Нова Зеландия – визовият проблем

(Продължение от част 2; начало на поредицата ТУК)

Бях проучила много сериозно визовите въпроси и това как да избегна гафове по летището, тъй като ние, българите, се славим с това, че когато отиваме някъде, забравяме да си тръгнем, особено ако това някъде е толкова далеч от родината, колкото е Нова Зеландия.

Убедих се, че самолетът не спира в Австралия, защото ме предупредиха, че има визови ограничения за българи, независимо дали оставаш там или просто минаваш транзитно. Честна дума, никъде не видях дори спомената Австралия или някой от градовете й. Полетът беше вечерта на 11-ти февруари от Рим с престой в Дубай, а до Рим летях с друга компания, чийто самолет пристигаше на същата дата и на същото летище сутринта. Така пътуването ми щеше да започне с еднодневна обиколка на Вечния град.

Януари бе изпълнен с трепети, сбогувания с роднини и приятели, напускане на работното ми място, както и с още формалности, които всеки трябва да свърши преди да напусне България. Естествено, не липсваха и прощални партита и подаръци за оцеляване сред Новозеландските флора и фауна.

Седмица преди заминаването ми започна и моята предваканционна треска, все пак предстоеше голямо пътуване, с неизвестен край. Сюжетът беше написан, но не се знаеше как точно ще протече повествованието. Дали ще видя моя любим или имиграционните ще ме вземат за поредната българка, дошла да търси незаконно работа и ще ме изпратят обратно към София със следващия самолет. Бях подготвила отговори на най-страшните въпроси, които се очакваше да ми зададат, но въпреки това изненади не бяха изключени. Това бе най-големият ми страх преди да замина. Всичко останало беше планирано и премислено…

(Тук искам да вметна за всички българи, които са решили да заминават за Нова Зеландия с цел работа – намерете си работа от България, търсете по интернет, правете интервюта по скайп или по телефона, но не тръгвайте, без да имате конкретна идея за това как точно смятате да се задържите в страната. Проверете дали влизате в списъка с професии, от които страната има нужда, това е голям плюс. Това, което аз направих беше много рисковано и в крайна сметка не проработи така, както го планирах, но това си е само мой проблем, разбира се.)

В малките часове на 11-ти излетях за Рим. Пристигнах там в около 7 часа. Веднага се ориентирах на летището и оставих куфарите си на багаж. С мен взех единствено чантата за ръчен багаж и се отправих към центъра. Влакът, който свързва летището с центъра пътува около половин час, а билетът струва 13 евро. Купих билет в две посоки, защото беше по-евтино. Обиколих задължителните за всеки турист Испански стълби , Фонтанът Треви, площадът Навона и пазарът за цветя, където дори изпих едно капучино и се насладих на музиката на един цигулар, който свиреше джаз и който доста ме зарадва с изпълненията си. В последствие разбрах, че всички улични цигулари свирят едни и същи „хитове“. Минах и през огромния комплекс с римски руини близо до Колизеума, в който така и не влязох, поради липса на време, но поне се повъртях отпред с фотоапарата. Рим ме впечатли много, хареса ми атмосферата на града и чарът на италианците, както и лекотата, с която общуваха по между си. Всичко ми изглеждаше ново и европейско, и в същото време много старо и римско.

Трябваше да се връщам към летището, за да съм на линия за регистрация два часа преди полета. Когато преминах през опашката, един млад, изтупан господин разгледа паспорта ми и ме попита дали имам билет за връщане. Поклатих глава и той ми препоръча да се сдобия с такъв преди полета, независимо дали е до Рим или до друга дестинация, тъй като компанията имала уговорка с правителството на Нова Зеландия да не допуска никого без да има билет за напускане на страната. За щастие, имах достатъчно време до полета и побързах да намеря Интернет. Открих автомат с монети, където 15 минути струваха едно евро. За това време успях да купя най-евтиния билет за след точно 3 месеца от Окланд до Сидни.

Малко по-притеснена, минах през опашката втори път, но когато стигнах до гишето, младият изтупан господин си беше тръгнал и на негово място седеше друга служителка, която дори не ме попита за билет за връщане, а направо ми съобщи шокиращата новина, че самолетът ми лети през Австралия и спира на летището в Бризбейн за около час, при това, само за да зареди с бензин, а аз нямам транзитна виза в паспорта. И, както си му е редът, ми отказа настаняване на борда.

