУК)

Има един негативен факт около българите, който вероятно си има логично обяснение. Аз такова няма да търся, всеки отговаря сам за решенията си. Говоря за това, че когато българи излязат извън страната и заживеят трайно някъде, голяма част от тях се опитват да прекратят всякакви контакти с други българи. В крайна сметка, това са си лични възгледи, аз самата не съм от тези хора.

И понеже съм обикаляла насам-натам, съм се сблъсквала няколко пъти с това явление, а и познати са ми разказвали за подобни случаи. Тези хора не само че искат да се изолират от сънародниците си, а и често прикриват произхода си. Не искам никого да съдя, но според мен това не е правилно. Не е редно човек да се срамува от корените си и мисля, че това не променя нещо в по-добра посока. Националността е част от нас, тя ни дава една основа, върху която да стъпим. Смятам, че тя не може да определя това какъв е човек. Защото добри и лоши хора има навсякъде, не бива да слагаме чертата под всички. Ако един човек има отворен мироглед, вътрешно усещане за свобода и справедливост и желание да следва целите си с труд и достойнство, това от къде идва няма никакво значение. Аз вярвам в доброто у българите и у хората като цяло, затова не обичам да слагам етикети. Старая се сама да достигам до някакви изводи за този или онзи.

Казвам всичко това, защото когато реших да заминавам за Нова Зеландия, едно от първите неща, които ми хрумнаха беше колко ли други българи живеят там. Веднага се разрових из Интернет и открих, че в Оукланд има голяма българска общност, която е сплотена и успява да съхранява българската култура, да почита по-големите празници, да продължава българските традиции и да ги популяризира. Защото традициите са нещо много ценно. Те ни обогатяват и сплотяват, носят положителни емоции и спомени за моменти, в които сме заедно.

Свързах се с жената, която е учредител на въпросната общност, зададох ѝ много въпроси, тя отговаряше с желание всеки път, даде ми ценни съвети. Благодарна съм ѝ до днес за всичко. След като пристигнах, се свързах с нея и решихме да се срещнем. Получи се в началото на март, когато те организираха празненство по случай Баба Марта и Деня на Освобождението едновременно.

Беше много приятно, имаше доста хора, цели семейства с децата си, като последните говореха перфектно както английски, така и български. Въпросната дама преподава български език в едно от училищата в района. Тя е ръководител и на ансамбъл за народни танци, с който участват в много международни фестивали в Оукланд. На празненството правихме мартеници и ги закичихме на едно дърво. Атмосферата беше много позитивна, запознах се с няколко човека. За съжаление не можахме да останем дълго време и не се включихме в хорàта, които бяха планирани за след това, но пък опитахме от истинските български кебапчетата, които бяха приготвили за случая.

Всъщност, това бе първият и последен път, когато се включих в тяхно мероприятие, тъй като следващите пъти винаги се случваше да съм планирала нещо друго и нямаше как да отида. Ако бях останала трайно в Нова Зеландия, вероятно щях да се включвам по-често в организираните от тях събития и дори с желание бих танцувала с тях в ансамбъла. Но, както моята приятелка каза, точно това е проблемът на състава – много хора идват и си заминават и това прави работата много по-трудна.

(Продължението четете тук)

What do you think about this?

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s