Нова Зеландия: Шнорхелинг до Тутукака


(Продължение от “за храната и литературата“; начало на поредицата ТУК)

Още в първата седмица след пристигането ми, приятелят ми беше планувал да направим еднодневно пътуване до място на север от Оукланд, наречено Тутукака (Tutukaka). Бяхме 4 души от ЖП гарата и наистина беше едно от най-запомнящите се преживявания въобще от Нова Зеландия. Бам!  – от самото начало…

Въпросното място, което е на брега на морето е известно с това, че от там тръгват корабчета към различни острови в океана и предлагат на всеки желаещ възможността да се запознае отблизо с подводния свят чрез гмуркане. Това става с помощта на инструктор, разбира се, и след подробни обяснения какво трябва и какво не трябва да се прави.

Пътувахме много рано сутринта, защото корабчето тръгва в определен час и е само едно. Бяхме се запасили с храна за целия ден, но още като пристигнахме на мястото решихме да закусим обилно. Нашата приятелка Джаки от Индонезия, която работеше като готвач и която ние галено наричахме леля Джаки, беше наготвила какво ли не и всички хапвахме вкусно, когато се появи инструкторът и ни попита дали сме ние тези, които имат резервация. Гледаше ни с недоумение, а ние него – с любопитство. След като ни обясни какво предстои, ни препоръча да не се тъпчем много, защото корабчето се клати и може да ни прилошее. Казваше се Маздак и знаеше географията на света по морета. Когато казах, че съм от България, веднага се сети за Черно море и каза, че вече се е гмуркал там.

В крайна сметка закуската се оказа голяма грешка и всичките около 10 човека на това мъничко корабче (с изключение на инструктора) повърнахме по време на пътуването. Защо се случи така – ами корабчето беше малко, вълните – големи и когато се движехме с висока скорост, подскачахме на всяка вълна. Получаваше се невероятно клатене, на което единствено капитанът и Маздак бяха свикнали. Дори двойката германци, които полагаха усилия да не ни гледат, на връщане не издържаха и също се подадоха на морската болест.

За тези от нас, които никога не бяха се гмуркали, възможността беше единствено с шнорхел. Недостатъкът е, че не може да се слиза много дълбоко, тъй като човек трябва и да диша. На тези, които бяха минали подготвителен курс, дадоха колани с метални  тежести, за да могат да се спускат по-надолу.

Пътувахме по вода около половин час, може би повече, което на всички ни се стори като цяла вечност. Минавахме през много красиви места, имаше невероятни скали, които никнат почти вертикално от океана. Самата вода беше зелена и бистра. Спряха ни до един остров, за чиито скали Маздак ни обясни, че били свещени за Маорите (коренното население на Нова Зеландия) и е забранено да бъдат катерени. Дойде време тези от нас, които все още имаха желание за живот да облекат неопрените и да скочат във водата. Никой не знаеше точно колко дълбоко е и какво ще видим. Беше много дълбоко. И видяхме невероятни неща. Речниковият ми запас е твърде беден, за да опиша цялата тази красота, но ще опитам някак… Първото нещо, което човек вижда и усеща, когато погледне под водата е, че изведнъж е открил цяла една нова вселена. Същите тези вертикални скали, които над водата изглеждат като нещо красиво, но все пак нормално, под водата представляват една своеобразна ботаническа градина, на която живеят какви ли не чудати същества, много видове водорасли, в различни цветове, които се движат непрекъснато и създават усещане, че скалата иска да те погълне. Изведнъж се чувстваш толкова нищожен. Около теб плуват стотици видове риби, които до сега си виждал само в документални филми, а тук са навсякъде и дори не се страхуват – можеш да ги докоснеш, можеш да си играеш на гоненица с тях, можеш да плуваш заедно с тях или да ги стряскаш и да гледаш как се разпръскват в различни посоки. Чувството е просто невероятно. Когато сложиш очилата си наполовина във водата, можеш да усетиш контраста – скуката отгоре и целият този живот под повърхността…

Корабчето ни спираше на различни места, някои доста далеч едно от друго. В една от скалите имаше тунел, част от който беше под водата, а другата – над нея. Инструкторът попита дали има ентусиасти да минат през тунела и, разбира се, ентусиасти не липсваха. Тънкост е това, че неопренът е доста неприятна дреха (особено когато не е твой) и аз го свалях при всяко качване на корабчето, но след като е вече мокър е много трудно да се свали и облече. Та тогава се колебах дали ми се облича пак или да почакам докато другите се върнат. В крайна сметка, реших да не изпускам и секунда от това приключение и бързо намъкнах мокрия костюм, плавниците и шнорхела с очилата. Докато се наканя обаче, групата вече беше напреднала и се насочваше към пещерата, на около 100-тина метра от мен. Не съм добра плувкиня и не можах да ги настигна. В този момент корабчето потегли (за да ги посрещне от другата страна), а аз останах сама по средата на нищото с една огромна скала пред мен, с пещера, в която групата вече се изгуби, без корабче зад гърба ми и с целия този аквапарк под мен. Можете да си представите какъв ужас ме обзе. Беше ме страх да продължавам сама към пещерата, затова реших, че ще обикалям цялата скала. Изпаднах в крайна паника, изпитах страх от неизвестното, което изобилстваше под мен и отчаяно желание да се добера до други хора. Започнах да плувам с всички сили, добре, че бяха плавниците, които доста помагат. Неопренът също дава увереност, защото с него трудно се потъва. Много уморена се добрах до края на скалата, от която се виждаше корабчето в далечината. Виждах как един по един, останалите излизаха от пещерата и се качваха на борда. В този момент много се ядосах, защото никой не ме изчака, когато влизах във водата, последните от групата дори не бяха толкова далеч от мен, но понеже плувам бавно, изостанах доста. И когато вече бях на края на търпението и на силите си, реших да действам рационално и се развиках. Виках колкото можех и видях как корабчето потегля. Но не, не се зарадвах, а се ужасих още повече, защото помислих, че може да не са ме чули и да тръгват да ме търсят. Все пак дойдоха при мен и ме взеха. Компанията ме имитираше как съм викала като удавник, но инструкторът ме похвали и каза, че когато човек сам разбира, че не може да продължи, е по-добре да вика за помощ.

Когато се върнахме, някой на брега ни каза много лоша новина – беше се случило земетресението в Крайстчърч, където загинаха стотици хора. Беше 21-ви февруари. Лично аз изпитах някаква вина, че съм се забавлявала, докато други хора някъде са се борели за живота си. Ужасно е, но и в момента, докато пиша това, си давам сметка, че някой някъде се бори за живота си. И отново се чувствам виновна и отговорна.

На връщане минахме през град Уангарей (Whangarei) и си направихме пикник в природния резерват Тикипунга (Tikipunga) в близост до града. Докато се любувахме на водопадите и зеленината наоколо, няколко хлапета си играеха покрай нас. Решихме да се снимаме за спомен, а те решиха да влязат в образ и като истински Маори направиха страшните си физиономии.

Продължението четете тук.

What do you think about this?

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s