Жалкото в случая е, че по принцип визата е електронна и се изготвя безплатно по Интернет, но явно изключенията за българи бяха прекалено стриктни и ми бе отказана тази възможност. Беше петък и работното време на австралийското посолство в Рим се бе настроило на уикенд вълна. По телефона се включваше само секретар, който обясняваше нещо на италиански. От информационния офис на летището ми дадоха адреса на посолството и ми казаха, че последното работи с клиенти от 8 до 10 сутринта всеки делник.

Нямах друг избор освен да се разрева и да се обадя на моя човек с лошата новина на уста. С хлипания му обясних случилото се и го помолих да ми резервира стая в някой евтин хотел близо до гарата в Рим, тъй като вече бях прекрачила прага на разумното мислене и не ми беше до нищо, най малкото до онзи глупав Интернет автомат. И така, отидох в Рим, настаних се в хотела, който наистина беше близо до гарата. В следващите дни бях нещо средно между екзалтиран турист и отчаян стопаджия без определена визия за бъдещето си.

Ето така останах във вече не дотам приветливия и атрактивен Рим до понеделник, 14-ти февруари.

Рим – град на любовта?

Тогава започнах да виждам и лошата страна на града – всичко неприятно ми правеше впечатление и някак ме навеждаше на мисълта, че всъщност италианците не се различават особено от българите, като изключим финансовото им благополучие.  Като споменах това, високите цени също оказваха влияние на настроението ми. Разбира се, като една нормална българка, за която икономическата криза беше ежедневие, знаех от къде да пазарувам и гледах да не харча много пари докато съм там – все пак не бях на екскурзия. Правех пешеходни обиколки из града по цял ден, а вечерта, когато ме заболяваха краката, се прибирах в хотела и се довършвах пред компютъра.

В понеделник отидох сутринта до посолството на Австралия и там видях друга българка със същия проблем като мен. Летеше от САЩ през Рим и през Дубай за Окланд и също не беше видяла никъде упомената Австралия или някой от градовете й (при това, о чудеса, със същата компания!). В посолството нямаше човек, с когото да разговаряме, наложи се да ползваме телефонна връзка с един от служителите там. Деница, другата българка, говори и обясни каква е случката, а аз я последвах с моята версия. Дадоха ни телефон на посолството в Берлин, с обяснението, че те в Рим нищо не могат да направят, тъй като с визи изобщо не се занимават, а италианците правят визите си по Интернет. Прибрахме се в моя хотел заедно с Деница. При мен имаше Интернет и понеже и двете нямахме работещи телефони, използвахме програма за евтино позвъняване през Интернет (за тези, които се интересуват, Smart Voip). Оказа се, че работното време на посолството в Берлин е свършило.  Деница си тръгна, а аз останах и се разбрахме, че тази от нас, която има първа новини или решение на проблема, ще се свърже с другата.

И така, аз, в отчаянието си, започнах да мисля за резервен вариант, защото ако от посолството в Берлин така или иначе не могат да ни направят електронни визи, това означаваше само, че ще изгубим много време, а и пари в изпращане на паспортите до Берлин, после чакане докато ни направят визи и накрая докато ни ги върнат. Свързах се с приятеля ми и решихме да не губим време, а просто да анулирам билета си (тъй като все още можех да го преместя на друга дата) и да купя нов, с друга компания, за която знаех със сигурност, че не лети през Австралия. Всъщност, беше глупаво още в началото да избирам първата, но разликата в цената на билета беше осезаема. И така, този път по-евтиният вариант беше от Париж с малък престой в Сингапур. Уговорихме нещата със сестра му, която живее там и във вторник, на 15-ти вечерта вече бях във влака Рим-Париж.

Тук идва моментът да отбележа, че освен разликата в цената и маршрута, между двете компании идваше и друга съществена разлика – количеството позволен багаж. Във втората ограничението беше 20 килограма. В момента, в който разбрах настъпи истинска драма. Нищо до този момент не успя да ме извади от равновесие толкова, колкото фактът, че от всичките дрехи и обувки, които вече бяха претърпели пресяване и бяха победили в състезанието за оставане в багажа ми, трябваше да избера 10 килограма, с които да се разделя. Подарих голяма част от тях на хотелиерката – педантична румънка, която на пръв поглед изглеждаше много груба, но после се оказа просто ревнива към собствеността си и към чистотата в хотела. Тя ми обясни на развален англо-италиянски, че имала дъщеря с моите размери и дрехите ще й станат. Надявам се наистина да са й станали и харесали, защото аз се разделих с тях с голяма болка в сърцето. (Продължението четете тук.)

Вижте галерията от Рим като изберете някоя от снимките.